Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (4)

Глава втора

Осемнайсет години по-късно…

Талула Форнет седеше на бара в „Таверната на Ривършак“ и се чудеше дали да не си тръгне. Три епизода на Ергенът я чакаха, заредени на дивидито. Дори под заплаха от изтезания не би си признала, че гледа шоуто, но отчаянието, струящо от участниците, я удивяваше.

Телефонът й избръмча, тя прочете входящото съобщение и изрече ругатня, която щеше да накара майка й да се възмути на небето. В раздразнението й се прокрадна страх и тя обърна апарата с дисплея надолу, въпреки че това нямаше да я отърве от бившия й приятел.

Отпи от бирата и осъзна, че нито й се стоеше повече тук, нито й се прибираше в празния апартамент. Кейд и Монро вероятно седяха някъде и се гледаха влюбено, а Сойер беше толкова зает с установяването на новосъздадената компания „Форнет Брадърс Дизайн“ и подготовката на фестивала на раците за Деня на труда, че нямаше никакво време да се занимава с нея.

Завъртя се на стола, размени усмивки и поздрави с ръка няколко мъже и жени, редовни посетители на фитнеса й. Беше петък вечер и вкъщи я очакваха само малко счетоводна работа и епизодите на Ергенът. Може би щеше да се наложи да изчисти на котките.

Тежката дървена врата на бара се отвори точно когато отново се обърна към бара. С периферното си зрение видя някакъв мъж да влиза. Надникна през рамо и веднага сведе глава към издраскания барплот. Беше Наш Хоторн. Сърцето й подскочи като на третокласничка, видяла гаджето си. Преструвайки се, че отпива от бирата, си открадна още един поглед.

Видя го на празненството по случай завръщането на Кейд преди няколко седмици и същият шок и вълнение стопиха безпокойството, измъчвало я през цялата вечер. Причините да си тръгне от партито толкова бързо бяха тъмни и мътни като самата река.

След преместването му в Мисисипи, когато бяха деца, все едно беше нагазил в друг поток, отнасящ го в противоположна на нея посока. Докато тя едва завърши гимназията, той вече имаше докторска степен и през есента щеше да преподава история в колежа в Котънблум.

Неспособна да се въздържи, отново погледна към него. Той все още стоеше до вратата. Подвиквания откъм билярдната маса в дъното на заведението го накараха да се усмихне и да помаха с ръка. Изненадата й изобщо да го види тук нарасна от факта, че се оказа редовен посетител. Тази вечер изглеждаше облечен съвсем подходящо: с работни панталони в маслиненозелен цвят и черна тениска.

Ако знаеше, че съществуват преподаватели като Наш, сигурно щеше да се пробва в колежа. Той носеше духа на старата школа също като Индиана Джоунс^[1]. Въпреки типичния вид на учен заради очилата с дебели черни рамки и вечно разрошена кестенява коса, във въздуха около него се носеше опасност, сякаш беше готов да рискува живота си, за да спаси някой древен свитък или да се спусне с въже в гробница в търсене на Свещения Граал.

Не пречеше и това, че беше едър и мускулест. Не с изкуствената сила на мъжете, вдигащи тежести във фитнеса й, а със стройно, стегнато тяло, каквото тя предпочиташе. Нямаше представа какво се беше случило с умното, кльощаво, страдащо от акне момче от детството й. Сякаш е бил обвит в пашкул, от който е излязъл като висок, красив мъж. Смахнатият Наш се беше превърнал в най-желания ерген от двете страни на техния съвсем малък град.

Погледът му обходи помещението. Може би имаше среща. До нея стигнаха слухове, че необвързаните дами от „Църквата на Христа“ в Котънблум едва не са се сбили в опитите си да решат коя от тях да му занесе кошница с плодове за добре дошъл.

Обърна се към бирата си, преди да бе забелязал, че го наблюдава и се загледа в надигналата се около ръбовете пяна. Топло тяло се настани до нея и веднага я обгърна чисто мъжка миризма, преобладаваща над ореолите от цигарен дим около тях. При вида на големите, покрити с тъмни косми ръце върху барплота стомахът й се сви в странно кълбо от нерви.

Когато бяха деца, Наш никога не я изнервяше. Имаше му повече доверие, отколкото на всеки друг, дори на братята си. Но това беше преди цяла вечност. Всъщност онези дни сякаш принадлежаха на някой друг. Дните, преди родителите й да загинат. И преди животът да стане тежък.

Той беше отсъствал доста дълго, а след като се премести в Мисисипи след смъртта на майка си, почти не се виждаха. Леля му Леора го държеше изкъсо с оправданието, че заради астмата не бива да излиза много. Въпреки че не изглеждаше да го притеснява особено, докато като деца газеха и проучваха реката. Пръстите й се заиграха с края на плитката.

Събра целия си кураж и се обърна към него:

— Здрасти. Не знам дали ме помниш, но аз съм…

— Талула Форнет. Как бих могъл да те забравя? — Мъжът се завъртя към нея. Безгрижната му, очарователна усмивка я остави безмълвна.

Тя имаше склонността да се забърква с неподходящи мъже, минали по нейния път. Получили възпитанието си предимно на улицата, житейските трудности ги принуждаваха да бъдат сериозни и подозрителни. Това бяха неин тип хора, сред които се чувстваше добре.

Оптимизмът и сговорчивият характер на Наш се отразяваха в усмивката и поведението му. Езикът на тялото му оставаше неразбираем за нея, но в същото време беше необикновено привлекателен и тя усети, че се усмихва в отговор:

— Напоследък всички ме наричат Тали. С изключение на братята ми, когато искат да ме подразнят. Не знам какво са си мислели родителите ми, като са ме обременили с име като Талула.

— Може би са си помислили: „Ето, имаме си уникално малко момиченце, което ще направи велики неща за света, затова ще му дадем и уникално име“. — Гласът му беше зрял като всичко останало в него. Дълбок и малко дрезгав, точно какъвто се очакваше от един преподавател.

— Или пък: „Хайде да изберем възможно най-унизителното име за дъщеря ни, за да се научи още от ранна възраст да се справя с тормоза“.

Барманът застана пред тях, избърса ръце в кърпа и с усмивка раздели космите на дългата си тъмна брада.

— Какво да бъде, Наш? Както обикновено? Или предпочиташ нещо специално? — Наведе се напред, сякаш разкриваше някаква тайна.

— Специално? Заинтригуван съм. Изненадай ме, Клиф.

— А ти искаш ли още една бира, Тали?

— Не, тази ми стига. Благодаря. — Тя го отпрати с ръка, без да откъсва поглед от Наш. — Да разбирам ли, че идваш тук често?

— Не много. — Той посочи към мястото, където барманът изчезна зад къса завеса към склада. — Открихме, че и двамата ценим шотландското уиски.

Клиф се върна с тежка чаша, в която се поклащаше около един пръст кехлибарена течност. Наш бръкна в страничния джоб на зеления си панталон, но другият махна с ръка и остана да гледа как ще отпие първата глътка. Той затвори очи, отметна назад глава и изсумтя доволно. Тали не можеше да откъсне очи от щастливото му лице.

— Съвършено.

Барманът изглеждаше изключително доволен, назова името и реколтата, преди да го извикат на другия край на бара.

— Шотландско уиски, а? „Джак Даниълс“ не е ли достатъчно добро за теб? — Дозата флирт в гласа й я изненада. Флиртуването не беше сред силните й страни.

— Работих върху дисертацията си в университета в Единбург и развих слабост към уискито им. Е, в крайна сметка и „Джак“ върши работа. — Той й намигна и нещо запърха около нервния възел в стомаха й.

Направи всичко възможно да пренебрегне усещането, но въпреки това продължаваше да му се усмихва.

— В Шотландия? Шегуваш ли се? Това е страхотно. — Сега, след като го спомена, тя забеляза странното звучене на някои от думите му. Комбинацията между шотландския акцент и провлачения южняшки говор й се стори интригуваща и изненадващо секси.

— Няма да лъжа. Наистина беше страхотно. В основата на изследванията ми е средновековната история. Американците смятат, че всичко отпреди Гражданската война е старо. Но това е нищо в сравнение с Адриановия вал^[2] например. Построен е сто и двайсет години след разпъването на Христос.

— И все още стои?

— В протежение на километри. Можеш да докоснеш камъните, поставени от ръце, които ги няма от векове.

Ентусиазмът му беше заразителен. Сърцето й биеше малко по-бързо и тя се наведе по-близо. Достатъчно, за да забележи резката от порязване при бръснене на ръба на челюстта му, жълтите точици в кафявите очи зад черните рамки на очилата и татуировката, показваща се дискретно изпод ръкава на черната тениска.

Преди да успее да се възпре, повдигна ръкава няколко сантиметра. Мускулите му се стегнаха и тя се отдръпна, сякаш я беше ухапал. Господи, държеше се, сякаш никога досега не беше докосвала мъж. Прочисти гърлото си и попита:

— Какво изобразява татуировката?

Той вдигна ръкава до рамото си и показа стилизиран кръст върху щит.

— Символът на рицарите тамплиери.

— Мили боже, да не би да преследваш Свещения Граал? В Котънблум?

Наш отметна глава и дълбок смях разтърси гърдите му, но премина в кашлица, което го накара да се наведе напред и да покрие устата си с ръка. Когато най-после и двете утихнаха, отпи от уискито.

— Доколкото ми е известно, в Котънблум няма никакъв Свещен Граал. Рицарите тамплиери отстояват смелостта и дисциплината. Поне за мен знакът означава точно това.

— Смелост и дисциплина, значи? Неща, зад които си заслужава да застанеш. — Надигна халбата със стоплилата се бира просто за да направи нещо различно от това да се взира в ръката му.

— Искаш ли да танцуваме?

— Да танцуваме?

— Там в ъгъла има дансинг. — Той посочи някъде зад нея. — Музиката е приятна. А танците не са много натоварваща дейност, нали?

Тя погледна през рамо. Наистина имаше малка квадратна площадка с дървен под, която не беше забелязала досега. Вероятно защото никога не беше виждала някой да танцува в „Таверната на Ривършак“, освен някое пияно момиче, качило се върху масата за билярд, за да си търси компания за през нощта.

— Да, само че аз не танцувам.

— Моите спомени са други.

— Какво имаш предвид?

— Някога ходеше на балет. Дори ми изнесе рецитал в средата на задния ви двор.

— Не мога да повярвам, че си го спомняш. — Тя се обърна рязко към него.

Мъжът погледна уискито си, сякаш можеше да предскаже бъдещето и на лицето му се появи половинчата усмивка.

— Не съм забравил нито една минута, прекарана с теб. А ти помниш ли?

Вълнение, което не можеше да си обясни, заседна като буца в гърлото й. Разбира се, че си спомняше. Всяка секунда. След родителите й Наш беше най-важният човек в живота й. По онова време — дори повече от братята й. Фактът, че и той помнеше, я изпълни едновременно с надежда и отчаяние.

— Защо, за бога, се върна в Котънблум, Наш?

Той потисна нов пристъп на кашлица. Цигареният дим, изпълващ помещението като мъгла, обостряше обичайно добре овладяната му астма. През изминалите две седмици, откакто редовно посещаваше заведението, беше установил, че в петък и събота вечерта беше най-зле. Отпи твърде голяма глътка от отличното отлежало шотландско уиски, за да успокои гърлото си. Не беше най-добрият начин да се наслади на изисканото питие.

Не беше в „Таверната на Ривършак“ заради уискито или компанията, въпреки че изпитваше изненадващо удоволствие и от двете, а седеше в задимения бар заради Талула Форнет. Веднага щом разбра, че отново е необвързана и понякога ходи в заведението, започна всяка вечер да идва тук, за да я чака.

Не че се беше върнал заради нея. Множество причини го привлякоха обратно към родния град. Леля му остаряваше. Колежът на Котънблум, макар и не толкова престижен като елитните „Принстън“ или „Йейл“, му предложи нещо, което никое друго училище не можеше. Шансът да изгради самостоятелно нов исторически факултет и обещанието за скорошно назначение на щат. Предизвикателство, което го развълнува.

Но нещо повече от семейния дълг и работата го теглеше към дома. Котънблум живееше в спомените му като стара книга, която жадуваше да преведе и да разтълкува. Когато си мислеше за него, лошите спомени се оттичаха, сякаш паметта му беше сито, което задържаше само хубавото.

Дните, преди майка му да се разболее, ловенето на светулки през лятото, разходките край реката с Тали. Не обръщаше внимание на лошите спомени — умиращата му майка, по-големите момчета, които го биеха, наричаха го идиот, а по-късно и Смахнатия Наш, постоянната болка от самотата.

Евентуалната възможност да се сближи отново с Тали мина през съзнанието му няколко пъти, докато обмисляше предложението за работа и преместването… е, това не беше нещо, което искаше да признае, при това пред нея.

— Котънблум не е ли сред предпочитаните дестинации на „Конди Наст“^[3]? — попита шеговито, с надеждата да предизвика още една от усмивките й.

— Още не, но ще стане, ако зависи от Регън и Сойер.

— О, да. Тя влага много страст в организацията на фестивала на доматите.

— Наречи го направо обсебване. Брат ми трябва да си купи акции от завода за антиациди. Не че той е по-добър. Толкова отчаяно иска да спечели конкурса, че вероятно е готов да продаде първородното си дете на дявола. — Усмивката й беше смесица от закачка и сарказъм.

— Не мислиш — продължи той, като се изкашля и я изгледа отстрани, — че той има нещо общо с палежа на беседката, нали?

Устните й се стегнаха в тънка линия, очите й се присвиха.

— Категорично не. Кой твърди такова нещо?

— Никой. Е, никой освен Регън не допуска, че е бил той.

Беше му трудно да повярва, че толкова умен и уравновесен човек като Сойер би запалил беседката, но пък от друга страна, именно по негова идея пуснаха половин дузина зайци в безценната градина с домати на майка й. Регън дори успя да го хване на местопрестъплението.

— Мотивите й са по-скоро лични, отколкото професионални, ако питаш мен — отбеляза тя с голяма доза неприязън в гласа.

Наш можеше да каже същото и за Сойер, но запази мнението си за себе си. Тали изглеждаше готова да защитава брат си до смърт.

— Кой каквото иска да говори, но жената наистина върши работа. Бизнесът от страната на Мисисипи процъфтява, а тя има грандиозни планове за парите от списание Сърцето на Дикси, в случай че спечели.

— Както и… — Оставеният на барплота телефон забръмча. Тали погледна дисплея и сбърчи чело.

— Това спасително съобщение ли беше?

Тя върна апарата на мястото му с екрана надолу.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че всички момичета си имат някаква система, в случай че им се натрапи някой грозен досадник. Нали разбираш, една приятелка се обажда или ти пише и внезапно възниква нещо неотложно, което изисква присъствието ти някъде много, много далече.

— Ти грозен досадник ли си? — Тревогата изчезна от лицето й, усмивката накара зелените й очи да заблестят.

— Много си падам по Междузвездни войни.

— Наистина? Аз пък си те представях по-скоро като Индиана Джоунс.

— Защо така?

Тя повдигна подигравателно вежди.

— Рицарите тамплиери, Свещеният Граал. Мога само да си представям какъв процент от учениците ти са момичета.

— Професор Джоунс беше археолог. — Отпи още една глътка от уискито и поклати глава. Сега, след като стана въпрос, си даде сметка, че наистина повече от осемдесет процента от студентите, на които преподаваше като доцент в Единбург, бяха жени. Застина на мястото си. Възможно ли беше да намеква, че те се записваха в класовете му, защото го харесваха? Дали го намираше за привлекателен? Смущение, последвано от вълна от копнеж, се надигна в него и предизвика нов пристъп на кашлица.

Очите й проблеснаха лукаво, преди да избухне в смях. Това беше смехът, който си спомняше и го връщаше двайсет години назад.

— Боже мой, ти дори не си се замислял, нали?

— За какво?

— По-добре да не знаеш — отсече тя с широка усмивка.

Бузите й се зачервиха, тъмната коса се измъкна от плитката и се спусна около лицето й. За разлика от останалите жени в бара, Тали не носеше пола или високи токове. Обикновената синя тениска прилепваше по извивките на тялото й, избелелите дънки бяха пъхнати в чифт рокерски ботуши. Леко размазаната очна линия очертаваше единственото спокойно място в нея. Когато се смееше, проницателните й зелени очи се отърсваха от предпазливостта си и ставаха топли и приветливи.

Усмихна й се в отговор, подпря брада на ръката си и се наведе към нея:

— Уверявам те, че съм скучен и досаден.

— Наистина ли? — Тонът й беше пълен със сарказъм, но имитира позата му и двамата се оказаха само на няколко сантиметра един от друг, с почти допрени върху барплота лакти. — Как се забавляваш обикновено?

— Харесва ми да изучавам зловещи, обвити с паяжини катакомби, пълни с мъртъвци.

Усмивката й пресекна.

— Сериозно ли говориш?

— Аха.

— Абсолютно сигурна съм, че в Котънблум няма натъпкани със скелети подземия. Как смяташ да разпускаш? Срещаш ли се с някоя?

— Не. А ти?

Тя погледна към телефона.

— В момента не.

Макар да отрече, колебанието й породи известно подозрение у него. Около такава силна, красива и умна жена като Тали вероятно се навъртаха купища мъже. Дали вече беше пропуснал своя шанс? Или пък тя и Хийт Парсънс отново се бяха събрали? Насили се да продължи със същия ведър и закачлив тон:

— Какво забавление можеш да ми предложиш?

— Например да се настаниш удобно и да наблюдаваш с всички нас развоя на фестивалите. Залагам десет срещу едно, че ще ни отразят подобаващо в националните новини. Но няма да ни ласкаят, а по-скоро ще е нещо като „посочи и се присмей на най-големия селяндур“.

— Лоша работа. Рискувам да ме разобличат, ако някой реши да се рови в мръсните номера на организаторите.

— Как така?

— Може и да съм участвал в провокацията със зайците миналия месец.

Тя примигна няколко пъти към него, преди да избухне в дрезгав смях. Наш не можа да се въздържи и се усмихна. Беше се превърнала в смущаващо красива жена. Трябваше да събере целия си кураж, за да прекоси бара и да седне до нея. Сякаш създаваше около себе си силово поле, което отблъскваше мъжете. Вибрациите му се движеха между „стой далече от мен“ и „не заслужаваш вниманието ми“.

Той вдигна ръце и попита:

— На мен ли се смееш?

— Не… Всъщност да, но не в лошия смисъл. Харесва ми как се изразяваш. Сладко е.

— Сладко? Господи, остава само да завържеш панделка в косата ми. — „Сладко“ беше дума, която всеки пълнолетен мъж се ужасяваше да чуе от привлекателна жена.

— Нямах предвид, че ти си сладък. Ти си… — Очите й го огледаха от петите до главата.

— Какъв съм?

— Определено нещо повече от това.

Начинът, но който изрече думите, го накара да си помисли, че му правеше комплимент.

— Какво друго може да се прави тук?

— Да видим… Понякога в съботните вечери през лятото чичо Делмар и няколко негови приятели свирят блуграс^[4] на Ривър стрийт. Превръща се в нещо като квартално празненство. Построиха ново кино близо до колежа. Освен това тази пролет отвориха заведение за сладолед от страната на Мисисипи. И, разбира се, това чудесно място. — Тя направи жест към бара като водеща на телевизионна игра, представяща наградата.

— Леле! Какво голямо разнообразие.

— Господи, знам. Скоро ще започнеш да съжаляваш, че си се върнал.

— Съмнявам се — каза Наш, преди да изпие последната глътка от уискито си.

Входната врата се отвори и вятърът нахлу в помещението, завъртайки цигарения дим около тях. Сякаш ремъци стегнаха дробовете му и той се насили да диша бавно. Дали се дължеше на гордост или на глупост, но не искаше да извади инхалатора си пред нея.

— Винаги можеш да дойдеш във фитнеса. Изглеждаш ми в добра форма. Тренираш ли? — Очите й отново обходиха тялото му.

Изпитваше ли го? Или преценяваше с каква лекота можеше да му срита задника? Разчитането на древните драсканици, оставени от монасите, беше детска игра в сравнение с разгадаването на жените.

— Понякога. — Ранното постъпване в колежа още на шестнайсет години го беше превърнало в мишена за подигравки. Заради факта че беше непохватен и изглеждаше по-скоро на дванайсет, трябваше да има очи и на гърба си. По настояване на възпитателя си се записа в курса по бойни изкуства.

Те му осигуриха приятели и самоувереност — две неща, които винаги му бяха липсвали. След като се премести в Шотландия, за да завърши училище там, започна да се занимава с бокс и откри, че тренировките и режимът са по-подходящи за неговото енергийно ниво. Бяха нещо като отдушник за иначе застоялата работа и начин на живот и му помагаха да овладее астмата.

— Защо не наминеш някой ден след последния час да те изпотя малко?

— Всъщност нямам часове през лятото.

— Значи не работиш?

— Не съм казал това. Подготвям публикуването на книгата за Карл Велики в едно специализирано списание, наваксвам с четенето както на научна литература, така и за развлечение и планирам уроците си за есента.

Тя сведе поглед към пода, изправи гръб и разлюля крака на високия стол, обърната към бара. Ръцете й завъртяха наполовина пълната чаша бира, но не отпи. Помежду им се промъкна скованост, но той не можеше да си обясни причината.

Мълчанието подклаждаше нервността му. През годините положи огромни усилия да превъзмогне вродената си стеснителност, когато ставаше въпрос за противоположния пол, но Талула беше различна. Държеше тя да го харесва, дявол да го вземе. Не искаше да я изпрати до тях — във всеки случай още не, а само да се възползва от възможността да я опознае вече като жена. Едно по-настойчиво вглеждане в лицето й го накара да се запита дали вече не беше развалил всичко.

— Все още ли излизаш по реката? — попита, потискайки нов пристъп на кашлица.

Тали го изгледа отстрани, но не се обърна. Нишката, която ги свързваше, се беше скъсала.

— Вече не толкова често. Сойер купи къща в Котънблум от страната на Луизиана, но… — повдигна рамене тя — през годините разходките изгубиха очарованието си.

Наш се закашля отново и бръкна в джоба си. Невъзможно беше да отлага още дълго.

— Виж, трябва да изляза. — Потисна още няколко пристъпа, докато ставаше от стола. — Но все пак ще се възползвам от предложението ти. Кога е най-удобно да намина към залата ти?

— През обедната почивка е сравнително спокойно. Ей, добре ли си?

Наш стисна устни, за да не даде воля на раздиращата дробовете му кашлица, отстъпи назад и кимна. Отвори входната врата, изскочи навън и вдъхна жадно нощната влага. Без да го интересува кой щеше да го види, извади инхалатора и пръсна в гърлото си.

Лекарството в комбинация с чистия въздух му донесоха мигновено облекчение. Качи се във вносния джип „Ланд Роувър Дефендер“ и удари няколко пъти чело във волана. Без съмнение Талула Форнет го смяташе за най-досадния човек от двете страни на Котънблум.