Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (3)

Глава първа

Наш Хоторн се шмугна във високите тръстики край водата. По-надолу потокът се разширяваше и се вливаше в реката, но зад къщата му в Котънблум Мисисипи бълбукаше достатъчно плитко, за да може на места дори да се премине пеша.

И точно така щеше да направи. Да гази чак до Мисисипи и да поеме по реката като Хък Фин^[1]. Провери за инхалатора в джоба си. Това беше единственото, което наистина му трябваше.

Всички се бяха събрали в къщата му. Опитваха се да се усмихват и си позволяваха да шушукат само по ъглите, но той знаеше какво се случва. Беше на десет години, не беше идиот.

Майка му умираше.

Умираше през изминалите три години. Откакто Наш се помнеше. Имаше смътни спомени как го люлееше във въздуха, косата й беше тъмна и гъста, а лицето закръглено и румено. Сега рехави кичури растяха на петна върху голия й скалп, а тя изглеждаше като герой в свой собствен черно-бял комикс. С бледа, подобна на хартия кожа и тъмни сенки.

Баща му работеше на нефтена платформа в Персийския залив и той чу леля си Леора да казва, че е възможно, но малко вероятно да успее да се върне навреме.

Да се върне навреме. Искаше му се да превърти всичко назад като един от героите в любимата му книжка. Когато майка му можеше да става от леглото, за да му направи сандвич с фъстъчено масло и желе. Когато баща му все още се усмихваше.

Или може би да се смали до размерите на калинка и да се скрие в тревата, докато всичко отмине. Да кацне на един стрък и да наблюдава как реката тече покрай него и слънцето обикаля Земята. Току-що бяха привършили изучаването на планетите и той завиждаше на звездите в небето, студени и красиви.

Събу кецовете и нагази в студената вода. Вместо да се насочи към свободата на Мисисипи, закрачи срещу течението на потока и изпрати телепатично послание към Талула. Знаеше, че това е измислица като Дядо Коледа и Супермен, но му се искаше да вярва. Точно толкова, колкото и в това, че майка му ще оздравее.

Когато приближи къщата на Форнет, от тръстиката се изправи момиче и бризът развя дългата тъмна коса около раменете му. Сърцето на Наш се сви болезнено. Може би имаше надежда.

Езикът му се парализира и не знаеше какво да каже. Помогна му, като обви ръце около него и го прегърна. Допря чело върху костеливото й рамо и си пое дълбоко дъх. Тя ухаеше на портокали.

Талула се отдръпна първа, изкачи насипа и седна с кръстосани крака под увисналите клони на една върба. Той я последва, отпусна се до нея и двамата се загледаха във водата.

— Мама умира. Може би ще се случи още днес. — От колебанието, с което изрече „мама“, лицето му пламна. Беше твърде голям да плаче, особено пред момиче.

— Знам. Татко говореше за това сутринта, когато мислеше, че не мога да го чуя.

— Никой вкъщи няма да го спомене пред мен, но усещам, че всички го очакват.

— Къде е баща ти?

— Все още е на платформата. Не може да тръгне заради лошото време. — Наш откъсна листата от тънка клонка, без да вдига поглед. — Настояват да поседя с нея.

— А ти не искаш ли?

Никога не би направил подобно признание пред друг, освен пред Тали:

— Тя не ми е майка. Вече не. Не разбирам какво ми говори. Мисля, че са я натъпкали с лекарства. И мирише странно.

— Как така? — Оправдавайки очакванията му, в гласа й нямаше упрек, а само любопитство.

— На старост. Точно както си представям, че мирише смъртта. — Осмели се да я погледне, но момичето беше насочило цялото си внимание към парче мъх. — Виждала ли си оня комикс, в който умира един полицейски инспектор? И той е блед и безцветен? Така изглежда тя сега.

Тали захвърли пръчката, дръпна платнена чанта, на която беше избродирано името й, и извади два портокала. Подаде му единия, заби нокти в своя и наоколо се разнесе миризма на цитруси. Наш направи същото и двамата се умълчаха, докато купчината от захвърлени кори между тях нарастваше.

— Баща ти ще си намери ли работа наблизо… след това? — Захапа едно парче и го изпръска с лепкав сок. Той изтри бузата си, отпусна се на гръб и се загледа в младите, свежи листа. Вятърът шумолеше в тях, слънчевата светлина багреше накъдрените им краища.

— Чух леля Леора да казва, че ще ме вземе при нея.

— Но… това е в Мисисипи? На километри оттук. Какво ще правим?

Изпита облекчение да долови в гласа й паниката и гнева, които нямаше как да изрази в момента, когато беше подслушал разговор на възрастните. Някога майка му го беше учила, че това е неприлично.

— И двамата имаме колелета. Можем да се срещаме в града.

— Няма да е същото. Кой ще идва за риба с мен?

Въпреки че го вълнуваха същите въпроси, той отвърна:

— Поне имаш двама родители и братята си.

Тя погледна през рамо първо към него, после към дома си. И повтори:

— Не е същото. Не съм част от това семейство.

— Какво искаш да кажеш?

— Мама и татко са винаги заедно, като чифт ръкавици. Кейд и Сойер са много умни. А пък аз… аз… Аз просто съм тук.

— Ти също си умна.

Този път погледът, който му хвърли, беше пълен с отчаяние.

— Говорят, че ще ме накарат да повтарям годината. Вече никога няма да се върна на училище.

Той се подпря на лакти.

— Ако го направят, ще избягаме заедно. Ще тръгнем към Мисисипи и ще намерим място, където да живеем. Ще ловим риба, за да се храним, а освен това мога… Не знам. Да си намеря някаква работа. — Докато идеята се оформяше, от вълнение дишането му стана неравномерно. Бръкна в джоба си и извади инхалатора.

— Ти сериозно ли?

— Разбира се, защо не? Хък Фин го е направил.

— Да, преди около стотина години. Не ставай глупав. — Думите й бяха разумни, но той продължи да настоява:

— Няма ли да е по-добре, отколкото аз да живея с лудата леля Леора, а теб да те задържат в училище?

Гласът на майка й, напевен и силен, се разнесе от върха на хълма, където се намираше къщата им:

— Талула! Ела да хапнеш сладолед, преди братята ти да са изяли всичко.

Наш отново почувства, че се задушава, но този път инхалаторът едва ли щеше да му помогне. Беше болка, която никакво лекарство не можеше да облекчи.

Тя улови ръката му и я стисна.

— По-късно можем да решим дали да избягаме или не, нали?

— Разбира се — отговори й неопределено и извърна лице, за да не види сълзите в очите му. За какво й беше да напуска семейството си? Двамата й братя постоянно я дразнеха, а родителите й често я вбесяваха, но въпреки това от нея струеше топлина и обич всеки път, когато говореше за тях. Искаше му се да събере тези чувства и да ги проучи насаме в стаята си.

Тали се изправи и изтърси пръстта от късите си панталони. Той също стана, пристъпи неловко от крак на крак и едва тогава забеляза, че на тениската му имаше петна от сутрешното мляко с шоколад. Надяваше се, че не ги е забелязала.

Тръгна бавно обратно към реката, но тя го улови за ръката с лепкава от портокаловия сок длан.

— Ще се върнеш ли… след това?

— Ако успея да се измъкна.

Ходенето по течението беше лесно, но краката му натежаха, схванати от ледената вода. Изкачи насипа и видя леля си Леора да гледа към реката, застанала в средата на двора. Щом го забеляза, тя изхлипа и се затича към него.

Застина на мястото си, но тя приближи прекалено бързо. Думите й забръмчаха около него като досадни комари. Майка му беше умряла, докато ядеше портокали и говореше за бягство. Сълзите не идваха. Леля му го поведе към къщата, докато всяка част от него копнееше да се втурне обратно към реката и къщата на Талула, където можеше да се престори, че нищо не се е случило.

През останалата част от деня като в някаква мъгла съседите го прегръщаха и оставяха съдове с храна. Смесената миризма на различните ястия дотолкова разстрои стомаха му, че накрая не можа да преглътне дори и хапка. Събуди го суматохата, предизвикана от пристигането на баща му в малките часове на нощта. Откараха майка му с лъскава черна катафалка, а междувременно старата леля изпра чаршафите и дезинфекцира стаята, сякаш в нея беше лежал заразноболен.

На дългото, тягостно погребение присъстваше многолюдна тълпа. Той седеше в църквата на облицованата с червен плюш пейка и чоплеше ноктите си, докато започнаха да кървят. Когато органистът засвири „Божествена благодат“, музиката завибрира в гърдите му.

Следващите дни преминаха сякаш в транс. Не ходеше на училище, въпреки че предпочиташе да учи за Галилео, отколкото да се взира в щампованите с фруктиери тапети в кухнята.

До него стигна шепотът на баща му и леля му:

— … трагедия. Оставят три деца сираци на произвола на съдбата. А чичо им е такъв нехранимайко. Не може да се очаква от него да се нагърби с грижата за тях.

Тъй като очевидно не ставаше въпрос за него, той се почувства достатъчно спокоен, за да влезе в стаята.

— За кого говорите?

Баща му вдигна поглед от кафето и вестника, лицето му беше със зачервени очи и набола брада.

— За семейство Форнет, които живеят нагоре по реката. Снощи пиян шофьор е убил родителите.

Той обърна страницата и отново се зачете в новините, лелята извади от хладилника кора с яйца. Наш изскочи от стаята, извади инхалатора и пръсна в гърлото си, докато сърцето му биеше все по-учестено. Втурна се навън, грабна колелото и завъртя бясно педалите.

Също като у тях преди седмица, паркирани коли задръстваха предната алея, а жени с мрачно изражение внасяха в къщата съдове с готвено. Сякаш ги свързваше някаква физическа връзка, Талула подаде глава от прозореца на стаята си на втория етаж. После изчезна и той зачака, чудейки се какво да й каже.

Тя изскочи от входната врата и изтича към него със зачервени, подпухнали очи и разрошена коса.

— Отидоха си. — В гласа й имаше едновременно шок и скръб.

— Знам. Съжалявам.

От къщата някой я извика по име, но момичето дори не погледна през рамо.

— Трябва да тръгвам. Ще дойдеш ли по-късно?

Наш преглътна, думите засядаха като буци в гърлото му:

— Татко ще се връща на платформата. Аз ще се преместя у леля Леора на другия бряг на реката.

— Кога?

— Скоро, предполагам. — Отчаянието го накара да зададе следващия въпрос: — Ще избягаш ли с мен?

— Наш… — Тя поклати глава.

Някак си изглеждаше по-голяма и определено по-разумна от него, въпреки че бяха изминали само няколко дни, откакто стискаше ръката му с лепкава от портокаловия сок длан.

— Не мога. Братята ми се нуждаят от мен.

Аз също, искаше му се да й каже.

— Разбира се. Говоря глупости. — Обърна колелото в противоположната посока, но остана на седалката, стъпил с крака на земята.

— Значи, ще се видим в училище? — попита тя.

— Леля Леора ме е записала в началното от онази страна. Казва, че това тук не е достатъчно добро. Мисли, че съм надарен или нещо такова. — Въпреки крехката си възраст, той разбираше, че реката бележеше нещо много повече от чисто физическото разделение между Луизиана и Мисисипи. Социалната разлика между богатите и блатните плъхове със сини якички беше като гнойна рана, предизвикана от отдавна възникнал спор.

— О, Наш… — Пристъпи към него и го прегърна над кормилото на колелото. Устните й докоснаха леко бузата му и се раздвижиха: — Не мисля, че ще мога да се справя без теб.

Смятайки я за най-силния човек, когото изобщо познаваше, той знаеше, че тя ще го преживее. Но не беше толкова сигурен, че сам щеше да се справи от погрешната страна на реката без нея. Притисна я по-силно и тя отвърна на утешителната прегръдка. От къщата отново я повикаха. Този път Тали се отдръпна и косата й се спусна пред лицето, но не преди да успее да забележи сълзите й. Обзе го отчайващо безсилие.

Светът му се променяше прекалено бързо. Спомняше си как предишното лято беше тичал от реката с попова лъжичка в шепите, но докато стигнеше до къщата, водата изтичаше между пръстите му и тя умираше. Всичко и всички, които обичаше, се изплъзваха от ръцете му като неуловими водни струи, докато накрая остана без нищо.