Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (14)

Глава дванадесета

Тали притисна лице към затоплената от слънцето тухлена стена и надникна зад ъгъла. Ударите на пистолета за пирони отекваха над реката. Наш беше там, вероятно без риза, потен и привлекателен.

— Какво правиш?

Тя изпищя уплашено и се обърна. Усмивката и напевният глас на Монро преливаха от радост и добро настроение. Откакто Кейд се беше върнал, бе загърбила предишната си прекомерна сериозност и се бе превърнала в усмихната и закачлива жена. Остана си все така отдадена на момичетата от програмата за деца в риск, но оптимизмът замени отчаянието, което я следваше, откакто Тали се помнеше.

— Почивам си.

— В освежаващата четирийсетградусова следобедна жега? А може би имаш предвид, че си излязла заради един привлекателен мъж с добре развити мускули?

— Какво говориш?

— Тали и Наш седят на едно дърво и се ц-е-л-у-в-а-т… — Тали запуши устата й с ръка, когато забеляза, че към тях приближи госпожа Карсън с тениска, клин за джогинг и бели ортопедични обувки за тенис.

— Беше чудесно, госпожице Талула. Нямам търпение да разкажа на всички за новия курс. Следващия път се пригответе за претъпкана зала.

Тали отдръпна ръка от устата на приятелката си, но й отправи предупредителен поглед, преди да се усмихне любезно на госпожа Карсън:

— Моля, наричайте ме Тали. Радвам се, че останахте доволна. С нетърпение очаквам срещата ни идната седмица.

Възрастната дама потупа ръката й за довиждане и се отправи по пешеходния мост към другия бряг на реката.

Монро се облегна на стената, възползвайки се от сянката й.

— Как мина снощи? Роклята свърши ли си работата?

— Добре. А роклята беше чудесна. — Тали застърга с върха на обувката за тенис една цепнатина между тухлите и наоколо се разхвърчаха парченца цимент.

Не можа да се въздържи и погледна към реката. Наш беше излязъл от беседката и разговаряше с госпожа Карсън. Наистина беше без риза. Не се ли притесняваше, че жената може да получи удар? Тя беше стара, а не умряла.

Монро изсвири тихо:

— Да не остана разочарована? Толкова зле ли се представи?

Тали прехапа долната си устна.

— Не сме правили нищо.

— Защо?

— Защото моментът не изглеждаше подходящ.

— Не бил подходящ? Мъжът те води в най-скъпия ресторант в радиус от сто километра. Ти очевидно си падаш по него, а и той по теб. И двамата сте свободни. Какъв е проблемът? — Приятелката й повдигна рамене и Монро изви очи към небето: — Струва ми се, че трябва да се присъединиш към някоя от групите за няколко сеанса за самоувереност. — Отдръпна се от стената и Тали я последва.

— Достатъчно самоуверена съм.

— Само изглеждаш самоуверена, но имам чувството, че под черупката ти е истинска каша от лигава сантименталност и неувереност.

— Моля? — опита се да отхвърли преценката й Тали, но другата изкриви лице в гримаса и преди да стигнат до вратата, сложи ръце на раменете й:

— Виж, не искам да кажа, че ще спечеля короната за Мис Самочувствие, но работя с онези момичета достатъчно дълго, за да забележа, че живееш в миналото. Съдиш себе си по стандартите на гимназията — минал в следващия клас и останал. Само че животът не се свежда само до образованието и няма нищо лошо, ако някой път се провалиш.

— Но Наш…

— Наш няма да те изпитва, като се прибере вкъщи. Нито ще ти пише оценки. Бъди естествена и той ще се влюби до уши в теб. Защото си страхотна, наистина.

Сълзи напълниха очите й. Вместо да ги преглътне, както би направила преди няколко месеца, тя се обърна към Монро и втренчи замъглен поглед в лицето й:

— Аз имам дислексия.

Очите на приятелката й проблеснаха, преди да се присвият гневно:

— Учудена съм, но не съм шокирана. Кейд знае ли?

— Казах му миналата седмица.

— А на Наш?

— Не, разбира се. Дори не знам защо казах и на теб. — Подсмръкна и разтърка носа си, насилвайки се да преглътне сълзите. — Това не засяга никого. Впрочем по-добре ще е с него да си останем само приятели. Ако нещата се задълбочат прекалено и после се объркат, както сигурно ще стане, тогава ще изгубя всичко.

Монро я придърпа за прегръдка, потупа я по рамото и прошепна:

— Но ако всичко върви добре, помисли само какво ще спечелиш.

— Той няма да разбере — слабо възрази Тали.

Другата я разтърси леко:

— Нямаш достатъчно доверие на хората, които те обичат.

Рийд подаде глава през вратата:

— Ей, Тали, тук някакъв младеж търси работа. Искаш ли да поговориш с него?

— Разбира се, защо не. — Благодарна за неочакваното прекъсване, тя мина покрай Монро.

Климатичната система бръмчеше над нея, обгръщайки с хладен въздух влажната й от пот кожа. Млад мъж със светлоруса коса стоеше пред информационното табло на десетина метра от тях и четеше съобщенията и графика на заниманията. Беше преплел пръсти зад гърба си и пристъпяше от крак на крак, създавайки впечатление, че е изнервен.

Първа реагира Монро:

— Боже мили, това сте вие?

Непознатият се обърна и първоначалната му изненада премина в подозрение:

— Вие сте дамата от бара.

Тали и Рийд си размениха многозначителни погледи, но не се намесиха.

— Опитвах се да ви намеря, за да се уверя, че сте добре и да ви благодаря за помощта онази нощ.

— За нищо — отвърна мъжът, като потърка челюстта си и обърна глава настрани, което според речника на Уебстър означаваше, че се чувства неловко.

— Напротив, има. Изложихте се на опасност, за да защитите мен и Кайла — настоя Монро.

Тали си пое дълбоко въздух и вдигна пръст към него. Беше чувала историята.

— Този ли е? И си търсите работа?

— Мислех, че ще започвате работа, свързана с поставяне на капани за раци?

Монро се приближи към него и той заотстъпва към таблото за съобщения, като събори един лист с габърчето.

— Оказа се, че оня задник… извинете ме, оня негодник от бара е приятел на сина на новия ми шеф. Работих само две седмици, преди да ме уволни.

— Това е ужасно. — Тя се обърна към приятелката си: — Намери нещо за него, Тали.

Тя вдигна двете си ръце:

— Задръжте малко. Първо, не мога да предложа нищо, освен работа на половин ден. И второ, твоят приятел може да не се интересува от тежък труд.

— Ще приема всичко, госпожице.

Искреността му беше очевидна, но имаше и нещо друго. Приемане на поражението. Разбиране, че животът не е справедлив. Подозираше, че по-често беше изтеглял късата клечка в живота. И изпита съчувствие.

Камбанките над вратата иззвъняха. Кейд имаше очи единствено за Монро и веднага обви ръка около раменете й. Едва след като я привлече към себе си, забеляза и останалите.

Тя го сръга леко с лакът:

— Кейд, това е младият мъж, за който ти разказах. От онази нощ в „Таверната на Ривършак“.

— Твоят рицар в блестящи доспехи — протегна ръка към младежа той. — Аз съм Кейд Форнет.

Другият се поколеба, преди да отговори на поздрава:

— Джеръми Уайтхърст. — Пусна ръката му и изтри длани в дънките си. — Вижте, не съм някакъв герой или нещо подобно. В интерес на истината тогава доста си го отнесох.

— Бяха най-малко трима срещу един. — Монро се усмихна сладникаво на приятеля си: — Джеръми е уволнен, защото се застъпи за мен и Кайла и сега си търси работа. Тали има свободно място на половин работен ден, но ти не ми ли спомена, че имаш намерение да си наемеш помощници?

— Разбираш ли нещо от двигатели? От механика? — попита Кейд.

— Малко. Научих се да поправям мотора си сам. — Младежът отново се размърда неспокойно и пъхна ръце в задните си джобове.

Кейд изсумтя, но лека усмивка повдигна нагоре ъгълчетата на устата му:

— Изглежда, всички момчета от провинцията започваме така. Какво ще кажеш да дойдеш за две седмици изпитателен срок? Новият ни магазин все още не е разработен, но ако се стараеш, все ще научиш нещо за търговията, а може би и повече. „Форнет Брадърс Дизайн“ е върхът в технологията на двигателите.

— Тук, в Котънблум? — възкликна момчето с откровено недоверие.

Смехът на Кейд изкънтя в широкото фоайе. В паметта на Тали нахлу стар спомен, който не можеше да определи като време и място, но в него брат й се смееше по същия радостен начин, докато я подхвърляше във въздуха. Ако не се опасяваше, че ще я помислят за побъркана, щеше да прегърне Монро, задето му беше помогнала да си върне точно този смях.

— Да, тук, в Котънблум. Ще започнеш с петнайсет долара на час. Какво ще кажеш?

— Вие дори не ме познавате.

— Знам достатъчно и ще науча още повече, защото през цялото време ще си ми, както се казва, в задния джоб, докато те обучавам. Ако нещата не потръгнат, след две седмици се разделяме, без никой да се сърди. Е, приемаш ли?

Този път Джеръми не се поколеба да стисне ръката му:

— Приемам.

Двамата се отдръпнаха настрани, за да продължат разговора си.

Рийд подпря лакти върху бюрото:

— Това означава, че пак сме сами. Омръзна ми да изхвърлям боклука и да мета преди отваряне и след като затворим.

Тали не можеше да си позволи да се лиши от него:

— Знам, знам. На мен също.

Група момичета влезе в залата. Монро се облегна на бюрото и поздрави всяко едно от тях.

— Здрасти, Кайла. Ела тук за момент.

Момичето се отдели от останалите.

— Какво има, Монро?

— Не ми ли спомена, че си търсиш работа на половин ден?

— Да. Исках да кандидатствам на няколко места за продавачка, но времето съвпада с часовете ми в училище. — Тя хвърли поглед през рамото си: — Онзи там не е ли…?

— Аха. Не бях сигурна дали ще го познаеш.

— Помня очите му. Неестествено сини. Освен ако не съм си го въобразила.

— Започва работа в магазина на Кейд. Но Тали има нещо, което можеш да вършиш тук. — Монро изгледа отстрани приятелката си.

Тали я огледа преценяващо. Това съвсем не беше лоша идея. Кайла познаваше залата и въпреки няколкото й неотдавнашни издънки, беше добро дете.

— О, би било страхотно, но ще я разбера, ако… — Момичето сви рамене и големите му кафяви очи заблестяха от същото очакване, каквото забеляза преди малко в очите на Джеръми. Очакване за провал.

— Работата не е много вълнуваща — предупреди тя. — Почистване на уредите, на баните, тоалетните и залата и изхвърляне на боклука, но пък ще се съобразявам със свободното ти време и мога да те използвам и през почивните дни.

— Да, да, да. Ще върша всичко, което поискаш от мен. Обещавам, че ще бъда най-добрата работничка, която си имала някога — плесна с ръце Кайла и ги скри под брадата си.

— Хайде сега, нямам нужда от някой, който да ме кара да изглеждам зле — намигна иззад бюрото Рийд.

Тали се обърна към него и потърси одобрението му. Той кимна едва забележимо.

— Искаш ли да започнеш още утре? Трябва да се вземат табелите за фестивала и да се вмести в графика новата група по аеробика. От голяма помощ ще ми е, ако се заемеш с рутинните неща. — Поговориха още малко за заплащането и работното време, преди Кайла да се втурне към съблекалнята, за да се преоблече за часа на Монро. Джеръми я проследи с поглед.

— Струпаха ми се повече вълнения, отколкото мога да понеса. — Рийд се облегна на стола и скръсти ръце пред гърдите си.

Сваленият в долния десен ъгъл на монитора прозорец привлече вниманието й.

— Чух, че двамата с Наш доста се увличате по това.

Рийд се напрегна:

— Кой ти каза?

— Той. Спомена, че дори си го победил два пъти. — Тали посочи с пръст компютъра. — Нямам нищо против да играеш, докато си дежурен на рецепцията. Стига само покрай шаха да няма порно.

Смехът му беше прекалено висок за шегата й:

— Не, разбира се. Шахът е моята странна зависимост.

— Не е странна.

Рийд само повдигна едната си вежда.

— Да кажем, неочаквана. Как ти се струва? При това е готино.

— В шаха няма нищо готино. Той е за зубъри и изобщо не е секси.

— Зубърите и сексапилът не се изключват взаимно. — Гласът й стана рязък и агресивен и тя се опита да направи крачка назад: — Нали разбираш, искам да кажа, че някои жени си падат по такива неща. Поне така съм чувала.

Този път и двете му вежди се вдигнаха нагоре.

— О, я млъквай — измърмори Тали, макар да не бе изрекъл на глас онова, което беше изписано на лицето му. — Нямаш ли си работа? — Обърна се рязко и се запъти към офиса си в дъното на залата.

Седна на въртящия се стол и се загледа в една точка, докато мислите й се въртяха около проблема с Наш. Трябваше да държи отношенията си с него под контрол. Разбира се, те се забавляваха и се привличаха взаимно, но срещата им в Джексън само подчерта огромните различия между тях. В дългосрочен план връзката им нямаше бъдеще и физическата близост само още повече щеше да усложни нещата. Приятелството им беше най-важно.

Би било много по-лесно и по-разумно да сложи край на онова, което се зараждаше, преди да е направила някоя глупост, като да се влюби в него.

 

 

Беше изнервена, тъжна и имаше чувството, че нещо се е забило в сърцето й. Стомахът й се сви. Ако допуснеше отношенията им да стигнат по-далече и после всичко свършеше зле, можеше да се озове в болница. Не искаше и нямаше да рискува приятелството им. То беше прекалено важно за нея.

Изтри длани в дънките, пое си дълбоко въздух и почука на вратата. От другата страна не се чуха стъпки. Опита отново и зачака. Нищо. Заобиколи към фасадата на старата къща и се поколеба. Джипът беше на алеята.

Последния път, когато изкачи тези стълби, беше на дванайсет, уплашена и отчаяно нуждаеща се от приятел. И се почувства мръсна, недостойна и нежелана. Струваше й се, че оттогава е изминал само миг и всяка стълба я връщаше с още няколко години назад към момичето, което беше тогава.

Натисна звънеца и звукът отекна като ехо във вътрешността. Потропване на токчета по дървения под я накара да приглади с ръка вързаната на конска опашка коса и да я отметне назад. Госпожица Леора отвори вратата и устните й се свиха, щом разпозна посетителката.

Тали се опита да се усмихне, но не можеше да каже със сигурност дали й се удаде.

— Здравейте, госпожице Леора. Наш тук ли е?

Погледът на старата жена беше остър и проникваше зад фалшивата самоувереност на Тали.

— Отиде в колежа. Акумулаторът му е изтощен, затова един от другите преподаватели мина да го вземе. Жена. При това много привлекателна.

В очите на госпожица Леора имаше странен блясък. Задоволство? Злоба? Така или иначе отровата й беше постигнала целта си. Очевидно ставаше въпрос за Ема от бара. Тя беше идеална за Наш. Тали го знаеше, госпожица Леора го знаеше и беше въпрос на време Наш също да го осъзнае.

— Предполагам, че сте се отказали да го сватосвате с Бейли, след като се е появила някоя по-подходяща — тросна се тя и се обърна към стълбището.

— Както знаеш, това е много трудно. — Погледът на старицата се стрелна встрани.

Тали се завъртя с лице към нея.

— Кое е трудно?

— Не можеш да попречиш на хората да се променят. Колкото и да ми се иска. — Гласът й беше глух и далечен.

— За Наш ли говорите? Или за някой друг? — Дали той не беше прав за леля си и чичо й?

Госпожица Леора отново се вторачи в нея:

— Любовта съсипва. Погледни родителите си, сестра ми, мен и… Не искам племенникът ми да тръгне по същия път.

Странна, споделена тъга надвисна между тях. Разбирателство, което изглеждаше невъзможно и все пак беше неоспоримо. Нямаше как да е сигурна дали любовта и разрухата бяха едно и също нещо, но знаеше със сигурност, че не успя да спаси нито родителите й, нито майката на Наш. И съпътстваше всяка трагедия.

— Аз също не искам Наш да страда, госпожице Леора. Той е много важен за мен. Винаги е бил.

— Племенникът ми е всичко, което имам. — Гласът на старата жена потрепери и Тали вдигна ръка да й предложи утеха, но я дръпна неуверено.

— Не се опитвам да ви го отнема.

— Той ще се изнесе и ще се върне обратно на другия бряг на реката — с прокрадващи се нотки на ужас добави госпожица Леора.

— Никога не е късно, нали знаете. — Тали не можа да повярва, че думите излязоха от нейната уста. Тя беше реалистка. Не вярваше, че любовта може да превъзмогне всичко. Точно затова се подготвяше да каже на Наш, че е по-добре да си останат приятели.

Най-мъдрата усмивка, която някога бе виждала, набръчка за момент страните на госпожица Леора.

— За мен вече е прекалено късно. Наш не ми каза кога ще се прибере. Искаш ли номера му?

— Имам го, благодаря. — Тали тръгна заднешком към стълбите, без да откъсва поглед от старата дама, докато тя затвори вратата.

Отправи се към колежа, водена от необходимостта да си изяснят нещата очи в очи. Телефонният разговор беше по-лесният, но и по-страхлив начин да се измъкне. Колите на паркинга бяха паркирани безразборно, но успя да намери място до достолепна тухлена сграда. Огромни магнолии и разнообразие от различни дървета очертаваха зелената площ, пресечена от множество бетонни алеи. Някои от насядалите по пейките студенти четяха, други си водеха бележки или просто разговаряха. Различни по височина постройки обграждаха общото пространство, но въпреки това създаваха впечатление за единно архитектурно семейство.

Атмосферата беше наситена с младежка енергия. Последното й посещение на колежа в Котънблум беше на училищна екскурзия през първата й година в гимназията. Почувства се точно както и тогава — нежелана натрапница, стъпила на друга планета.

Обяви за частни уроци и квартири под наем облепяха пластмасовата карта под навеса. Факултетът по изкуства и хуманитарни науки беше в най-близкия край — пететажна тухлена сграда с модерна метална скулптура отпред. Нямаше представа какво е искал да изрази художникът, но извивките идеално пресъздаваха състоянието на стомаха й.

Указателната табела на партера я отведе до третия етаж. Навсякъде беше тихо. Кабинетите бяха разположени от двете страни на коридора. Черно-белият линолеум на пода беше излъскан до блясък, стените бяха боядисани в ослепително бяло. Ароматът на почистващите препарати се губеше сред миризмата на книги, документи и олово. Всичко я връщаше обратно към гимназията и увеличаваше надигащия се в гърдите й ужас.

Постъпваше правилно. Указателят я насочи към последната стая вдясно. Вратата беше леко открехната и отвътре се чуваха гласове. Женски кикот прекъсваше дълбокия смях на Наш.

Облегна се за момент на хладната стена и притисна пръсти под очите си, за да спре напиращите сълзи. Щеше да си поплаче по-късно, когато остане сама. Пое дълбоко въздух, за да възвърне куража си и почука на касата.

— Влез — извика Наш.

Тали отвори широко вратата. Той се бе изтегнал на въртящ се стол, качил краката си върху бюрото между две купчини книги, оставил очилата си върху по-високата. Ема седеше в близкия ъгъл с вдигната до средата на бедрата тясна пола и поклащаше изящните си глезени. Беше дори по-привлекателна, отколкото си я спомняше. Притежаваше някаква чуждестранна изтънченост, която беше рядкост в Котънблум.

— Тали. — Наш свали крака и се изправи. Не изглеждаше нито щастлив, нито нещастен, а просто изненадан.

Ема отмести поглед от единия към другия и също стана.

— Трябва да вървя. Следващият ми час започва след трийсет минути. Ще се видим по-късно, Наш.

— Разбира се, Ема.

Усмихната, жената се приближи до неочакваната посетителка. В изражението и гласа й нямаше и следа от хладната враждебност при първата им среща:

— Приятно ми е да ви видя отново.

— И на мен — изстреля в отговор Тали, без да си направи труда да отвърне на усмивката й.

Другата наклони глава и безупречно оформените й вежди леко се повдигнаха:

— Бихте ли ме извинили?

Тали беше застанала точно по средата на пътеката, препречвайки пътя й. Отстъпи встрани и махна с ръка към вратата. Ема тръгна по дългия коридор и изчезна в един от кабинетите някъде по средата.

Наш я улови за ръката, дръпна я навътре и затвори вратата.

— Какво правиш тук?

— Надявам се, че не прекъснах нещо — излъга тя. Радваше се, че жената си тръгна. Което й изглеждаше безсмислено, щом с него щяха да си останат само приятели.

— Ни най-малко. С Ема просто си говорехме. Харесва ми да я дразня, като й повтарям, че е избрала най-лесния предмет. Освен това е полезен съветник за работата ми, която е на път да се превърне в нещо много по-значимо.

Тали пристъпи още няколко крачки напред, взе някакво старо издание и прокара пръсти по избледнелите златисти букви на заглавието.

— Какво искаш да кажеш?

— Смятам да събера изследванията си в книга — поясни развълнувано той с леко крива, но пълна с обич усмивка.

— Аз не мога да чета. — Думите увиснаха във въздуха като балон в комикс. Цялото й тяло се напрегна, дробовете й застинаха.

Лицето му се смръщи, на челото се появиха дълбоки бръчки.

— Какво говориш? Знам, че можеш.

— Нямах предвид, че съм неграмотна. Имам дислексия.

Веждите му се изправиха, превръщайки изражението му в празно платно. Мълчанието сякаш продължи цяла вечност, преди тя да го наруши, препъвайки се в думите:

— Затова те помолих да ми поръчаш вечеря в Джексън. Между другото мразя пъстърва. Но ми беше напълно невъзможно да разчета завъртулките в проклетото меню.

Тя се обърна към прозореца. Студентите сновяха между сградите с тежки раници, каращи ги да изглеждат като мигриращи костенурки.

— Нямаше ли да е по-лесно, ако ми го беше казала по-рано? — Гласът му дойде точно зад нея и тялото й инстинктивно се устреми към него. Но се стегна и се облегна на прозореца.

— Трябваше да го направя преди години, за да не си губиш времето с мен.

Наш разтърка основата на носа си:

— Да си губя времето? Какво говориш?

— Знам, че се виждаме толкова често заради онзи глупав списък, но имам чувството… Искам да кажа, че обикновено не се целувам с приятелите си. — Не добави, че приятелите й и от двата пола можеха да се преброят на пръстите на едната ръка. — Мисля, че трябва да се съсредоточим върху приятелството си.

— Да разбирам ли, че не те привличам физически?

Никога не бе изпитвала подобно привличане към друг мъж. Тялото му, да, но и всичко в него беше също толкова привлекателно. Това разбиваше на пух и прах логиката й.

— Погледни това място. И дома ти. Книгите са твоят живот. Ще ми отнеме най-малко месец да прочета поне една от тях. Докато тази жена, как й беше името… — Махна с ръка към вратата, въпреки че много добре си го спомняше. — С нея ви свързват милион неща. Можете да мързелувате в леглото и да четете заедно. Би било идеално.

Той отпусна брада към гърдите си и издаде звук, подозрително приличащ на смях. Преди да успее да реагира, подпря ръцете си на стъклото, приклещвайки я в капан:

— Обещавам, че когато двамата с теб се озовем в едно легло, четенето ще е последното нещо, за което ще се сетя. Освен това Ема изобщо не ме интересува.

Беше неин ред да изсумти:

— Да, както и да е. Тя е страхотна. И аз много я харесвам, въпреки че не съм от този отбор. — Нещо много повече от ревност се прокрадна в гласа й и почти можеше да види усмивката, изкривила устните му. Стратегията й за вечното приятелство се пропукваше.

— Ти също си страхотна.

— Защото си без очила.

— Аз съм късоглед. Виждам те идеално. — Без дебелите стъкла очите му изглеждаха още по-топли със златистите точици, наподобяващи искри от огън. От слабата усмивка около тях се образува мрежа от тънки бръчки. — Сънувам те всяка нощ и сутрин се събуждам от почти физическа болка. Умирам да те вкарам в леглото си, Талула Форнет, и то не за да обсъждаме Карл Велики.

Тя сведе поглед към копчетата на ризата му за голф.

— И какво става после? След като всичко избледнее? Какво общо имаме ние двамата? Нищо.

Наш обви ръка около тила й, повдигна лицето и прокара палец по деликатната извивка на челюстта й.

— Наистина ли го вярваш? Ти си единственият човек, който разбира откъде идвам, какъв бях и през какво минах. Защото си преживяла същото, нали? Родителите ни си отидоха. И двамата бяхме отхвърлени по някакъв начин, нали?

— Аз едва завърших гимназия.

Той въздъхна, отстъпи назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Майната му на това. Използваш едно и също неубедително извинение, за да избягаш от всичко, което те плаши. Създала си си образ на силна жена, а под повърхността изпитваш ужас от много неща.

Устата й пресъхна, езикът й стана непохватен. Винаги я бяха упреквали, че поема неразумни рискове и дърпа дявола за опашката. И все пак думите му отразяваха цялата истина и неувереността й отекна дори в слабия й опит да възрази:

— Не е вярно.

— Аз плаша ли те? — грубо попита той.

Отговорът беше недвусмислено „да“. Страхуваше се от него повече, отколкото когато и да било от Хийт, защото я застрашаваше не физически, а емоционално. Извърна се настрани, за да избегне погледа му. Забравена чаша, пълна до половината със старо кафе. Отстрани бяха написани някакви думи, вероятно не много прилични и забавни като самия Наш, но не можеше да се съсредоточи, за да ги разчете.

В кабинета отекна силно почукване. На Наш му бяха необходими няколко секунди, за да дойде на себе си и да извика:

— Какво има?

Вратата изскърца на пантите си и се отвори. На прага стоеше закръглен, плешив мъж.

— Ужасно съжалявам, Хоторн. Мисля, че имахме среща.

Привидното му спокойствие изглеждаше пресилено:

— Разбира се, господине. Заповядайте.

Тали използва влизането на непознатия, за да се измъкне. Облекчението от неочакваното отлагане накара стомаха й да се отпусне.

С няколко широки крачки Наш я настигна и сграбчи ръката й, преди да успее да избяга:

— Разговорът ни не е приключил. Ще го довършим довечера. У вас или у нас?

— По-добре у вас — дръпна се рязко тя и той я пусна.

Озова се на другия бряг на реката за рекордно време и влезе в залата с чувството, че се е върнала на родната си планета. Щеше да изложи аргументите си, да изтръгне съгласието му да си останат само приятели и да се прибере вкъщи. Бъдещето, което се очертаваше пред нея, я потискаше.

Колкото и да се опитваха да съхранят приятелството си, то щеше да се разпадне. Фитнесът запълваше времето й, а той си имаше свой собствен живот в колежа. Два различни свята, макар и само на няколко километра разстояние. Точно както в детството им. Леля му ще кани на гости всички подходящи жени в Мисисипи, а тя ще гледа от отсрещната страна на реката като Пепеляшка.

В търсене на бягство потъна в счетоводна работа и за пореден път обмисли плановете за участието на фитнес клуба във фестивала. Прибра се у дома и си взе душ, а мислите й кръжаха около обвинението му, докато горещите струи я обливаха.

Наистина ли използваше дислексията като оправдание?

Не се записа в колежа, защото беше сигурна, че няма да се справи и ще отпадне още през първия семестър. Опасяваше се, че ще разочарова Сойер и Кейд. Отказваше срещи с млади, доказали се в професиите си мъже, посещаващи фитнеса, защото я плашеха. Колкото и ограничения да й налагаше малкият град, той й даваше някаква сигурност. Също като куче в клетка.

Наш беше различен. С него се чувстваше в безопасност, но беше по-опасен от всички ситуации, срещу които се бе изправяла. Защото го желаеше отчаяно. Копнееше за устните, ръцете и тялото му върху нейното. Но също толкова отчаяно искаше да се предпази от болката. Противоречието между желанието на тялото и сърдечните й терзания я хвърлиха в истински водовъртеж от емоции.

Навън изтрещя гръмотевица. Бурята съответстваше на настроението й. Обичайното й облекло, състоящо се от тениска, дънки и рокерски ботуши, й даде някаква самоувереност, когато тръгна към дома на Наш. Паркира до бордюра пред старата къща. Светлината на включена лампа очерта нечий силует до дантеленото перде на предния прозорец.

Тъмните облаци бяха довели нощта преждевременно. Може би трябваше да приключи с всичко това и да се прибере, преди да е започнал дъждът. Колкото повече приближаваше къщата, толкова повече забавяше крачки.

Той отвори вратата още преди Тали да успее да почука. Беше бос, облечен в чифт избелели дънки и тениска с някакво лого отпред.

Отбягвайки погледа му, тя се загледа в блузата, опитвайки се да подреди думите в съзнанието си. ЩЕШЕ ДА СИ МИ ПО-ИНТЕРЕСЕН, АКО БЕШЕ МЪРТЪВ.

— Страхотна тениска — засмя се нервно.

— Така ли? Падаш си по тънкия исторически хумор? Оказва се, че все пак имаме нещо общо — дръпна я навътре той. Всичко беше съвсем същото като миналия път. Книги навсякъде. — Подари ми я един мой ученик.

— Учудвам се, че не са чифт бикини.

— Не нося дамско бельо. — Смайването му беше очарователно. — Не че в това има нещо лошо, ако съответства на наклонностите ти. Което не важи за мен.

Тя се засмя още по-нервно:

— Нямах предвид да ги носиш, глупчо. Нещо като преклонение пред рокендрол звезда. Нали знаеш, момичета, които хвърлят по теб бельото си, докато преподаваш.

— Останала си с грешно впечатление. Ако по-голямата част от студентите останат будни до края на лекцията ми, се чувствам щастлив. Особено в осем сутринта. Трябва да дойдеш на някой от уроците ми тази есен. И ако изпиташ желание да хвърлиш бикините си по мен, няма да се оплача.

— Задръж малко. — Притисна опакото на ръцете към челото си, чудейки се как разговорът толкова бързо бе преминал във флирт. — Не съм дошла да обсъждаме долното облекло, нито да получа покана за някой от часовете ти.

Наш изсумтя, облегна се на касата на кухненската врата и усмивката му накара стомахът й да се преобърне.

— Много жалко. Нямам нищо против да поговорим за бикините ти, особено ако дискусията включва нагледни примери.

Как можеше да сложи някакви граници на отношенията им, когато той беше толкова разкрепостен и забавен?

— Само че няма да стане дума за бельото ми — размаха пръст към него Тали. — Ще поговорим защо никога не може да има „ние“.

— Защото не можеш да четеш бързо като мен? — Сарказмът му я накара да се почувства като глупачка.

— Не точно.

— Тогава защо?

Тя се замисли за друга причина:

— Леля ти не смята, че съм подходяща за теб.

Наш се отблъсна от касата на вратата, хвана я за раменете и я разтърси. Тя отстъпи назад, чувствайки се като плячка на хищник.

— Вече обсъдихме факта, че неприязънта й се дължи на предполагаемите й отношения с чичо ти. Опитай отново.

— Скоро ще ти омръзна. — Гънката на коленете й докосна ръба на дивана и тя се възползва от възможността да седне.

Наш не престана да я преследва, а се надвеси над нея, принуждавайки я да се притисне към възглавниците.

— Ти си най-вълнуващата и най-вбесяващата жена, която съм срещал някога. Някакви други възражения?

Тя се озова наполовина облегната на дивана с коляното му между разтворените й крака и гърдите му, притиснати към нейните. Плъзна длани по напрегнатите мускули на ръцете му и силата им предизвика възбуда, която не й помагаше да си подреди мислите.

— Аз съм лошото момиче от миналото ти, което искаш да изпробваш, за да задоволиш любопитството си. Така стоят нещата, Наш.

— Лошо момиче? — Очите му искряха от вълнение. — Ти си най-чистото, най-хубавото нещо от спомените ми.

— Така. Точно в десетката. Не съм нито чиста, нито съвършена, нито въплъщение на твоето мечтано момиченце. Лишена съм от всякакви чувства. Защо не можеш да го видиш? — Улови лицето му между дланите си с намерението да му влее малко здрав разум, но вместо това върховете на пръстите й започнаха да галят бузите и извивката на челюстта му, връщайки го към най-милите им общи спомени.

— Да видя. Точно това ти убягва. Аз наистина те виждам. Забелязвам всичките ти малки особености и недостатъци и те само ме карат да те желая още повече. Не се опитвам да възродя миналото, а да изградя бъдещето си. Има ли нещо лошо в това, че искам да си част от него?

Забравила всичките си малки недостатъци, думите му превърнаха вътрешностите й в сладникава, лепкава бъркотия. Изстреля последното оправдание като пилот камикадзе:

— Този град не е твоето място.

Той се наведе по-близо, облегна лакти върху възглавницата от двете страни на главата й и притисна тялото й със своето.

— Котънблум винаги е бил моят дом, Талула. — Шепотът му разби и последните остатъци от съпротивата й.

Топлият му кафяв поглед събуди у нея глупави мечти и тя затвори очи.

— Ти си експерт по европейска история. Ние сме възможно най-далече от този свят. Мястото ти вече не е тук.

— Веднъж ти предложих да избягаш с мен — напомни той с копнеж в гласа.

Какво можеше да каже? Може би наистина страхът я бе задържал в Котънблум, но сега, след като Кейд се бе върнал завинаги, корените й се бяха вкопали още по-дълбоко. Много бавно, опасявайки се от онова, което щеше да види, отвори очи. Но вместо разочарование забеляза единствено разбиране и обич.

— Не притежавам дарбата да надничам в бъдещето, но нямам планове скоро да ходя никъде. Пък и съществува едно такова изобретение, наречено самолет, което може да те отведе до всяка точка на света за броени часове. — Ленивата му усмивка разсея тревогите й, както слънцето — спусналата се над реката мъгла.

— Приятелството ни е много ценно за мен. Не искам да го загубя.

— Повярвай ми, сексът няма да ни превърне във врагове. А сега, освен ако не измислиш още някое оправдание, бих искал да те отнеса в леглото.

Въпреки че продължаваше да се усмихва, гласът му стана дрезгав и прелъстителен. Бяха стигнали повратната точка. Да, бяха флиртували, но след една нощ на близост, независимо какво казваше той, приятелството им щеше да придобие друг оттенък. Сексът можеше да унищожи лекотата в отношенията им. Внезапна искра на оптимизъм изтласка съмненията й на заден план. Възможно ли беше на основата на миналото да покълне нещо солидно и непоклатимо?

Той чакаше, местейки поглед от устните към очите й и обратно. Тали с трепет осъзна, че чакаше отговора й. В предишните й връзки мъжете бяха доминирали, но Наш очевидно имаше намерение да й остави право на избор. А това породи у нея още по-голямо доверие.

— Добре, професоре. Хайде.