Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (13)

Глава единадесета

Дните до тяхната среща в събота вечерта се тътреха като разлята през януари меласа, въпреки че беше достатъчно горещо да се изпържат яйца върху асфалта. Комбинацията от нерви и очакване я караше да гледа часовника по цял ден. Съобщенията, които получаваше от него от време на време през седмицата, с нищо не й помагаха.

Остави Рийд да заключи фитнеса, за да има време да си вземе душ. По дантелени бикини и сутиен прегледа набързо дрехите си и внезапно я обзе паника. Роклята, която й изглеждаше идеална в деня, когато я купи, сега крещеше, че е предназначена за организирано от църквата мероприятие, а не за изискана вечеря. Останалата част от гардероба й се състоеше от дънки и тениски.

Грабна телефона си. Монро отговори още след първия сигнал:

— Какво има? Щях да ти се обадя по някое време да видя дали не искаш да изгледаме някой филм или нещо такова. Брат ти се е засуетил с някакво уплътнение на двигателя на стария пикап.

— Имам среща. — Тали се надяваше, че паниката й не се предава по клетъчната мрежа.

— Това е страхотно! Поне аз мисля така. Моля те, само не ми казвай, че си се събрала отново с Хийт.

— Не. Друг е. — Изпита едновременно изненада и благодарност, че брат й не беше споделил подозренията си с Монро. Може би си направи по-голяма услуга, отколкото предполагаше, като отрече увлечението си.

— И слава богу, защото ако ми беше казала „да“, щях да те заключа в килера до утре сутринта. Някой, когото познавам?

Тя се поколеба. Всъщност изричането на истината на глас я доведе до ръба на нервна криза:

— Наш.

От другия край на линията се разнесе изуменото възклицание на Монро. Тали очакваше, че веднага щом се отърси от стреса, приятелката й ще я предупреди, че помежду им няма нищо общо.

— Вие просто сте родени един за друг.

Наложи й се да се подпре на ръба на леглото и да хване телефона с две ръце.

— Какво говориш? Едва ли изобщо е възможно да сме по-различни. Той е интелигентен, очарователен, мил… А аз… Ами, за мен не може да се каже нито едното от трите.

— О, за бога! За една толкова силна и умна жена като теб самочувствието ти е доста занижено. Искаш ли да дойда у вас да си поговорим?

— Няма да е лошо. Освен това имам нужда от нещо, което да облека. Някаква рокля, пола или дори костюм с панталон. Ще ме води на вечеря в Джексън. Можеш ли да ми услужиш? С каквото и да е?

— Костюм? Освен ако не искаш да го отблъснеш окончателно, на твое място бих облякла нещо, под което може да си пъхне ръцете.

— Монро! — изпищя името на приятелката си Тали. — Това е среща, а не долнопробна свалка.

По линията се разнесе кикот:

— Имам нещо, в което ще изглеждаш страхотно. Идвам след десет минути. — Връзката прекъсна. Тя се отпусна на леглото и се вторачи в тавана, правейки с очи лениви, неравномерни кръгове.

Почукване на вратата я извади от транса и я накара да нахлузи тениска върху бельото си. Противно на навиците си, този път погледна през шпионката. Буйна руса коса изпълни малката дупка. Отвори вратата и Монро влезе с пакет от химическо чистене на рамо и чифт сребристи токове, поклащащи се в другата й ръка.

Размахвайки обувките, тръгна към спалнята на Тали.

— Надявам се, че носим един и същи размер. Освен това си помислих, че рокерските ти ботуши ще развалят цялостното впечатление.

— Приблизително еднакъв. Е, как изглежда роклята?

— Обличала съм я само веднъж. — Монро разтвори найлоновия плик и извади от него красива тъмносиня рокля, на която и отпред, и отзад беше спестен доста плат. Повдигна вежди и продължи: — Брат ти много я хареса.

— Ужас! В такъв случай се радвам, че си я дала на химическо чистене.

Монро я пъхна в ръцете й:

— Отивай да я пробваш.

Тали изчезна в малката баня, смъкна прекалено широката тениска и облече роклята. После се върна обратно в спалнята, за да се види в огледалото на вратата на гардероба.

Приятелката й я погледна и се разсмя:

— Махни сутиена, момиче. — Дълбокото остро деколте разкриваше близо шест сантиметра от долния ръб на бельото й.

— Не можем ли просто да го зашием малко?

— Не, не можем. Ти си в невероятна форма и спокойно можеш да се покажеш в този вид. — Докато говореше, Монро разкопча закопчалката, смъкна презрамките през ръцете й и ловко измъкна сутиена. — Така. Страхотно. Предполагам, искаш да оставиш косата си пусната.

— Освен ако нямаш по-добра идея. — Тя раздвижи рамене и се наведе надолу, за да се увери, че дълбокото деколте не разкрива повече, отколкото позволяваше приличието.

Другата наклони глава настрани:

— Така е добре. Но мога да те гримирам, ако искаш.

— Разбира се. — Не беше сигурна, че с треперещите си от нерви ръце ще успее да си сложи дори очна линия. Седна на ръба на леглото, чувствайки се като кукла. — Само не прекалявай. Все пак няма да се явявам на конкурс за красота или нещо такова.

— Затвори си очите — нареди Монро и тя се подчини автоматично. — Конкурс или не, когато ми се обади, останах с впечатлението, че тази среща означава много за теб. Знаех, че сте приятели от деца, но нямах представа, че между вас става нещо романтично.

— Нищо такова. Е, малко, предполагам.

Монро преглътна напиращия смях:

— Не ме разсмивай, иначе ще те изрисувам като клоун. Можеш ли да бъдеш по-потайна? Целунахте ли се вече?

Няколко „ами“ и „хммм“ излязоха от устата на Тали.

Приятелката й този път не се сдържа и се засмя:

— Приемам това за „да“. Е, как беше?

— Първия път…

— Първия път?

Беше ред на Тали да се разсмее. Въпреки че не бе свикнала да излива душата си пред никого, през изминалите няколко години Монро се бе доказала като надежден приятел. Ако нещата се развиеха според очакванията й, вероятно скоро щеше да й стане снаха.

— Нека кажем просто, че историята не е единственото нещо, което е изучавал, след като напусна Котънблум.

— Давай, разказвай. Когато го видях в църквата с леля му в началото на лятото, едва не умрях. — Монро прокара четката по скулите на Тали и отстъпи назад: — Така устройва ли те? Ще те оставя сама да си сложиш червилото.

Тя разгледа отражението си в огледалото. Във фитнеса си спестяваше дори очната линия, а когато излизаше, предпочиташе да се придържа към размазаната, готическа визия, с която беше свикнала още от гимназията. Сега, с роклята и грима, изглеждаше много по-изискана и женствена.

Но вместо като Пепеляшка се чувстваше като Квазимодо извън камбанарията му. Не че се намираше грозна, а… по-скоро разголена и уязвима. Сякаш рокерските ботуши, дънките и тениските бяха нейната броня, сега захвърлена настрани. Ако не можеше да се скрие зад суровата си външност, Наш може би щеше да забележи спотайващата се под повърхността неувереност.

— Наистина ли мислиш, че между нас може да се получи нещо? Все пак той има докторска степен.

— Придаваш прекалено голямо значение на образованието и званията. Кейд дори не завърши гимназия, но за мен това никога не е било важно. Той е уникален по свой собствен начин. Както и ти. Защо се притесняваш толкова?

С изключение на братята й, никой не знаеше за борбата й с дислексията. Сойер беше наясно от години. Често го бе използвала, за да редактира рекламите и флаерите й, а преди няколко седмици бе казала и на Кейд. Дали го беше споделил с Монро?

— Не обичам да чета.

Приятелката й не изглеждаше впечатлена от признанието. Скъса подал се конец от полата и оправи презрамките на роклята.

— И какво от това?

— Не си виждала къщата му. Всичко е в книги. В момента пише нещо за Карл Велики. Някакъв труд, на който не мога да прочета нито заглавието, нито края.

— Сигурна съм, че интересът към Карл Велики съвсем не е задължително условие, за да бъдеш с него. Това доста би ограничило възможността му за срещи с жени. Особено в Котънблум. — Монро наклони глава настрани и сините й очи затанцуваха.

Но тя не разбираше и никога нямаше да разбере. Притежаваше сила, скрита зад крехката й фигура и чара на южняшка красавица. Беше като отворена книга. Засмя се наум на собствената си шега. Тали отклони поглед, плъзна крака във високите сандали и се приближи до огледалото, за да си сложи червило:

— Той ще дойде след петнайсетина минути.

Монро застана зад нея с усмивката на горда майка.

— Предполагам, че сега е моментът да изчезна като твоя фея кръстница, но не се учудвай, ако се скрия в някой храст, за да се насладя на изражението на Наш, когато те види. Изглеждаш страхотно.

След като приятелката й си тръгна, Тали остана загледана в отражението си още няколко минути. Ако искаше да промени нещо, каквото и да е, щеше да го направи. Но вместо това закрачи край леглото си, поглеждайки към часовника на всеки трийсет секунди.

Точно в пет на вратата се почука. Погледна през шпионката и бездруго ускореният й пулс запрепуска лудо. Разбира се, той отново беше точен. Разтърка устни една в друга, пое си дълбоко въздух и отвори.

С черен панталон, сива риза с навити над лактите ръкави и подходящ елек, младият мъж изглеждаше като слязъл от корицата на европейския вариант на Вог. Иззад гърба си измъкна букет сини теменужки. Изумена, тя се загледа в тях. Никой досега не й беше подарявал цветя. Още повече в любимия й цвят.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза той, като й подаде букета с лек поклон.

Ти си страхотен. Едва се въздържа да не изрече думите на глас. Пое ухаещия сноп и зарови лице в цветовете да ги помирише, но най-вече да скрие внезапния прилив на вълнение.

— Изчакай да ги сложа във вода, преди да тръгнем. — Изчезна към малката кухня благодарна, че успя да се измъкне от енергийното поле, което бе успял да създаде около себе си само за секунди. Имаше ли ваза? Не можеше да си спомни. Всички вещи на майка й се съхраняваха в къщата на Сойер. Тя нямаше нужда нито от порцелан, нито от ленени покривки. Майсенската кана беше първото, попаднало й подръка.

На излизане от кухнята се препъна. Полите на роклята се развяваха около краката й няколко сантиметра над коленете. Погледът му беше страстен и откровено ненаситен. Почувства се като залък хляб, подхвърлен на умиращ от глад човек.

Краката й трепереха и се налагаше да внимава много, за да не изкълчи глезена си на високите токове. Може би трябваше да изиграе едно падане, за да избегне срещата, но сега, когато той беше тук и я гледаше по този начин, се запита какво ли би било да бъде обладана от него. Дали щеше да бъде нежен, груб или щеше да намери идеалната комбинация между двете?

Обърна му гръб, сложи каната в средата на масата и приглади полите на роклята с надеждата, че Наш не се досеща за блудните мисли, кръжащи в главата й.

— Благодаря ти. Прекрасни са.

— Но не колкото теб, Талула.

Обикновено се дразнеше, когато някой използваше кръщелното й име, но начинът, по който го изричаше той, му придаваше някаква екзотична изтънченост, за каквато тя не можеше да претендира.

— Готова ли си? — Забелязал колебанието й, прегъна ръка в лакътя си. Галантният жест беше запазена марка на ерата на старите филми или романа Отнесени от вихъра. Чувствайки се малко глупаво, тя пъхна ръка под неговата и Наш веднага я покри със своята.

Докато вървяха към джипа, той я пазеше да не се препъне втори път, придържайки я здраво, докато я настани на пътническата седалка. В очакване да заобиколи колата и да седне зад волана, тя провери отново деколтето около гърдите си, въпреки че всичко беше прилично покрито. Следващия път, когато й се наложеше да вземе назаем рокля от Монро, щеше първо да я попита каква част от тялото покриваше.

— Наред ли е всичко? — попита той и включи двигателя.

— Чудесно. Страхотно. С нетърпение чакам вечерята. — Гласът й излезе прекалено висок и въодушевен. Неприсъщ за нея. — Щом толкова искаш да знаеш, не съм свикнала да нося рокля, а тази… — Отново подръпна дълбоко изрязаното деколте.

Ръката му покри нейните, а върховете на пръстите му докоснаха фината материя върху гърдите й. Вероятно дори не я усети, но нервните й окончания реагираха мигновено, зърната й се втвърдиха и гърбът й се изви на дъга. Липсата на контрол над тялото й беше унизителна.

— Роклята е чудесна и ти изглеждаш невероятно секси в нея.

Тя преглътна и му позволи да вплете пръстите й в своите, докато напускаха паркинга.

— Но аз…

— Научи се да приемаш комплименти, мила. — Сарказмът в думите се смекчи донякъде от хумора в гласа му. Тягостното мълчание продължи, докато излязоха на северния път, водещ извън Котънблум. — Някога ходила ли си да се забавляваш в Джексън?

— Няколко пъти.

— Не ти ли хареса? — изгледа я отстрани той.

— Въртях се отвън с тълпа купонджии, но за мен това беше поредният неуспешен опит да се впиша. А ти?

— Идвал съм с цял куп историци. Интересуваха ни повече старинните къщи, отколкото купоните. — Изпусна дълбока въздишка, зад която прозираше усмивка. — Какво да ти кажа… живот на смотаняк.

— Ти вече не си смотаняк.

— Нито пък ти си бедното момиче от Луизиана, което получава лоши оценки. — Въпреки че изрече думите небрежно, за нея те бяха като удар.

— Нямах това… Защо си мислиш, че нещо ме притеснява?

— Със същия успех можеше да облечеш костюм на сандвич, вместо тази подканяща към грях рокля.

Тя издърпа ръката си от неговата и отново подръпна оскъдното деколте на дрехата. През прозореца се мяркаха борове. Не каза нищо. Не знаеше какво да каже, тъй като той беше уцелил десетката.

— Разкажи ми как отвори фитнеса.

Докато говореше, неудобството постепенно се разсея. Това поне беше нещо, от което не трябваше да се срамува. В гласа й се прокрадна ентусиазъм, когато се обърна към него на седалката, за да му опише дългия път от гимназията до настоящето.

— Следващият етап е разширяване на дейностите, така че да мога да предложа йога и пилатес. В нощта на кварталното празненство госпожа Карсън ме попита дали обмислям курсове за възрастни. Сега работя над няколко възможности. Това ще създаде един съвсем нов демографски модел. В нито един от другите фитнес центрове не се интересуват от старите хора.

Пред тях проблесна табела с надпис Добре дошли в Джексън и тя си даде сметка, че бе говорила за себе си почти през целия път.

— А персонал? И без това вече работиш прекалено много. Ще имаш нужда от друг управител на пълен работен ден. Какво мислиш за Рийд?

— Предложих му допълнителни часове срещу по-високо заплащане. Той си има семейни проблеми. Освен това е неспокойна душа. Сега, когато коляното му се възстанови почти напълно, имам чувството, че иска да продължи да се бие на ринга, преди да пропусне последния си шанс. — Тя прехапа долната си устна. Хийт мразеше Рийд. Не защото беше негодник, а тъй като изглеждаше много добре и работеше за нея. В началото ревността му й доставяше удоволствие, докато не осъзна, че това беше още един начин да я държи под контрол. — Ти харесваш ли го?

— Разбира се. Той е умен и ми се струва отговорен. — Наш зави към натоварената централна улица. — Понякога играем шах онлайн.

— Шах? — засмя се тя на неочакваното изявление.

— Много е добър. Победи ме няколко пъти, което, не че се хваля, но не се случва често. — В изражението му нямаше никакъв намек за завист или враждебност и тя се облегна на седалката.

Спряха до бордюра пред ресторант с френско име, което Тали не можеше да произнесе, още по-малко пък да преведе. Портиерът отвори вратата и й подаде ръка, заковал поглед в деколтето й. Тя автоматично притисна длан към гърдите си, докато Наш му подаваше ключовете от колата.

Той се засмя, улови ръката й и я поведе към притъмнения, уютен ресторант. Покритият с паркет дансинг с огромно пиано в единия ъгъл заемаше по-голямата част от помещението.

Стените бяха облицовани с ламперия, а покритите със снежнобели покривки маси се открояваха върху тъмния под. Точно както Тали си представяше бистрата в Париж.

— Наистина е много приятно — наведе се да прошепне в ухото му тя. Ненатрапчивата музика успяваше да надвие бръмченето от множеството разговори. Атмосферата напомняше на библиотека или музей.

Сервитьорът ги поведе към сепаре с пейка във формата на подкова. Тя се настани, а той седна срещу нея. Коленете им се докосваха. Менюто, изработено на дебела, луксозна хартия, лежеше върху чиниите за салата.

Претенциозно изписани букви танцуваха върху страниците. Тали не разбираше нито една дума. У нея се надигна паника. По тялото й плъзна топлина, челото й се набръчка от напрежение. Беше по-лошо, отколкото тестовете в училище. Присви очи към написаното с надеждата то да придобие някакъв смисъл. Не помогна.

Наш посегна към менюто. Тя го стискаше толкова силно, че някои от страниците се измачкаха.

— Преводът е от обратната страна.

— Превод? — С усилие разхлаби пръстите си. Той го взе и го обърна.

— Да. На английски. Освен ако не говориш френски.

Облекчението я заля като студен душ.

— Не, не говоря. — Задоволството й не трая дълго. Преводът беше изписан с толкова дребни букви, сякаш за наказание на всички, които имаха неблагоразумието да не знаят френски.

Погледна към Наш. Той прокарваше пръст по неразбираемия текст. Естествено, че можеше да чете и на френски.

Отпусна се на кожената облегалка на дивана и отмести менюто настрани:

— Защо не поръчаш вместо мен? — Светлината на свещта се отразяваше в очилата му, затова не успя да разгадае погледа, който й отправи.

— Сигурна ли си? — Беше по-добре той да й избере нещо, отколкото тя да се опитва да налучка.

— Защо не?

В този момент към сепарето се приближи келнерът в колосан смокинг и черни панталони. Двамата си поговориха на френски, като през цялото време Наш показваше различни неща в менюто. Накрая мъжът се отдалечи, без да си запише нищо.

— Знаеш и френски? — подхвърли тя, като си играеше с най-голямата вилица до чинията си.

— Наложи ми се да го науча. Повечето от историческите ръкописи от епохата, която ме интересува, са написани точно на този език. Но съм по-добър в четенето, отколкото в говоренето.

Разбира се. Тали изпусна една от вилиците, която се приземи с тракане в чинията, привличайки погледите на седящите наблизо посетители. От познатия прилив на паника по тялото й плъзна неприятна топлина. Побърза да скрие ръце под масата, където ги сви в юмруци в скута си.

Сервитьорът се върна с бутилка вино и отсипа малко в чашата на Наш. Той го опита и кимна одобрително. Веднага щом напълни нейната, тя я грабна, сякаш от това зависеше животът й и отпи две големи глътки. Беше наситено, вкусно и очевидно много скъпо.

— Случвало ли ти се е някога да върнеш бутилката?

Наш се засмя и обви ръка около раменете й, притискайки косата към врата й.

— Не. Но съм виждал други да го правят. Когато плащаш сто долара…

Тали се задави със следващата глътка и изплю съдържанието от устата си. Този път погледите, които привлече, бяха по-скоро неодобрителни, отколкото любопитни. Очевидно не можеше да си позволи да вечеря другаде, освен в заведението на Руфъс. Там сервираха сладък чай и използваха пластмасови чинии.

— Добре ли си?

— Да, много добре — успя да отговори тя между кашлицата. Посочи към бутилката с отпечатан замък върху етикета: — Това струва сто долара?

— Наслади му се.

Това беше повече от положителен отговор.

— Наш, наистина. Не трябваше да го правиш.

— Така ли? Да не се опитам да направя тази вечер различна? Да не те накарам да се почувстваш специална?

Тя се взираше в етикета на бутилката, без да знае какво да каже. Част от нея искаше да се хвърли в прегръдките му, докато другата копнееше да изскочи през вратата и да изчезне. Компромисът беше да остане на мястото си.

Сервитьорът донесе салатите. Тали взе най-малката вилица — беше гледала достатъчно филми, за да знае коя за какво е и разпръсна шестте къдрави листа от маруля върху цялата чиния.

Последвалият разговор беше незначителен, очевидно маловажен и все пак оцветен от веселите му истории за пътуването му из Европа и работата в колежа. Разбушувалата се в нея буря постепенно утихна.

Основното ядене пристигна и келнерът плъзна чинията пред нея с драматичен жест. Тя се стресна и почти се задъха. Рибата буквално я гледаше. Стомахът й се преобърна. Мразеше риба.

— Поръчах ти пъстърва. Ако не ти харесва, ще я сменим.

Тя стисна устни. Пред него имаше кръгла пържола върху ситно нарязани картофи. Месото в заведението на Руфъс изглеждаше много по-добре.

Всеки зрял и самоуверен възрастен човек щеше да върне чинията и да поиска нещо друго. Без значение колко ще струва това на Наш. Очевидно тя не беше нито зряла, нито самоуверена.

Рибата беше основната храна в детството й. Дори когато капаните му оставаха празни, Кейд винаги успяваше да улови малко, за да я добави към консервите със свинско и боб и кутиите с макарони и сирене от хранителната банка. Тогава гладът не беше абстрактно понятие и бързо свикна да яде всичко, поставено пред нея. Но веднага щом се изнесе от караваната и започна да печели собствени пари, категорично изхвърли рибата от менюто си.

Отчупи няколко парчета и се насили да ги преглътне с виното. Скоро главата й се замая от алкохола. Но от друга страна, опиянението правеше рибата по-приемлива. Успя да изяде всичко, с изключение на главата. Покри скелета със салфетка, както беше виждала полицаите да правят с труповете по телевизията и се засмя.

— Искаш ли да опиташ пържолата ми? Наистина е много хубава. — Наш протегна към нея малка хапка месо. Тя улови ръката му и насочи вилицата към устата си. Оказа се толкова крехко и вкусно, че изстена от удоволствие.

Закачливата му усмивка преобърна стомаха й и я накара да се почувства още по-лекомислена. Някакво движение в далечния ъгъл привлече вниманието й. Един мъж прелистваше нотните листове на пианото, докато друг се настаняваше зад изправения контрабас.

— Готова ли си за едно приятно изживяване? — попита той с още по-широка усмивка.

Музикантите засвириха първото парче. Отне й известно време да разпознае джазираната версия на песен на Франк Синатра.

— Почти съм сигурна, че „Старите сини очи“ не е била в списъка на диджеите на нито един от абитуриентските ни балове.

— Така е. И тъй като много ми се иска да видя как ще се развихриш, така е по-добре. — Той се изправи и протегна ръка.

Погледът й се отмести към празния дансинг:

— Никой друг не танцува.

— Мислех, че си дива и безразсъдна. Хайде, предизвиквам те.

Тали изви очи към тавана, сложи длан върху неговата и измъквайки се от сепарето, приглади роклята с другата. Струваше й се, че всички погледи в ресторанта са насочени към тях. Опиянението от виното се усили, когато стана и тръгна към дансинга. Единият й глезен се огъна леко, но успя да се стегне, чувствайки се леко замаяна.

Щом се озоваха на дървения подиум, той я привлече към себе си и допря лице до слепоочието й. Върховете на пръстите му се плъзнаха по разголения гръб, доставяйки й приятни тръпки. Тя затвори очи, за да се откъсне от реалността и се опита да се отпусне в ръцете му, но не можа. Не принадлежеше към този свят, в който виното струваше сто долара, рибата не се пържеше и се танцуваше на жива музика в претенциозен френски ресторант.

Наш грешеше. Тя не беше безразсъдна. Не беше смела. Беше страхливка.

Тали се люлееше в ритъма на музиката, сякаш беше на танцова забава в гимназията, притискайки се към него с ръце на раменете му. Тази вечер трябваше да е невероятна. Специална. Имаше намерение да я върне обратно в леглото си. Още щом видя роклята й, си представи как я разсъблича. Но вместо това един погрешен ход наруши хармонията и той не можеше да открие грешката си, за да я поправи. Дали причината беше изборът му на ресторант или цената на виното? А може би нещо с него не беше наред?

След втората песен тя се отдръпна:

— Аз май се уморих. Имах тежък ден в залата. Имаш ли нещо против да си тръгнем?

— Ако наистина това искаш.

Тя кимна, изплъзна се от прегръдката му и се отправи към сепарето. Седна на ръба на кожения диван, докато той плащаше сметката.

В тягостно мълчание изчакаха портиерът да докара джипа. Наш й помогна да се качи и учтиво отпрати младия мъж, който искаше да му зададе няколко въпроса за колата.

Светлините на града изчезнаха, оставяйки купето осветено само от контролното табло. Преполовена луна увисна над върховете на боровете, по небето плъзнаха перести облаци.

— Какво има? — обърна се към нея той, но тя се наведе към страничното стъкло, физически и емоционално откъсната от него.

— Нищо.

Може и да не беше световен шампион в разгадаването на жените, но когато някоя кажеше „нищо“ по такъв неясен, отчужден начин, това означаваше, че „нещо наистина не е наред, но не ми се говори“ или „ти прецака всичко и не искам да те виждам повече“. И в двата случая той имаше проблем.

Наш размишляваше. Трябваше да разведри настроението, за да се върнат към спокойното и хармонично общуване.

— Знаеш ли… миналия ден се натъкнах на една кутия, в която леля Леора пази писма отпреди повече от петдесет години.

— Прочете ли ги? — Тали обърна глава към него и коленете й се раздвижиха. Някакво начало.

— Не точно. Тя плачеше…

— Леля ти е плакала? — Каза го така, сякаш й бе съобщил, че е видял прасе с крила.

Почти усещаше как сковаността от последните няколко часа изтича на пътя, когато наближиха Котънблум. Въпреки че не можеше да си го обясни, беше благодарен, че предишната им непринуденост се връщаше.

— Тя не е робот. Знам, че си има своите предразсъдъци, но дълбоко в себе си е добър човек.

— Имаш предвид много дълбоко, нали? Колкото дупка оттук до Китай?

В гласа й се промъкна намек за закачка и той се засмя с облекчение:

— Не любопитствах чак толкова, но най-отгоре видях снимка на американски войник. Красив мъж. От виетнамската ера. Зачетох се в едно писмо и останах с впечатлението, че с леля ми са били сгодени. Подписал се е само с „Д“. Тя ми каза, че не се е върнал от войната.

— Какъв ужас! — Тъга замени предишните закачливи нотки. — Чичо Делмар е воювал във Виетнам, но никога не говори за това.

Ръцете му трепнаха. Делмар… Д. Мъжът от снимката събуди някакъв призрачен спомен. Госпожица Леора каза, че не се е върнал. Тогава Наш предположи, че това означава, че е убит, а може би не? Истината отекна от бомбата, която Тали неволно пусна.

— Ами ако онова „Д“ от писмото е чичо ти? Ако Делмар и леля Леора са били сгодени?

Смехът й разпръсна тишината в купето:

— Сериозно ли говориш? — наведе се напред тя. — Няма начин.

— Видях фотографията, Тали, и сега, като ми каза… Мисля, че може да е той. Спомняш ли си някога родителите ти да са споменавали, че двамата имат връзка?

Тя притисна длани към седалката и повдигна рамене към главата си:

— Нямам такъв спомен. Мама често се ядосваше, че е несериозен и неуравновесен. Струва ми се, че татко винаги му даваше пари и това беше единствената причина понякога да се карат, доколкото помня. Мислиш ли, че е възможно пак да се добереш до снимката?

— Това означава да нахлуя в личното пространство на леля, но не е невъзможно. Или пък мога просто да отида и да я попитам.

— Ще ти каже ли истината?

Някога мислеше, че леля му никога не би го излъгала, но сега, вече пораснал, виждаше, че тя си има своите човешки слабости като всички останали. Именно това го подтикна да се рови в миналото на историческите личности. Винаги успяваше да открие събития, които биха могли да обяснят действията им години по-късно. Така историята оживяваше за него.

— Научих, че колкото по-болезнено е миналото, толкова по-дълбоко хората се опитват да го погребат. Но винаги остават следи. Ако леля отрече, можем да потърсим другаде.

Следващите няколко километра изминаха в мълчание, но този път беше по-различно. Предишното напрежение се замени от споделено съчувствие.

— Ако наистина е имало годеж и чичо ми го е развалил… Това обяснява доста неща, не мислиш ли? — Сложи лакът на таблото и се обърна към него, подпряла брадата си с юмрук. Косата й падна напред и Наш улови с пръсти един кичур.

— Какво имаш предвид?

— Неприязънта й към мен. И към всички Форнет всъщност.

Той изруга тихо:

— Има някакъв странна логика.

С едно кратко „аха“ Тали се облегна отново на седалката. Искаше му се да зарови ръка в косите й и да я привлече към себе си. Нямаше представа докъде беше стигнал с нея след тази злополучна среща. Тя не проговори повече. Пресякоха границата на Котънблум, Мисисипи. Уличното осветление ги заслепи, осветявайки лицето й. Очите й бяха затворени.

Не без известно съжаление подмина пресечката към къщата на леля си и спря на паркинга пред дома на Тали. Паркира и се обърна към нея, подпрял рамо на облегалката на седалката.

Беше толкова красива с бледата си кожа и ясно открояващите се розови устни. Уви кичур коса около пръста си и леко погали гладкото слепоочие. Тя се събуди стреснато и го погледна с широко отворени очи.

— Вече сме у дома.

Тали надникна през страничния прозорец.

— Това е моят апартамент.

Объркан, той се поколеба. Пак ли натисна грешния бутон?

— Изглеждаш уморена.

— Така е. И малко замаяна, ако трябва да съм честна. От прекалено скъпото вино, предполагам. — Усмихна му се сковано и отвори вратата.

— Почакай секунда…

Тали излезе навън. Той заобиколи колата и застана пред нея.

— Благодаря ти, Наш. Беше… забавно.

Нямаше как да сбърка хладния комплимент. Беше се провалил и дори не знаеше как да поправи нещата.

— Какво ще правиш утре?

— Следобед съм на работа.

— Леля ми сигурно ще ме замъкне на църква, но после ще работя отвън на беседката. Най-вероятно в понеделник също.

Тя тръгна заднешком към стълбите.

— Може би ще се видим.

— Да, може би.

Обърна се, изкачи стъпалата и изчезна. Ако имаше поне малка надежда, че тя изпитва нещо към него, щеше да я догони и да настоява да поговорят, но не беше сигурен, че иска да чуе истината.