Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (12)

Глава десета

На следващата вечер Наш почука, после отвори задната врата на голямата къща:

— Лельо Леора?

Нямаше отговор. Единствено съскането на пара през равни интервали нарушаваше тишината. Няколко торбички чай бяха оставени на кухненския плот до наполовина пълния чайник, кипящ върху печката. Той изключи котлона и пусна пакетчетата във врялата вода.

Нямаше следа от възрастната жена на приземния етаж. Сърцето му заби учестено, ускори крачка и отново я повика, този път по-високо:

— Лельо Леора, къде си?

— Тук съм! — разнесе се пискливият й глас иззад затворената врата на спалнята.

Приближавайки се, той почука два пъти, преди да изпробва дръжката. Вратата се отвори със скърцане. Леля му седеше на ръба на леглото и по лицето й се стичаха сълзи. Косата й не беше стегната в обичайната, подобна на каска прическа, оформена с огромно количество лак. В скута си стискаше познатата от детството му червена кутия от обувки. Обикновено я държеше на най-високия рафт в килера. Много пъти си беше представял какво ли можеше да има в нея, но така и не събра смелост да надникне.

— Какво има? Да не те боли нещо? Имаш ли нужда от лекар? — клекна пред нея Наш.

От пръстите й се изплъзна снимка и падна в кутията с изображението надолу.

— Моля? Не, добре съм. Защо питаш? — Устните й се стегнаха, въпреки че гласът й продължаваше да трепери.

— Защото плачеш.

— Така ли? — уплашено докосна лицето си тя. — Не съм усетила…

Бавно, сякаш да не я стресне, той взе кутията за обувки от скута й.

— Защо не полегнеш за няколко минути? Аз ще приготвя чая и ще ти го донеса.

— Много мило, Наш. Чувствам се малко слаба. — Отпусна се назад и качи крака на леглото. Без прикритието на чорапогащника разширените вени и тъмните синини се открояваха върху бледата й кожа.

Наш излезе от спалнята с кутията в ръце и затвори вратата. Остана нащрек няколко минути в коридора, но не чу никакъв звук от стаята. В кутията, изглежда, имаше само писма и снимки. Щеше да й я върне след кратката почивка. Обзет от безпокойство, отиде в кухнята и я остави на масата, докато подслади и охлади чая.

Наля си чаша и придърпа кутията към себе си. А не би трябвало да го прави. Очевидно ставаше въпрос за нещо много лично. Остатък от детинското му любопитство го подтикна да извади снимката, която леля му държеше.

На задната й страна с определено мъжки почерк беше написано: Обещай да ме чакаш. Д.

Обърна я и се загледа напрегнато. Сред гъста джунгла стоеше мъж в моряшка униформа. Небрежната му поза и начинът, по който държеше оръжието, подсказваха интимност. От опънатата му в усмивка долна устна висеше цигара. Фотографията беше черно-бяла, но си представи, че кърпата, вързана на челото му, беше кървавочервена, а спускащите се около него филизи тъмнозелени. Непознатият беше красив, грубоват и с леко присвити очи, сякаш слънцето го заслепяваше. Не успя да го разпознае.

Остави снимката настрана и извади едно писмо. На прегънатите места думите почти не се четяха, което подсказваше, че е препрочитано многократно. Погледна най-отгоре и установи, че е писано във Виетнам в края на 1965 г. Без да любопитства повече, го сгъна и го сложи върху фотографията. Дали леля му не пазеше нещо специално от майка му?

Наш прехапа устни. Стомахът му се сви при мисълта, че върши нещо нередно. Но не можеше да спре. Прехвърли набързо останалото съдържание на кутията и откри още няколко писма от загадъчния Д., но никакви снимки или нещо за майка му. Последното писмо беше от 1968-а, от средата на офанзивата^[1]. Дали тайнственият мъж не е бил убит? Затова ли леля му така и не се бе омъжила?

Завъртя очи към тавана. Старицата ронеше сълзи за човек, отишъл си преди близо пет десетилетия. Преглътна заседналата в гърлото му буца. Не искаше да плаче над снимката на Тали, когато достигнеше златна възраст, изпълнен с хиляди предположения „Какво щеше да стане, ако…“. Искаше да живее в настоящето.

Постара се да подреди всичко така, както го беше намерил, наля чаша чай за леля си и тръгна към горния етаж. Иззад вратата се чу съскащ звук и на почукването му се отговори веднага.

Във въздуха като мъгла висеше облак от лак за коса, прическата й изглеждаше безупречна и дори бе успяла да обуе чорапите и обувките си. Очите й проблеснаха при вида на червената кутия за обувки. Грабна я от ръцете му и отстъпи назад, притискайки я към гърдите си.

— Благодаря ти за чая. Можеш да го оставиш на нощното шкафче.

Той веднага се подчини. Погледът й следеше всяко негово движение, сякаш представляваше заплаха за нея.

— По-добре ли си?

— Аз бях и съм много добре.

Наш се замисли за момент.

— Погледнах в кутията. Извинявай.

Ръцете й се стегнаха, при което още повече се набръчкаха.

— Чете ли писмата?

— Не, разбира се. Разгледах обаче една снимка. Това приятелят ти ли е бил?

Челюстта й леко се раздвижи:

— Годеникът ми.

Истината подскочи в стомаха му като гумена топка.

— Загинал ли е?

— Просто не се върна. — Лицето й се изкриви от мъка, въпреки че гласът й остана равен.

— Съжалявам. — Баналните думи не бяха достатъчни. Старата жена беше изстрадала прекалено много загуби. Колко ли още тайни се криеха в пластовете на миналото? Именно този въпрос го беше подтикнал към историята, но никога не беше предполагат, че ще открие толкова много загадки съвсем близо до собствения си дом.

— Благодаря за чая, Наш.

Той долови в тона желанието й да остане сама и в първия момент реши да се съобрази с неизречената молба. С тежки крачки се приближи до нея и я прегърна силно. Тя ухаеше на рози и лак за коса. Отдръпна се и я потупа по костеливото рамо, преди да пъхне ръце в джобовете си. Настъпилата неловка тишина го накара да съжали, че се бе поддал на импулсивността си.

Дланта й, хладна и мека, се плъзна по ръката му малко над рамото. Докосването преливаше от благодарност и обич. Две неща, които никога не обсъждаха.

— Все още ли имаш намерение да излезеш с онази Форнет? — Госпожица Леора се обърна да се огледа в огледалото и започна да оправя сивите кичури, които почти не се движеха.

Наш стисна устни. За по-малко от секунда стената се издигна отново.

— Ако имаш предвид Тали, значи да.

Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Надявам се, че само си наваксваш с лудориите на другия бряг на реката.

— Но грешиш. Харесвам Тали. Ако зависи от мен, ще я виждам много по-често. И, за бога, престани да ми пробутваш жени като Бейли. Тя е последната, с която бих се срещал.

— Наш, не споменавай напразно името Господне. — Лицето й се сбърчи, сякаш беше пръцнал по време на причастие.

Потискайки внезапния изблик на смях, той отвърна смирено:

— Извинявай, лельо. А сега отивам да взема Тали. Какви са твоите планове?

— Ще играем бридж с още няколко дами. — Тръгна към вратата и той я последва.

— Много съжалявам за госпожица Астер.

— Тя не е умряла, просто се премести в „Сенчестата земя“. Защо не преименуват онзи ужасен старчески дом на „Пасището“?

Този път Наш не можа да се въздържи и се разсмя. Слязоха по стълбището един до друг, като леля му се държеше здраво за парапета и преодоляваше стълбите една по една. В съзнанието му се оформиха няколко въпроса, но засега просто й махна за довиждане, преди да се качи в джипа и да потегли към отсрещната страна на реката.

Тали очевидно бе надничала през прозореца, защото я видя да тича по стълбите още преди да бе успял да хване дръжката на вратата. Беше облечена почти така, както онази вечер в „Таверната на Ривършак“. Черна тениска, черни дънки и рокерски ботуши. Косата й висеше на стегната плитка върху едното рамо. Изглеждаше непокорна и дяволски сексапилна.

Скочи в колата и закопча предпазния колан. Тъмната очна линия се беше размазала, подчертавайки още повече зелените ириси. Доколкото можеше да прецени, не носеше друг грим. Във всеки случай устните й бяха естествено розови. Лекият аромат на цветя, разнесъл се из купето, контрастираше напълно с визията й. Наситен, натрапчив и в същото време сладникав.

Искаше му се да я закара в малката си къща и да я разопакова.

— Тук ли ще стоим цяла вечер? — повдигна вежди тя.

— Изглеждаш страхотно. — Изрече думите като Тарзан. Прочисти гърлото си: — Исках да кажа, че много ми харесва… тениската ти.

Единственото изключително качество на дрехата беше начинът, по който памучната тъкан се опъваше върху гърдите й, а острото деколте намекваше за извивките им.

— Благодаря ти. И аз харесвам твоята. — Ъгълчетата на устата й се повдигнаха и той остана с впечатлението, че му се подиграва, но това изобщо не го тревожеше. Приглади с ръка карираната риза в зелено и златисто, която му напомняше за Шотландия, въпреки че в момента беше благодарен, че се намира в Луизиана.

— Освен това ухаеш чудесно. На цветя. — На колко години беше? Дванайсет? Със същия успех можеше да пъхне в ръката й бележка с въпроса: Харесваш ли ме? Отговори с да или не.

Тали се промъкна до него. Той застина, опасявайки се, че дори с най-малкото движение можеше да я уплаши и да я накара да се отдръпне. Носът й се отърка в бузата му, когато прошепна:

— И ти не миришеш лошо.

Наш обви длан около тила й, повдигна лицето й и устните им се сляха. Типичната му непохватност остана далечен спомен, докато целувката се задълбочаваше и езикът му докосна нейния. Тя улови китката му, но не за да я отблъсне. Напротив, ръката й беше като верига, която го приковаваше завинаги към нея. Засмука сочната й долна устна между своите.

От гърлото й се изтръгна умоляващ стон. Възбуждащият звук му подейства като запалена клечка кибрит, хвърлена върху сух барут. Отчаяната нужда на тялото му да я усети по-близо оцвети целувката в различен нюанс. Ръката й се премести към яката на ризата му.

Само няколко секунди го деляха от момента, в който щеше да я притегли в скута си и да спусне назад облегалката на седалката. Тя се отдръпна и допря чело до брадата му.

— Обикновено целувката идва в края на срещата — каза задъхано, като продължаваше да си играе с яката му.

Среща. От задоволство пулсът му се ускори. Дробовете му се стегнаха и му бяха необходими няколко дълбоки вдишвания, за да възстанови контрола си над тях.

— Сигурно ще трябва да прегледам списъка си и да избера нещо, което може да надмине тази целувка.

Тя прочисти гърлото си и се облегна на седалката. Яката му беше смачкана на мястото, където я бе дърпала като удавница. И наистина имаше усещането, че се дави под напора на емоциите. Ненатрапчивото му превъзходство беше нещо, което не беше изпитвала досега. То я караше едновременно да се чувства обичана и да се моли за още.

— Къде искаш да отидем? В „Таверната на Ривършак“? — Гласът й прозвуча прекалено високо дори в собствените й уши.

— Какво ще кажеш да отскочим до страната на Мисисипи? Цигареният дим в бара провокира астмата ми, а колкото и да не харесваш Регън, тя успя да наложи забрана на пушенето.

— Никога не съм казвала, че не я харесвам — възрази Тали, загледана в ноктите си. Иначе щеше да забележи лъжата в очите й.

Наш издаде звук, който наподобяваше смях.

— И не е нужно. Какво ти е направила?

— На мен нищо. Но разби сърцето на Сойер.

— Аз пък съм останал с впечатлението, че той разби нейното. — Насочи се към паркинга зад ъгъла и намери свободно място в дълга редица от автомобили и пикапи.

— Вероятно това е нейната история, но аз бях до него, след като скъсаха. Притеснихме се, че може да напусне колежа. Тази жена е една егоистична змия. — Доверието на брат й беше не просто разтърсено, а натрошено на хиляди матки парченца. Сойер положи много усилия, за да стане отново предишното безгрижно, добро момче, но тъгата се загнезди там, където до онзи момент не бе съществувала. Още по-ясно говореше фактът, че така и не се обвърза сериозно с никоя друга жена, поне доколкото й бе известно. Най-вероятно щеше да се превърне в посивял стар ерген като чичо им Дел.

Наш изключи двигателя и се обърна към нея с необичайно сериозно изражение:

— Когато ме прехвърлиха в гимназията, Регън беше едно от малкото момичета, които разговаряха с мен. Тя и Монро. Не знам дали ме съжаляваха, или Регън се чувстваше длъжна да се държи добре, защото приятелят й също беше блатен плъх, но винаги можех да разчитам на тях. Което не мога да кажа за повечето от съучениците ми.

В колата стана прекалено задушно, затова Тали отвори вратата и излезе навън. Не искаше да мисли за Регън Ловел по друг начин, освен като за разглезена, богата снобка, съсипала брат й единствено и само от злоба. Фактът, че се е отнасяла приятелски с Наш, противоречеше напълно на представата й.

Той се приближи до нея в края на каросерията и улови ръката й:

— Добре ли си?

— Не знам. Това е същото като в Междузвездни войни, когато Дарт Вейдър умира и сваля шлема си. Макар и против волята си, не можеш да го мразиш, нали? — отправи му половинчата усмивка тя, докато вървяха към входа.

Той се засмя, обви с ръка раменете й и я притисна към себе си.

— Господи, обичам жена, която може да вмъкне Междузвездни войни в сериозен разговор.

Стъпките й се заплетоха и кръвта се втурна към лицето й. Любов? Той не забеляза внезапното й колебание, пристъпи напред и отвори вратата. За разлика от „Таверната на Ривършак“, на входа не стоеше мускулест мъж с вид на бияч.

Разбира се, не го беше казал в онзи смисъл. Също както тя обичаше портокали, но никога не изпита желание да целуне един. Да го посмуче, да. Мислите й поеха в неподходяща посока. За момент в съзнанието й проблесна картината, запечатала се трайно в паметта й — Наш, застанал само по бельо пред нея.

Разтри чело с опакото на ръката си в напразен опит да разсее обзелата я топлина. Преди да я целуне, той беше забранена зона. Сега тялото й копнееше за преподавателя по история.

Той не улесняваше нещата с джентълменските си обноски, опияняващия аромат и струящия сексапил. Поведе я напред с ръка на долната част на гърба й и пътьом поздрави няколко познати, ученици от колежа и по-възрастни посетители. Вместо кънтри музика, тътенът на алтернативен рок допълваше шумовия фон.

Наш доближи устни до ухото й:

— Какво ще пиеш?

— Една бира ще ми дойде добре.

— Имаш ли предпочитания каква да бъде? — повдигна вежди той.

— Каквато поръчаш за теб. — Някак си се съмняваше, че тук можеше да изпие кутия „Куурс лайт“^[2]. Докато Наш разговаряше с бармана, тя огледа помещението. Тълпата представляваше пъстра смесица от различни възрасти и въпреки че не видя характерните сини униформи, преобладаващи в „Таверната на Ривършак“, облеклото й от тениска, дънки и рокерски ботуши изглеждаше някак си неподходящо.

— Играеш ли? — вдигна набор за дартс той.

Тя изсумтя презрително и се протегна към кутията:

— Дали играя? Готов ли си да загубиш?

— А ти? — прошепна той с една октава по-ниско.

Вместо да й подаде играта, улови пръстите й със свободната си ръка и долепи устни до топлата длан. Беше неин ред да се бори за глътка въздух. Очевидно новата динамика в отношенията им включваше сексуални закачки и завоалирани намеци. Вълнението бавно вземаше връх над опънатите й нерви. Харесваха й пламъкът в очите и тихият му глас.

Наш й подаде три малки стрели. Тя се надяваше да не е забелязал треперенето на ръката й. Пръстите й стиснаха силно затопления метал. Настаниха се на маса с височината на мишената за дартс. Сервитьорката донесе питиетата им. Тъмното пиво с цвят на лаврово дърво се плискаше почти до ръбовете на високите чаши, покрити с гъста карамелена пяна.

Наш отпи три големи глътки, измърмори нещо и облиза пяната от горната си устна. Тали си пое дълбоко въздух и се размърда на мястото си.

— Няма нищо по-хубаво от голяма халба студена „Гинес“^[3].

— Никога не съм я опитвала. — Той кимна към чашата и тя потопи устни в тъмната течност. Вкусът беше наситен, плътен и непознат, но приятен. Втория път отпи по-голяма глътка: — Интересна е. Харесва ми.

Наш се усмихна и посочи напред:

— Дамата е първа.

Тя направи отметка върху една от линиите, прицели се и размаха ръка няколко пъти, преди да хвърли.

— Време е да видим кой ще загуби тази вечер — отбеляза подканващо той.

Стрелата се удари в мишената, отскочи и се заби в стената. Тя се обърна рязко, сграбчи предницата на ризата му и го притегли към себе си:

— Трябва да престанеш да го правиш. — Усмивката смекчи заканата в гласа й.

— Кое?

— Да говориш така, сякаш наистина искаш да ме победиш.

— Права си. — Разочарованието разхлаби схватката й. Бавна усмивка задълбочи ситните бръчки около очите му зад очилата. — Защото да те бия на дартс е едно от последните неща, които съм добавил в списъка си. Има поне още сто, които искам да направя преди това.

Ръката й се плъзна по гърдите му.

— Наш, бъди сериозен.

Дланта му покри пръстите й и тя усети сърцето му, пулсиращо в ритъма на музиката около тях. Усмивката му угасна, настойчивият поглед улови нейния:

— Аз съм напълно, абсолютно сериозен. Знам, че и ти чувстваш същото.

Усещаше го. Нямаше никакво съмнение, че искаше да прави секс с него, въпреки че подобно признание изглеждаше сюрреалистично. Но онова, което я плашеше повече, беше, че влечението й към него не беше само сексуално. Всъщност изобщо не беше сексуално. Радваше я всичко, свързано с него. За първи път от много време наистина се забавляваше. Нямаше значение къде ходеха — на реката, на водната кула или в някой бар.

— Наш, аз…

Нечия ръка го потупа по рамото. Двамата се стреснаха. Той се обърна и поздрави мъж на тяхната възраст с черен панталон, бяла риза и разхлабена вратовръзка. Те си стиснаха ръцете и взаимно се потупаха по раменете.

— Тали, това е Бун. Работи във Факултета по математика и е обичайният ми съперник в играта на дартс.

Тя го изгледа учудено:

— Не знаех, че си от редовните клиенти. — Протегна пръсти към мъжа и стисна дланта му. — Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен. Надявам се да имате повече късмет и най-после някой да победи тоя задник — бавно и сладникаво провлече Бун.

— Като се има предвид, че първата стрела попадна в стената… — усмихна се Тали и сви рамене.

— Не беше честно от моя страна да те разсейвам. Хайде, опитай пак. Първото хвърляне е само за загрявка. — Наш сложи ръка на долната част на гърба й и леко я побутна напред.

Пристъпи към линията, надавайки ухо към разговора на мъжете. Нищо интересно, колежанска политика. Хвърли последователно две стрели с бързи, резки движения и успя да ги забие в средата на централния кръг.

Наш изръкопляска и тя направи превзет реверанс.

— Не е зле, но ми позволи да ти покажа как се прави.

Застана зад чертата, протегна врата си и разкърши рамене. Тали стоеше плътно зад него и плъзна ръка по ханша му секунда преди да хвърли стрелата. Траекторията й се оказа кратка, преди да се приземи на пода само на няколко крачки от дъската.

Очите му се присвиха към нея, но не успя да прикрие подръпването на устните си.

— Радвам се, че не улучих някой от присъстващите.

— Опитай отново, професоре — потупа го по гърба тя и се оттегли към масата.

Докато той правеше следващите си опити, блестящите сини очи на Бун и многозначителната му усмивка привлякоха вниманието й.

— Значи, вие с Наш, а?

Нямаше представа какво искаше да споделя Наш с колегите си от Мисисипи, затова изложи само половината от истината:

— Познаваме се още от детската градина. Стари приятели сме.

От това усмивката на мъжа само стана още по-широка:

— Моите стари приятелки рядко ме хващат за задника.

Наш се обърна към тях и посочи към дъската. Последните му две стрели стърчаха една до друга в малкия кръг в средата.

— Загрявката свърши. Приготви се да загубиш, Талула Форнет.

Съсредоточавайки се, тя хвърли стрелите и отбеляза резултата с тебешир на съседната дъска. Бун пое нишката на разговора им веднага щом се върна на масата:

— Ще разбиеш сърцата на един куп жени в колежа.

Ръката й застина с бирата във въздуха:

— Какво искаш да кажеш?

— Най-приятното ми занимание през деня е да наблюдавам как Наш обикаля из двора на колежа, без изобщо да забелязва възхитените погледи на дамите. Любимата ми гледка е, когато някоя от тях все пак събере кураж да се приближи до него.

Наш се готвеше да хвърли последната си стрела, затова тя се наведе напред:

— И какво прави той тогава?

— Отнася се към тях с огромно уважение, после ги оставя разочаровани. — Изгълта голяма глътка от питието си, без да откъсва проницателния си поглед от лицето й.

Тя се извърна леко и отпи от бирата, за да прикрие неудобството си. Наш се върна при тях и й се наложи отново да пристъпи към чертата. От гръмкия му смях кожата на врата й настръхна. Естествено, пропусна целта и останалата част от играта продължи в същата посока, позволявайки й да се измъкне от него, поне формално.

Наш придърпа един висок стол от бара, за да може да наблюдава играта му с Бун. Между хвърлянията той винаги се връщаше до нея. Тя установи, че използва всяка възможност да го докосне. Просто прокарваше пръсти по ръката му, поправяше яката или го прегръщаше през кръста. От своя страна той също толкова често притискаше длани към раменете, ханша или бедрата й.

Към тях приближи дългокрака блондинка с тъмносива пола и розова риза.

— Как върви, Наш? Бун? — Когато прехвърли вниманието си към нея, в погледа й избухна хладна враждебност, която я накара да застане нащрек. Жената я огледа от горе до долу, сякаш преценяваше противник. — Здрасти, аз съм Ема.

— Тали — вирна брадичка тя, но непознатата вече се отдалечаваше към бара, където Наш се готвеше да хвърля за пореден път. Почувства се пренебрегната.

Ема спря до него и притисна гърдите си към стегнатите мускули на ръцете му, докато му шепнеше нещо в ухото. Той се засмя и поклати глава. Тали се наслаждаваше на кикбокса и спаринга в спортната зала, но за първи път изпита порив да се сбие истински, като сграбчи съперницата си за идеално издуханата коса.

Преди да изпие остатъка от бирата си, Бун измърмори нещо, което щеше да накара леля Леора да ахне:

— Кажи на Наш, че ще му се обадя по-късно.

И побърза да се отдалечи. Веднага щом изчезна, Ема се отдръпна от Наш и застана от другата страна на масата срещу Тали.

— Господи, надявам се, че не избяга заради мен? — Намек на неразличим акцент придаде острота на думите й, докато усмивката само потвърждаваше догадката.

— Не спомена нищо такова — стрелна я с поглед Тали.

— Вие двете вече запознахте ли се? — При краткото й, отривисто кимване Наш продължи: — Ние с Ема работим заедно в Историческия факултет. Нейната специалност е „Америка през двайсети век“.

— Звучи интересно. — Изобщо не й изглеждаше интересно, но без съмнение Наш намираше тази жена за безкрайно очарователна.

Усмивката на Ема изглеждаше напрегната:

— А ти с какво се занимаваш?

— Имам фитнес зала в луизианската част на града.

— Много хубаво. — Тя хвърли поглед към Наш, който изглеждаше точно толкова безразличен, колкото го бе описал Бун.

— С Тали сме израснали заедно. Тя е най-добрият ми приятел — усмихна й се той.

Думите бяха като удар в корема. Щастие и разочарование си съперничеха за вниманието й. Те бяха най-добри приятели въпреки изминалите години. Монро оставаше на далечното второ място. Отдавна никой не я бе трогвал така. Той стоеше там и я гледаше с най-топлите, най-добрите очи, които някога беше виждала.

Ето това бяха. Най-добри приятели. Внезапно в съзнанието й се прокрадна плашеща мисъл. Е, добре, най-добри приятели, които се забавляваха по различни начини. Ако целувките им не бяха променили нещата, поне ги изясниха. Но част от нея искаше да я представи за повече от приятелка, макар и най-добра. Искаше да каже на тази смешно дългокрака, руса преподавателка, че е неговата приятелка.

Ема прочисти гърлото си.

— Е, ще тръгвам. Утре целия ден имам консултации.

Наш само кимна с брадичка, без да откъсва поглед от Тали:

— Лека вечер.

— Изглежда… приятна. — Костваше й много да изрече хладния комплимент.

— Тя е невероятен преподавател. Изключително умна, но малко напориста.

Тали изви очи към тавана и измърмори:

— Наистина ли си толкова сляп?

— Какво искаш да кажеш? — Той намести очилата си и се наведе към нея.

— Ами това, че тази жена се е лепнала за теб като бяло на ориз, а горкият Бун имаше вид на човек, който всеки момент ще се задуши. Тя иска да бръкне в панталона ти, а той под полата й. Вероятно сте най-умният любовен триъгълник в Мисисипи. — Завъртя се на стола и на един дъх пресуши остатъка от бирата.

— Страхувам се, че тълкуваш погрешно ситуацията.

— О, добре — проточи тя, внезапно обзета от смущение. — Искаш ли да ме изпратиш?

Без да изчака отговор, излезе от бара и се озова сред задухът на спускащата се нощ. Той я сграбчи за ръката:

— Защо се ядоса толкова?

— Не съм.

— О, добре — провлече, имитирайки я, той.

Тали тропна с крак и допря показалец в гърдите му:

— Как може да не разбираш, че тази жена е влюбена в теб? Та тя непрекъснато притискаше гърдите си към тялото ти.

Той примигна, отвори уста и отново я затвори:

— Ти да не би да ревнуваш?

— Дотам ли води винаги мъжкото его? — Тя вдигна ръце и се запъти към джипа, гневно скърцайки с ботуши. Да, наистина ревнуваше. Не от русата коса на тази жена или от нейната изисканост, а от всичко, което я свързваше с Наш. Нещо, напълно непостижимо за самата нея.

Той обви ръка около кръста й точно когато тя стигна до страничната врата на колата.

— Ти наистина ревнуваш! — Горещият му дъх опари ухото й.

— Нищо подобно. — Опита да се измъкне от ласката, но успя само да се обърне, за да се окаже заклещена между него и вратата. Истината със сигурност прозираше в очите й, затова притисна лице към рамото му и впери поглед в млечните плевели, избуяли от една пукнатина в тротоара.

— Ема изобщо не се интересува от мен. Тази вечер флиртуваше само за да привлече вниманието на Бун. — Смехът му отекна в нея. — Но ми се струва, че се получи обратен ефект.

Но Тали вече нямаше да се хване. Коя нормална жена би пренебрегнала това, което Наш можеше да й предложи?

— Впрочем ти защо ревнуваш? — сниши глас той. — Нали съм на среща с теб?

— О, това ли било? А аз си мислех, че сме само най-добри приятели. Или просто изпълняваме поредната точка от списъка ти, или нещо такова.

Настъпилото мълчание продължи достатъчно дълго, за да почувства как погледът му отчаяно се опитваше да срещне нейния.

— Ти наистина си най-добрият ми приятел, Тали.

Тя вдигна лице и се озова толкова близо до неговото, че бузите им се докоснаха. Леко наболата му брада одраска чувствено устните й и бедрата й се стегнаха.

— А ти моят, Наш — прошепна толкова тихо, че не беше сигурна дали той изобщо успя да я чуе.

— Но няма никаква причина да не можем да бъдем нещо повече един за друг. Фактът, че вече сме приятели, само улеснява нещата, нали?

Наистина ли? Не знаеше, но чувствайки близостта му, Тали не се интересуваше от възможните усложнения. Устните й се плъзнаха още няколко сантиметра към неговите, докато усети дъха му. Този път целувката беше провокирана от нея. От гърлото й се изтръгна стон, когато устните им се докоснаха. По-късно може би щеше да се засрами от отчаяната природа на нуждата си, но в този момент мислеше единствено как да се обгради изцяло от него.

Върху гърба си усещаше гладкия, студен метал на колата. Отпред — изгарящата топлина на тялото му. Езикът му проникна в устата й. Целувката на водната кула беше нежна, чувствена и проучваща. Властната целувка в джипа се ограничаваше само до няколко сантиметра от устните им. Тази беше комбинация от двете и дълбочината й беше едновременно изумителна и плашеща. Ако мъжът не беше Наш, сигурно щеше да го отблъсне. Но му имаше доверие и точно това доверие се оказа нейното поражение.

Вдигна очилата на главата му, докато устните му се движеха върху нейните в горещи, оставящи я без дъх целувки. Дланите му описваха кръгове по тялото й, само на няколко сантиметра от гърдите. Зърната й се втвърдиха и тя изви гръб, приканвайки го да ги докосне с тихи стонове. Той се подчини и сграбчи едната й гърда достатъчно силно, за да предизвика тръпка между краката й и в същото време достатъчно нежно, за да накара коленете й да омекнат.

Усещаше ерекцията му върху бедрото си. Повдигна се на пръсти, за да му помогне да облекчи болката. Движението само още повече влоши нещата. Облегна глава на колата и за първи път тази нощ забеляза звездите. Той плъзна устни по шията й и захапа гладката кожа на мястото, където най-ясно се усещаше ускореният й пулс, докато палецът му се белееше върху втвърденото кафяво зърно.

Предупредителен звън раздра мъглата от похот, изтиквайки на повърхността неудобство и страх.

Тя отблъсна раменете му. Наш вдигна лице, но не я пусна.

— Отново се паникьосваш, нали?

— Не. — Да, крещеше вътрешният й глас.

— Виж, познаваш ме като слаб, страхлив хлапак, но трябва да ме приемеш като възрастен мъж. Знам, че е трудно…

От нея се изтръгна тих, граничещ с истерия кикот. Все още усещаше възбудата му върху бедрото си.

— Повярвай ми, нямам никакъв проблем да те приема като много, много зрял мъж. Освен това никога не си бил слаб и страхлив хлапак.

— Просто не си попадала в мъжката баня, където бях обект на безброй подигравки. Астмата ми…

— Спри. — Тя улови лицето му между дланите си. На мъглявата светлина на паркинга не можеше да види очите му. — Ти беше най-силният човек, когото познавах. Как само понесе болестта на майка ти и случилото се след това. И вместо да се превърнеш в огорчен, сърдит мъж, си все същият забавен оптимист и още по-силен човек. — Обви ръце около раменете му и го целуна по бузата.

— Винаги си знаела точно какво да кажеш — измърмори в ухото й той. Отдръпна се, допря леко устни до носа й и посегна към дръжката на вратата. Тя се настани на седалката и избърса ръце в дънките си, разтърсена от изпълнената с емоции вечер.

Докато той седне зад волана, Тали успя да скалъпи една фалшива усмивка:

— А сега накъде?

Той мълчаливо включи двигателя, преди да се обърне към нея:

— Ще те закарам у вас… — Възбудата премина през тялото й като глътка силен алкохол. — А после ще се прибера. Ще се видим пак в събота. — Думите му бяха като пожарогасител, оставил несигурността да се разсипе като пепел.

— Помислих си, че може би… — Нямаше начин да изрече желанието си на глас.

— Не искам да пришпорвам нещата.

Тя се загледа през страничния прозорец, за да не му позволи да види бликналите сълзи. Дали не се опитваше да й каже, че го измъчват някакви съмнения?

Щом пристигнаха на паркинга пред дома й, отвори вратата още преди джипът да беше спрял.

— Ще се видим в събота, предполагам.

— Тали…

Затръшна вратата и се затича към стълбите. Погледна през предния прозорец. Той изчака доста, преди да даде на заден и да изчезне. Тали въздъхна, без да е сигурна дали от облекчение, или от разочарование.