Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (9)

Глава седма

Мили боже, Наш щеше да я целуне. Погледът съвсем ясно издаваше намерението му. Устните му се разтвориха и тя едва се въздържа да не го притегли по-плътно към себе си. Животинското в нея искаше той да поеме контрола и да я докара до лудост — ако вече не беше полудяла, но другата, открита по време на разходката им по реката, се свиваше уплашено, връхлетяна от истинска вихрушка от емоции.

Този мъж беше нейната котва — солиден, разумен, надежден и… много привлекателен. Винаги се бе мислила за смела. През целия си живот правеше нещата, без да се замисля за последствията — скачаше от мостове, изкачваше водни кули, пушеше трева. Дори след като порасна, не се страхуваше да поема рискове. Откриването на фитнеса й беше огромно предизвикателство, но го прие с твърда решителност и без всякакъв страх.

Устните му бяха на шепот разстояние. Почти усещаше портокаловия вкус на езика му. Кръвта й кипна и се втурна по вените като придошла от дъжд река.

Да се целува с Наш беше прекалено плашещо, за да размишлява върху това.

От гърлото й се изтръгна стон, когато се отдръпна и обви коленете си с ръце. Цялото й същество се съпротивляваше. Копнееше да остане по-дълго притиснато към силното му, топло тяло. Залюля се за момент на покритата с мъх земя и бързо се изправи. Обърна се към реката, изтри ръце в шортите си и изпусна дълбока, бавна въздишка.

— Трябва да се връщаме.

— Тали…

— Тази сутрин беше много странна, нали? Време е да си тръгваме.

— Щом това е, което наистина искаш.

Зад гърба си чуваше шумолене, докато той прибираше нещата в раницата. Не надникна през рамо, но въпреки това усети погледа му. Ако се потопеше отново в дълбоките му кафяви очи, щеше да бъде загубена. И щеше да направи нещо абсолютно лудо, като да се нахвърли върху него.

Не искаше да бъде само нишката, свързваща го с миналото му. Искаше много повече. Осъзнаването на желанието й беше като скок от самолет без парашут. Прекалено рисковано дори за нея.

Обратният път към реката изминаха в мълчание. Задният двор на Бърди беше пуст. Тали се надяваше, че момиченцето няма да бъде наказано сурово заради изцапаната красива рокля и разходката с двама непознати.

Тя тръгна към колата, но ръката му улови дръжката на вратата секунда преди нейната и пръстите им се сплетоха.

— Талула. — Начинът, по който прошепна името й, само още повече я обърка. Раздразнение, веселие, тревога, но не намираше нито следа от гняв или намек за накърнено его. — Не искам отношенията ни да бъдат толкова странни.

— Не са странни.

Но бяха. Дори гласът й звучеше неестествено, прекалено висок и писклив. Фактът, че не отдръпна ръката си от нейната, също беше странен. Желанието й да я обърне и да я притисне към кабината на пикапа ги правеше още по-необикновени. Слава богу, че не можеше да чете мислите й.

— Разбира се, изобщо не са странни. — Ръката му се стегна под нейната, когато дръпна дръжката.

Тя се настани на седалката и затвори тежката врата. През следващите пет секунди, докато Наш заобиколи колата и седна до нея, трескаво търсеше някаква безобидна тема за разговор. И още преди той да успее да включи двигателя, думите започнаха да се изливат:

— В събота ще бъде много забавно. Бандата на Делмар е учудващо добра, а старият Руфъс ще извади скарите на открито. Неговото барбекю все още е най-доброто в цялата енория. Сойер дори спомена, че дамите от църквата ще продават сладкиши.

Моторът се завъртя с бръмчене.

— Свикнах с горещия чай, но така и не престанах да мечтая за хубав сандвич със свинско. В колко часа?

— Хората започват да се събират още към пет, но слънцето се скрива зад дърветата около шест и едва тогава се разхлажда. По това време ще затворя залата.

— Звучи забавно. Ще дойда да те взема от фитнеса, за да отидем заедно. — Наш се облегна назад и тя едва не го помоли да поемат по старата им улица, но това само щеше да я натъжи. Завиха към главния път, водещ към апартамента й.

Щом пристигнаха, тя не скочи веднага от джипа, а внимателно огледа паркинга. Това се беше превърнало в инстинкт. След като не видя нищо, въздъхна тежко и отвори вратата. Той я улови за рамото.

— Дай да видя телефона ти. — Пусна я и протегна ръка.

— Защо?

— За да вкарам номера си. — Тя го подаде. Палците му се движеха доста сръчно за такива големи ръце. — В случай че не искаш да викаш полицията, обади се на мен, ако забележиш Хийт да се навърта насам или просто се уплашиш от нещо. Можеш да ми звъниш дори ако ти стане скучно или се почувстваш самотна. Обещай ми.

Протегна телефона към нея с два пръста, но когато тя посегна да го вземе, го дръпна обратно:

— Обещай ми.

— О, добре. Обещавам. — Обещание, което нямаше намерение да спази. Можеше сама да се оправи с Хийт.

Очите му се присвиха, сякаш бе прочел мислите й, но й позволи да си вземе телефона. Тя излезе от колата и с наведена глава изкачи стълбите към апартамента. Наш тръгна на задна, но спря до бордюра. Нямаше да си тръгне, докато не се увереше, че се е прибрала безопасно. Раздразнението й изчезна под напора на надигащата се топлина.

Отключи врата, отиде направо до предния прозорец, дръпна завесите и му махна. След като изчака още няколко секунди, той потегли и тя остана загледана след него, докато стоповете изчезнаха в далечината. Излезе отново от жилището, прекоси с няколко крачки стълбищната площадка и почука на отсрещната врата. Отвори й възрастна жена в старомоден екип от школата на Джейн Фонда.

— Не исках да прекъсвам тренировката ви, госпожице Ефи.

— Току-що приключих с разтягащите упражнения. Заповядай, млада госпожице. Ще приготвя нещо освежително.

Преди да успее да й възрази, госпожица Ефи тръгна към кухнята. Тази жена беше истинско чудо. На седемдесет и седем все още кипеше от енергия. С усърдие поддържаше формата си и умееше да се грижи за себе си. Знаеше, че от момента, в който вече не може да изкачва стълбите до дома си, синът й ще настоява да отиде в старчески дом. Притесняваше се за нея и искаше да я настани на място, където щяха да я гледат добре. Един товар, който щеше да смъкне от раменете си.

Появи се откъм кухнята с поднос с две високи чаши и чинийка бисквити. Кимна с брадичка към тапицирания с дамаска на цветя диван и постави таблата върху ниска масичка за кафе, полирана до блясък.

Тали потъна между меките възглавници и отхапа една бисквитка. Фъстъчено масло. Любимите на баща й, което означаваше, че майка й непрекъснато печеше такива сладкиши от маслено тесто.

— А сега ми кажи какво става между теб и Наш. Нямах представа, че вие двамата се познавате. — Повдигайки вежди, старата дама се настани в ъгъла на един фотьойл и кръстоса крака, излагайки на показ набраните раирани гети на глезените си. Тали се помоли нейните да изглеждат поне наполовина толкова добре, когато навършеше седемдесет.

— Просто стар приятел, нищо повече. Израснахме заедно край реката. А вие откога го познавате?

— Господи, от цяла вечност. Леля му го водеше от време на време на сбирките на „Юрганените пчели“. Доколкото си спомням, носът му вечно беше забит в някоя книга, но иначе изглеждаше много възпитано момче. Не като някои от днешните младежи.

Тали не се бе сетила за дружбата на госпожица Ефи с лелята на Наш покрай „Юрганените пчели“.

— Леля му… — подхвана тя и отново отхапа от бисквитата.

— Леора има тежък характер, спор няма, но иначе е добра жена. Обича Наш като свое собствено дете. — Старата дама отпи от чая и наклони глава, сякаш очакваше нещо.

— Може и така да е, но не храни особено топли чувства към мен. Всъщност ми се струва, че ме мрази.

Госпожица Ефи изсумтя.

— За това трябва да обвиняваш фамилното си име.

— Какво имате предвид?

— Не е моя работа да ти разказвам.

— Но какво…?

— Искам да чуя повече за Наш. Как изглежда сега? Миналата сутрин докара Леора до клуба и накара половината дами да посегнат към хапчетата си за кръвно. Останалата половина се нуждаят от нови очила.

Смехът се извисяваше и стихваше, както тенджера под налягане изхвърля пара. Утринните часове се оказаха наситени с цяла гама от различни емоции — и всички бяха разтърсващи.

— Наш е… — Как да го опише? С една дума нямаше да е точно. Тя повдигна рамене. — Чудесен. Забавен. Мил. Умен. И много, много, много привлекателен.

— Благодаря ти, господи — вдигна ритуално ръце към небето госпожица Ефи. Усмивката превърна лицето й в мрежа от безброй ситни бръчки. Докато тялото й беше като на петдесетгодишна, кожата понасяше щетите на прекомерното излагане на слънце в продължение на години. — Най-после бягаш след мъж, който изглежда достоен за теб.

— Аз не бягам след него. Просто сме приятели от детството.

— Значи този много, много, много привлекателен мъж ти е само приятел?

— Точно така. — Тали измъкна подаващ се конец от ръба на дивана. — Само дето се опита да ме целуне. Или пък аз се опитах да го целуна. Както и да е, това щеше да бъде огромна грешка.

— Ето че стигнахме донякъде. А ти искаше ли да го направи?

Момичето завъртя очи към тавана и пъхна бисквита в устата си.

— Ще приема жеста ти за „да“. Имате ли намерение да продължите да се срещате като „просто“ приятели? — Госпожица Ефи повтори с неприкрита насмешка последните две думи.

— На четвърти юли ще ходим на квартално парти на Ривър стрийт. Но това не е среща или нещо подобно. — Беше по-добре да не споменава за вандалските им планове по отношение на водната кула. Доколкото познаваше старата дама, тя щеше да поиска да отиде с тях.

— И това е начало. Ами Хийт?

— Какво за него?

— Идва тук.

Стомахът й сякаш се свлече до коленете.

— Кога?

— Преди две вечери. Блъскаше по вратата ти и крещеше достатъчно високо, за да събуди и мъртвите. Един от приятелите му го замъкна обратно в колата. Не го бях виждала от няколко седмици. Надявах се, че най-после е решил да те остави на мира.

— Появи се в „Таверната на Ривършак“ миналата вечер и търсеше повод да създаде проблеми. В крайна сметка ми се наложи да нощувам у приятел. — В желанието си да омаловажи тревогите си успя да вмъкне в тона си безгрижие, каквото съвсем не изпитваше вътрешно. — Беше пиян. Сигурна съм, че повече няма да се повтори.

— Трябва да отидеш в полицията. Знам, че си независима и повярвай ми, одобрявам това, но някои неща са прекалено сериозни, за да се справи човек сам с тях. Да помолиш за помощ не те кара да изглеждаш слаба.

— Какво ще кажете да започнем с глупостта, която проявих, като изобщо го допуснах в живота си? — Отклони поглед, преди госпожица Ефи да успее да прочете истината в очите й.

Мека, хладна ръка улови нейната и я стисна.

— Не е глупост. Всъщност ти си първата жена, която го изоставя. Не успя да те пречупи и упорството ти е заседнало като буца в гърлото му. — Госпожица Ефи отпи от чая. — Бившият ми съпруг, Бог да го прости, не беше добър човек, но аз останах с него. Мисля, че синът ми ме обвинява за това. И има право.

Тали стисна старческата длан между своите. Беше неин ред да предложи утеха.

— Много съжалявам, госпожице Ефи.

— Омъжих се веднага след гимназията, бебето се появи след девет месеца и аз се преструвах на щастлива домакиня. Не само че съсипа живота ми, но и спомогна за разединяването на града с ината си. Простих му всичко, което стори на мен, но не и онова, което причини на сина ми и на Котънблум.

— Винаги съм мислила, че разделянето е станало заради правата за риболов в реката. — Разцепването се беше случило много преди да се роди. Когато порасна достатъчно, за да запомни историите, те се бяха раздули до скандални небивалици.

— Аарон беше гръмогласен дърдорко, който умееше да привлича последователи. Събра група от по-видни мъже от Луизиана, раздразнени, че рибарите от другия бряг идват да ловят раци на нашия. Винаги сме имали по-добрите места за хвърляне на хайвер. Направи голям проблем от това, обиди ги и преди някой да успее да ги помири, градът се разцепи. Група мъже се държаха като момченца и се скараха за играчките си, ако питаш мен.

— Защо не са седнали да поговорят разумно?

— Ние опитахме. Жените се събрахме в клуба и започнахме да кроим планове как да ги сдобрим, но не бива да забравяме и в какви времена живеехме тогава… Лидери бяха само мъже и никой нямаше да се вслуша в група досадни дами, които шиеха ватирани юргани. — В гласа на госпожица Ефи се прокрадна гняв, трупан с десетилетия: — Решихме да продължим да се срещаме, въпреки че съпрузите ни забраняваха категорично. Независимо от различията помежду ни и разделението на града, останахме задружни.

— Това е невероятно. — Тали изпита още по-голямо уважение към жените от кръга „Юрганените пчели“. Те бяха бунтарки.

— Наистина сме забележителни. Тези дами са преживели доста трудни моменти. Аарон почина по-малко от две години след хаоса, който сътвори. Не мога да кажа, че ми липсваше, макар да ми се наложи да работя почти денонощно, за да свързваме двата края.

През всички години, откакто я познаваше, Тали не бе забелязала дори намек за битките, които беше водила тази жена. Тя изглеждаше като олицетворение на оптимизъм и ведрина. Всички ли имаха свои лични трагедии, които криеха в тъмните ъгълчета на гардеробите си?

Госпожица Ефи прибра кичур коса зад ухото й с майчински жест, от който очите й се напълниха със сълзи.

— Преживяла си толкова много, миличка, затова ми се късаше сърцето, като те гледах с Хийт.

Дъхът на Тали секна, докато се луташе между плача и смеха:

— Госпожице Ефи, ами ако греша за Наш? Ако не е такъв, какъвто си го спомням?

Блестящите очи на старата дама се разшириха и върху устните й се появи лукава усмивка:

— Значи все пак искаш да сте нещо повече от приятели?

Момичето разклати леда в чашата си и само сви рамене.

— Да не би да се страхуваш, че ще те нарани?

— Не по същия начин, по който би го направил Хийт.

Госпожица Ефи изсумтя:

— Наш като нищо може да разбие сърцето ти, ако поемеш риска.

Тали зачака поредната мъдрост, но възрастната жена се сви отново в ъгъла на фотьойла, кръстоса крака и посегна към чашата си. Накрая махна с ръка.

— Това ли е всичко?

— Не мога да ти кажа, че нещата непременно ще се получат, миличка. Част от живота е да се хвърлиш надолу с главата и да се молиш да се приземиш успешно.

— Звучи ужасно.

Жената кимна и присви устни:

— О, така е. Със сигурност е ужасно.