Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (6)

Глава четвърта

Почувствал отдръпването й, Наш отвори очи. Нежните ръце в косата и върху лицето му го накараха да поиска да направи някои глупави неща. Като да я притегли към себе си и да я целуне. Безумие.

Погледът й се отклони, зелените очи се замъглиха. Прехапа долната си устна и се зарови в аптечката. Плитката падна върху рамото й, върхът погали гърдите. Езикът на тялото й контрастираше ярко със самоуверената, независима жена в бара. Коя беше истинската Талула? Или пък беше прекалено сложна, за да бъде класифицирана толкова лесно?

— Помниш ли как те помолих да избягаш с мен? — Не беше сигурен какво го подтикна да зададе този въпрос, знаейки, че ровенето в спомените щеше да бъде болезнено.

Тали застина за момент, преди да намокри парче памук с кислородна вода.

— Помня. — При първия допир на тампона той потръпна. Тя отметна косата му и попи драскотините, като упорито отбягваше погледа му. — След като се премести на другия бряг на реката, си помислих да стегна една чанта багаж и да дойда да те попитам дали предложението ти е все още в сила. — Нямаше намек за смях или закачка, който да смекчи сериозното й лице или суровия тон.

— Щях да тръгна с теб. Тогава тук беше ужасно. — Определено омаловажаваше преживяванията си. Самотата го смазваше. Въпреки че не беше най-нормалното дете в началното училище на Котънблум, Луизиана, Тали беше най-добрата му приятелка и правеше нещата поносими за него. Докато в прогимназията откъм страната на Мисисипи получи официален статут на идиот и Хийт и компанията му го превърнаха в изгнаник, което още по-силно го гласна към книгите.

— О, Наш. — Най-после се осмели да срещне погледа му. — И при мен всичко се обърка.

Той чакаше с надеждата, че ще продължи, но Тали каза само:

— Искаш ли лепенка или не?

— Ще мина без нея.

Тя се зае да подрежда аптечката.

— Съжалявам, че те натоварих с проблемите си. Сигурна съм, че да се забъркаш с моя бивш и най-вероятно луд приятел не беше сред приоритетите ти. Готова съм да се обзаложа, че вече ти се иска да си беше останал вкъщи тази вечер.

Като се имаше предвид, че именно неприятната случка я доведе в дома му тази нощ, Наш не би се отказал от нито един момент от вечерта. Дори от почти парализиращия страх, обзел го в мига, в който разбра, че мъжът, повлякъл я навън, беше самият Хийт Парсънс.

Внезапно се почувства отново на дванайсет в съблекалнята на физкултурния салон, принуден да се преоблича пред всички. Костеливите му гърди и възлести колене стърчаха пред морето от момчета, в които се надигаха първите вълни на тестостерон.

Повечето от децата го пренебрегваха и това беше добре, но Хийт, който беше започнал да се бръсне още в шести клас, изпитваше удоволствие да го заключва в гардеробите, да го рита и да крие дрехите му. В присъствието на учителите тормозът се ограничаваше до подхвърлени шепнешком подигравки или тайно спъване.

Не че Хийт го беше уплашил физически, но предишният, по-млад и отритнат Наш не се беше отърсил от предишния си страх. Мразеше това чувство. И нямаше нужда Тали да разбира за него.

— Радвам се, че бях там и имах възможност да ти помогна — отвърна простичко.

Тя въздъхна, кимна и изчезна с аптечката в кухнята. Когато се върна, застана в средата на стаята и се залюля на пети, сякаш се канеше да държи реч:

— И така… — После изстреля следващите думи на един дъх: — Искаш ли тази нощ да спя на дивана?

Тали не беше амазонка, но и не беше дребна, така че трябваше доста да се свие, за да се смести на тясното канапе.

— Имам и легло на таванския етаж. — Тя се вцепени и запристъпва нервно от крак на крак, но преди да успее да се извини, той се изправи. — Двойно е. Достатъчно голямо за двамата. Нямам нищо против да издигнеш стена от възглавници по средата, ако се притесняваш, че случайно може да ме докоснеш и да хванеш въшки.

Гласът му беше ведър и закачлив. Откакто намери мястото си в академичните среди, болката от преживения тормоз изчезна. В неговия свят го ценяха точно заради онова, което в детството му го превърна в обект на подигравки.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че Хийт отпадна от университета и така и не го завърши. — Тя наклони глава, видяла по някакъв начин зад шегата му малкото момче, което беше плакало, преди да заспи, повече пъти, отколкото можеше да преброи.

— Трябва да съм много дребнав, за да злорадствам — отвърна с половинчата усмивка той и устните му потръпнаха от болка. — Но очевидно съм ужасно дребнав.

Тя се разсмя и докато наблюдаваше как лицето й се разведри, Наш се запита кога и какво я превърна в сериозна и затворена в себе си жена. Дали мъже като Хийт бяха причината, или се беше случило много преди това?

Въпреки че се бе преместил само на другия бряг на реката, на няколко километра по права линия, след смъртта на майка си сякаш се озова в съвсем друг свят. Новините стигаха до него единствено от местния вестник и от подслушаните разговори на „юрганения“ кръг на леля му.

— Готова ли си за леглото? — Въпреки че беше по-рано, отколкото си лягаше обикновено, при пулсиращата болка в слепоочието мисълта да се отпусне в тъмната спалня върху хладните чаршафи му се струваше неустоима.

— Предполагам. Сигурен ли си, че леля ти няма да получи удар, като види колата ми пред къщата? Дали да не я преместя на улицата?

— Аз приближавам трийсетте. Обичам и уважавам леля си, но ако фактът, че водя жена вкъщи, засяда в гърлото й, честно казано… нямам нищо против да се задави.

— Наш Хоторн, ти, старо куче. — Тонът й беше закачлив и му напомни за часовете, прекарани заедно под върбата, когато се смееха и разговаряха за всичко и за нищо.

Той сграбчи ръката й, все едно бяха още деца и я дръпна към стълбището. Наред с отрупаните с книги рафтове таванът беше любимото му място в къщата. Беше с изглед към задния двор и капандурите осигуряваха панорамна гледка към звездите през ясните нощи. Още по-приятно беше през дъждовните, когато водните струи върху стъклата му действаха приспивно и успокоително.

Спалнята не беше в катастрофално състояние, но няколко чекмеджета зееха отворени, в ъгъла имаше купчина мръсни дрехи, върху нощното шкафче бяха натрупани безразборно книги, а завивките бяха оправени само наполовина. Той затвори скрина и срита една мръсна риза под леглото.

— Извинявай за бъркотията. Не бях планирал да водя никого тук тази вечер.

— Радвам се да го чуя — измърмори Тали, но той не можа да разгадае тона й. И вече по-високо го попита: — Предполагам, ще мога да отскоча до банята? Мразя да си лягам вмирисана на цигари от бара.

— Давай. — Събра набързо кърпа, хавлия и добави към тях своя стара тениска, в случай че искаше да си облече нещо чисто за през нощта. — Мисля, че има неизползвана четка за зъби в аптечката. Ако ти потрябва нещо, викай.

Тя изчезна по коридора и скоро до него стигна шумът на течаща вода. След като смъкна обувките и чорапите си, той крачи няколко минути бос, преди да се отпусне на възглавницата с книга в ръка. Извади от нощното шкафче резервните очила.

Водата спря и Наш не можа да си спомни нито дума от прочетеното. Лежеше, втренчил поглед във вратата на банята. Накрая Тали се появи и той скочи от леглото. Дългата й тъмна коса, все още влажна, се спускаше до средата на гърба. Лицето, почистено от размазания грим, беше поруменяло и беше облякла тениската му с огромна емблема на Супермен отпред. Момичето мечта за всеки комикс маниак.

— Благодаря за ризата. — Тя повдигна рамене и дрехата се свлече на една страна, разкривайки извивката на рамото й. Не се виждаше презрамка на сутиен.

— Няма проблем. Сега е мой ред. — Тръгна към банята, набивайки болезнено пети при всяка крачка. Затвори вратата и се облегна на нея.

Взе си набързо душ, размишлявайки дали не беше добре да мастурбира, преди да се присъедини към нея в леглото. Вероятно се дължеше на жегата, но подозираше, че причината бяха Тали и онази тениска. По-скоро, че си я представяше без нея. Колко ли щеше да се изуми, ако забележеше, че отчаяно, смущаващо силно я желае?

В крайна сметка пусна студената вода и остана под струята, докато отново си върна контрола над нещата. Нахлузи чифт чисти боксерки, въпреки че обикновено спеше гол. С надеждата, че е угасила осветлението и се е обърнала с гръб към вратата, той се измъкна от банята. Но нямаше този късмет.

Тя лежеше, подпряна на възглавницата в далечния край на леглото, подпъхнала чаршафа под мишниците си. Широко отворените й очи обходиха тялото му, разбивайки на пух и прах ефекта от студения душ. Кръвта му закипя и той побърза да угаси лампата и да се пъхне под завивката, надявайки се, че не е опънал палатка.

Преплете пръсти под главата си и изпусна тиха въздишка. Нощта беше ясна и звездите мъждукаха през капандурата. Изглеждаха по-близки и по-ярки от всякога. Сблъсъкът с Хийт нямаше нищо общо с остатъка от адреналин, напрягащ тялото му. Пулсиращата енергия се дължеше на присъствието на Талула Форнет в собственото му легло. Очевидно беше без значение, че едва ли нещо щеше да се случи.

Мълчанието се проточи дълго, достатъчно дълго, за да си помисли, че е заспала. Мускулите му се отпуснаха, въпреки че съзнанието му продължаваше да работи трескаво. Когато тя се размърда до него, обърна глава към нея. Присвила колене и пъхнала длани под бузата си, Тали се взираше в него.

— Веднъж дойдох тук, когато бяхме на около дванайсет. Беше през ноември, точно след Деня на благодарността. През цялото време карах колелото си в студа. Почти не усещах пръстите си. — Колебанието правеше гласа й по-младежки и не толкова уверен.

— Не знаех. А къде съм бил аз?

— Тук, струва ми се. Но леля ти отвори вратата. Майка ми ме научи да бъда любезна и да се представям. Но никога няма да забравя как ме изгледа госпожица Леора.

Същият защитен импулс, който го накара да се втурне през паркинга, сега го подтикна да се надигне. Обърна се на една страна и се подпря на ръката си, без да обръща внимание на парещата болка от пресните драскотини:

— Как така?

— Все едно бях отрепка. Сякаш бедността беше нещо, което може да прихване само като диша един и същи въздух с мен. Каза ми да се махам и никога повече да не се връщам. И добави, че си щастлив и не искаш повече да дружиш с мен. — При последните думи гласът й заглъхна.

Дробовете му се изпразниха и отчаяно се нуждаеха от въздух, но не от типичния пристъп на астма, а заради отразената болка. Гневът от своеволието на леля му бавно се разгаряше. Не знаеше дали Тали има нужда или иска утеха, но преди да си даде време да помисли, загрубелите му пръсти се плъзнаха по гладката кожа към косата й.

— Никога не съм й казвал подобно нещо. Знаеш го, нали? Липсваше ми повече, отколкото бих могъл да ти опиша. Ти беше единственият ми приятел, а те загубих само с едно мигване. — Пръстите му се свиха в юмрук в копринените кичури, сякаш като я държеше физически сега, можеше да пренапише историята им.

Моментът отмина. Никой от двамата не помръдна. Сенките бяха прекалено плътни, за да може да види очите й, но всички от семейство Форнет имаха способност да виждат в тъмнината, включително Тали. Каквото и да беше забелязала в изражението му, я накара да се примъкне към него. Прегърна го силно и зарови лице в извивката на врата му.

Едната му ръка остана заровена в косата й, но с другата отвърна на ласката, вдишвайки дълбоко аромата й. Неговият шампоан миришеше различно върху кожата й, някак по-женствено и по-чувствено. Меките длани се плъзнаха по гърба му. Гърдите й се притиснаха към неговите. Той потръпна, но не от студ. Пусна я и легна по гръб, преди да беше успяла да забележи силната му възбуда. Този не толкова малък проблем възникна само за две секунди. Може би вместо емблемата на Супермен, на тениската му трябваше да има щампа на светкавица.

Тя допря рамо до неговото, вдигнала чаршафа до брадичката си.

— Защо леля ти ме мрази? Защото съм блатен плъх?

Пренебрежението, с което изрече прякора, даван на всеки, роден на луизианския бряг на реката, го изненада. Като деца се гордееха, че са блатни плъхове.

— Ако имаме предвид, че майка ми — нейната сестра, се е омъжила за един от тях и аз също съм такъв, както и повечето от дамите, с които клюкарства, не мисля, че е заради това.

— В такъв случай мрази лично мен. Какво съм й направила?

Наш не знаеше какво да й отговори, защото леля му винаги бе показвала открита неприязън към Тали. Всъщност споменаването на когото и да било от семейство Форнет предизвикваше кисело изражение на лицето й. Неодобрителните й погледи, когато бе плувал нагоре по реката при всяка възможност, изобщо не го бяха притеснявали като дете, но сега, след като знаеше, че тя беше забила последния клин в отношенията им, се чувстваше неловко.

— Вече има ли някакво значение? Ние пораснахме и не ни е нужно ничие разрешение да бъдем приятели.

Тя се засмя.

— Предполагам. Но леля ти може да ме накара да се почувствам така, сякаш отново съм на десет и ме е хванала да правя нещо нередно.

— Като да пиеш неподсладен горещ чай?

Тишината продължи само секунда, преди смехът й да изпълни стаята:

— Това е светотатство, Наш Хоторн.

— Шотландия ме превърна в езичник. Все пак така и не се научих да ям херинга и черен пудинг на закуска. Мога да ям царевична каша всеки ден от седмицата.

— Аз пък не мога да я понасям. — Тали издаде звук, сякаш се давеше. Макар и детински, жестът й му помогна да научи нещо ново за нея. Колко още не знаеше и колко се бяха променили? Преди да успее да състави списъка от въпросите си, тя го изпревари: — Как се забавляваше, след като леля ти те доведе тук?

— Четях. Много. Вероятно повече, отколкото беше здравословно. И се запалих още по-силно по комиксите. Никое от децата на улицата не искаше да играе с мен, затова често се разхождах край реката.

— Доста далече оттук.

— Това беше моята форма на бунт. Една събота отидох толкова нагоре по течението, че се стъмни, преди да успея да стигна до пътя към града. Докара ме шериф Томасън. Наказаха ме да не излизам цели два месеца. Не че имаше особено значение, защото и бездруго нямаше къде да ходя, освен на училище. Струва ми се, че това беше най-вълнуващото ми преживяване. А ти?

— Какво аз?

— Какви проблеми си създавала?

— Не съм сигурна, че искам да ти ги разкажа.

— Господи, нямаш друг избор. Иначе ще си измисля някакви налудничави истории.

— Какви например? — засмя се тя.

— Чакай да помисля… Избягала си от къщи и си се присъединила към пътуваща трупа клоуни през лятото. Опитала си да научиш номерата им, но така и не си успяла да направиш нещо повече от куче от балон. И си се прибрала у дома отчаяна, че мечтата на живота ти да станеш циркова артистка е пропаднала.

Смехът й разтресе матрака.

— Това е нелепо.

— Не ми стига въображение да си представя всичко, което си правила, така че давай, изплюй камъчето. — Той зачака. Моментът имаше много по-голямо значение от историите, които можеше да му разкаже. Жаждата да научи всичко за нея го порази.

Докато си играеше с ръба на чаршафа, смехът й заглъхна.

— Обичайните за един тийнейджър неща, предполагам. Престанах да бъда доброто момиче и започнах да излизам с неподходящи хора. От онези, които редовно бягат от училище, за да пият и да пушат трева. Кейд беше строг, но работеше на смени. Нямаше никакъв проблем да се измъквам. Докато най-после намерих нещо, в което съм добра.

Въпреки опита да говори шеговито, в думите й се прокрадна горчивина. Представи си я как се катери на задния прозорец и скача в храстите, растящи около къщата й.

— А пък аз винаги съм мислил за теб като за кралица на красотата или нещо такова. С короната и всичко останало.

Тя се засмя кратко.

— Футболните мачове и конкурсите за красота не ме интересуваха.

— А балът? Отиде ли?

— Поканиха ме.

— Но?

— Нямахме пари за рокля, прическа и цялата суматоха, затова с още едно момиче изпихме няколко бири, които измъкнахме от баща й, и гледахме стари филми. А ти? Ходи ли на твоя?

Наш изсумтя:

— Ами, аз бях шестнайсетгодишен абитуриент, който още не беше прехвърлил пубертета. Бях с няколко сантиметра по-нисък от повечето момичета, гласът ми все още мутираше, а лицето ми можеше да бъде използвано успешно като реклама за препарати против акне. Въпреки всичко това някак си успях да събера достатъчно кураж и да поканя главната мажоретка да ми бъде дама.

Тя се задъха едновременно от изненада и смях, обърна се към него и подпря главата си с ръка.

— И какво ти отговори момичето?

— „Не“. Струва ми се, че беше по-скоро: „По дяволите, не!“. След като престана да се смее, естествено.

— Трябва да е било много унизително.

— Малко. — Огромно омаловажаване. Наложи му се да се преструва на болен следващите три дни. Но се опита да продължи непринудено: — Не съжалявам, нали така?

— Не мога да кажа това за себе си.

— Ти за какво съжаляваш?

— Задето правех неща, които биха вгорчили още повече живота на Кейд, ако ме бяха хванали, но въпреки това ги вършех.

— Какви неща?

— Не подминавах нито едно предизвикателство. Пиех алкохол, пушех трева, бягах от училище. Веднъж се изкачих на водната кула от тази страна на реката и я изрисувах с графити.

— А, това си го спомням. Всички си мислеха, че са го направили някакви малки гамени.

— Не. Аз бях. — Независимо дали изпитваше угризения или не, нямаше как да не долови нотката на гордост в гласа й.

— Какво друго?

— Откраднах кола.

— На колко години беше? — Той се привдигна на лакти и я погледна в лицето.

— На петнайсет. Една от дамите от „Юрганените пчели“ остави ключовете в огромния си буик. Минах през половината квартал по Ривър стрийт в съботния следобед. Стори ми се, че чух сирени, паркирах до бордюра и избягах. Бях толкова уплашена, че едва не се подмокрих.

— За това не съм чувал.

Кикотът й премина в смях.

— Точно затова беше толкова смешно. Заради госпожа Кендис. Тя се взира в празното място известно време, после пробяга половината квартал, качи се в колата и потегли. Сигурна съм, че си е помислила, че просто е забравила къде я е оставила.

Той също се разсмя, но в смеха му се прокрадна меланхолия. Дългата й черна коса се спускаше по раменете и се стелеше върху леглото. Ръцете го сърбяха да я докосне отново.

— Имам чувството, че съм пропуснал някои важни ритуали на прехода или нещо подобно.

— Ако искаш, можем да нахлуем на следващото гимназиално бирено парти — пошегува се Тали.

— Ха-ха.

— Тогава можеш да изпиеш по бира с няколко футболисти от колежа или нещо такова — продължи да го дразни тя. — Впрочем защо да не изживееш отново младостта си?

— Закъснял съм с цяло десетилетие за това.

— За бирено парти в гимназията, да. Но можем да подивеем малко. Да правим неща, които ни плашат. Може да се окаже забавно.

— Какви например? — Не беше сигурен, че му харесва накъде го водеше тя, но знаеше, че въпреки това щеше да я последва.

— Да се качим на водната кула, да се спуснем по реката с охладител за бира, да не се приберем цяла нощ, да откраднем кола.

— Аз съм преподавател, а ти имаш собствен бизнес. Ако ни хванат… — Той поклати глава.

— Е, можем да пропуснем кражбата на автомобил, ако предпочиташ. — Смехът в гласа й му напомни за предишната Тали.

Неясните сенки му пречеха да разчете изражението й. Сериозно ли говореше, или просто го дразнеше? Нахвърляйки набързо списъка на плюсовете и минусите в главата си, стигна до извода, че минусите надделяваха, но всеки един плюс му осигуряваше повече време, прекарано с нея.

— Плувала ли си някога гола? — попита той и се заслуша в шумното й вдишване и издишване.

— Веднъж или два пъти. Преди много време в една далечна, много далечна галактика. А ти?

Шеговитата й препратка към Междузвездни войни сигурно щеше да го развесели, ако не си представяше как водата се стича по голото й тяло.

— Не. Но ми се иска. — И внезапно го пожела отчаяно. Стига да беше с нея. Нямаше намерение да й даде възможност да му каже, че се е пошегувала. — Е, какво ще кажеш? И двамата си съставяме списък на всичко, което не сме имали възможност да направим. После ги обединяваме.

— Аз нямам какво да включа в моя — предпазливо отвърна тя. — Мислех, че говорим за теб.

— О, я стига. Измисли поне две неща, за да не се чувствам като абсолютен смотаняк. Не си ходила на училищните танци, нали?

— Господи, Наш. Ти си точно обратното на смотаняк. Имаш докторска степен, за бога. А аз едва взех диплома за средно образование. Ако трябва да се сравняваме, смотанячката съм аз. — В рязък контраст с външния вид на лошо момиче, в гласа й се прокрадна болезнена уязвимост.

Тази й страна взриви здравия му разум и докосна собствената му неувереност. Неспособен да се въздържи, той улови с пръсти кичура, спускащ се върху рамото й.

— Ти си истински гений с числата. Дори си ми помагала няколко пъти, ако не ме лъже паметта.

Тали се облегна назад и косата й се изплъзна от ръката му като коприна.

— Не съм никакъв гений. Понякога се питах дали не съм осиновена или нещо такова.

Наш отпусна глава върху възглавницата, но все така обърнат на една страна към нея. Протегна се и приближи с пръст лицето й към своето.

— Не се подценявай, Талула.

Тали хвана ръката му, вплете пръсти в неговите и я отпусна на чаршафа между тях. Никой от двамата не заговори, но той не откъсна поглед от нея, докато очите й се затвориха и дишането й се задълбочи, преди сам да се предаде на съня.

 

 

Мъж с разрошена коса и кафяви очи плъзгаше устни по голото й тяло и се наместваше между бедрата й. Тя се опита да разтвори широко крака, за да му осигури по-добър достъп.

Но крайниците й сякаш бяха попаднали в капан. От ярката слънчева светлина под клепачите й танцуваха звезди. Дали не беше заспала навън? Къде изчезна мистериозният й любовник? Насили се, отвори очи и примигна няколко пъти, за да прогони мъглата на съня.

В полезрението й попадна купчина небрежно нахвърляни комикси върху нощното шкафче. Прашинки си играеха в слънчевите лъчи, проникващи през стъклата на капандурата. Спомените й постепенно се завръщаха. Намираше се в спалнята на Наш. Главата й лежеше на едната му ръка, другата беше преметната през кръста й. Тежкият му, космат крак я обграждаше като клетка. Мили боже, те се бяха гушкали. И което беше още по-тревожно, именно той се оказа мъжът от мокрия й сън.

Дъхът й секна. Не можеше да отрече, че Наш се беше превърнал в красив мъж и когато се появи откъм банята без нищо, освен чифт боксерки, всичките й дамски части изтръпнаха.

Но той беше пълна противоположност на онези, с които обикновено излизаше. За начало, беше интелигентен, наистина интелигентен. И после, много мил. Изумително мил. Като рицар. Може би се дължеше на нещо, придобито докато е изучавал средновековната история, или пък причината се коренеше в южняшките му гени, приспособили се да живеят в постоянната влага.

Начинът, по който снощи се втурна да я измъкне от Хийт, я накара да пожелае да се хвърли в прегръдките му. А настойчивата му покана да я отведе в дома си, за да е сигурен, че е в безопасност, я трогна дълбоко.

Но това беше Наш. Най-добрият й приятел. Докато престана да бъде такъв.

Колко ли беше часът? Птичките чуруликаха и се зовяха едни други. В такъв случай сигурно все още беше рано. Щеше да стане и да си тръгне, но нямаше къде да ходи до обяд. Този ден беше ред на заместника й Рийд Гарисън да отвори залата. Широките мъжки гърди се движеха зад гърба й с дълбоки, бавни вдишвания. Ако се отместеше, той щеше да се събуди и моментът щеше да отлети. Още няколко минути нямаше да навредят.

Ръката му се плъзна по леглото до нея. Като деца винаги се държаха за ръце, докато газеха в реката. Тя го наблюдаваше как лови жаби и залага капани за зайци. Пръстите му бяха малки, но сръчни.

Сега тези ръце бяха големи, с широки длани и дълги пръсти. Изглеждаха й съвсем непознати. Улови я предпазливо, за да не го събуди и я повдигна няколко сантиметра. Белезникав белег се спускаше от месестата част на палеца към основата на показалеца му.

Ръждясала рибарска кукичка го нарани, докато газеше за раци из тинята. Кръвта рукна и тя се развика толкова ужасено, че и двамата й родители притичаха уплашени. Майка й притисна кърпата за съдове върху раната, докато баща й се обади в дома на Наш. По онова време майка му вече беше болна. Леля му Леора се грижеше за нея през повечето време, докато баща му работеше на нефтената платформа.

Татко й го откара в болницата със стария им пикап, а тя седеше на средната седалка, държеше здравата му ръка и го увещаваше да не умира. По-късно десетте шева и инжекцията против тетанус даваха на Наш повод да се перчи гордо с бойния си белег, но беше стискал силно ръката й, докато чакаха лекаря.

— Добро утро. Радвам се, че снощи не ни откриха никакви разярени бивши приятели. — Сънливият му, дрезгав глас я стресна и тя се обърна да погледне лицето му, но без да пуска широката длан.

Кафявите очи бяха полуотворени, косата още по-разрошена, отколкото предишната вечер. И… да, определено нещо твърдо се търкаше в бедрото й. Тялото й не разпозна Наш като табу и откликна подобаващо. Зърната й се втвърдиха и се опасяваше, че ако погледне надолу, за да се увери в очевидното, само щеше да привлече вниманието му към неприличната й реакция. Поне нямаше начин да знае за влажните й бикини вследствие на мокрия сън, в който участваше и той. Всичко в нея се бунтуваше.

Ръката му потръпна, преди пръстите да се вплетат в нейните.

— Никога няма да забравя колко мили бяха родителите ти през онзи ден. Майка ти ни беше направила сладолед, докато е чакала да се върнем.

Въпреки че си бяха отишли преди много години, останалата празнина понякога се отваряше и я поглъщаше. Тя кимна, проклинайки заседналите в гърлото й сълзи. Никога не говореше за тях. Дори с братята си, ако можеше да го избегне. При всяко споменаване бързаше да смени темата.

— Все още ми липсват. — Изненадата от изреченото й помогна да даде воля на емоциите си: — Понякога толкова полудявам, че трябва да отворя залата, за да излея гнева си върху някоя от боксовите круши.

— Аз също тъгувам за мама. Или по-скоро за представата си за майка. Имаше много неща, които беше прекалено болна да върши.

Без да пуска ръката му, тя обърна лице към неговото. И видя там разбиране, което запълни празнината. Той наистина разбираше. Не декламираше банални, утешителни думи.

В присъствието на Наш се чувстваше разголена и естествена и в същото време защитена. Обзеха я противоречиви чувства. Надигна се и спусна крака отстрани на леглото. По-далече. Трябваше да се махне, за да премисли нещата.

— Време е да тръгвам. Благодаря ти, че ме приюти тази нощ. — Грабна вмирисаните на цигари дънки и ги нахлузи припряно. Да пъхне босите си крака в кожените ботуши се оказа по-сериозно предизвикателство.

Той приседна и се протегна. Прокраднал се през прозореца слънчев лъч подчерта стегнатите мускули. Косми с един нюанс по-тъмни от косата покриваха гърдите му и погледът й проследи ивицата, изчезваща под ластика на боксерките. И го сведе бързо към онова, което едва се прикриваше. След като завърза връзките на ботушите непохватно като дете от детска градина, Тали се изправи бързо, неспособна да откъсне очи от издутината в бельото му.

От гърлото й се изтръгна нечленоразделен звук. Той изруга тихо, грабна една възглавница, постави я пред слабините си и се обърна с гръб към вратата на банята. Гъста червенина плъзна от врата към лицето му. Нейното тяло също излъчваше топлина. Срам имаше, да, но едновременно с това и нещо друго. Нещо, което пораждаше у нея желание да измъкне възглавницата от ръцете му и да падне на колене.

— Съжалявам. Сутрин… красива жена в леглото ми… предполагам, природата надделява над разума. — Дрезгавият от съня сексапилен глас само още повече усложни нещата.

— Разбрах. Не е… голяма работа. — Едва не се задави от неволната грешка, излязла от устата й. Беше голяма работа, много голяма, вероятно дори неестествено огромна. Грабна ризата, с която беше дошла предишната вечер и като я притискаше към гърдите си, за да скрие втвърдените зърна, заотстъпва заднешком към стълбището. — Трябва да отида в залата. Ще се видим скоро.

Втурна се надолу по стълбите, оплете се в хлабаво завързаните връзки и се препъна на последните няколко стъпала. Не съвсем гладко оттегляне. Изтича през мократа трева в задния двор и излезе през страничната врата. Мъж на средна възраст, който правеше сутрешния си крос я проследи с поглед, но с изключение на него улиците и тротоарите бяха пусти. Защо се чувстваше виновна? Нищо особено не се случи, освен няколко докосвания на ръцете и невинни прегръдки.

Но бог да й е на помощ, беше сънувала, че прави някои неща с Наш и той върши същото с нея. Неприлични, мръсни неща. Такива, които успяваше да държи заключени дълбоко в подсъзнанието си, докато не видя издутината в бельото му. И нейните неприлични, мръсни мисли станаха още по-неприлични и по-мръсни.

Порови за ключовете в чантата си, отключи практичния седан с четири врати и се настани зад волана. Въпреки ранния час на деня, топлината беше проникнала в купето и я принуди да включи климатика. Наистина ли я мислеше за красива? Погледът в огледалото за обратно виждане показа жена с разрошена коса, без грим и пълни с шок широко отворени очи.

Спря пред блока си и огледа предпазливо паркинга, преди да излезе от колата. Никакви следи от Хийт, нито налудничави съобщения на телефона й. Липсата на опит за контакт би трябвало да успокои нервите, но вместо това безпокойството й още повече се засили. Влезе в апартамента и заключи вратата. Навсякъде беше тихо. Усещането за сигурност най-после разхлаби напрежението в мускулите на раменете й. Хвърли нещата си на дивана, срита настрани ботушите и се отправи към спалнята.

Улови отражението си в голямото огледало. Огромната емблема на Супермен върху чуждата тениска я накара да се усмихне. Той все още харесваше комиксите и супергероите. В крайна сметка дълбоко в себе си не беше много по-различен от онзи Наш от спомените й. По-скоро промяната във външността му създаваше кашата в главата й.

След като облече спортен екип и изпи чаша сок от пресни плодове с мляко за закуска, се озова отново в колата си на път към залата. Отпред беше паркиран старият пикап на баща й. След като се върна, Кейд го присвои за собствена употреба. Всеки път, когато го видеше, сърцето й подскачаше, сякаш се връщаше назад във времето, преди пиян шофьор да убие родителите й. И все пак фактът, че именно по-големият й брат караше червено-сивия додж, затваряше кръга.

Влезе и завари братята си да се потят на силовите пейки, където Сойер помагаше на Кейд. Подреди нещата си, без да им обръща внимание. Рийд й махна с ръка от дъното на помещението и продължи да мете. Тя извади от чекмеджето на бюрото лаптопа си и включи счетоводната програма.

Колоните и редовете с цифри подействаха като балсам върху опънатите й нерви. Числата никога не я затрудняваха като думите. Разбираше ги без усилие. През следващия половин час поздравяваше посетителите и нанасяше в таблици текущите разходи и приходи. Планът й за разрастване на бизнеса напредваше бързо. И все пак от закупуването на допълнителни уреди я деляха месеци. Тя въздъхна.

— Знаеш, че ще ти заема парите. По дяволите, направо ще ти ги дам. — Гласът на Кейд изкънтя над рамото й и я накара да подскочи и да изтрие цяла колона с едно натискане на мишката. Слава богу, че имаше бутон за отмяна на операцията. Ако и в живота имаше такъв, щеше да премахне Хийт от живота и спомените си.

— Направи достатъчно, като ми помогна да разработя това място. Не искам да завися от по-големия си брат до края на дните си.

— Няма нищо такова. Естествено е в семейството да си помагаме. Успехите ти ме правят щастлив. Всъщност ще ми направиш услуга, като вземеш парите — повиши въпросително тон той.

— Добър опит. — Тали се завъртя на стола с лице към него. Той изтри потта от челото си. Да се взира в очите му беше като да се гледа в огледало. Със Сойер беше много по-лесно, но само защото бяха твърде различни. Докато с Кейд си приличаха толкова много, че от време на време се деряха като шкурки, но въпреки това той я разбираше по-добре от всеки друг. — Ако до пролетта не успея да се справя с числата, може да се възползвам от предложението, в случай че все още е на масата.

— Направо ще го закова за нея. — Наведе се, целуна я по бузата и подпря бедро на плота. Сияещата му усмивка сякаш го освети отвътре. Тя само поклати глава.

Промяната в него през последния месец, откакто се беше върнал у дома, беше истинско чудо. Основна заслуга за това имаше най-добрата й приятелка Монро, но самият Кейд положи огромни усилия да заглади отношенията с брат си и сестра си.

Някъде по средата на пътя той загърби негодуванието си срещу Котънблум, както змия захвърля старата си кожа и стана отново предишният ведър, щастлив и изпълнен с оптимизъм Кейд. Колкото и да се радваше, че се прибра и си намери някого, щастието му я караше да осъзнае още по-ясно провала в собствения си личен живот.

Сойер се приближи към тях с преметната през врата кърпа и тениска с отрязани ръкави. Изсветлелите му от слънцето руси кичури и примигващи очи бяха в рязък контраст с тъмните коси на Тали и Кейд.

— Как е любимата ми сестра? — Обви влажната си ръка около раменете й и притисна лицето й под мишницата си. Тя го сръга с лакът в ребрата. Той извика и я пусна.

— Такова си дете.

Той се засмя, отдръпна се и застана до брат си, с когото си размениха многозначителни погледи. Усещане за очакване я накара да застане нащрек. Дали вече не бяха чули за снощния скандал в бара?

— Двамата с Кейд обсъдихме няколко идеи за фестивала. Какво повече можем да предложим от „снобите“? — Сойер прехапа долната си устна и се загледа в обкования с метални лайсни таван.

Тя се облегна на стола и отпусна рамене. Не знаеха нищо за Хийт. Още по-малко пък за Наш.

— И до какъв извод стигнахте? — Облекчението я накара да звучи по-ентусиазирана, отколкото възнамеряваше. В никакъв случай не искаше да бъде въвлечена в „Междузвездни войни III“.

Кейд посочи с две ръце пространството около тях.

— Това място.

Погледът й се луташе между братята й.

— Те също имат фитнес зали.

— Но не като твоята. Не и такава, в която тренират професионални борци — възрази Сойер.

Една от причините да наеме Рийд беше опитът му в MMA боевете. Беше се изкачил в ранглистата на професионалистите, докато тежка контузия не го принуди да се откаже. Сега залата й привличаше момчета и мъже, които мечтаеха да им се плаща да се бият и да побеждават.

— Какво сте замислили?

Гласът на по-малкия й брат преливаше от вълнение:

— Монро ще помоли няколко от нейните момичета да покажат различни техники за самоотбрана. Ти можеш да демонстрираш хватки от кикбокса. Говорих с Рийд и той е склонен да си уреди мач със свой приятел. Нищо екстремно, но ще привлече вниманието на хората и ще повдигне настроението им.

— Рийд! — провикна се тя и стрелна поглед към своя служител и приятел. Може би бивш приятел.

Мъжът се приближи към тях с глуповато изражение.

— Вече са ти казали, както виждам.

— Да — скръсти ръце пред гърдите си Тали.

Рийд прокара ръка през късо подстриганата си черна коса. Потомък на полубяла иранка и чернокож баща, той на шега определяше себе си като „крайно малцинство“. Напомняше й на екзотичен шейх в изгнание. Хипнотизиращите му светлокафяви очи проблясваха на фона на по-тъмната му кожа.

— Не можеш да ме убедиш, че няма да привлечем голям брой зрители. А и помисли каква реклама ще бъде това за фитнеса ти — каза той.

Тя изсумтя. Идеята не беше толкова ужасна. Всъщност, ако се подходеше правилно, можеше да се окаже дори печеливша. Подобно сериозно мероприятие изискваше известни капиталови разходи за организация и реклама. Можеше да им предложи отстъпка от наема за първите три месеца, ако се съгласят да се регистрират за участие във фестивала. Първоначално приходите й сигурно щяха да намалеят, но потенциалът на подобно начинание беше огромен. От вълнение започна да потропва с крак, докато гризеше перфектно оформения нокът на палеца си и в мислите й се въртяха числа.

— Инстинктът ми подсказва, че това е осъществима и вероятно много добра идея. Значи, вече мога да го потвърдя. — Сойер вдигна юмрук, сякаш всичко беше решено.

Тали размаха пръст към тримата:

— Първо трябва да го потвърдят числата. Нищо не обещавам.

По-малкият й брат кимна и скръсти ръце, но усмивката не напусна лицето му.

Мъжете се отдалечиха и тя се опита да се съсредоточи върху колоните с цифри, този път с новото предложение в съзнанието си. Но вместо това мислите й предателски се връщаха към Наш, усещането да се събуди в прегръдките му и онова, което изпълваше бельото му.

Взе една от рекламиращите брошури на фитнеса и започна да си вее с нея като с ветрило. Ако не се появеше в залата тази седмица, както й обеща, щеше да му изпече бисквити за благодарност, че я спаси от Хийт. Господи, беше почти толкова лоша, колкото и хората от църковното настоятелство. Ами ако не успееше да обуздае хормоните си и направеше нещо наистина диво и безразсъдно?