Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (5)

Глава трета

Тали се взираше във вратата, наполовина очаквайки Наш всеки момент да се втурне обратно вътре. Тръгна си толкова неочаквано. Дали тя не каза нещо, което го уплаши? Или пък причината беше в самата нея. Не я биваше особено в непринудените разговори, въпреки че с него не й се налагаше да полага усилие и общуването им протичаше естествено, както реката през града.

Докато не спомена за заниманията си през лятото. Естествено, че прекарваше свободното си време в четене. Този човек беше гений, ако се съдеше по приказките на леля му Леора. Като се имаше предвид, че племенникът й напусна Котънблум, за да отиде в колеж едва на шестнайсет, думите на старата дама определено не бяха обикновено самохвалство.

Онзи Наш, когото си спомняше, беше мил, кльощав хлапак, който газеше срещу течението на реката до къщата й при всяка удобна възможност. Стана неразделна част от живота й и неин най-добър приятел. Рядко си позволяваше да се връща към онова време, защото споменът предизвикваше истинска каша от емоции. Само за една година се беше превърнала от малко, обгрижвано и глезено момиче в ученичка в училище за деца без родители, бореща се да превъзмогне скръбта си.

Наш беше нещо като макара, около която бяха навити всичките й спомени. Но после животът и на двамата се разпадна на части. Майка му изгуби битката с рака на гърдата, плъзнал разсейки из цялото й тяло, а нейните родители бяха убити от пиян шофьор. Докато тя се намираше в подобно на кома състояние от мъка, леля му набързо го отведе в помпозната си, натруфена викторианска къща на най-старата и най-богата улица в Котънблум, Мисисипи, и го записа в началното училище на другия бряг на реката.

След заминаването му тя постепенно се затвори в себе си и се държеше така, сякаш затрудненията в четенето и опасността да повтаря годината не я засягаха, но всяка язвителна забележка от страна на учител или съученик беше пореден удар по самочувствието й. Не помагаше и това, че двамата й братя бяха почти гении, въпреки че Кейд се принуди да напусне гимназията, за да издържа семейството. Постоянното сравнение със златното момче Сойер я потискаше.

Приобщи се към компания проблемни хлапета, които пушеха трева, устройваха си пиянски запои и се бунтуваха срещу всеки авторитет. Но благодарение на родителите й и Кейд представата за доброто и злото беше вкоренена дълбоко в нея и за разлика от повечето деца, следващи пътя към другата страна на закона, Тали гледаше отвъд гимназията. Мечтите й бяха почти толкова големи, колкото тези на братята й и също като тях беше способна да поема рискове.

Телефонът й завибрира и тя го потупа по задната страна, без да го вдигне. Наш дори не беше попитал за номера й. Искаше ли да му го даде? За какво? За да могат да си държат ръцете и да пеят „За миналите дни“^[1]?

Тя се плъзна от стола. Устните й трепнаха при мисълта за половинчатата усмивка на Наш. В крайна сметка нощта не беше съвсем пропиляна. Дали наистина щеше да дойде в залата? Стомахът й се сви от нерви и нетърпеливо очакване. Пъхна телефона в задния джоб на дънките и се отправи към вратата.

Мъж с щека за билярд препречи пътя й.

— Какво става, Талула? — Изрече името й като подигравка. — Моят приятел те търси навсякъде. Иска да си поговорите.

Брайс беше момчето за всичко на бившия й любовник и всички го смятаха за идиот. Те бяха членове на Студентското братство в университета Мисисипи, докато не ги изхвърлиха и двамата. Можеше с лекота да издърпа пръчката от ръцете му и да я забие в топките му. Но не го направи.

— Казах му всичко, каквото имах да му казвам. Следващата стъпка е ограничителна заповед, ако не ме остави на мира. Имаш ли нещо против да му съобщиш тази пикантна новина? — изрече с нисък глас тя.

Брайс погледна над рамото й към вратата и се засмя, преди да се наведе, за да нанесе следващия удар. Топките се разпръснаха с дрънчене, но нито една не попадна в джоба. Вратът й гореше, сърцето й подскачаше като на подплашен заек.

Тя се обърна и видя Хийт застанал на входа така, че непременно да мине покрай него на излизане. Косата му беше тъмна, очите студени, бицепсите огромни. След двумесечна връзка не успя да открие никаква нежност под вечно намръщеното му, сурово изражение. Въпреки че произхождаше от богато семейство, след като го изхвърлиха от университета той се премести в луизианската част на града и постоянно сменяше работата си. По-голямата част от времето, енергията и парите си влагаше в тренировки за аматьорски MMA боеве с надеждата, че един ден ще стане известен.

Приближи към него, опитвайки се да изглежда спокойна и самоуверена.

— Извинявай, но вече си тръгвам — каза със сладникав глас, за който братята й отдавна бяха разбрали, че предвещаваше опасност.

— Ще те изпратя до колата.

Искаше да му откаже, но вече бяха станали център на вниманието на всички посетители на заведението. Разнородното жужене на гласове утихна и само един поглед й беше достатъчен да установи, че наблюдателите очакваха по-нататъшния развой. Нямаше намерение да дава повод за клюки, които да стигнат до Сойер или още по-лошо, до Кейд. За него тя винаги щеше да си остане малката му десетгодишна сестричка, която имаше нужда от закрила.

След като по-големият й брат напусна града, когато Тали беше на деветнайсет, тя се научи да се справя сама и не искаше да разчита на никого. Вземаше решения и понасяше последиците от тях както в бизнеса, така и в личния си живот. Бяха й нужни два месеца на колебание и спорове със себе си, преди да се реши да се обади на Кейд и да го помоли за заем, за да открие спортната си зала. Деловите й успехи още повече подчертаваха личните й провали, върхът, на които беше Хийт.

— Добре. Да вървим тогава. — Тали излезе в нощта и хорът от крякането на жаби и жуженето на насекоми заглуши идващата от бара музика, докато вървяха към паркинга. Когато дойде, залезът беше оранжев и блестящ и й беше все едно къде ще паркира. За нещастие от уличната лампа висеше счупена крушка, оставяйки колата й в тъмнината.

Той не направи опит да я докосне, но тревогата я държеше нащрек. Предишните й връзки бяха приключили сълзливо. Тръгваше си или тя, или мъжът, но никой от тях не оставаше с разбито сърце. Враждебността, която изпитваше към Хийт, беше нещо ново.

— Трябва да престанеш да ми звъниш и да ми изпращаш съобщения — каза тя.

— Дай ми още един шанс. Аз мога да се променя.

Даже изявлението му да не беше изтъркано, дори за момент не се изкуши да го приеме обратно. Присаждането на мозък беше невъзможно.

— Причината не е в теб. Наистина. Просто съм прекалено заета със спортната зала и напоследък не ми е до срещи. — Никога не бе имала проблем да пази тайни, но откровената лъжа накара стомахът й да се свие. Но вместо да се укроти, той се приведе напред, мускулите му се стегнаха, тялото му потръпна от раздразнение.

— Тогава кой беше онзи тип в бара? Брайс каза, че направо сте се чукали с очи.

Какво изобщо беше намерила в този мъж? Или може би по-правилният въпрос беше защо привличаше такива като него? Имаше нужда от нещо различно от баровете и залата за фитнес. Може би запознанство по интернет. Или пък да се яви на кастинг за Ергенът. Там предлагаха повече възможности, отколкото в Котънблум.

— Държиш се като ревнив хлапак, въпреки че нямаш нито право, нито основание.

— Как се казва? — Сграбчи грубо ръката й малко над лакътя и я повлече между две коли към високите борове в далечния ъгъл на паркинга. От обзелото я безпокойство коленете й се подкосиха.

— Какво ти става? — срита го с тока на ботуша си тя, но той не трепна, нито забави ход.

— Как му е шибаното име, Тали?

Откакто го изостави, поведението на Хийт започна да става заплашително, но така и никога не я накара да се страхува истински от него. Беше досадно като постоянно бръмчене на комар. Но едва сега разбра, че имаше и жило. Тя беше в състояние да отстоява позициите си пред повечето мъже, но той прекарваше по-голямата част от времето си в тренировки във фитнеса й, така че нямаше шанс срещу него, ако нещата стигнеха до физическа разправа.

Докато преценяваше доколко щеше да пострада гордостта й, ако извика за помощ, от тъмнината се разнесе глас:

— Махни си ръцете от дамата.

Тали погледна през рамо. Наш стоеше сред разнообразието от брони и предпазни решетки на паркинга на не повече от десетина крачки от тях. Облекчението, че имаше на кого да разчита, се примеси с безпокойство от ответната реакция на Хийт и изумление от съвсем неуместния хумор в иначе джентълменското му изявление. Другият се обърна, без да я пуска, притискайки я принудително към вратата на една от колите.

Раздвижи се в опит да се освободи от хватката му, но за професионален борец като него да я удържи беше като детска игра.

— Наш, иди да доведеш охранителя. Казва се Бъч. — Стана й неприятно, че треперещият глас издаде примитивния й страх, който щеше да бъде безпогрешно разпознат и от двамата мъже.

— Това не е необходимо, нали? Искаш да свършиш в затвора ли? Защото, доколкото мога да преценя на пръв поглед, нещата вървят точно натам — отвърна с помирителен тон Наш, вдигна ръце като миротворец и пристъпи към тях.

Тали усети колебанието на Хийт, но той все още не я пускаше.

— Мамка му. Смотаният Наш Хоторн. — Смехът му беше като скърцане на ръждясала манивела, завъртяна за първи път след дългогодишно бездействие.

— Хийт. Отдавна не сме се виждали, а? — Докато продължаваше да се приближава, Наш звучеше така, сякаш ги представяха един на друг в църква.

— Чух, че си се върнал. Да не би с гаджето ми да сте стари приятели или нещо такова? — Най-после ръцете му се разхлабиха. Тя го отблъсна и тръгна към другия.

— След това, на което станах свидетел, мисля, че по-скоро би предпочела да оглушее, отколкото да чуе да я наричаш свое гадже.

Едва когато се приближи на няколко крачки, забеляза гнева, който не си личеше нито в позата, нито в гласа, но придаваше непроницаемо изражение на лицето му. До този момент не й беше хрумвало, че между тях можеше да съществува някаква лична неприязън, но двамата бяха ходили по едно и също време на училище в Мисисипи.

— Добре ли си? — Устните му едва се раздвижиха, докато, без да отмести поглед от Хийт, свали очилата си и й ги подаде.

Тали кимна и ги взе автоматично. Той я избута назад и бързо скъси разстоянието между него и опонента си. Тя го улови за единия стегнат бицепс и се опита да го дръпне. Мъжът не помръдна.

— Наш, да си вървим, моля те.

— Тя иска да опитаме отново, така че ще ти бъда благодарен, ако веднага изчезнеш. — В гласа на Хийт кънтеше влудяваща самоувереност.

Другият изсумтя презрително, поклати глава и пристъпи още крачка напред.

— Съжалявам, приятел. Това няма да стане.

Хийт нанесе първия удар, но толкова бавно и тромаво, че Наш успя да се наведе. И отговори с добре премерен, труден за избягване юмрук в челото. От малката цепнатина върху веждата закапа кръв и се стече към очите на противника му. Но той беше добре подготвен и вместо да я избърше, се хвърли към него с крясък.

Блъсната назад, Тали изгуби равновесие и се приземи болезнено на задника и ръцете си. Очилата изхрущяха. Изправяйки се с усилие, тя повика Бъч, докато двамата мъже се търкаляха върху чакъла, неспособни да си нанесат удари.

Охранителят се приближи тичешком и веднага се зае да ги разтървава. Виковете му привлякоха още няколко от посетителите на бара, които най-после успяха да ги отдръпнат един от друг. Хийт се опитваше да се отскубне от ръцете им като диво животно, уловено в капан. Наш се освободи от хватката на Бъч и изтупа дрехите си от праха. Противникът му определено излизаше по-потърпевш от боя, но и той не се беше отървал без няколко синини. Единият страничен шев на тениската му беше разпран.

— Успокой се, Хийт, иначе ще ме принудиш да извикам полиция. За какво, по дяволите, беше това? — попита охранителят и се изплю встрани.

— Просто глупаво сбиване, Бъч. — Тя улови Наш за ръката малко над лакътя и го поведе към пътническата седалка на колата си. — Той ще се укроти веднага щом си тръгнем. Няма нужда да викаш ченгетата.

Мъжът не спори с нея, само отметна глава и насочи цялото си внимание към Хийт.

— Джипът ми е от другата страна — посочи с пръст над рамото си Наш. Гласът му беше дрезгав и напрегнат.

— Ще те докарам обратно по-късно. Точно сега трябва да се махнем оттук. Дай на Хийт време да се поохлади малко. А и ти имаш нужда някой да те почисти. — Гумите на колата се завъртяха върху чакъла, преди да поемат по асфалта.

— Очилата ми у теб ли са?

Едва сега осъзнала, че продължава да стиска парчетата в ръката си, тя му ги подаде с разтворена длан:

— Много съжалявам. Паднах върху тях.

Той ги взе с два пръста и се опита да ги сложи. Придържащата основа върху носа беше огъната, стъклата бяха едно върху друго, дръжките висяха отстрани до лицето. Драскотини закриваха едното око.

— Какво? Не изглеждам ли добре?

Смехът, породен от обзелото я облекчение, сякаш избликна от нея:

— Да не си полудял?

— Не, но съм почти сляп. Добре че караш ти, защото аз не виждам нищо. Къде отиваме?

— В апартамента ми, освен ако имаш нищо против.

— Всъщност имам. Предполагам, че той знае къде живееш. Може би е по-разумно да не оставаш там тази нощ. Хайде да отидем у нас.

На кръстовището, където трябваше да вземе решение, тя зави по моста към Мисисипи.

— Все още си при леля ти, нали?

Той кимна и внезапно го обзе ужас, сякаш беше смъмрен от учител. Госпожица Леора гледаше на Тали като на мръсна, изплюта дъвка, залепнала за подметките на любимите й обувки. Когато като дете тя живееше край реката, не можеше да си обясни презрението й.

— А няма ли да ни засипе с въпроси или да се разстрои?

— Ще й кажа, че ще си направим купон с преспиване заради доброто старо време. — Проблясък светлина от уличните лампи на Мейн стрийт освети усмивката му. Половината от горната устна беше подпухнала, а от няколкото драскотини на бузата се стичаше кръв.

Не намери сили да отвърне на закачката. Нещата можеха да бъдат и по-зле. Много по-зле. Вкопчи здраво ръце във волана и се загледа в пътя.

— Благодаря ти, Наш. Застъпи се за мен като… Нямам представа какво си е въобразил Хийт.

— Наистина ли искаше да се върнеш при него?

— Господи, не! — Категоричното отрицание отекна в купето на колата. След като беше препречил пътя на застрашаващата я опасност, не заслужаваше ли истината или поне част от нея? — Срещахме се около два месеца през пролетта, докато не осъзнах, че… — Прехапа долната си устна, без да знае какво да каже.

— Изглежда, не се е променил много през годините.

— Даже не знаех, че се познавате.

— След като взех две години за една, се озовахме в един и същи клас. — Той се загледа през прозореца и гласът му стана далечен и вял. Тъй като сама не обичаше да споделя лични преживявания, тя не го притисна повече.

Фаровете осветиха къщата на леля му Леора и ръцете й се плъзнаха по кормилото. Малко хора плашеха Тали, но възрастната дама беше една от тях. Паркира и затвори вратата възможно най-тихо. Една разправия с нея щеше да сложи впечатляващ край на бездруго ужасната вечер.

Къщата беше тъмна, люлката на верандата се поклащаше от вечерния бриз, веригите скърцаха при всеки по-силен порив. Прокара ръце по крачолите на дънките си и остана до колата. Стигнал почти до средата на алеята, Наш се спря да я изчака.

Единствената друга възможност — да се прибере в апартамента си и да се опита да заспи в страх, че Хийт можеше да разбие вратата, отстъпи пред опасенията й от упреците на старата жена. Заключи колата и го настигна, но вместо да тръгнат към главния вход, той я поведе през странична вратичка в оградата към къщата за гости в далечния край на огромния двор на леля му.

Като намигване към класическата, натруфена архитектура на основната сграда строителят, който и да беше той, беше стигнал до крайности с пристройките. Дървени орнаменти във формата на раковини, изрязани сърца в капаците на прозорците, избеляла розова боя върху облицовката на външните стени. На лунната светлина приличаше на магическа, огромна куклена къща.

Тя улови ръката му в своите, дръпна я, за да го накара да спре и попита шепнешком:

— Ти тук ли живееш?

— Така съм достатъчно близо до леля Леора, в случай че й потрябвам и в същото време се радвам на някакво уединение. Добре че не се съмнявам в мъжествеността си, нали?

Очевидно нищо не можеше да развълнува този мъж и след събитията от тази вечер и драмата през последните няколко месеца тя оцени спокойната му самоувереност.

Очите й бяха на нивото на разтегнатите му в усмивка устни и тя притисна гърди към стегнатите мускули на ръката му. Осъзнаваше женствеността си така, както не я бе усещала от много време.

Разрошената му кестенява коса се къдреше на тила, един кичур се спускаше над челото. Той я приглади назад, прокарвайки пръсти чак до врата си. После кимна с брадичка към входната врата:

— Хайде. Главата ми ще се пръсне.

Дълбоко угризение сви стомаха й не само заради инцидента от тази вечер, но и от страх, че вероятно го бе превърнала в мишена на Хийт в бъдеще.

— Толкова съм ти…

— Не го казвай. — Без да отблъсне ръката й, Наш я поведе по трите стълби към тясната веранда и отвори незаключената врата. Веднага щом влязоха, пусна резето и сложи веригата. — Той е психически неуравновесен, не ти. Освен това не ме помоли да се изправя в твоя защита. Просто когато те видях да излизаш с него… Не знам, изпитах странното чувство, че нещо не е наред.

— Надценяваш ме. Не ти ли хрумна, че може би неуравновесената съм аз?

Смехът му отекна между стените. Стълбището се намираше точно пред тях, докато отстрани през малка, оформена като арка врата проникваше мека светлина, прогонваща сенките в тясното антре.

— Впрочем защо се забави толкова дълго на паркинга? Тръгна си поне десет минути преди мен.

— Опитвах се да си поема въздух.

Странният му отговор беше забравен в мига, в който тя мина под арката и се озова в голямата, просторна стая. Кухнята изглеждаше като добавена впоследствие. Осемдесет процента от стените от пода до тавана бяха заети от рафтове с книги. Останалото пространство беше запълнено с лампи, канапе и няколко изглеждащи много удобни кресла.

Не беше виждала толкова много книги, освен в библиотеката. Бяха подредени на почти всички хоризонтални повърхности. Допълнителни томове бяха пъхнати върху стройните редици на лавиците. На близката до нея маса беше отворено луксозно издание с релефна кожена подвързия. Загледа се в заглавието с желанието богато украсените букви да се подредят правилно в главата й. Ръкописните шрифтове винаги провокираха дислексията й повече от напечатания текст. Животът и епохата на Карл Велики.

Наш изчезна в тясната кухня. Когато отиде при него, го завари да пие вода. На плота имаше флакон с болкоуспокояващи таблетки. Той остави чашата в мивката.

— Мога ли да ти предложа нещо? Имам вода, портокалов сок, бира. Опасявам се, че нямам чай, освен ако не предпочиташ горещата му разновидност.

Тя ахна с престорена изненада:

— Да не би да ми казваш, че си изневерил на южняшките традиции и си минал на английски чай?

— Нямах избор. Убийственият поглед, който ми отправиха, когато за първи път попитах за студен чай, ме накара да поискам да се скрия под масата. Ледът там изобщо не се вписва в стандарта и се смята за кощунство да се разваля хубавата напитка с каквото и да било. — Усмихна й се кратко и прокара върха на пръстите си по болезнено подутата кожа.

— Имаш ли аптечка или нещо такова? Легни, за да ти промия лицето.

— Трябва да има някъде в шкафа — посочи към напукана вратичка над мивката, преди да излезе.

Тали извади всичко, което смяташе, че може да й потрябва, докато чакаше от крана да потече топла вода. Като се опитваше да не изпусне нищо, тя го последва. Наш се беше излегнал на канапето, подпрял глава върху страничната облегалка с лице към тавана и затворени очи.

Остави аптечката върху купчина книги на пода и коленичи до него. Нали не беше заспал през тези няколко минути, които й беше отнела подготовката? Без да бърза, тя се загледа в него.

Годините услужливо го бяха превърнали в зрял мъж, способен да накара и най-стегнатите бикини да се разпаднат. Той дори не си даваше сметка колко е привлекателен, което го правеше милион пъти по-секси.

Кичур кестенява коса се къдреше върху челото му. Тя стисна ръка в юмрук под брадата си в момент на нерешителност. Накрая се поддаде на изкушението и го отметна с върха на пръстите си. Но щом го докосна, у нея се надигна порив, който вече не можеше да овладее. Зарови ръце в гъстите тъмни къдрици. Той имаше нужда от подстригване, но Тали знаеше, че за него това стоеше на второ място след Карл Велики.

Допря топлата кърпа към червената болезнена драскотина на слепоочието му. Пръстите й докоснаха меките, леко разтворени устни, преди да почисти мястото. Навлажни с език своите и мислите й тръгнаха в опасна посока. Той беше просто стар приятел. Един стар приятел, който подклаждаше огън във вените й.

Колко години минаха? Твърде много. Този мъж не й беше чужд. Душата й го познаваше и все пак… обграждащите ги отвсякъде книги сякаш я притискаха. Двамата с Наш бяха съвсем различни. На нея й трябваше поне една седмица и половин опаковка ибупрофен, за да прочете дори една от тях.

В паметта й изплува отдавна забравен спомен. Наш я чакаше на колелото си в предния двор малко след като майка й и баща й бяха убити. По някакъв начин почувства, че щеше да дойде въпреки собствената си скръб. Казаните думи й се губеха, но затова пък добре си спомняше прегръдката му. Тяхната последна прегръдка. Тогава не осъзнаваше какво означава смъртта на майка му и на родителите й. Ако знаеше, щеше да го притисне по-плътно, по-силно. Нямаше да го пусне да си отиде. Наш олицетворяваше последните остатъци от щастливото й детство.

Въпреки годините, разстоянието и скръбта, тя не беше забравила.