Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (20)

Епилог

Тали остави фитнеса във вещите ръце на Джак, за да изчезне по пешеходния мост към мястото, където Наш издигаше новата беседка. Бе сипала в две чаши студен чай, който приготви специално за него предишната вечер и занесе в залата в термос.

Той се изправи, оставяйки декоративната решетка, която монтираше под парапета. Вдигна края на тениската и избърса потта от лицето си. Разголените му гърди породиха у нея вълнуващи фантазии, свързани с удоволствие, зависещо единствено от нейните ръце. Колко ли закона щяха да нарушат, ако го направят там, на съвсем новия под на беседката?

— Няма да се откажеш, докато не ме върнеш отново в правия път, нали? — отбеляза той, като взе едната чаша.

— Горещият чай е противоестествен, Наш — засмя се Тали.

Той изпи половината, без да си поеме дъх.

— Е, добре. Признавам, че е доста освежаващ. Благодаря.

Седнаха един до друг на стълбите, възползвайки се от прикритието на покрива срещу жарките слънчеви лъчи. Зелени стръкчета трева се люшкаха над овъглената земя. Жилавостта на природата я изумяваше. Хората изглеждаха толкова крехки в сравнение с нея.

— Какви дълбоки мисли те вълнуват в момента? — попита Наш.

Тали си пое въздух, срещна топлия му поглед и се усмихна. Той я обичаше и тя го обичаше. Изминаха само няколко дни от признанието им край реката и въпреки че прекарваха всяка свободна минута заедно, времето не им стигаше. Искаше да е с него постоянно.

— Знам, че е много рано да повдигам въпроса, но не искаш ли да живеем заедно?

Усмивката му изчезна. Не се намръщи, но всичко в него се напрегна.

— Сигурна ли си? — Звучеше така, сякаш някой му пречеше да диша, и то не по особено приятен начин.

Предишната Тали щеше да се отдръпне и да се извини. Но през последните няколко месеца, освен Наш, бе открила един нов вид кураж. Не онзи, свързан с изкачване на водни кули, а смелост, извираща от дълбините на душата й.

— Не искам да губя повече нито минута от живота си. Обичам те. Копнея да заспивам и да се събуждам до теб. Да лежим заедно в леглото и да правим любов, когато си поискаме. Но ако не си готов, няма да настоявам.

Отново въздъхна и зачака. Той се взираше в нея и шумно вдишваше и издишваше въздуха от дробовете си.

— Господи, пак ли получаваш астматичен пристъп? — Застана на колене пред него и започна да бърка в джобовете му за инхалатора. Знаеше, че никога не го забравя.

Наш улови едната й китка и сам извади помпата. Секунди след впръскването на спрея дишането му се нормализира. Притегли я към себе си, използвайки ръката, с която я държеше, и впи устни в нейните.

— Много искам да живеем заедно. Смятах да ти го предложа, но се опасявах да не се изплашиш.

— Вече не се страхувам. Имам ти доверие.

Той обви длани около лицето й и погали с палци слепоочията.

— И аз ти вярвам, Талула Форнет. Предполагам, сега единственият въпрос е дали у вас, у нас или някъде другаде.

— Мислих за това. Моят апартамент не е нищо особено и колкото и да ми липсва госпожица Ефи, ще се виждаме във фитнеса, след като започнах да водя курсове по аеробика за възрасти. Къщата ти е малка, но ми харесва. Освен това баща ти и леля ти са там.

— Точно така. Баща ми и леля ми са там. — Очите му се разшириха многозначително.

Тя се разсмя:

— Знам, знам, но двамата с баща ти съвсем наскоро се преоткрихте един друг, а и ми се струва, че леля ти ще се чувства доста самотна без теб.

— Не съм много сигурен. Напоследък Делмар е чест гост в дома й. Нищо чудно да ни помоли с баща ми да се изнесем. — Замълча и се заигра с пръстите й. — Какво ще кажеш все пак да останем временно у нас? Само докато намерим нещо по-голямо. Вече огледах един парцел до реката.

— Сериозно ли говориш?

— Вече ти казах, че съм преподавател. Винаги съм сериозен. — Усмивката опровергаваше думите му.

— От коя страна на реката?

— Земята е по-евтина в Луизиана.

— О, Наш, звучи страхотно!

Целуна я отново, този път бавно и чувствено. Времето вече нямаше значение. Отпусна се по гръб, повличайки я със себе си към твърдото си тяло и меките устни. В тишината се разнесе тих стон.

Недалеч от тях някой се изкашля дискретно. Тя отвори очи и видя, че Наш имаше същия глуповат вид.

— Аз… хмм… не исках да ви прекъсвам. — Регън изглеждаше едновременно смутена и заинтригувана.

Тали се претърколи от него и придърпа надолу спортния си потник.

— Не прекъсваш нищо. — Любезният отговор се отрони автоматично от устата й, въпреки че всички бяха наясно със ситуацията.

— В началото не ви видях, а после… — Извинението й изглеждаше съвсем искрено. — Само исках да проверя дали беседката ще е готова до края на седмицата.

— Защо?

— Чудех се дали да не поканя някоя група да посвири в събота вечерта. — Изражението й веднага стана пресметливо.

— В нашата част на града обикновено устройваме квартални празненства с оркестъра на чичо ми — изгледа я с присвити очи Тали. Каквото и да разправяше Наш, тази жена беше коварна и опасна като отровна змия.

— Ами… като се има предвид, че никога не каните някого от Мисисипи… — разпери ръце Регън.

— Всички са поканени. Това се подразбира от само себе си. Монро дойде миналия път.

— Само защото… — Регън прикова поглед към пешеходния мост.

Тали се размърда неловко. Сойер вървеше към тях с широки крачки. От него струяха сила и енергия. Когато се приближи достатъчно, тя забеляза стиснатата челюст и необичайно мрачния поглед. Присъствието на Регън усилваше гнева, който подчертаваше решителността в движенията му.

— Този път отиде твърде далече, жено! — Гласът му беше толкова груб и рязък, че сестра му трепна, въпреки че очевидно не се обръщаше към нея.

Обектът на яростта му отстъпи крачка назад към сянката на беседката. Устремът му създаваше впечатление, че има намерение да я събори на земята. Тя се вкопчи в една от квадратните колони, сякаш да се предпази от удар. Той спря на три крачки от нея и вдигна заплашително показалец:

— Кълна се в гроба на родителите си, че нямам нищо общо с подпалването на беседката ти.

Регън пребледня, напълно изгубила обичайната си самоувереност.

— Вярвам ти.

— Тогава защо го направи? Или накара някой друг? Господ ми е свидетел, не мога да си те представя да нагазиш в реката и да изцапаш ръцете си.

— Нямам представа за какво говориш, Сойер. — Тя обви длан около назидателно насочения пръст и го дръпна надолу.

Тали стоеше неподвижно, опасявайки се, че всяко движение ще привлече внимание, но Наш стисна ръката й, когато го погледна, прочете въпроса в очите му. Поклати леко глава и едва забележимо повдигна рамене.

— Снощи някой е срязал с ножица за тел поне петдесет капана за раци. Не само че е оставил добрите трудолюбиви хора без препитание, но вероятно ще провали и фестивала.

— И обвиняваш мен? — В гласа й имаше не само възмущение, но и изненада.

— А кого друг? Искаш да ми го върнеш за зайците. Око за око, а? Знам, че все още ме мислиш за подпалвач. — Махна с ръка към новата конструкция на беседката. — Но това вече е прекалено. Ощети няколко семейства. От колко време обмисляш малкото си отмъщение?

— Искам да спечеля конкурса и паричната награда и признавам, че извърших някои не много разумни неща като драскането по стената ти. Но за нищо на света не бих лишила съзнателно някого от прехраната му. Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Когато беседката ти изгоря, ужасно бързо ми спретна обвинение. Покажи ми ръцете си!

— Защо? — Регън сви длани в юмруци и ги скри зад гърба си.

— За да видя дали имаш мазоли.

Жената се намръщи и изсумтя презрително. Той я сграбчи над лакътя и издърпа дясната й ръка. Улови я в своите и я разгледа внимателно.

— Видя ли? Няма нищо. — Гласът й потрепери от вълнение и тя се отдръпна. За момент Тали не беше сигурна, че брат й щеше да я пусне.

— Чудесно. Значи си наела някой друг да ме саботира от чиста злоба.

— В първия момент бях толкова шокирана, че да, наистина допуснах, че може да си замесен в пожара, но дълбоко в себе си знаех, че не си подпалвач. — Тя сложи ръка на рамото му. За един дълъг момент двамата се гледаха право в очите.

— Честно казано, и на мен ми беше трудно да си те представя да режеш капаните. И дори да накараш някой да го направи вместо теб. — По-голямата част от гнева му се изпари. — Ти би отмъстила открито, а не подло зад гърба ми.

Регън скръсти ръце:

— Благодаря. Наистина много благосклонно анализира характера ми, Сойер.

Наш се прокашля и всички се обърнаха към него.

— Струва ми се, че някой иска да провали и двата фестивала.

Ледени тръпки разтърсиха Тали въпреки горещината. В съзнанието й изплува споменът за пачката пари в чекмеджето на чичо й. Възможно ли е да е замесен? Не можеше да си представи, че би тръгнал срещу собствения си племенник. А и ловците на раци бяха негови приятели. Откъде тогава идваха парите?

Регън и Сойер продължаваха да хвърлят и опровергават обвинения срещу различни членове от своите общности, като спореха ожесточено и взаимно се опитваха да се надвикат. Наш улови ръката на Тали и прошепна:

— Какво става?

С пресилена усмивка тя кимна с глава към воюващите бивши влюбени. Не искаше Сойер и Регън да се изправят един срещу друг на бойното поле. Не и преди да поговори с чичо си.

— Ще ти обясня по-късно. Обещавам. След като си пренеса багажа у вас.

Топлината, озарила лицето на Наш, превърна фалшивата й усмивка в искрена. Той обви длан около тила й и я привлече към себе си за най-сладката, най-горещата целувка в живота й.