Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (19)

Глава седемнадесета

Седмицата мина в подготовка и работа. Постоянно беше заета, но Наш никога не напускаше мислите й. В продължение на много години фитнесът беше единственият смисъл на живота й. С изключение на госпожица Ефи и Монро, не създаваше приятелства извън бизнеса. В този смисъл си нямаше дори и хоби. Залата си оставаше нейното безопасно, познато място.

Първата й задача беше да намери някой доверен човек, който да отмени нея и Рийд за ранното отваряне и късното затваряне на фитнеса, за да могат и двамата да разполагат с повече свободно време. Ако плановете й за разширяване трябваше да се отложат, щеше да се примири с това. Или пък да се възползва от предложението на Кейд и да вземе заем от него.

Джак Хоторн връхлетя през вратата с усмивка. Стиснаха си ръцете, преди да го покани с жест към работната страна на рецепцията.

— Не мога да ти опиша колко съм ти благодарен. Това е голям жест към мъж на моята възраст. — Приглади с ръка стегнатата синя риза и сивия панталон на униформата, без да успее да прикрие нервността си.

— Повярвай ми, всъщност ти ни правиш услуга. — Включи компютъра, в който въвеждаха абонатите и внесените такси. Докато програмата се зареждаше, вдигна поглед към него: — Как се чувства Наш?

— Главата му е добре, но не мога да кажа същото за сърцето. Много се измъчва заради теб. Объркан е и няма представа какво да прави.

— Знае къде да ме намери.

По лицето му премина тревога:

— И аз му казах същото.

Ако Наш не се появеше до края на седмицата, щеше да отиде да го потърси сама. Но към момента много други неща изискваха вниманието й.

— А сега да видим как се оправяш с компютрите.

През следващия час Тали му показваше как се влиза и излиза от системата. Въпреки че Джак казваше на всички, че синът му е наследил блестящия си ум от майка си, усърдието, с което се съсредоточаваше върху всяка задача, й напомняше за Наш.

Докато Рийд го развеждаше из залата и го запознаваше с ежедневната работа, тя се свърза със специалист по четене и си запази час за следващия следобед. Дамата от другия край на линията не показа нито изненада, нито шок или изумление, че я търсеше зряла жена, което облекчи неприятното свиване в стомаха й. Усещането, че поема нещата в свои ръце, й доставяше удоволствие.

С напредването на вечерта последните клиенти си тръгнаха, а Рийд и Джак изчерпаха списъка със задачите по запознаване с работата. Камбанките над вратата иззвъняха. Тали вдигна глава от брошурата на специализирания център, която разглеждаше.

На прага стоеше госпожица Леора с рокля, обувки с ниски токове и чанта, която притискаше към гърдите си като щит.

Шокът прикова Тали към мястото й малко по-дълго, отколкото позволяваше приличието.

— Добър вечер, госпожице Леора. — Заобиколи бюрото и я покани с жест да влезе, но възрастната дама остана неподвижна, забила поглед в пода. — Наш не е тук, ако търсите него.

Жената направи няколко неуверени крачки и се спъна в ръба на гумирания тепих. Тали я прихвана предпазливо и я задържа.

— Къде е Джак?

— Той е отзад. Позволете ми…

— Чакай. — Тя улови момичето за горната част на ръката с хладната си, мека длан. — Съжалявам за всичко, Талула.

Очите й бяха кафяви и топли като на Наш. Досега не го беше забелязала. Годините на студенина и неприязън се стопиха като захарен памук на слънце.

— Всичко е наред — потупа все още вкопчените в нея кокалести пръсти Тали.

Лесно беше да даде прошка. Сигурно защото вече не играеше ролята на жертва в собствения си живот. Може би се беше зародила заедно с любовта, която откри чрез и в Наш. Или пък имаше нещо вярно в твърдението, че времето лекува всички рани. Със сигурност знаеше само, че бреговете се приближаваха. Реката вече не я разделяше от госпожица Леора. Свързваше ги любовта им към Наш и Делмар.

Старата дама стисна ръката й:

— Безпокоя се за Наш.

Момичето замръзна на мястото си.

— Какво се е случило?

— Чух го да говори по телефона. Двамата с онзи мъж вероятно ще се бият пак тази вечер. Предположих, че ще са тук.

— Защо го прави? — процеди през стиснати зъби Тали и извика силно: — Джак! Рийд!

Доближили глави, двамата мъже излязоха от складовото помещение, следвани от заглъхващия им смях, който секна в мига, в който Джак забеляза госпожица Леора. Пристъпи бързо към тях.

— Какво се е случило? Нещо става с Наш, нали?

Ръцете на възрастната жена стиснаха по-здраво чантата и лакираната кожа изскърца.

Тали посочи с пръст към него:

— Очевидно синът ти си е устроил реванш с Хийт. Някой от вас знае ли нещо по въпроса?

Рийд изруга тихо и прокара двете ръце през косата си, а другият само поклати глава и каза:

— Имах предчувствието, че готви нещо, но не, не ми е споменавал.

— Нито пък на мен. Предупредих го да стои далече от Хийт и компанията му.

— Щом не е тук, къде другаде биха могли да отидат? — попита тя.

Четиримата си размениха погледи, но никой не направи някакво предположение.

Тали измъкна телефона от задния джоб и намери името на Сойер.

— Какво има, сестричке? — Гласът му звучеше едновременно закачливо и уморено.

— Случайно да си чул, че Наш и Хийт са си уговорили реванш тази вечер?

— Не. Не съм чувал.

Тя разтърка челото си.

— Имаш ли някаква идея къде биха могли да се срещнат? В някоя друга спортна зала вероятно?

— Стой мирно. Изчакай да видя какво ще открия. — Сойер прекъсна връзката и тя потупа с телефона брадичката си. Без някой, който да пази гърба му, нещата можеха да свършат много зле за Наш. Не научи ли по най-трудния начин, че Хийт никога не играеше по правилата?

Разнесе се бръмчене и апаратът се изплъзна от ръцете й, преди да успее да се овладее и да натисне бутона.

— Кажи ми, че си успял да разбереш нещо.

— Успях. — Брат й звучеше мрачно, което наля още масло в тревожния огън, от който мускулите й потръпваха. — Чакам те у нас. Ще се наложи да вземем моя пикап.

— Значи са на блатата? — Тя разтърка гърлото си, опитвайки се да разнесе заседналата буца.

— Е, не е чак толкова зловещо, но може би ще имаме нужда от по-стабилна кола.

— Вече тръгнах. — Тя натисна червения бутон.

— Идвам с теб — заяви Джак.

— Рийд, можеш ли да заключиш и да изпратиш госпожица Леора до колата й? — провикна се Тали, почти стигнала до вратата.

— Талула. — Името й сякаш се изтръгна от гърлото на старата жена. — Нали ще ми се обадиш, за да ми кажеш какво става?

Искаше й се да я прегърне, но се задоволи само да потупа госпожица Леора по рамото.

— Непременно. С него всичко ще бъде наред. Лично аз ще се погрижа за това. — Самоувереността в гласа й прозвуча фалшиво.

Двамата с Джак пристигнаха в провинциалната къща на Сойер в мълчание. Тя паркира и тичешком изкачи стълбите. Брат й я посрещна на верандата с ключовете в ръка:

— Да тръгваме.

Мъжете се поздравиха набързо, докато се настаняваха в пикапа. Тя седна на междинната седалка и намести краката си от двете страни на скоростния лост:

— Къде са?

— На пътеката, която води от бунището към поляната, където в гимназията палехме огньове и си устройвахме купони.

— Имаш предвид зад памуковата плантация на стария Бенсън?

Сойер я изгледа отстрани:

— Откъде знаеш?

— О, моля те. Изненадана съм, че не сме се засичали там в един или друг момент.

Той се намръщи, но веселите пламъчета в очите смекчиха недоволството му.

Останалият път изминаха в мълчание. Пикапът се клатушкаше напред-назад по изронените коловози, фаровете осветяваха пресни следи, оставени от други гуми. Тя се вкопчи в ръба на контролното табло. Хийт и приятелчетата му можеха да се нахвърлят върху Наш и да го пребият. Кой щеше да ги спре? Присвиваше се и подскачаше на седалката, сякаш така можеше да накара колата да се движи по-бързо.

Приглушена светлина проблесна между дърветата. Огънят освети десетина или повече притичващи от различни посоки мъже и плътна стена от гърбове от едната страна. Във въздуха се разнасяха викове. Сойер спря до колона от опръскани с кал автомобили. Веднага щом краката й усетиха земята, Тали се затича.

Когато стигна до насъбралата се тълпа, беше останала без дъх от напрежение и страх.

Наш и Хийт се въртяха в кръг, и двамата бяха голи до кръста, без ръкавици и каквито и да било други предпазни средства. Някой щеше да пострада сериозно. Направи крачка към просеката, но две ръце я сграбчиха и я дръпнаха назад.

Джак и Сойер застанаха от двете й страни, държейки я в здрава мечешка хватка. Тя изви китките си:

— Пуснете ме. Трябва да спрем това.

— Ще се намесим веднага щом боят излезе извън контрол. Наш трябва да докаже нещо. На теб и на себе си — прошепна брат й в ухото.

Първи в настъпление тръгна Хийт, като замахна силно към лицето на противника си. Другият отскочи встрани и ударът изсвистя отстрани на главата му. Тя отново се дръпна напред:

— Но…

— Никакво „но“ — стисна още по-силно ръката й Сойер. — Да предположим, че аз разбирам мъжете малко по-добре от теб. Ако Хийт и приятелчетата му опитат нещо извън правилата, ще извадя картата си на общински съветник и ще сложа край на двубоя.

— Нищо такова няма да правиш. Наш никога няма да ти прости, ако се намесиш, за да го спасиш.

Да се довери ли на брат си? Наистина ли Хийт беше демон, с който Наш трябва да се пребори сам? Също като нейната дислексия. Той може и да й показа правилната посока, но тя намери в себе си кураж да се обади в специализирания център. Хийт олицетворяваше позорната част от неговото минало.

Кракът на Наш се заби в прасеца на противника му и образувалата се яркочервена подутина бързо започна да нараства. Другият се хвърли с намерение да го събори на земята. Успя да отскочи встрани навреме, но Хийт нанесе няколко удара по тялото му, преди да се отдръпне достатъчно.

Тали затвори очи. Не можеше да гледа как му причиняват болка. Дори бившият й наистина да беше призрак от миналото му, отговорността падаше върху нея. Ако не беше излизала с Хийт, ако беше съобщила за зловещите му закани в полицията, ако беше по-силна, щеше ли сега Наш да се намира насред тъмното поле и да се бие с него?

Отговорът беше категорично… може би.

— Стига.

Тя отвори очи. Брайс се приближи до двамата мъже и сложи ръце върху раменете им. Това ли беше?

— Всеки има по една минута.

Хийт и Наш се отдалечиха към противоположните краища на импровизирания ринг. Тали се втурна към приятеля си.

Беше извоювал класическа двойна победа. Плъзна ръце нагоре и надолу по тялото му и установи, че всичко си беше на мястото.

— Госпожица Леора дойде при мен.

— Много ли е ядосана?

Тя изсумтя и огледа главата му, където беше попаднал първият удар. В тъмнината не виждаше много, но поне беше цял и можеше да говори.

— Просто беше разтревожена. Като всички нас.

Сойер и Джак застанаха зад тях.

— Здрасти, татко. — Двамата си размениха тромава прегръдка, а с брат й удариха приятелски свити юмруци.

Тали сложи ръце на кръста си:

— Предполагам, това е причината да ме избягваш цяла седмица.

— Не исках да те лъжа. Нито пък да те тревожа. Реших, че можем да изясним нещата после.

— Ами ако пострадаш сериозно? Тогава какво?

— Мога да отстоявам своето. — В думите му имаше едновременно предизвикателство и негодувание.

Беше или с него, или не. Приемаше необходимостта му да докаже себе си или я отхвърляше. Разтри с ръка влажния му врат и го целуна бързо по устните.

— Добре, слушай. Твоята сила е в уменията ти в бокса. Хийт е борец. Ако се оставиш да те повали на земята, с теб е свършено. Ще те задуши. Но понякога отпуска лявата си ръка, особено когато е уморен. Възползвай се и нанеси няколко добри удара.

— Защо изведнъж реши да ми помогнеш? — В гласа му долови по-скоро объркване, отколкото подозрение.

Тя притисна челото си към неговото, така че само той да може да чуе думите й:

— Защото не искам да видя красивото ти лице размазано, професоре. И още, защото те обичам и разбирам нуждата ти да направиш това. Дори да го смятам за лудост и детинщина.

Устните му се разтвориха и погледът й се закова върху тях.

— Аз също те обичам. Ще изчакаш ли, докато всичко свърши?

— Каквото и да стане, ще бъда тук. — Нервите й бяха опънати до краен предел, което я караше да се чувства наелектризирана и в същото време вцепенена. — Къде е инхалаторът ти? За всеки случай.

Наш го извади от раницата в краката си и й го подаде. Тя го притисна към гърдите си като талисман.

— Ей, задник, да вървим. — Хийт скочи на крака и спря в средата на сечището. Отблясъците на огъня наистина му придаваха някакво сатанинско излъчване.

Наш я погледна още веднъж и се приближи към противника си. Не й се искаше да гледа, но не можеше да откъсне поглед от двамата мъже. Сойер обви ръка около раменете й и тя с благодарност се облегна на него. Двубоят продължи със серия от удари и париране. Колкото по-дълго Наш се задържеше прав, толкова повече се увеличаваха шансовете му да победи.

Другият отстъпваше и Наш го последва, като нанасяше серия удари по глезена му. Противникът му не се опита да се защити от тях. Неприятен трепет мина по гръбнака й. Беше наблюдавала достатъчно тренировки, за да забележи веднага капана. Отвори уста да го предупреди, но викът й изчезна сред крясъците на предимно мъжката тълпа.

Хийт направи своя ход, като първо го привлече в клинч, после го прихвана през гърба и пъхна ръка под брадата му. Тали затвори очи. Сега всичко щеше да се реши за няколко секунди. Преброи до десет.

Тълпата изрева. Сойер отдръпна ръката си и извика нещо на Наш. Тя погледна отново и видя Хийт проснат по гръб, опитващ се да си поеме въздух, докато приятелят й скочи на крака и разтърка тила си.

— Какво стана?

Джак се усмихна широко:

— Наш го преметна през гръб. Къде ли го е научил?

Тали изпусна бавна, дълга въздишка. Това беше запазената марка на Рийд. Момчето заслужаваше повишение. И огромна прегръдка.

Брайс стоеше отстрани съвсем объркан. Сойер застана между мъжете и сложи ръка върху рамото на Наш:

— Обявявам резултата. Хоторн е победител.

Разочаровано сумтене, смутени извинения и неразбираеми разговори заглушиха нощните звуци. От ръка на ръка се прехвърляха банкноти. Мъжете се струпаха около Наш, стискаха му ръката или го потупваха по раменете. Никой не изглеждаше разочарован, че Хийт беше изгубил.

Наш се отдалечи на около трийсетина метра от тълпата и погледите им се срещнаха. Тя отстъпи няколко крачки назад, мина покрай редицата от паркирани коли и пое по пътеката, водеща през тъмната гора към реката.

Настигна я по средата на пътя, където ромонът вече се чуваше между дърветата. Тали продължи да върви, докато стигна до водата.

— По-добре ли се чувстваш сега, когато победи Хийт?

— Да.

Мигновеният, откровен отговор я остави без думи.

— Този двубой нямаше нищо общо с мен, нали? Абсолютно нищо?

Гласът й беше равен, напълно лишен от емоции. Някъде по средата на двубоя му каза, че го обича, но колко наранена и ядосана беше? Зарече се да й признае истината, ако му се удаде възможност. Тя заслужаваше поне това.

— Цяла седмица мисля за причините.

— Направи ли списък? — Този път сарказмът в думите й надделя.

Трябваше да стъпва внимателно, но в тъмнината не можеше да разчете изражението й, за да прецени дали е на правилния път.

— Всъщност тази вечер аз не се бих с Хийт. Борих се със себе си. Не можех да дойда при теб, без да приключа с това.

— Какво имаш предвид?

— Трябваше да докажа на себе си, че вече не съм слабото момче, което не може да се защити. След като отправих предизвикателството, вече нямаше връщане назад. Иначе би било като всички години в гимназията. Здравият ми разум е наясно, че звучи налудничаво. Но вече приключих със страховете от миналото си. — Прокара пръсти през косата си и се облегна на един бор. Кората се впи в голия му гръб. — Надявам се, че можеш да ме разбереш.

— Това означава ли, че ще започнеш да търсиш всичките си врагове от онова време, за да се биеш с тях в изоставени памукови плантации? — Напевният й глас му вдъхна надежда, че не всичко е изгубено.

— Като някакъв кръстоносен поход ли? Никакъв шанс. Но, Талула, ти грешиш за едно нещо. Тази вечер се бих и заради теб.

— Как така?

— Трябваше да докажа и на себе си, и на теб, че наистина те заслужавам.

Името му стигна до него като шепот. Не помръдна, докато пръстите й не го докоснаха. Обви ръце около нея, притегли я към себе си и зарови лице в тъмната й коса.

— Утре имам среща със специалист по четене — каза тя и се отдръпна леко.

Признанието прозвуча като опрощение. Отстрани вероятно хората се чудеха какво ги свързваше. В действителност обаче двамата бяха сложили отпечатъка си един върху друг преди много години. Никой на света не можеше да го разбере по-добре от нея. Обви лицето й с длани и си пожела да можеше да я види по-ясно. Вятърът се носеше около тях, поривите му караха листата да шептят като океански вълни.

— Знаеш, че това няма значение. Не е нужно да ми доказваш нищо. — Потърка носа си в нейния.

— Както не беше нужно да победиш Хийт, за да се докажеш пред мен, но аз го приех. Защото искам да се преборя с дислексията преди всичко за свое собствено удовлетворение, но и заради теб.

— Просто сме създадени един за друг, не мислиш ли?

— Обичам те, Наш. — След като видя най-добрите и най-лошите му страни, силата и слабостта му, вече имаше право да го каже.

— И аз те обичам, Талула.

Тялото й се отпусна в ръцете му. Надигащата се страст разваляше романтиката на момента. Жадните им, търсещи устни се намериха в тъмнината и се сляха. Топлина плъзна по вените му, разпалвайки нервните окончания като искри. Хладните капки на лекия, надвил вятъра безшумен дъжд се промъкваха между листата и се стичаха по раменете и гърба му.

Влажният, солен вкус върху устните й придаде съвсем друг нюанс на ситуацията. Ненаситната му уста галеше страните й:

— Ти плачеш? Какво има?

— Мъчно ми е, че бяхме разделени толкова дълго.

— По-малко от седмица. Виж, не исках…

— Нямах предвид това. Говоря за годините, през които живях без теб. — Прошепнатите думи говореха за тъга, съжаление и онова, което всичките „ако“ вече не можеха да променят.

Притисна я към себе си, изпълнен с болка заради нея. Заради тях. Беше му липсвала много. Повече, отколкото понякога си мислеше, че може да понесе. Нямаше представа колко време е живял с празнота в душата си, докато не се върна и не осъзна, че точно тя беше липсващата половина.

— Може би трябваше да се разделим, за да си дадем сметка колко силно се нуждаем един от друг.

— Мисля, че и два месеца щяха да са повече от достатъчни. Не две десетилетия — отсече тя, очевидно неспособна да прости на Вселената този пропуск.

— И двамата трябваше да допуснем доста грешки, преди да се открием отново. — Той целуна върха на носа й. Болката от миналото винаги щеше да остане, но сега Наш не се притесняваше от нея. Беше дошло време да помисли за бъдещето. А то щеше да е изпълнено със смях и любов именно с тази жена. — Ако не се беше срещала с такива отрепки, нямаше да можеш да оцениш такъв страхотен мъж като мен.

— Не си чак толкова незаменим — изсумтя тя, но сълзите пресъхнаха и ъгълчетата на устните й се изкривиха в усмивка.

— Е, може би не, но пък ти се оказа съвършена. Коя друга жена би приела за нормално увлечението ми по комиксите и колекцията ми от тениски? Когато видях чорапите ти със Супермен, разбрах, че винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

Тя го прегърна през врата и долепи устни близо до ухото му:

— Знаеш ли, ако ме помолиш както трябва, ще облека за теб и костюм на Жената чудо^[1]. И ако си достатъчно мил, ще ти позволя да го смъкнеш от мен.

— Надявам се това да е обещание.

Застанал под ръмящия дъжд, който пееше в листата, Наш усети, че всичко се променя. Думите му имаха много по-дълбоко значение от глупавите игри в спалнята и в тях се вплитаха елементи от миналото и бъдещето им.

— Обещание е.