Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (18)

Глава шестнадесета

Гласът му й подейства като магия. Не приспивно, а леко отнасящо. Не след дълго тя забрави за дислексията и огромната крачка, която двамата бяха направили, и се отпусна. Затвори очи, но мозъкът й попиваше думите му като проливен дъжд след продължителна суша.

Отне й само няколко удара на сърцето, за да долови тишината. Отвори очи и видя, че той я гледаше.

— Мислех, че си заспала.

Тали се повдигна на лакти. Стори й се странно, че вижда Наш, купчините книги и луната през капандурата.

— Не, не спях. Просто… потънах в историята.

Бавна усмивка стопли очите му.

— Харесва ли ти?

— Невероятна е, както и начинът, по който я четеш. Британският ти акцент е наистина добър.

— Имаш ли нещо против да ти почета пак някой път?

— Задължително. Трябва да разбера какво става нататък, нали?

Той угаси лампата, привлече я към себе си, но не направи нищо, подсказващо, че ще се любят отново.

— Науката е направила забележителен скок в преодоляването на дислексията.

Тали застина, но той не й позволи да се отдръпне.

— Откъде знаеш?

— Поинтересувах се. Има един център…

— Веднъж ходих там да се запозная с програмите им, но се оказаха подходящи за осем-деветгодишни деца. Вече е достатъчно унизително, дори без да ми се налага да седя до хлапак, който си яде сополите.

В недоволството, издуло бузите й, имаше нещо комично.

— Тогава какво ще кажеш за частна терапия?

— Не знам.

— Бих могъл да проуча методите и аз да се занимавам с теб.

Упорството му, дори за нейно добро, я дразнеше като стържене на шкурка.

— Откажи се. Ти си ми приятел, а не учител. Освен това сам каза, че не те интересува дали ще мога да прочета с теб Война и мир.

— Това по никакъв начин няма да се отрази на отношението ми към теб, но толкова ли е лошо, че искам да изпиташ радостта, която аз открих в книгите? — Забелязал колебанието й, продължи: — Ще проверя възможностите, а ти ще си помислиш. Става ли?

Тя кимна. Наистина искаше да се научи да чете по-добре и по-бързо. Възпираше я не усилието, необходимо за преодоляване на дислексията, а унижението, че беше почти на трийсет, а трябваше да моли за помощ за нещо, с което всеки третокласник можеше да се справи с лекота.

На следващата сутрин Тали се качи в джипа, за да я откара до колата й. Може и да си въобразяваше, но тилът й гореше при мисълта, че леля му ги наблюдава. Каквото и да говореше Наш, тя не вярваше, че мнението на старата дама се е променило напълно. Вероятно я чакаше да стъпи накриво, за да скочи и да подвикне многозначително: „Аха!“.

Следващата седмица прекараха всяка свободна минута заедно. Госпожица Леора посрещна Джак Хоторн едновременно с тревога и оптимизъм. Тали продължи да разширява плановете си за курсовете за възрастни и внасяше своя малък принос в подготовката на фестивала. Сойер прегледа огромния надпис и рекламните материали и внесе необходимите корекции. Всеки път, когато ги проверяваше, тя или разменяше мястото на буквите, или пропускаше цели думи.

Двамата с Наш прекараха заедно уикенда, освен когато не възникнеше някаква работа, и дори отиде на църква с госпожица Леора, въпреки че той седна между тях. Колкото и напрегната и потисната да се чувстваше, смяташе утринната служба с леля му за необходимо зло, ако искаше да бъде с него. Погледите, които й отправяха жените от църковната общност, варираха от унищожителни до приветливи в зависимост от възрастта и семейното им положение.

След това се отпусна на седалката на джипа и срита обувките си настрани. Нямаше търпение да облече отново дънките и тениската.

— Радвам се, че свърши. — Те подминаха улицата към къщата му. — Ей, пропусна отбивката.

— Виж, този следобед трябва да свърша нещо. Нямаш нищо против, нали?

Гласът му беше далечен и разсеян. Сякаш остра скала се свлече върху нея и притисна стомаха й. Нещо не беше наред. През седмицата на няколко пъти го улови да се взира сякаш в нищото с празен поглед, но го отдаде на Карл Велики. Едва ли се дължеше на някакво мъртво величие. Очевидно имаше връзка с нея. Дали не беше допуснала грешка?

Насили се да се усмихне:

— Разбира се. И аз имам малко работа.

Зави към паркинга пред блока й, без да паркира, само спря за кратко до стълбището. Тя грабна обувките, отвори рязко вратата, но преди да изскочи навън, той я улови за ръката:

— Ще ти се обадя по-късно. Обещавам.

Тали погледна през рамо и улови погледа му. Съжаление и извинение за онова, което той не изрече, увиснаха във въздуха. Дали това не беше учтив, но и категоричен начин да се отдалечи от нея? Или бяха станали твърде сериозни за прекалено кратко време? Разбира се. Същите тревоги терзаеха и нея, но тя му се беше доверила.

— Разбира се. Обади се по-късно. — Освободи се от ръката му, притисна обувките към гърдите си и изкачи стълбите към апартамента точно навреме, за да го види как се отдалечава.

Свали официалната рокля, преоблече се и тръгна да обикаля жилището си. Госпожица Ефи прекарваше неделите със сина си и семейството му. Кейд и Монро вероятно правеха нещо, което би докарало проповедника до инсулт, а Сойер винаги ходеше за риба след неделната служба.

Последните дни с Наш й показаха колко самотно е било съществуването й без него. Какво е правела през неделните следобеди преди? Гледаше телевизия или ходеше на работа във фитнеса. Много вълнуващо. Прехвърли набързо каналите.

След като изгледа цял сериал и осъзна, че няма никаква представа за какво ставаше въпрос, захвърли дистанционното и грабна ключовете, на автопилот слезе в града и паркира. Тръгна по тротоара към залата, подритвайки камъчетата по пътя. Внезапно спря. Неприятно усещане премина по гърба й и кожата по раменете и ръцете й настръхна въпреки жегата.

Пикапът на Рийд беше паркиран през няколко места и освен ако не й се привиждаха някакви неща, колата на Хийт също. Въпреки че джипът не се виждаше, Тали усети присъствието на Наш. Останалото разстояние измина на бегом. Дръпна вратата, но тя се оказа заключена. Зарови в чантата за връзката ключове, извади ги и ги изпусна.

Ръцете й трепереха от смесица от страх и гняв. Ако наистина се случваше онова, което си мислеше, щеше да убие някого. Най-вероятно Хийт. Но веднага след него идваше редът на Рийд и Наш. Тройно убийство.

Отвори вратата с трясък. Никой не я забеляза. Хийт и Наш се въртяха в кръг на ринга. Рийд и Джак Хоторн стояха с гръб към входа, а Брайс, момчето за всичко на бившия й любовник, крещеше окуражително от срещуположната страна. Рингът беше стандартен, квадратен и опасан с въжета, а не осмоъгълен като за MMA борби. Поне Хийт нямаше да може да притисне Наш към стената и да го удари.

Наш се повдигна на пръсти и отправи няколко удара към противника си, един от които попадна в главата му. Двамата мъже се проучваха взаимно. Хийт беше побойник и натрапник, но и доста тромав. Не беше висок колкото другия, но стегнати мускули и татуировки опасваха гърдите и горната част на ръцете му. В сравнение с останалата част на тялото краката му бяха къси, което променяше центъра на тежестта и неизменно свеждаше двубоя до наземна борба.

Наш беше по-слаб и се движеше с лекота и грация, напомнящи танц. Ударите му бяха резки и бързи. Ако двубоят трябваше да се спечели по стил, победата му се полагаше по право. Хийт беше бикът, а той тореадорът.

Дори не му се налагаше да владее кикбокс или борба, за да се конкурира с Хийт. Разликата между бокса и MMA боевете беше като чаша чай с английската кралица и халба бира с пияните приятели на чичо й. Единият беше цивилизован, другият не.

Юмрукът му се промъкна през слабата лява защита на противника. Главата на Хийт се залюля напред-назад като топка на ластик. Той направи няколко крачки встрани, изоставяйки напълно защитната си позиция. Докосна надигащата се червена подутина върху слепоочието и задъвка предпазната гума в устата си.

Искаше й се да извика на приятеля си да се възползва от изненадата на противника, но той се оттегли назад, като подскачаше от крак на крак и се усмихваше. Твърде джентълменски. Като бик, улучен с първото копие, Хийт се хвърли към него. Пляскането на тяло в тяло и сумтенето на мъжете, борещи се за надмощие, изпълниха залата. Тя се втурна напред и сграбчи Рийд за рамото.

Мъжът се обърна, изруга тихо и прояви достатъчно благоразумие да я погледне глуповато.

— Ако не беше незаменим, щях да те уволня още сега.

— Много мило от твоя страна, че ме цениш като служител.

— Което не означава, че не мога да сритам задника ти.

— Това е, момчето ми! — Гласът на Джак Хоторн привлече вниманието й обратно към ринга.

Наш бе успял да отвоюва няколко сантиметра дистанция между него и противника си. Работеше с комбинирани удари, като с единия юмрук отбиваше набезите, а другия стовари върху бузата му. Оказа се същата, пострадала първия път, и Хийт се намръщи от болка и отскочи назад.

Този път Наш се възползва, нанасяйки му няколко удара в тялото и силен ритник, който подхождаше повече на кикбокса и нямаше нищо общо с традиционния бокс. Другият заотстъпва и вдигна ръка, сякаш да сложи край на мача. Наш се изправи, обърна се към тях и я забеляза. Очите му се разшириха, ръцете се отпуснаха безпомощно.

Противникът му се хвърли напред не толкова бързо като него, но достатъчно, за да го извади от равновесие. Сграбчи го през гърдите, повали го на земята под себе си и обви ръка около гърлото му. Рийд скочи на тепиха и го задърпа за раменете, докато Наш се бореше под тежестта му и се опитваше да го отблъсне с ръце.

Краката на Тали се подкосиха и тя тромаво тръгна към ринга. Провря глава между металните куки на въжетата, наподобяващи щипки на раци, и запълзя към Наш. Рийд стисна с ръце гърлото на Хийт, опитвайки се да го издърпа, но мъжът изглеждаше изцяло обсебен от боя.

Удари силно Хийт през очите, защото чаталът му беше далече от нея. Навремето Кейд я научи да се бие мръсно, а тя съвсем не беше толкова принципна, колкото приятеля си.

— Майната ти! — изкрещя мъжът, изтърколи се от жертвата си и покри лицето си с ръце.

Наш отчаяно се бореше да си поеме въздух, като риташе с крака, сякаш така можеше да напълни дробовете си.

Тали погледна към Джак, протегна ръка и извика настойчиво:

— Инхалатора. Бързо!

Джак плъзна чантата по пода на ринга. Тя я прерови припряно и накрая намери помпата в страничния джоб. Поднесе я към устата му, но предпазната гума беше там.

В съзнанието й изплува споменът как двамата се бяха разсмивали взаимно, като прикриваха усмивките си с портокалови резенчета. Не беше сигурна дали бликналите сълзи бяха за миналото или за настоящето й с този мъж. Измъкна гумата и я захвърли настрани. Очите му бяха отворени, вперени в нейните. Улови ръката й и й помогна да насочи инхалатора към устата му. Натиснаха помпата едновременно.

Дишането му постепенно се нормализира. Докато галеше лицето му с пръсти, хвана китките й и притисна дланите към бузите си. От малка цепнатина над лявата вежда се процеждаше кръв, очите му започнаха да се подуват. Хийт му нанесе няколко удара в тялото, но иначе Наш се отърва почти невредим, като се изключеха избегнатото на косъм задушаване и последвалият астматичен пристъп.

— Добре ли си? — попита тя шепнешком.

— Да, струва ми се. — Той приседна и сведе глава между коленете си, преди да допълни: — Бил съм и по-добре, но и по-зле също.

Сега, когато се увери, че не е пострадал сериозно, гневът изтласка тревогата, въпреки че не знаеше към кого точно да го насочи. Изправи се и закрачи към срещуположния край на ринга. Хийт притискаше ръка към удареното око, но насочи другото към нея с неподправена омраза.

— Измитай се. Веднага! — Почти й се искаше да започне да се кара с него, за да има повод да извика полицията.

Мъжът се изправи с отпуснати рамене и проточи лице към нея. Тя веднага разпозна маниера му за сплашване. Свали ръка от лицето си. Очите му бяха кървясали и подпухнали:

— Щях да го принудя да се предаде, ако не ме беше ударила в окото. Само не се преструвай, че не го направи нарочно.

— По дяволите, не знаеш колко си прав. Ти май се отказа от двубоя още преди да го приклещиш към земята. Във всеки професионален мач това би довело до дисквалификация. Затова никога няма да станеш професионалист. Да не говорим, че не си достатъчно добър и никога няма да бъдеш. Това беше еднократно и свърши. Няма реванш. Нито победител.

— Не, не е свършило. — Той вдигна пръст като пародия на филмов злодей и заговори с провлачен южняшки акцент, макар Тали да знаеше, че е израснал в квартала на средната класа откъм страната на Мисисипи.

Беше се уморила да се чувства зависима и подчинена на волята му. Наш й помогна да се отърси от това.

— Знаеш ли какво? Най-накрая свърши, Хийт. Ако ми изпратиш съобщение или ми се обадиш, дори ако приближиш на петдесет метра от залата ми, ще издействам ограничителна заповед. Желая ти късмет в търсенето на друго място, където да тренираш.

Джак изпрати двамата мъже до вратата и тя пусна резето веднага щом излязоха навън.

— Тоя приятел твоят бивш ли е? — изгледа я отстрани той.

— Скъсах с него преди месеци, но не ме оставя на мира. Наш си втълпи, че ако го набие като третокласник на детската площадка, най-после ще се откаже.

— Неприятно ми е да ти го кажа, но ми се струва, че ти си само част от пъзела. Двамата се познават още от деца, нали?

Лицето му беше сурово, кожата загоряла и груба, дълбоки бръчки пресичаха като бразди лицето му. Дългите години, през които се бе излагал на безпощадния океански въздух, си бяха взели своето. И все пак забелязваше прилика между него и сина му — в носа и извивката на челюстта, упорита и решителна.

— Наш беше нарочен още в началното училище. Непрекъснато го унижаваха. Мисля, че в наше време наричат това тормоз.

— Понякога мъжът трябва да се помири с миналото си, за да продължи напред.

Думите му отекнаха в унисон с убеждението, което самата тя подхранваше в душата си.

Наш се приближи към тях. След него Рийд носеше ръкавиците му. Тали разкопча каската и приглади назад с пръсти влажната от пот коса. После плъзна длани по тялото му. Нито едно от ребрата му не изглеждаше деформирано, а и той не се намръщи от болка при допира. Разтърка леко гърдите и го докосна до разцепеното място над веждата.

— Може би трябва да се направят няколко шева.

Той я улови за китките, наклони глава, като упорито отбягваше погледа й.

— Добре съм. Само два-три дни спокойствие и ще се оправя.

— Ако имаш сътресение?

— Не, нямам, но ако това ще те успокои, можеш да ме будиш всеки час тази нощ. — В кривата му усмивка се прокрадна сексуална закачка, която тя не беше в настроение да оцени, още по-малко пък да й отвърне. Освободи с рязко движение ръцете си.

Сега, когато беше сигурна, че не е пострадал сериозно, емоциите й се отприщиха и тя го блъсна в раменете.

— За един толкова умен човек ти си идиот.

— Виж, аз…

— Вие двамата от колко време тренирате? — Показалецът й се местеше последователно от него към Рийд.

Младият мъж прояви достатъчно благоразумие да се скрие зад гърба на Наш, за да избегне погледа й.

— Не много. — Колебанието в гласа му издаваше, че беше съвсем наясно, че стъпва в минирано поле. — Откъде разбра?

— Използва някои елементи от кикбокса. Кога и къде?

— От време на време…

— Тук?

— След курсовете или в дома на Рийд, когато беше свободен, а ти работеше.

— Не си ми споменал нищо.

— Знаех, че няма да ти хареса.

— И реши, че единственият начин да продължите, е като ми го спестиш?

Той въздъхна:

— Виж, съжалявам. — Нетърпението му превърна извинението в празна, банална фраза.

— Изобщо не личи да съжаляваш.

Пръстите му се стегнаха около връзките на предпазните кори, когато се наведе към нея:

— Имаш ли представа в какво превърна живота ми този нещастник Хийт Парсънс?

— Вие двамата с Рийд сте се уговаряли зад гърба ми и сте тренирали за двубой, който много добре знаеш, че не бих одобрила. Лъгал си ме. — Емоциите се бореха за надмощие. Гняв, страх, любов. Не искаше той да види нито една от тях.

— Не съм те лъгал. Не точно. Ти престана да ме питаш. — Неубедително извинение и ако се съдеше по тона му, той също го осъзнаваше.

Тали пристъпи към него и допря пръст в гърдите му:

— Ти все още пазиш своите тайни, Наш. А от мен се очаква да ти се доверя?

— Не исках да се притесняваш. — Прехапа със зъби долната си устна и върху лицето му се изписа цяла палитра от чувства. — Трябваше да го направя. Можеш ли да ме разбереш?

Щеше да се опита, но по-късно. Може би.

— След като си отворил залата, Рийд, значи можеш и да я затвориш. Аз изчезвам оттук.

— Тали — протегна ръка Наш.

Мина покрай него, излезе и закрачи бързо по тротоара. Той не я последва.

Забави крачки, когато приближи колата си. Самотен силует стоеше на брега и гледаше към другата част на Котънблум, откъм страната на Мисисипи. Продължи напред и застана рамо до рамо със Сойер. Може би той щеше да й помогне да се справи с тази каша.

— Погледни — посочи с ръка към квадратно парче земя с утъпкани стъбла и откъснати цветове. — Този път Регън отиде твърде далече. Тя знае защо засадих тези цветя. И какво означават те за мен.

Гневът и болката в гласа му потресоха Тали и я накараха за момент да отмести вниманието си от собствените си проблеми.

— Какво означават?

— Те са за мама — каза толкова тихо, че едва различи думите му. — Докато ти играеше навън с Наш, а Кейд и татко работеха в гаража, аз й помагах с цветята.

Въпреки че Сойер й напомняше много за баща й, той беше момчето на мама. Сигурно поради същата причина родителите им се разбираха толкова добре. Тя и майка й си приличаха прекалено много по своята сдържаност и сериозност, за да бъдат близки като доверени приятелки.

Колкото по-дълго се взираха във вандалщината, толкова повече нещо я глождеше отвътре.

— Ще ида да се разбера с нея — прекъсна с дълбока въздишка мълчането той и се обърна да си тръгне.

Неприятното подозрение придоби ясно очертание. Тя го улови за ръката:

— Не е Регън. Господи, мисля, че е работа на чичо Дел.

Брат й изви към нея главата си, докато останалата част от тялото му остана обърната към пешеходния мост.

— Какво?

Тали му разказа накратко всичко, което двамата с Наш бяха открили за любовния живот на чичо им, и добави:

— Попита Наш дали дивите цветя все още са любимите на госпожица Леора.

— Уау. — Той разроши косата на тила си. — Предполагам, това сваля всички подозрения от Регън. — Нещо повече от обикновено облекчение смекчи думите му. Тя погледна изпитателно лицето на брат си, но не можа да определи какво изпитваше към бившата си приятелка. — А ти какво правиш тук? Работиш по мероприятията, които ще се проведат във фитнеса по време на фестивала?

Въпросът му събуди потиснатия гняв:

— Хийт и Наш са си устроили бой в залата, без да ми кажат.

— Той пострада ли?

— Не, но онзи страхливец игра мръсно и можеше като нищо да се случи. — Внезапно сълзи задавиха гърлото й.

— Хийт е негодник. Нямаш представа колко пъти ми е идвало да го завлека до блатата и да му наритам задника.

— Никога не си ми казвал, че не го харесваш.

— Опасявах се, че ако изрека на глас неодобрението си, само ще те накарам да го харесваш още повече. Радвам се, че успя най-накрая да надникнеш под фалшивата му фасада на „лошо момче“ и да разбереш какво нищожество е всъщност. Заслужаваш нещо много по-добро.

Тя не отговори. Какво можеше да каже? Разтърка ъгълчето на окото си с надеждата Сойер да не забележи странните катаклизми в настроението й. Нямаше шанс. Той я притегли към себе си за братска прегръдка. В детството й Кейд беше нейната скала, а Сойер плюшеното й мече. Винаги до нея, готов да я зареди с необходимата доза оптимизъм и ентусиазъм.

— Наш е чудесно момче. — Той подпря брада върху главата й.

— Знаеше, че не искам да се бие, но въпреки това го направи. Зад гърба ми.

— Добре де, постъпил е глупаво, но държи на теб. — В гласа му се прокрадна усмивка.

— В момента наистина съм бясна.

— Когато се сдърпаше с мама, татко отиваше за риба. Помниш ли?

Тя се освободи от прегръдката му.

— Те никога не се караха.

— Стараеха се да не го правят пред нас, децата, но понякога се случваше.

Очевидно времето изкривяваше спомените. Нямаше причина да се съмнява в думите на брат си. От тримата той беше най-интуитивен по отношение на хората.

— За какво?

— За пари. За семейството. Обичайните неща. Татко изчезваше за около два часа с лодката. Мама се захващаше да пече нещо. Когато той се прибираше с пълен живарник риба, паят, кейкът или бисквитите вече бяха във фурната и двамата се целуваха и се сдобряваха. В яда няма нищо лошо. Това не означава, че ще останеш гневна завинаги.

— Защо жените не се тълпят пред вратата ти? — Въпросът не беше реторичен. Брат й беше красив, разумен и мил. Защо момичетата в Котънблум не се бореха за сърцето му?

— Кой ти каза, че не се тълпят? — присви очи към синевата на небето той.

Отскачаше до дома му достатъчно често, за да знае истината. Може би беше опитал с всички налични жени в града. Или пък Регън Ловел го бе съкрушила преди много години?

Преди да успее да го попита, той каза:

— Надявам се, че този инцидент няма да навреди на демонстративните боеве на фестивала.

Тали се опита да прикрие спонтанното завъртане на очи към небето.

— Фестивалът на проклетите кални твари ли е единственото, за което можеш да мислиш?

— Предпочитам да го наричаш Фестивал на раците. „Проклетите кални твари“ може да отблъсне туристите, които се опитваме да привлечем чрез нашите характерни обичаи в тази част на Америка.

— Ще ме накараш да облека гащеризон и да ходя боса, нали?

— Ще го направиш ли?

Надеждата в гласа му я накара да се усмихне.

— Демонстрациите ще се състоят. Можеш да поговориш с Рийд, ако искаш. — Тя се отдалечи.

— Къде отиваш? — подвикна притеснен след нея Сойер.

Отново изглеждаше притеснен за нея.

— До реката.

Брат й се поколеба, сякаш искаше да каже още нещо, но само кимна и пъхна ръце в джобовете на панталона си.

Беше ядосана и на Наш, и на себе си, но преди всичко изпитваше разочарование и болка. Костваше й много усилия да му се довери. И наистина го направи. Все още му вярваше и го обичаше и мисълта, че не беше откровен с нея, я нараняваше.

Но имаше ли наистина право да го съди? Беше крила дислексията, заплахите на бившия си любовник и самотата си от всички. Срамът я накара да зарови тайните си дълбоко. Може би Джак беше прав? Дали необходимостта да изтрие старите унижения не беше накарала Наш да се изправи срещу Хийт?

Паркира в края на затворената улица и пое по пътеката към реката. Доста време измина, откакто търсеше и намираше утеха и опора в нея. Провеси крака от ръба на брега, но водата течеше прекалено ниско, за да я достигне с пръсти.

Как можеха да загърбят миналото и да продължат напред, когато спомените ги обграждаха отвсякъде?

Реката течеше. Водата беше пенлива и нова, но бреговете, кални и осеяни с коренища, си оставаха все същите. Вероятно точно тук се криеше смисълът. Не трябваше да зарови миналото завинаги, а да го съхрани, докато стане достатъчно силно, за да се превърне в опора за бъдещето.

— Хей, здрасти.

Тя се стресна. Бърди изскочи иззад едно дърво в къси панталони и тениска с еднорог в цветовете на дъгата.

— Как го правиш? Да не би да имаш мрежа от подземни тунели? — попита Тали полушеговито.

Върху малкото лице на момиченцето се изписа недоумение.

— Не, просто се изкачих дотук. Беше се замечтала нещо и не ме усети. — Бърди седна до нея. — За какво си мислеше? За някое момче?

— Може би. — Учудване се надигна от кашата от емоции, която разстройваше стомаха й, но сведе отговора само до движение на устните си.

— За Наш? — Детето нямаше задръжки, затова я дари с широка беззъба усмивка. Назъбените ръбове на новите предни зъби се подаваха от венците.

— Може би. — Усмихна се в отговор, преди забавлението да се превърне в неувереност. — Скарахме се.

— За какво?

— Заради един бой. По-особен.

— А, чух, че господин Наш иска да натупа някакъв мъж в твоята зала. За същото ли му се сърдиш?

Тали вдигна единия си крак на брега, за да се обърне към момичето:

— Къде го чу?

— Татко го каза. Изглежда, всички говорят само за това — отвърна Бърди със самоувереността на възрастна и тя едва се сдържа да не се усмихне отново. — Каза още, че се надява Наш да победи. Успя ли?

— Никой от двамата не победи, но той играеше по правилата, а другият не.

Тали се бе примирила, че заслужава мъж като Хийт Парсънс. Приемаше дислексията като заслужено наказание вместо като препятствие, което трябва да преодолее.

Но вече не мислеше така. Заслужаваше повече. Нещо по-добро. Не само в личен план, а в живота изобщо.

Работи усилено и превърна фитнеса в печеливш бизнес. Имаше двама любящи братя и приятели, които държаха на нея. И Наш. Нямаше никакво значение, че намираше за детинска неприязънта му към Хийт, тъй като в известен смисъл го разбираше, защото не приемаше ли и тя по същия незрял начин дислексията си?

— Ти си страхотно хлапе, Бърди. Знаеш ли го?

— Да — кимна детето. — Знам го.

Тали се разсмя толкова силно, че от дърво на отсрещния бряг на реката изхвърча двойка птици, а крякащите под краката им жаби изчезнаха във водата.

— Ти можеш да станеш президент! Не позволявай на никого да те разубеди. Президент Маргарет Тачър. Не звучи лошо.

— И аз бих искала — усмихна се Бърди. Някой изсвири в другия край на гората. — Това е татко. Отиваме в града да купим подарък за рождения ден на мама.

Скочи и хукна между дърветата, без да даде възможност на Тали дори да й махне с ръка. Надяваше се, че малкото момиченце никога нямаше да изгуби увереността си, че няма невъзможни неща. Някъде между смъртта на родителите й и ужаса в училище тя бе забравила за безкрайните възможности. Наш й бе отворил очите за тях, но само от нея зависеше да ги използва.

Докато се взираше в реката, планът в съзнанието й бавно придобиваше форма. План, който трябваше да осъществи сама.