Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (17)

Глава петнадесета

Събуди се с чувството, че изобщо не е спала, с подпухнали очи и съзнание, зареяно в миналото. След като убеди Рийд да я отмени в залата и отложи тренировката по кикбокс, се отпусна на пода и извади кутия изпод скрина. Пръстите й оставиха следи в праха, натрупал се върху капака. Прокара длан отгоре, съживявайки отново избледнялото нарисувано цвете.

Избърса мръсотията от ръцете си в шортите. Колко години бяха минали, откакто я отвори за последен път? Най-малко пет, въпреки че винаги усещаше присъствието й като треска, пъхнала се прекалено навътре, за да я извади. Дали госпожица Леора пазеше съкровището си в подобна кутия?

Заигра се с простата месингова закопчалка, преди да повдигне капака. Вътре бяха събрани различни спомени. Снимки, стихотворения, картички. Семейството й я гледаше усмихнато. Беше на около осем години, с широка усмивка и липсващи предни зъби, което й напомни за Бърди. Косата на единайсетгодишния Сойер се спускаше над очите, позата му беше небрежна, очарованието му вече беше видно и изглеждаше прекалено красив в сравнение с останалите. Кейд беше в пубертета и изражението му подсказваше мъжа, в който щеше да се превърне. Сякаш предчувствайки приближаващата трагедия, той стоеше скован и сериозен.

Накрая позволи на погледа си да се спре върху родителите й, възприемайки ги като едно цяло, което не можеше да се раздели. Светлината и мракът. Винаги готовата усмивка на баща й смекчаваше по-суровата природа на майка й. Инстинктивно долавяше, че взаимно си помагаха да бъдат по-добри. Жената обуздаваше импулсивността на съпруга си. Без нея най-вероятно щеше да свърши като брат си Делмар. В замяна той я бе научил да се смее и да танцува.

Тали прокара пръсти по усмихнатите им лица. Може би беше благословия, че си отидоха заедно. Щеше ли да оцелее единият без другия?

Остави снимката настрани, прехвърли останалото съдържание на кутията и разгърна статия, изрязана от вестник. В нея местното издание разказваше историята на Наш, постъпил в колежа едва на шестнайсет. Градският гений.

Публикуваната снимка не беше много ясна, но все пак можеше да различи съзвездията от акне по лицето му. Дебелите рамки на очилата подчертаваха огромния му нос и правеха очите да изглеждат малки. Косата му беше подстригана като кафява шапка. Не беше хубав, но сега, когато познаваше порасналия Наш, забеляза многообещаващата извивка на силната челюст и високото чело. И откриваше остатъците от някогашното момче в топлата, открита усмивка.

Снимката, която търсеше, лежеше на дъното с изображението надолу. Наклоненият почерк на майка й изпълваше бялото поле: Талула и Наш на десет години.

Обърна я с разтреперани пръсти. Двамата седяха с кръстосани крака под върбата, широко усмихнати, прегърнали се един друг през раменете, с ледени близалки в ръце. Тогава тя беше висока почти колкото него. Косата й изглеждаше разрошена и заплетена. Майка й понякога насила я връзваше на конска опашка или на плитка, но Тали обичаше да я пуска свободно.

Лявото му коляно беше раздрано и белегът тъмнееше върху загорелите му тънки крака. Съвсем беше забравила кривите му долни зъби. Изглежда, по някое време е носил скоби, защото сега усмивката му беше безупречна.

От очите му струеше тъга. Отново обърна снимката. Майка му почина, когато бяха на десет. Вероятно са ги снимали през лятото, но жената боледуваше от години.

Загледа се продължително в детските лица. Би ли се телепортирала обратно във времето, ако можеше? Да си върне невинността, взираща се сега в нея? Да помоли родителите си да отменят нощното пътуване? Или пък беше точно на мястото и във времето, където трябваше да бъде?

Наш беше нейната друга половина. Изгубената ръкавица от любим чифт. Захарта в студена лимонада. Внезапен порив я накара да се преоблече и да прибере всичко обратно в кутията. Всичко, освен снимката, на която бяха заедно. Нея пъхна в задния си джоб.

Целта й беше къщата му, но вместо да скъса с него и да избяга колкото може по-бързо и по-далече, смяташе да остане, докато го убеди, че беше готова за нещо повече. Беше готова на всичко.

Мина по железния мост и зави напряко към Ривър стрийт. Джипът му беше паркиран недалече от беседката. Спря в тревната площ зад него и изскочи от колата. Наш го нямаше. Огледа улицата, но не го видя.

Седна на най-долното стъпало твърдо решена да чака толкова дълго, колкото се наложи.

 

 

— Не знам, дами. — Наш подръпна долната си устна и прокара ръка по юргана в скута си. Пет от най-ревностните „пчели“ седяха в кръг и напръстниците проблясваха на пръстите им.

Всички, в това число и леля му, бяха с очила, кацнали на върховете на носовете им.

Госпожа Карсън погледна над дебелите стъкла:

— Ние невинаги сме били стари, господин Наш. — Закачката в гласа й и детинският прякор го накараха да се усмихне въпреки отчаянието.

Беше развалил всичко. Колкото и да си повтаряше, че не трябва да бърза, за да не я уплаши, позволи на безсилието си да вземе връх.

Обвинението, че я използваше единствено за секс, го измъчваше. След една тежка, безсънна нощ стигна до заключението, че гневът отразяваше собствените му страхове. Може би тя пък го използваше само за развлечение и нищо друго. Това обаче не обясняваше леденото й държание след най-горещия секс в живота му. Защо всичко в тази жена беше толкова объркващо?

Настроението му още повече се развали, когато баща му се обади, за да го покани на обяд. Чувстваше се прекалено уморен и смазан, за да се измъкне с някакво извинение. С удоволствие щеше да се види с него, но след смъртта на майка му Наш имаше усещането, че в най-добрия случай стои на второ място в мислите му, а в най-лошия гледа на него като на бреме.

— Можеш да продължиш да спиш с гордостта си или да оправиш нещата. — Тонът на госпожа Карсън стана по-сериозен. — Не допускай да станеш на нашите години и да си изпълнен със съжаление.

Въобрази ли си, или старата дама наистина посочи с поглед леля му?

— Ти какво мислиш, лельо Леора? — Просеше си белята, като подхващаше темата, но любопитството му надделя. Тя не спомена нито дума за Делмар Форнет.

Леля му остави иглата, свали очилата си и погледна към прозореца:

— Вера е права. Ако обичаш това момиче, не го оставяй да си отиде. И аз някога бях влюбена в един мъж.

Останалите жени, включително госпожа Карсън, продължиха да работят усърдно със сведени глави, създавайки странно чувство за уединение.

— В онзи от снимката?

— Да — отвърна тя замечтано, сякаш се намираше другаде. — Тогава беше много добър човек. А може би все още е.

— Значи не е загинал във Виетнам?

— Не, но се върна съвсем друг, а аз упорито отказвах да приема, че нещата са се променили. Исках да е същото безгрижно момче, което беше, преди да замине, а не угриженият мъж, който се върна.

— За Делмар Форнет ли става въпрос?

Произнасянето на името разби усещането за самота. Другите жени се обърнаха към нея и започнаха да я потупват по ръката и да шепнат утешителни думи. Госпожа Карсън дори й подаде изплетено квадратно каре, за да го използва като носна кърпичка, но леля му само тихо се засмя.

— Знаех си, че няма да ти отнеме много време да се досетиш, особено след като намери онази снимка. Той не се е променил много, нали? Все си е същият красив дявол.

Наш не знаеше какво да отговори.

— Бях несправедлива към всички Форнет. Особено към Талула. Прекалено много ми напомняше за Дел и за онова, което изгубих… или по-скоро отхвърлих. Колкото повече остарявам, толкова повече съжалявам.

Той кимна и тъпа болка за старата жена присви стомаха му. Толкова пропилени години, когато мъжът, когото обичаше, живееше на другия бряг на реката. И прошепна:

— Много съжалявам.

— Бях на двайсет и две, когато се върна. Тогава не разбирах какво означава безусловната любов. Прекалено млада и незряла. Грижите за майка ти бяха моето покаяние, предполагам. Обичах я до самия край.

Гърлото му се стегна.

Леля му изсумтя, остави настрани карето и отново взе иглата.

— Снощи дойде у нас.

Жените възкликнаха едновременно и започнаха да говорят една през друга, докато госпожа Карсън не ги накара да замълчат:

— Какво искаше?

— Донесе ми огромен букет диви цветя. Седнахме на люлката и си поприказвахме.

— За какво? — попита Наш.

Лицето на леля му се изчерви, когато се засмя момичешки:

— Е, това вече не е твоя работа. А и ако не греша, ти си имаш свой собствен проблем за разрешаване. Не повтаряй моите грешки.

Той се изправи и юрганът се свлече от коленете му. Въпреки че сърцето му биеше с учестен ритъм, спря да прегърне леля си. Ароматът на лак за коса и лосион го накара да отстъпи назад.

— Благодаря за разбирането, лельо Леора.

Тя го потупа по рамото:

— Върви, сине.

Сине. Задържа я в прегръдките си още малко. Излезе навън и се затича надолу по улицата, щом забеляза колата й, паркирана зад джипа му. Забави ход и пъхна ръце в джобовете си, докато вътрешностите му се свиваха на възли, с каквито всеки бойскаут би се гордял.

Тя седеше на стълбите на беседката с подвити крака и брадичка върху коленете и си играеше с връзките на обувките. Не беше в обичайния си спортен екип, а с черни памучни къси панталони и виолетова тениска.

Наш изпусна бавно въздуха от дробовете си, хвана инхалатора и каза:

— Здрасти. — Усещане за неадекватност размътваше мислите му.

— О, Наш. — Тали се изправи, преди той да успее да раздвижи мозъка си. Тялото й се притисна в неговото, карайки го да отстъпи крачка назад. Ръцете се обвиха здраво около врата му и той плъзна длани по гърба й, чувствайки се като в сън. Тревогата, безпокойството и самообвиненията от предишната нощ се стопиха от топлината на телата им.

Устните й се плъзнаха по врата му и прошепнаха приглушено:

— Толкова съжалявам. Ти си прав. За всичко. Аз трябва да порасна и наистина саботирам всичко от страх, че ще се почувствам сигурна или, не дай боже, щастлива. Знам, че всичко може да изчезне за един миг. Но другата вероятност е още по-плашеща.

Бяха нужни няколко секунди, докато думите й стигнаха до сърцето му:

— Каква друга възможност?

— Да не съм с теб, когато стоиш точно пред мен. Да съм неспособна… да те обичам. — Гласът й се повиши въпросително.

— Задръж малко. Наистина ли казваш това, което си мисля, че ми казваш?

Тя се отдръпна назад:

— А какво е то според теб?

Очакваше да се сблъска с обичайната й съпротива, но уязвимостта бе изписана на лицето й като издялана върху камък.

— Ти ми кажи. — Беше готов да й даде всичко, но първо имаше нужда да получи от нея това.

Гърлото й се раздвижи, сякаш думите я задавиха:

— Обичам те. Трябва да го знаеш. Винаги съм те обичала, но сега е съвсем различно.

— Колко по-различно?

— Вече сме пораснали и очевидно се привличаме взаимно, но това е същото.

— Как така? — Знаеше, че я избутва извън удобната за нея зона, затова разтърка с длани гърба й, за да я окуражи.

— Ти ме научи да се смея, защитаваш ме и ме караш да се чувствам… нормална. Искам да бъда с теб. Ако все още си готов да ме приемеш. — Прехапа долната си устна, сякаш очакваше присъдата му.

Наш обви лицето й с ръце:

— Ще те приема, ако и ти ме приемеш. Извинявай, ако съм те накарал да се почувстваш използвана или евтина миналата нощ и особено съжалявам за онова, което ти казах в колата. Не трябваше…

— О, не, напротив, трябваше. Аз бягах от страх. — Улови китките му и наклони лице към неговото.

Най-после, изглежда, започваха да се разбират. Отправи й половинчата усмивка и се наведе да я целуне, но спря на милиметър от устните й:

— Между другото аз също те обичам, Талула.

Сграбчи я, преди да успее да направи нещо друго, освен да си поеме дъх. Споделените им преживявания придаваха особен вкус на целувката, но в нея се прокрадваше нещо различно, което прибавяше нежност и обещание за нови спомени.

Той се отдръпна, като дишаше тежко, обзет от единственото желание да се намират където и да било другаде, но не и в центъра на града. За предпочитане на място с легло и климатик. Можеше да усети погледите на петте жени.

Дяволчето, седнало на рамото му, го подтикваше да напише съобщение на баща си и да отложи обяда. Но нямаше да го направи. Имаше силно развито чувство за отговорност. Сигурно трябваше да благодари на леля си за това.

Изстена, притиснал устни към слепоочието й.

— Трябва да отида в Батън Руж да се срещна с баща ми.

— Свободна съм целият ден, така че мога да те придружа.

— Искаш да дойдеш с мен? — Нямаше нужда от свидетели на онова, което със сигурност щеше да се превърне в неприятно, унизително преживяване. Хайде, кажи не, молеше се част от него.

— Ти ме придружи до къщата на чичо Дел. Идвам. — В тона й долови непоколебима сила и в нея намери опора.

— Добре. Имаш ли нужда от нещо, или можем да тръгнем веднага?

Тя грабна чантата си, докато той отваряше вратата откъм пътническата седалка на джипа. Обви ръка около врата му и го целуна бързо. Посланието беше ясно. Можеше да разчита на нея.

Наш натисна клаксона и махна на дамите, скупчили се до прозореца на „Юрганените пчели“. Те помахаха в отговор и той едва потисна напиращия смях.

Тали се сви на седалката.

— Какво ще каже леля ти?

— Всъщност тя настоя да оправя нещата с теб. Бях тръгнал да те търся — поясни той и набързо разказа за неочакваното признание.

— Смяташ ли, че ще започнат да се срещат? — Леката й усмивка издаваше едновременно надежда и недоверие.

— Нямам представа. Но леля Леора наистина се изчерви. И се смееше.

Тя му отговори също със смях. Минаха границата на Котънблум Периш и по пътя към Батън Руж мислите му прескочиха от вълненията на старата дама към предстоящата среща.

За него баща му беше загадка. Хората от луизианската страна на реката често питаха за него, мърмореха, че бил добър човек и кимаха. Истината ли казваха? Ако трябваше да бъде честен, Наш не можеше да прецени.

— Колко време не сте се виждали?

— От колежа. За последен път се чухме, когато защитих докторантурата си в Единбург. Иначе от време на време си разменяме имейли.

— Сложно нещо е семейството. Както знаеш, ние с Кейд не си говорихме няколко години, след като завърших гимназията.

— Не, не знаех. — Връзката между тримата му се струваше непоклатима. Като малък често завиждаше на Тали за двамата й по-големи, винаги готови да я защитят братя. — Защо?

— Защото отказах да отида в колежа. Щеше да е само загуба на време и пари, а Кейд вече бе жертвал прекалено много заради мен и Сойер. — Поклати глава и въздъхна. — Помисли си, че се опитвам да отхвърля и него, и онова, което е направил. Толкова дълго бях пазила в тайна дислексията си, че нямаше как да му кажа. Исках да продължа да се преструвам, че не съм различна.

— Харесвам различните. Всъщност аз също съм от тях. — Обви ръка около раменете й и разтри леко врата й. Тя се засмя тихо и целуна вътрешната страна на лакътя му. Косъмчетата по кожата му настръхнаха.

— Сега вече всичко е наред. Даже страхотно. Може би баща ти се опитва да възстанови взаимоотношенията си с теб.

— Ние с него нямаме много общи интереси.

— Ако си спомняш, аз твърдях същото и за нас — сухо отбеляза тя. — Във всеки случай и двамата обичате реката, нали?

В смеха му имаше повече сарказъм, отколкото хумор.

— Не съм сигурен колко дълго можем да обсъждаме сладководните раци.

— Може би в мое присъствие няма да се чувствате толкова неловко. — Дланта й се движеше нагоре-надолу по вътрешната страна на бедрото му.

— Ако продължиш да правиш това, ще намеря черен път и изобщо няма да стигнем до Батън Руж.

Пръстите й се притиснаха бързо към издутината в панталона му, преди да се отпуснат прилично в скута й.

— Ще се опитам да държа ръцете и устните си далече от теб… поне до довечера.

Кракът му се плъзна върху педала на газта, карайки и двамата да залитнат напред.

— Наистина ли казваш това, което си мисля, че казваш?

— Ще трябва да почакаш, за да разбереш, професоре.

Обичаше закачката в гласа й. Тя намекваше за лекотата, появила се отскоро между тях, и за онова, в което можеха да се превърнат отношенията им. Скоро след това паркира джипа на улицата на една пресечка от ресторанта. Улови я за ръката и влезе вътре, оглеждайки посетителите. Не забеляза баща си.

Избраха си сепаре и седнаха от една и съща страна с лице към вратата. Наш провери телефона си. Никакви съобщения. Нямаше да се изненада, ако баща му се бе отказал от срещата. Всъщност щеше да изпита единствено облекчение.

Тали сложи ръката си върху неговата, за да спре несъзнателното нервно потропване върху масата.

— Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай.

Баща му беше избрал непретенциозен италиански ресторант близо до пристанището. Повечето от клиентите носеха униформени ризи с имената им, избродирани на гърдите. Изглежда, на това място хората се събираха, след като приключат смените им или преди да отидат на работа.

Звънчето на входа иззвъня. Наш усети тежест в краката си. Баща му стоеше на вратата и оглеждаше помещението. Погледът му се спря върху него и продължи нататък. Беше остарял. Някога гъстата му кестенява коса беше оредяла и посивяла и изглеждаше по-висок и по-слаб. Не беше облечен в униформата на нефтената компания, а в дънки и червена тениска.

Сякаш принадлежеше на някой друг, ръката на Наш се повдигна автоматично и махна, за да привлече вниманието му. Движението не остана незабелязано. Неприятен шум в ушите му се смеси с бръмченето на разговорите и тихата музика.

Тали седеше от външната страна, затова се изправи усмихната и протегна ръка. Мъжът я стисна и разтърси, докато си разменяха поздрави като познати, които не се бяха виждали отдавна. Не издаде с нищо изненадата си, че я вижда тук. Притиснат в сепарето, Наш се ръкува с баща си и затаи дъх.

В неговите спомени ръцете на баща му бяха легенда. Огромни, мазолести, със силни сухожилия, сега бяха не по-големи от тези на сина му, с груби кокалчета, изтъняла кожа и изпъкнали сини вени. Настани се в средата на пейката срещу Наш и Тали. Под масата той потърси ръката й. Тя преплете пръсти с неговите. Докосването й го успокои и облекчи дишането му. Не искаше да получи астматичен пристъп пред баща си.

— Изглеждаш чудесно, Наш — подхвана пръв разговора мъжът. — Най-после си натрупал малко мускули.

Липсата на атлетичност и мъжественост в юношеството му ядосваше баща му. Искаше момчето му да стане известен футболист като него самия. Вместо това получи кльощав зубрач със страст към комиксите. История, която не можеше да се пренапише.

— Какво има, татко?

— Много се изненадах, когато чух, че си се върнал в Щатите. Мислех, че си приключил с нас. Ще преподаваш в колежа на Котънблум? — Баща му се отпусна в ъгъла на сепарето, подпря ръце на облегалката на пейката и се намести така, че да не могат да се гледат в очите.

— Да. От есента.

— Искаше ми се да ми изпратиш имейл или да се обадиш по-рано. Неприятно ми е да научавам какво се случва със сина ми от други хора.

Ако Наш трябваше да прикачи някаква емоция към тона му, би предположил, че е обиден.

— Не мислех, че те интересува.

Очите на мъжа се присвиха, сякаш се съвземаше от нанесен удар.

— Какво ще правиш през лятото? Ще си почиваш?

— Работя върху една изследователска статия. — В гласа му се прокрадна старата отбранителна нотка. Баща му смяташе четенето на книги за загуба на време, а изучаването на историята за нещо още по-лошо. Според него единствената стойностна работа трябваше да е свързана с много кръв, пот и сълзи.

— Синът ви е излишно скромен, господин Хоторн. Той смята да напише книга — възрази с известна гордост Тали.

Наш изпита желание да се наведе и да я целуне точно там и точно в този момент.

— Нещо вълнуващо или история?

Тя изсумтя:

— Историята е вълнуваща.

Наш стисна ръката й достатъчно силно, за да я накара да се обърне. Без да го е грижа какво ще си помисли баща му, докосна с устни нейните.

— Значи вие двамата, а? — посочи ги последователно с пръст мъжът.

Синът му кимна:

— Аха.

Настъпи мълчание и Наш си пожела сервитьорът най-после да се появи. Баща му си играеше с ножа и вилицата, увити в хартиена салфетка.

Прехапа долната си устна, преди да попита:

— Как върви животът в Залива?

Другият остави приборите:

— Казват ми, че съм прекалено стар за платформата. Време е да си стягам багажа. Пенсионирам се — съобщи новината като диагноза рак в последен стадий.

Наш не знаеше какво се очаква от него. Съчувствие или поздравления. И заложи на здравия разум:

— Не могат да те принудят да се оттеглиш само заради възрастта ти.

— Допуснах няколко грешки. Всеки ги прави, но те ги документираха и сега ги използват срещу мен. Условието е да се пенсионирам доброволно или да ме уволнят. Вече всичко е автоматизирано и нямат нужда от много хора.

— Съжалявам, татко. Това е ужасно. Какво ще правиш?

— Наистина не знам. Тази платформа… След като майка ти почина, тя беше всичко, което ми остана.

Наш се опита да извика съчувствието, което баща му търсеше. Наистина положи усилие. Но вместо това гневът изригна от мястото, където го беше крил от всички, дори от самия себе си. Издърпа ръката си от пръстите на Тали и се наведе над масата:

— Имаше мен след смъртта на мама. Само три дни след погребението замина за проклетата платформа. Все едно заедно с нея умрях и аз.

Баща му пребледня, лицето му придоби сивкав оттенък, дълбоките бръчки около устните му се отпуснаха. Сервитьорът избра точно този момент да се приближи до масата с дежурна усмивка. Поръчаха си питиетата, но Наш го отпрати с ръка, когато започна да изброява специалитетите. Каквото и да се опиташе да преглътне, щеше да засяда в гърлото му.

Веднага щом келнерът се отдалечи достатъчно, възрастният мъж поднови разговора оттам, където го бяха прекъснали:

— Обичах майка ти, Наш, наистина. Беше мила жена. Чувствителна. Не можех да я гледам как умира по този начин… бавно и мъчително. Трябва да призная, че постъпих като страхливец, като оставих Леора да се грижи за нея. И после също. Беше ми по-лесно да й поверя отглеждането ти. Тя можеше да ти даде много повече, отколкото аз.

Истината облекчи болката от детството и следващото обвинение не беше толкова остро:

— Когато излизаше в отпуска, винаги бързаше да се върнеш на платформата.

Баща му прокара пръсти през косата си като гребен, оставяйки бели пътеки върху скалпа си. Въпреки че се обърна с лице към него, погледът му се насочи някъде над рамото му, сякаш се взираше в миналото:

— Виж, никога не съм имал намерение да се женя. Майка ти забременя през една от тези отпуски. Постъпих почтено спрямо нея. Не исках дете, но ти вече беше на път.

Думите му се забиваха като отровни стрели. Нежелан. Грешка.

Погледите им най-после се срещнаха.

— Но ти беше сладък като майка ти. Почти не плачеше. През цялото време се усмихваше. Веднага щом проговори, започна да ми задаваш въпроси, все едно знаех всички отговори. Но аз не ги знаех. Съвсем не. Не проявяваше никакъв интерес към топката. Носът ти вечно беше забоден в някоя книга.

— Аз бях дете, татко. Можеше да ми купуваш сладолед, да ме водиш на кино, да ходим заедно за риба. Не е кой знае колко трудно.

— Ти беше толкова умен, истински феномен. И виж се сега, вече си преподавател. Аз не разбирам нищо от мъртвите хора, по които така се захласваш. Смисълът на живота ми беше да карам нефта да тече. А сега…

Наш долови, че баща му беше на кръстопът и чакаше знак. Част от него искаше да го остави така изгубен, скитащ и нежелан.

Сервитьорът се върна с питиетата.

— Можеш да дойдеш в Котънблум, докато решиш какво ще правиш. — Думите сами се отрониха от устата му.

— Сигурен ли си? — Очите на баща му светнаха. — Би било страхотно. Имаш ли допълнително легло или дори кушетка, на която да спя две-три седмици? Само докато си намеря работа.

Може би на света все пак имаше справедливост. Наш знаеше, че усмивката му съдържаше повече от допустимото количество дяволито задоволство.

— Всъщност аз живея в къщата за гости на леля Леора. Тя се шири сама в голямата. Сигурен съм, че с радост ще ти отстъпи една стая.

Баща му трепна, но кимна:

— Съмнявам се, че точно радост ще бъде първата й емоция. Но иначе много я уважавам. Грижеше се за майка ти до самия й край. Известно време си мислех, че ще е достатъчно силна заради двете.

— Леля Леора остарява и се нуждае от повече помощ. Това е една от причините да се върна в Котънблум.

Баща му сведе поглед към масата и потърка ръце.

— Предполагам, никой не може да надхитри годините, но все още не съм готов да изляза в пенсия.

Настъпи неловко мълчание.

— Наш обича летящия риболов^[1], господин Хоторн — обади се Тали. — Някой ден може да ви заведе на реката.

Приятелят й й хвърли поглед отстрани.

— Не знаех, че още ходиш за риба, сине. Каква стръв използваш?

Сега, когато заговориха по сакрални за мъжете теми, разговорът потръгна и напрежението постепенно изчезна. Наш извади телефона, за да покаже снимки от едно от риболовните си пътувания в Шотландия. Докато прехвърляше кадрите, на дисплея се мярна криптата на църква в Северна Англия.

Баща му го докосна по ръката:

— Какво беше това?

Наш плъзна снимката назад:

— Смята се, че е мястото за вечен покой на един от рицарите тамплиери. — Увеличи издълбания камък, заобикалящ ковчега, посочи различни елементи и обясни значението им. Някъде по средата на лекцията баща му се облегна в сепарето и кръстоса ръце.

— По дяволите, момчето ми, почти ме развълнува с някакъв отдавна умрял човек. Наистина обичаш тези неща, а?

— За теб изпомпването на нефта от няколко километра дълбочина е вълнуващо. Аз пък се вълнувам от мъртъвци.

— Добре, добре. Покажи ми още нещо. — В бавното движение на главата му имаше повече благосклонност, отколкото в обикновено утвърдително кимване.

Наш не се замисли за детинското задоволство, което изпитваше, докато обясняваше всяка снимка. Може би старият човек му се подиграваше или пък се опитваше да заличи годините на отчуждение, а може и наистина да проявяваше интерес. Беше му безразлично.

Когато приключиха, питиетата им бяха пресушени и сервитьорът им хвърляше мрачни погледи. Тримата излязоха от сепарето. Наш остави на масата по-голям бакшиш, отколкото мъжът заслужаваше.

Баща му винаги му се бе струвал голям като живота и дяволски плашещ. Сега бяха на една височина и синът най-после беше качил петнайсет килограма. Гмурнаха се във влажния ад и спряха на тротоара. Наш вдъхна дълбоко соления въздух. Предпочиташе глинестия, блатист мирис на Котънблум пред солта. Винаги го бе предпочитал.

— Вероятно трябва да предупредя леля Леора, иначе може да припадне в антрето. Кога смяташ да се появиш?

Баща му се беше обърнал към океана, въпреки че не можеше да го види от мястото, на което бяха застанали.

— Нищо не ме задържа тук. Какво ще кажеш да дойда утре? Или е твърде скоро?

Странно чувство разтърси Наш. Баща му си нямаше никого.

— Не, не е.

Възрастният мъж се залюля на краката си.

— Значи, ще се видим утре? Надявам се да се срещаме по-често, Тали.

— Сигурна съм в това, господин Хоторн. — Протегна му ръката си, но той я дръпна в тромава прегръдка.

— Родителите ти бяха добри хора. Бях прекалено потънал в собствената си скръб тогава, за да ти предложа нещо повече, за което дълбоко съжалявам. Моля те, наричай ме Джак.

— Благодаря, Джак.

Баща му пъхна ръце в предните джобове на дънките и направи няколко крачки назад, преди да се обърне и да тръгне надолу по улицата. Наш остана загледан след него, докато се скри зад ъгъла.

— Уау, това беше интересно. — Ироничната забележка на Тали го накара да се засмее.

— Съвсем различно от онова, което очаквах.

— Но мина добре, нали? — Преплете пръсти с неговите, докато вървяха обратно към джипа.

— Мислиш ли?

— Това е втори шанс, Наш.

Качиха се в колата, той включи двигателя, но не потегли веднага. Климатикът едва успяваше да надвие горещия въздух. Непознатите минаваха покрай тях, всеки със своята история за разочарования, която да разкаже, или тайна, която да скрие.

— Когато майка ти почина, ти изгуби и двамата си родители, нали? Също като мен. Не осъзнавах… — Притисна се към него и прокара върха на пръстите си по татуировката над лакътя му.

Той улови ръката й в своята.

— Той беше жив. Някъде там. Лутах се между желанието си да го накарам да се гордее с мен и да му покажа среден пръст.

— Много мило, че му предложи място, където да отседне.

— Даже и с леля Леора?

Устните й се изкривиха в усмивка.

— Даже с нея. Струва ми се, че е доста поомекнала с годините.

— Благодаря ти, че дойде с мен.

— Така правят гаджетата, нали?

Между тях избухна нещо, което не можеше да се определи, но пораждаше у него едновременно страх и радост. Натисна педала на газта и потегли към дома.

На връщане към Котънблум не разговаряха много. Той не я попита, а тя не възрази, когато зави към неговата къща. Най-после бяха на една и съща страница от една и съща книга.

Хвана го за ръката и го дръпна към спалнята на таванския етаж. Той свали очилата си и ги остави настрана. Смъкна ризата и я захвърли на пода като бяло знаме на капитулацията си.

Посегна към тениската й, но тя отблъсна ръцете му и се наведе, за да скрие лице в извивката на врата му. Устните й погъделичкаха меката кожа под ухото му. Държеше се като сладко, много сладко момиче.

Наш разплете плитката, зарови пръсти в косата й и дръпна главата й назад. Целувката му беше едновременно властна и умолителна. След бурната среща с баща му искаше нещо обикновено и просто. После щеше да й се реваншира.

Посегна отново към тениската, но тя отстъпи назад. Зачервените й от целувки устни се разтвориха, сякаш искаше да му каже нещо. Вместо това започна да го хапе и целува по челюстта и врата, спускайки се бавно към гърдите. Едва когато ръцете й стигнаха до колана на панталона, той разбра намерението й.

— Не е нужно да…

Дланта й се притисна към издутината отпред и неубедителният му протест беше забравен. Шортите се свлякоха до глезените му. Помагайки си с крака, той събу последователно обувките си, срита ги настрани и остана само по бельо.

Точно както онази сутрин, която изгаряше паметта му, възбудата му беше силна и видима. С безсрамна лекота тя прокара пръсти по цялата дължина на члена му.

— Сънувах те така… застанала на колене пред мен, но винаги се събуждах с усещането, че съм безчувствен негодник. — Докато говореше, навиваше дългата й тъмна коса около ръцете си.

Тя вдигна лице и в зелените й очи проблеснаха весели искри:

— Не разбираш ли? Мечтая за това още от онази сутрин. — Гласът й се сниши до шепот. — Искам да те направя щастлив.

Не му даде възможност да отговори. Смъкна боксерките, обви ръка около него и докосна върха с устни. Затвори очи и отвори устата си.

Опита се да остане неподвижен, но инстинктът надделя и той стегна бедрата си, вкопчил ръце в тъмната коса. Малък остатък от съзнанието му, който надничаше иззад първичната нужда, го възпираше да натисне прекалено силно и дълбоко. Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг. Ханшът му застина.

Беше като изображение върху снимка, уловило ги в момент на интимност. Очите й бяха огромни, лицето зачервено, косата й разрошена. Неговата нужда се измести на заден план. Извади члена си от устата й, изправи я на крака и я привлече към себе си. Боксерките се увиха около глезените му. Срита ги встрани и остана съвсем гол, докато тя беше облечена. Но нямаше да е за дълго.

Целуна я продължително и дълбоко, докато се бореше с късите панталони. Накрая те се свлякоха на земята. Тениската последва ризата му в другия край на стаята и се приземи като пурпурно петно върху бялото. Разкопча сутиена с една ръка и го смъкна. С всяка съблечена дреха нетърпението му се усилваше.

Суровите емоции му пречеха да постигне нужното му облекчение. Избута я назад, докато коленете й се притиснаха в матрака и тя се отпусна върху леглото. Продължи да наглася тялото й, като се наместваше между разтворените крака.

Беше готов да я обладае, когато забеляза стичащата се по бузата й сълза. Улови я с устни и соленият вкус заглуши примитивното му намерение.

— Какво има?

— Ами ако не знам какво да правя?

Той инстинктивно разбра, че нямаше предвид секса. Подпря ръце от двете страни на главата й, но се затрудняваше да измисли думи с повече от една сричка.

— Ще се справим.

Върхът на члена му докосна влажния отвор и бедрата му се стегнаха.

— Но ако не съм толкова добра в това, колкото ти?

Отговорът му беше пълен с изненада и смях.

— Ние с теб не се състезаваме. Това е проучване. Също както някога с теб изследвахме заедно реката.

— Вече не сме деца.

— Повярвай ми, знам. — Завъртя бедра върху нейните и ерекцията му най-накрая влезе в нея. Улови дъха й с целувка. С един силен тласък проникна дълбоко. Устните й се отделиха от неговите, гърбът й се изви на дъга.

Всяко движение крадеше частица от здравия разум, докато думите се изгубиха в мъглата от надигащия се оргазъм. И все пак, по някакъв начин, този път беше по-различно.

Искаше му се да се отдаде изяло на физическото усещане, но не го направи. Тя свърши, шепнейки името му. Целуна я мълчаливо и я последва с последно силно повдигане на ханша.

Нямаше представа колко време измина, преди целувките, с които тя обсипваше раменете и врата му, да го съживят. Претърколи се от нея и погледна проблясващото небе в ясната нощ. Тя се отдръпна, карайки го да повдигне глава, за да види как деликатният й гръб изчезва към банята.

Не съм достатъчно добра, бе казала тя. Едва не се разсмя отново. Не само беше най-невероятната любовница, която беше имал, но сега, когато защитните й стени се сринаха, сладостта й придаваше различен вкус на всичко в живота му.

Когато плискането на водата в банята престана, той се намести в леглото, облягайки се на възглавниците. Почти очакваше да поиска една от тениските му, но тя се пъхна гола под завивките, притисна се към него и сложи глава на рамото му.

Все още беше рано за сън, с който да сложат край на деня. Откровенията и драматизмът го изнервяха и имаше само един начин да се успокои.

— Мога ли да ти почета?

Ръката, галеща гърдите му, застина. Хвърлената от него граната увисна между тях.

— Има нещо, което искам да чуеш. Може ли?

Тали се обърна по гръб, нагласи възглавницата и дръпна чаршафа до врата си.

— Добре. Можеш да си четеш, докато аз… — Погледът й обходи стаята.

— Ще лежиш и ще се наслаждаваш? Виж, не искам да те карам да се чувстваш неловко или нещо такова. Говоря за нещо, което искам да споделя с теб. Ще ми позволиш ли?

Тя повдигна рамене с видима неохота. Наш се спусна по стълбите, за да вземе нужната му книга. От години не я бе отварял, затова му бяха необходими няколко минути, докато я открие в библиотеката.

Върна се в спалнята и запрелиства страниците, сякаш му бяха стари приятели, с които се срещаше след дълга раздяла.

— Винаги ли се разхождаш гол?

Той вдигна поглед. Широко отворените й очи бяха приковани под кръста му. Притискаше чаршафа към брадичката си като ужасена девица. Подобна реакция от жената, лежала стенеща под него преди по-малко от половин час, го накара да се разсмее.

Отпусна се на леглото, без да си направи труда да се завие.

— Госпожице Форнет, вие вече сте напълно компрометирана — каза с плътен южняшки акцент.

— Ако не се прикриете веднага, господине, няма да съм в състояние да контролирам поривите си, непристойни за една почтена дама. — Имитиращият Скарлет О’Хара глас беше пълен с достатъчно дрезгави обещания, за да накара кръвта му да закипи.

Наведе се за целувка, но преметна завивката върху бедрата си. Ръцете й масажираха раменете му, чаршафът се свлече до кръста й. Преди меките, съвършени гърди да го разсеят, той го дръпна обратно до брадичката й и се отдръпна:

— Дотук с това, ненаситна, дива жено.

Кръстоса крака в глезените, отгърна на първа страница и приглади листа.

Тя го спря, преди да започне да чете:

— Я чакай малко. Това е детска книга.

— Хари Потър. За всеки, който някога се е чувствал изоставен. За всяка неприятна ситуация. Не мога да ти кажа колко пъти съм го препрочитал. Тогава.

— След смъртта на майка ти?

— И след като изгубих и теб — прошепна той, преди да насочи цялото си внимание към книгата.