Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (11)

Глава девета

Целувката им промени всичко.

Новият му списък щеше да съдържа като основна точка да целува устните й и като подточки — всички останали места по тялото й, някои от които можеше да назове, други не. Трябваше да си припомни книгата Анатомията на Грей. Щом се наситеше да я целува, имаше още стотина други неща, които искаше да направи на нея и… с нея. Самоконтролът, който си бе наложил, беше достоен за медал. Дотук с „Пурпурното сърце“^[1]. Имаше ли награда за сини топки?

Дори нямаше да се преструва, че не беше мислил за нея като за жена, откакто се беше върнал. В крайна сметка нали точно затова и отиде в „Таверната на Ривършак“. Не за да прави секс с нея, а да я опознае, да разбере дали в жената все още се спотайваше момичето, което си спомняше. То си беше там, но той откри, че силната, способна жена, в която се беше превърнало, е още по-пленителна.

В прегръдките му обаче изглеждаше уязвима и малко неуверена. Комбинацията проблесна като предупреждение някъде дълбоко в съзнанието му, което не се беше фокусирало изцяло между краката му. Трябваше да действа бавно. Да я спечели.

— Това беше обикновена целувка. — Изрече бялата лъжа само заради Тали. Онова, което споделиха, не беше обикновено нито за него, нито за нея. Усети как трепери, долови същото отчаяние, с каквото се бе борил и той, но не искаше тя да го избягва, защото чувства неудобство или страх от силата на чувствата му. Въпреки това не изпитваше угризения да използва своя списък като предлог да прекарва повече време с нея.

Стояха един до друг. Тишината беше тежка и тягостна, в пълен контраст с предишните им закачки. Обгръщаше ги звездно одеяло, луната хвърляше снопчета мека светлина.

— Обичам луизианските нощи. От години не съм намирала време да стоя неподвижно и да гледам звездите. — Гласът й се прокрадна тихо между тях. — Ето там е сечището до къщата на чичо Дел. В ясните вечери излизах и лягах точно в средата. Виждах единствено оградените с дървета звезди. Те са толкова много, а всяка е с нещо различна. Караха ме да се чувствам пораснала и малка, незначителна и уникална. Сигурно звучи глупаво.

— Съвсем не. В продължение на векове хората са ги наблюдавали и са търсили отговори в тях. — Прочисти гърлото си, проклинайки отчуждения си, академичен тон. С работата си на преподавател и постоянното ровене в книги се чувстваше комфортно. Реалният свят го плашеше. — Някои нощи, когато майка ми не можеше да заспи от болка, излизах навън. Взирах се в небето и мечтаех да мога да отлетя на друга планета, където ще бъда специален. Нали разбираш, нещо като Супермен.

Ръката й покри неговата. Той разхлаби пръсти върху релсата, без да усеща хапещата хладина на метала върху дланта си, докато тя не го докосна.

— Разбирам.

Изречено от всеки друг, това щеше да прозвучи банално, но произнесена от нея, тази едничка дума отекна в гърдите му като истина.

— Иска ми се да бях прекарвал повече време с нея накрая. Да я слушам, да й задавам въпроси. Гледам снимки и си я спомням, но в действителност не я познавам. Трябваше да положа повече усилия.

— Ти беше само на десет години, Наш. На тази възраст смъртта е абстрактно понятие. А ти се изправяше срещу нея всеки ден.

От него се изтръгна признание, което никога не бе казвал на глас и отказваше да изрече дори пред себе си:

— Част от мен изпита облекчение, когато тя почина.

Отпусна глава на рамото си, далече от нея. Потискан с десетилетия срам изскочи на повърхността, сякаш всичко се бе случило вчера. Дробовете му се свиха, отказвайки да приемат въздуха, който вдишваше през устата. Някъде отдалече чу думите й, но не можеше да ги различи заради бученето в ушите си. Падна на колене и придърпа раницата по-близо. Беше преживял това достатъчно пъти, за да не се паникьосва. Нямаше опасност да умре. Пристъпите му не бяха толкова тежки.

Бръкна в страничния джоб и извади инхалатора. Оковите, стягащи дробовете му, се разхлабиха, но сърцето му продължи да бие учестено, като че ли скачаше на въже. Тя се бе отпуснала на колене до него с протегнати ръце, сякаш се страхуваше да го докосне, въпреки че искаше. Очите й бяха огромни и бездънни.

— Добре съм — успокои я задъхано.

— Уплаши ме. — Едва сега се осмели да го докосне. Вкопчи се в раменете му и го притегли за прегръдка, докато все още стояха на колене. Едната й длан се плъзна по гърдите и притисна сърцето му. — Щеше ли да умреш, ако нямаше инхалатор? Ами ако го беше изпуснал?

— Нямаше да умра. Може би щях да припадна. И сигурно щеше да е неудобно да се обадим на Бърза помощ, защото сме тук незаконно. — В гласа му се прокрадна закачка, на която тя не откликна.

— По-добре да си тръгваме. — Гласът й беше тих и в същото време твърд и далечен. — Имаш нужда от почивка.

Дали укорителната му изповед не я отблъсна? Кой човек може да изпита облекчение от смъртта на друг, особено когато става въпрос за един от родителите му? Реши, че с някои неща е по-добре да се справя сам в кошмарите си и прибра в раницата всички доказателства за пребиваването им на кулата.

След кратък спор кой да тръгне пръв той я поведе надолу по стълбата. Ако се подхлъзнеше, можеше да я хване. Пристъпът му се оказа сравнително лек и той бързо се възстанови. Прекалено загриженият й тон го подразни. Напомни му суетенето на леля Леора в отдавна отминалото детство.

Седнаха в джипа, без да си говорят и само бръмченето на двигателя запълваше тишината. Наш направи обратен завой и се включи в главния път.

Просеката между дърветата откриваше шосето, което се виеше напред. В следващия момент проблеснаха фарове, които осветиха купето и го заслепиха.

Платното побираше само една кола, затова се оказаха приклещени, докато двата автомобила се изравниха само на няколко сантиметра разстояние. Червено-синята лампа на служебния просветна, но сирена не прозвуча. Наш изключи дългите светлини и спусна стъклото, без да изключва мотора. Един полицай слезе и намести колана с оръжието си.

— Познаваш ли го? — попита той Тали.

— Уейн Бери, шерифът. Свястно момче при нормални обстоятелства.

Полицаят ги държеше приковани с фаровете, докато с джобно фенерче осветяваше пътя си към мястото на Тали. Освети купето и заслепи Наш като с отблясък на светкавица от фотоапарат, преди да насочи кръглия сноп светлина към земята. Почука на стъклото и тя го свали.

— Я да видим сега. Това със сигурност е най-невероятният джип, който някога съм виждал. И Тали Форнет. А кой е приятелят ти? — Уейн изглеждаше на четирийсет и няколко и въпреки че гласът му беше строг, Наш можеше да се закълне, че мъжът беше свикнал да се усмихва повече, отколкото да се преструва на сериозен.

— Наш Хоторн. — Той протегна ръка пред гърдите на спътницата си.

Уейн прехвърли фенерчето и стисна силно дланта му.

— Момчето на госпожица Леора? — В гласа му се прокрадна любопитство, но не и подозрение.

— Да, племенникът й. Ще преподавам в местния колеж идната есен.

— Очаквах да видя някакви тийнейджъри, решили да пуснат още няколко фойерверка или да повредят общинска собственост. Само не ми казвайте, че сте замисляли нещо неприлично.

— Зависи какво разбираш под неприлично, Уейн.

— Например да боядисате водната кула. Не мислите ли, че сте малко възрастни за това?

Тя сложи ръка върху бедрото на Наш. Мускулът под нея потръпна и ноктите й се забиха в плътта.

— Ами, ние двамата бяхме… Нали ги разбираш тези неща — сладникаво проточи Тали.

— Да, госпожице. — Полицаят прочисти гърлото си с вид на човек, който съжалява, че не може да се телепортира веднага обратно в участъка. — Но трябва да намерите друго място да… Това е енорийска земя, нали разбирате. Чисто технически в момента сте в нарушение.

— Вече се прибирахме. Можеш да обиколиш наоколо и да се убедиш, че няма никакви шеги. — Тя се наклони към Наш и ръката й се премести към вътрешния шев на късия му панталон. — Не можеш ли да ни пуснеш и да се престориш, че не си ни виждал? Никой не знае, че ние двамата сме… е, сещаш се.

Уейн сведе глава и адамовата му ябълка подскочи:

— Разбира се, Тали. Просто стойте далече от този терен, чухте ли?

— Да. Благодаря ти, Уейн — подвикна тя след полицая, който се качи в патрулната кола и освободи пътя.

Наш се обърна към нея и сведе лице само на няколко сантиметра от нейното. Тали беше изрекла всичко с единствената цел да ги измъкне от бъркотията. Една целувка, макар и дълбока, съблазнителна и вцепеняваща, не означаваше, че тази вечер бяха излезли на истинска среща. Без значение какво беше казала на Хийт, а сега и на Уейн.

Езикът й, стрелкащ се по пресъхналата долна устна, го накара да пожелае да направи дългите целувки две. Не можеше да откъсне поглед от устата й. Белите зъби, забити в меката плът, се скриха бавно, сякаш го предизвикваха нарочно.

Устните се раздвижиха, думите й бавно проникнаха до размътеното му съзнание:

— Уейн ще ни чака на главния път. По-добре да тръгваме.

Той прочисти гърлото си и се стегна, преди да потегли и да включи отново фаровете. Тали се оказа права. Полицейската кола се бе спотаила в тясна отбивка и ги изпрати с клаксон. Наш махна на Уейн през прозореца и се насочи към града. Пътят беше пуст. Но тя не се върна на мястото си. Остана с длан върху крака му и подпряла лице на стегнатото рамо.

Обви ръка около нея и тя намести глава под брадичката му, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Без да откъсва очи от пътя, наведе глава достатъчно, за да усети косата й върху устните си и да вдъхне аромата на диви цветя от шампоана й.

Километрите се топяха бързо въпреки ниската скорост. Двете части на града бяха притихнали. Купчина боклук и един изоставен пикап бяха единствените доказателства за отминалото празненство. Спря зад колата й, без да знае какво да прави. Тя не се отдръпна, а разпери пръсти върху гърдите му.

— Облекчението, че някой се е отървал от болката или че животът ти вече не се върти около нечия болест, не е причина да изпитваш вина, Наш. Това е съвсем естествено. Особено за едно десетгодишно дете. Крайно време е да го приемеш и да се помириш със себе си. — Пръстите й описваха кръгове около сърцето му.

Угризенията му се стопиха. Не изчезнаха напълно, но след опрощението на Тали станаха по-поносими и изгубиха доминиращата си роля. Не можеше да прецени дали причината беше в думите й, в топлината на напевния глас или в самата нея. Просто затвори очи и облегна глава назад.

Тя го целуна бързо по бузата, отвори вратата и изскочи от колата, преди да успее да реагира. Наш се надвеси навън и извика над покрива на колата:

— Талула…

— Ще се видим друг път, професоре. Можеш да наминеш във фитнеса, ако искаш, за да обсъдим останалите точки от списъка ти.

Наш се помоли да не си бе въобразил флиртуващите нотки в гласа й. Тя скочи в колата си и изчезна от погледа му, преди да успее да й отговори. Седна отново в джипа и потегли обратно към малката си къща. Неизразходваната възбуда, разпадането на чувството за вина, глождеща го в продължение на десетилетия, и разочарованието от края на вечерта се залутаха в съзнанието му в неприятна смесица.

На следващия ден беше обещал на Регън да се заеме с беседката. Тя настояваше да е готова много преди фестивала, до който оставаха още два месеца. Колкото и да негодуваше срещу постоянните й натяквания за стари задължения към нея, нямаше нищо против да помага. Страничната работа го спасяваше от поредното потъване в книгите. Освен това постройката беше прекалено проста в сравнение с архитектурата на средновековна Европа.

Приближи натруфената къща и потисна надигналата се тръпка на отвращение. Слава богу, този дом беше само временна спирка. В представите му за бъдещето единственото постоянно присъствие беше на реката. Искаше да има възможност да я вижда, да я чува, да я докосва.

Дългосрочните му планове включваха къща на брега, за предпочитане от страната на Луизиана. Леля му не разбираше неговата пристрастност към реката, но всяка сутрин оставяше вестника отворен на страницата с обяви за продажба на недвижими имоти.

Изпълни всички рутинни действия, преди да се пъхне гол под завивката с книга в ръце. Думите винаги му носеха някакъв особен комфорт. Героите, доста различни от заобикалящите го хора, постепенно се превърнаха в негови приятели, докато растеше. Но тази вечер не можеше да се съсредоточи.

Какво ли правеше Тали? Дали лежеше в леглото и мислеше за него? По дяволите, надяваше се да е така. Затвори книгата и изгаси осветлението. Каква ли беше следващата точка от списъка? Да се гмуркат голи? Представяше си как водата се плъзга по голото й тяло и неговата ръка проследява траекторията й. Да я разсъблече толкова скоро му се струваше самонадеяно и не се вписваше в плановете му за бавно съблазняване. Първо трябваше да я заведе на ресторант. Една приятна вечеря с танци и едва след това плуване без дрехи.

Истината беше, че щеше да се чувства щастлив да седи на края на кея с потопени във водата крака, без да прави нищо, стига да е с нея. Осъзнаването на това колко силно се беше увлякъл по нея успокои донякъде развълнуваното му съзнание. Не че мисълта не го плашеше. Напротив. Но му се струваше неизбежно. Това усещане беше нещо, което носеше със себе си, откакто се помнеше. Той беше роден, за да обича Талула Форнет.

 

 

На следващата сутрин спря джипа на ръба на обгорялата трева около старата беседка, недалече от рамката на новата. Багажникът беше пълен с летви и инструменти. Разглеждайки внимателно скицата, реши, че ще може да се справи с пода и пейките сам, но за покрива ще му трябва помощ.

Влагата затрудняваше дълбокото дишане. В резултат на два часа упорит труд се появи почти завършен осмоъгълен под. Той се огледа наоколо. Неделната сутрин предполагаше, че магазините са затворени, а повечето хора бяха на църква. Хвана подгъва на тениската, изхлузи я презглава и я захвърли настрани. Потта бързо изсъхна от лекия, охлаждащ бриз. Залови се отново за работа, коленичил на пода с пневматичен пистолет за пирони в ръка.

Силно почукване го накара да вдигне глава. Тали стоеше облегната на един от подпорните стълбове с две кутии кока-кола. Беше в спортен екип — потник, шорти и обувки за тенис, вързала косата си на висока конска опашка.

— Имаш ли нужда от почивка?

Наш остави инструмента, вдигна предпазните очила на главата си и се изправи, като раздвижи уморено схванатия си гръб.

— Ти сигурно си екстрасенс.

Взе потната кутийка и я допря до челото си, преди да махне алуминиевата капачка. Половината от съдържанието изчезна, преди да спре да си поеме дъх. Ледената напитка му подейства като божествен балсам.

— Ето, вземи и тази. Имаш нужда от това повече от мен. — Тали му подаде другата кока-кола.

Той я пое, седна на завършената част от пода в сянката, хвърляна от колата, и протегна крака навън. Тя спря недалеч от него и започна да чертае кръгове в пръстта с върха на обувката си.

— Защо си мислех, че днес ще отвориш фитнеса най-рано следобед? — Загледа се към небето, където слънцето почти беше достигнало най-високата си точка.

— Наближава обяд, а и трябваше да пресметна разходите за едно нещо, което Сойер иска от мен за фестивала. — Звучеше странно и той се опита да разгадае изражението й, но цялото й внимание беше съсредоточено върху движението на крака й в прахта. Може би целувката им беше променила нещата, и то не към добро.

— Добре ли си? — попита и докосна рамото й.

— Аз съм напълно и съвсем добре. Сериозно. Няма проблем. — Проточи леко думата „няма“, изправи се и се отдръпна от него. — Просто те видях и ми се стори доста… разгорещен. — Погледът й се плъзна към гърдите му и се спря там.

Тя го оглеждаше. Отново. Вълна на облекчение и прилив на възбуда ускориха пулса му. Може би трябваше да мине направо към плуването без дрехи.

— Какво ще кажеш да…?

— Наш? О, Наш, къде си? — откъм просеката се разнесе напевният глас на леля му Леора.

Можеше ли да се скрие и да се престори, че не я е чул? Но вече не беше дете.

Излезе от сянката и извика:

— Тук съм.

Възрастната дама се приближи със същите обувки на нисък ток, каквито винаги носеше. Той често се чудеше дали не ги беше купила на едро някъде през осемдесетте години. Памучната й рокля на цветя също беше от друга епоха, но нищо, освен ако някой не изгореше до пепел всичките й дрехи, не можеше да я накара да пазарува от модните бутици, никнещи постоянно в Котънблум. Водеше със себе си руса жена, която държеше за ръката.

— Спомняш си Бейли, нали? Бяхте в един клас.

Стомахът му се сви и се преобърна няколко пъти. Същото чувство, с което се бореше всяка сутрин преди училище. Извади очилата си от страничния джоб на работния панталон, сложи ги и двете жени веднага застанаха на фокус.

Бейли все още бе запазила хубостта си от годините на участие в конкурса за красота на Мисисипи, но тежкият й грим й придаваше типично южняшко излъчване, а кожата й имаше неестествен оранжев блясък. Как можеше да я забрави, след като го преследваше в кошмарите му месеци наред?

— Разбира се. Как си, Бейли? — отвърна той с пресилена, безразлична усмивка.

— О, чудесно. Госпожица Леора постоянно ми говори за теб. Каза, че си преподавател в колежа и работиш върху някаква книга. — Дори когато говореше, устните й почти не се движеха, което я правеше да изглежда като манекен на вентрилоквист.

— Църквата организира ежегодния си летен пикник в събота — впери поглед в него леля му.

Той много добре знаеше какво си мислеше. Освен че размахваше листа с обяви за недвижими имоти, тя се бе заела при всяка възможност да го представя на подходящи жени от своята църква.

— Звучи горещо, но и забавно, сигурен съм.

— Бейли е известна със своята картофена салата — продължи възрастната жена.

Всички стояха в мълчаливо очакване, докато тя не му отправи още един загадъчен поглед, сякаш думите „картофена салата“ бяха код за нещо съвсем различно. Но Наш не се интересуваше нито от кулинарните умения на Бейли, нито от нищо друго, което можеше да му предложи.

Той се обърна към Тали с надеждата, че ако включи и нея, може би ще успее да промени посоката на разговора, но в този момент леля му отново се обади:

— Мислех си, че с Бейли можете да отидете заедно на пикника.

Наш се обърна рязко и отвори уста, но не каза нищо. Веднага щом останеха насаме, щяха да проведат много сериозен разговор. Усмивката на Бейли светна с още няколко вата.

Той отстъпи назад, обви ръка около Тали и я притегли към себе си:

— Съжалявам, лельо Леора, но с Тали точно си правехме планове за събота. Бейли, познаваш ли приятелката ми?

Усмивката на жената леко помръкна, но остана на мястото си, сякаш правеше това постоянно. Да се усмихва пред лицето на разочарованието. Задоволството, което изпита, след като я унизи пред свидетели, го изуми.

Тали също се усмихна сковано:

— Не мисля, че пътищата ни някога са се пресичали.

— Ти си треньор по аеробика във фитнес? — посочи дрехите й Бейли.

— Тали притежава фитнес залата на другия бряг на реката.

Бейли издаде нечленоразделен звук, сякаш беше не толкова впечатлена, колкото изненадана. Наш имаше чувството, че тя знае всичко за Тали, но се прави на глупачка, за да спечели предимство.

— Ти ме покани да ти бъда дама на бала. Помниш ли? — Тя пристъпи напред и наклони глава настрани в откровен флирт.

Унизителният инцидент се бе връщал в спомените му поне хиляда пъти. Очевидно е бил заблуден.

— Така ли? Е, времената се менят, нали? — Подигравката в думите му не остана незабелязана. Погледът, който му отправи, го накара да се запита дали така се чувстваше мъжкият в мига, преди да бъде погълнат от богомолката.

— Можеш да доведеш и госпожица Талула на пикника, щом вече сте си направили планове да бъдете заедно — с неприкрита неохота се обади леля му.

— Всъщност ще правим нещо съвсем друго.

— Какво? — попита тя.

— Да, какво? — обърна се към него Тали, без да отблъсква ръката му.

— Ще я водя на танци в Джексън.

— Така ли? — възкликнаха едновременно леля му и Тали, почти еднакво учудени.

Възрастната дама потупа ръката на другата жена:

— Е, в такъв случай можеш да изведеш Бейли утре вечер. Тя ми сподели колко много иска да те опознае, след като вече и двамата сте пораснали.

Всъщност Бейли имаше вид на човек, който предпочита да се оттегли от битката, за да ближе раните си. Беше взривил този мост. Надигащият се в гърдите му злобен смях заплашваше всеки момент да избухне.

— Съжалявам, но двамата с Тали ще отидем да пийнем по нещо утре вечер, след като затвори залата.

Ноктите й се забиха дълбоко в кожата му. Двамата с леля му се гледаха дълго в очите. Накрая тя се предаде и се обърна към Бейли:

— Е, тогава някой друг път. Би ли ме изпратила обратно до „Юрганените пчели“, скъпа?

— Разбира се, госпожице Леора.

Леля му пъхна ръка под лакътя на Бейли и двете поеха назад заедно, приближили глави. Тя щеше да продължи да минира пътя му с различни „подходящи“ жени от църквата си. Не беше човек, който се отказва лесно, още повече, след като и двамата бяха очертали фронтовете си.

Веднага щом се отдалечиха достатъчно, Тали се отдръпна от него и избърса ръце в шортите си.

— Извинявай, че те накарах да се изпотиш — обади се той. — И съжалявам, че те забърках в това.

— Нямах нищо против. Ти игра честно, още повече, след като казах на Хийт и Уейн, че сме гаджета. — Ъгълчето на устата й се повдигна леко: — Не мога да повярвам, че си поканил Бейли да ти бъде дама на бала. Спомням си, че съм виждала нейни снимки във вестника. Кралица на красотата, Мис Котънблум. Наистина си се целил нависоко, приятел.

— Даже не можеш да си представиш. Събирах кураж в продължение на няколко седмици. Резултат от прекаленото четене на комикси, където неудачникът в крайна сметка успява да спечели момичето. И хормони. А може би просто глупост. — Прокара ръка през косата си и се засмя мрачно: — Аз не просто се провалих и сгромолясах. Направо се съсипах. Определено го смятам за един от петте най-унизителни момента в живота ми.

— Уф! Защо годините в гимназията трябва да са толкова тежки? — Тали се облегна на една от подпорните колони.

Той застана до нея, подпря ръка на стълба и се промъкна по-близо, за да използва сянката:

— Беше ти трудно заради оценките или заради приятелите, които си си избрала?

— И двете. — Тали ритна с крак в прахта и сведе поглед. — Всички очакваха женския вариант на Сойер и естествено, останаха много разочаровани.

— Съмнявам се, че е било точно така.

— Няма как да изтълкуваш погрешно думи като: „Брат ти е толкова умен, какво се е случило с теб?“, или: „Защо не можеш да бъдеш като него?“. Сойер беше добър във всичко, капитан на бейзболния отбор. Сигурно щях сериозно да го намразя, ако не беше най-добрият брат на света. — През болката от детството се прокрадна лека усмивка.

— А за мен гимназията беше нещо като чистилище.

— Аха. Но веднага след завършването избяга. Далече. Видя света със собствените си очи — процеди тя със странна, неочаквана завист.

— Щом толкова си мразила Котънблум, защо не го напусна?

По тялото й мина тръпка въпреки палещото слънце. Чудесен въпрос. Същият, който сама си задаваше отново и отново. Понякога наистина роптаеше срещу града. Чувстваше се закотвена, хваната в капан. Но от друга страна, родното място й създаваше усещане за сигурност. Не беше чувство, което приемаше за даденост, особено когато в него само за миг можеха да се случат катастрофални неща.

— Не мразя Котънблум. — Тонът й беше отбранителен, но и съвсем искрен.

Обичаше работата си, семейството, приятелите. Обичаше да ходи в ресторанта на Руфъс, без да й се налага да поръчва, защото той винаги знаеше какво иска. Колкото и да беше болезнено понякога, харесваше й да слуша истории за майка си и баща си и да чува колко добри хора са били. Ако си тръгнеше, коя щеше да бъде?

Погледна часовника си и отстъпи встрани, благодарна, че има извинение да избяга.

— Тренировката ми започва след петнайсет минути. Ще се видим скоро, предполагам.

— Чакай малко. Аз не хвърлях само прах в очите на леля ми. Хайде да отидем да пийнем по нещо утре вечер.

— Мислиш, че тя може да те провери?

Смехът му я върна в настоящето и уталожи тягостното чувство от неприятните спомени, към които я беше тласнал.

— Не казвам, че не е способна да го направи, но причината да те поканя, е друга. Просто искам да изляза с теб. Това проблем ли е?

Той грабна тениската, но вместо да я облече, започна да бърше с нея потта от гърдите си. Тали проследи с поглед движението, обзета от желание да я вземе от ръцете му и сама да довърши останалата работа.

Проблемът беше, че този мъж превръщаше мозъка й в каша от неприлични сексуални желания. Вече на няколко пъти й се налагаше да полага усилие да се въздържа да не го оближе, когато се разголваше пред нея. Какво ли биха си помислили Бейли и леля му?

— Не. Не е проблем.

— Много добре. А в събота наистина можем да отскочим до Джаксън. Как ти се струва?

Да се размотават из града в „щастливия час“^[2] беше едно. Но да отидат в Джексън за вечеря вече си беше намек за истинска любовна среща.

— За списъка ти ли става въпрос? Защото трябва да те уверя, че пропускането на бала не ме накара да будувам нощем, изпълнена със самосъжаление.

— Аз пък ще ти разкажа колко дълго не можех да заспя, след като Бейли ме отряза — намигна й той.

Прилив на вълнение я накара да пристъпи от крак на крак, въпреки че не й отговори на въпроса за списъка му.

— Ще ме заведеш на някое приятно място? Не на печените пилета, които Църквата продава с благотворителна цел?

Той отметна глава и се разсмя с глас. Тали не можеше да откъсне поглед от опънатите мускули на шията му. И все още усмихвайки се, отвърна:

— Мисля, че ще успея да измисля нещо по-интересно. Но поне, доколкото си спомням, пилетата им бяха страхотни.

Устните й се изкривиха в подобие на усмивка. Тя побутна с върха на обувката си едно глухарче, изникнало сред овъглената трева, и изгледа Наш през спуснати мигли.

— Значи ме използваш, за да провалиш опитите на леля ти да те сватоса?

— Не би ме осъдила да седя на четирийсетградусова жега, да похапвам гранясала картофена салата и да водя безсмислени разговори с всяка подходяща жена в Котънблум, нали? — Гласът му се сниши до дрезгав шепот: — Хайде, мислех, че сме приятели.

Наистина ли бяха приятели? Навремето със сигурност, но агресията, надигнала се у нея при мисълта за рояка от отчаяни жени от църковната общност, тълпящи се около Наш, съвсем не беше приятелска. Той беше най-желаният ерген в Котънблум и Тали нямаше да позволи на никоя от тях да го спечели. Не и след целувката им.

Кимна утвърдително и той потърка ръцете си една в друга:

— Чудесно. Ще бъде забавно.

Забавно. Щом искаше да я карат бавно и просто да си прекарват добре, щеше да играе по неговите правила. Всъщност така може би беше по-добре. Ако нещата не приемеха сериозен обрат, нямаше да има причина да му сподели за дислексията си.

Опита се да влезе в същия небрежен, закачлив тон:

— Опасяваш се, че ще приключим със списъка ти чак в края на лятото?

— Даже по-дълго, надявам се. — Внезапният преход от безобиден хумор към тлееща настойчивост я накара да се запита какво ли се бе променило у него след целувката им. Стомахът й се сви неприятно. — В колко затваряш утре?

— Обикновено в понеделник това е работа на Рийд. Ще бъда готова към шест. — Отново погледна часовника си. — Мили боже, трябва да бързам. Тренировката ми започва след пет минути.

— Ще дойда да те взема в шест. — Той вдигна ръката й към устните си и я целуна.

Кой правеше това в днешно време? Би трябвало да изглежда нелепо. Но при него се получаваше с финес. Може би защото беше пътувал по света, докато тя рядко напускаше границите на енорията. Когато я пусна, тя докосна мястото, все още хладно от устните му, сякаш целувката беше нещо осезаемо.

Отдръпна се точно когато той се подпря на колоната и скръсти ръце. От лекото движение мускулите му се стегнаха, подчертавайки твърдите плочки на гърдите му. Тали преглътна, давайки си сметка, че трябва да отмести поглед, преди да се спъне в нещо и да се изложи.

Наш се държеше като безупречен джентълмен и единствената й мисъл беше да се освободи от работа и да проучи всеки сантиметър от тялото му на пода на беседката. Това щеше да даде на паството на „Църквата на Христа“ в Котънблум материал за клюки седмици наред. Точно преди да се озове в реката, тя се обърна и се затича към фитнеса.

Що за игра играеше той с този свой списък? Притесняваше ли я, ако това означаваше, че ще прекарват доста време заедно? Не. Признанието изскочи в съзнанието й като неонов надпис. Независимо дали ставаше въпрос за две седмици, месец или до края на лятото, щеше да се придържа към плана им. В един момент щяха да изпълнят всички точки и забавленията щяха да приключат. Всички хубави неща си имаха край.