Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (10)

Глава осма

Тали приглади с ръка обикновения потник и късите черни панталони. Шляпането на джапанките й отекваше в празната спортна зала. Може би трябваше да си донесе някаква лятна рокля, за да се преоблече за кварталното празненство в чест на Четвърти юли. Не. Това не беше среща. А и роклята щеше да изглежда нелепо, като се имаха предвид плановете им за вечерта. Въпреки това остави косата си пусната.

За пореден път погледна часовника. Минаваше шест, а Наш още го нямаше. Ами ако е премислил? Не можеше да го обвини. Боядисването на водната кула не беше нещо, което възрастни, почтени членове на обществото трябваше да правят. Разочарованието се прокрадваше зад нервното й вълнение и заплашваше да се излее, в случай че се беше отказал.

Телефонът й иззвъня и тя побърза да отговори, без да погледне дисплея.

— Май излизането тази вечер се проваля, а?

Секунда мълчание.

— Какво говориш, по дяволите?

Ледени тръпки минаха по тялото й. Ръмжащият глас на Хийт някога й действаше възбуждащо, но сега разпозна в него само естествената му тактика за сплашване. Мразеше, че винаги й се отразяваше. Ръката, стискаща телефона, ставаше все по-лепкава.

— Престани да ми звъниш. — Устните й едва се движеха и думите звучаха неубедително.

— Искам да знам какво, по дяволите, става между теб и оня смотаняк Наш.

Гневът, съскащ като оголен електрически кабел, й помогна да развърже езика си:

— Той е много повече от теб. И за твое сведение по една случайност ми е… — В съзнанието й се мерна думата приятел, но от устата й излезе нещо съвсем друго: — … гадже. Аз продължавам напред, което впрочем трябва да направиш и ти.

— Я не се занасяй. Няма шанс да излизаш със смахнатия Наш. Поразпитах наоколо. Той е момче чудо, преподавател в колежа. Прекалено е умен. Вие двамата нямате нищо общо.

Думите му я пронизаха като физически удар. Позната болка сви корема й. Същата, с която се бе борила всеки ден на път към училище, където я посрещаха със снизхождение и присмех. Сравнението със Сойер, който беше отличник на класа и капитан на бейзболния отбор, само още повече подчертаваше усилията й както в ученето, така и в обществото.

В края на втората година един енергичен, ентусиазиран учител предложи на администрацията да я подложат на тест за когнитивни увреждания. Диагнозата дислексия я ужаси, но в същото време й донесе известно облекчение. На практика не беше идиот, но дори с допълнителна помощ училището си оставаше мъчително. Оценките на приемните изпити в колежа й бяха писани по милост.

— С Наш имаме много общи неща. — Дълбоко в себе си знаеше, че не е глупава. Гласът й потрепери и заглъхна неуверено. Свързваше ли ги наистина нещо, освен няколко спомена от детството? Разтърси глава и съсредоточи цялото си внимание върху Хийт. — А най-хубавото е, че той не е глупак.

— Ще ме умоляваш да се върнеш при мен, скъпа. — В тона му се прокрадна заплашителна нотка.

— Ако не ме оставиш на мира, ще отида в полицията и ще поискам ограничителна заповед. Ясно ли ти е?

В слушалката се разнесе двоен сигнал. Той беше затворил. Тали се загледа в дисплея с разтреперани ръце. Пустотата във фитнеса обикновено не я притесняваше, но сега имаше нужда да бъде заобиколена от хора. Излезе навън, заключи вратата и я изпробва със силно натискане. Някой я потупа по рамото, карайки я да потръпне вътрешно и да вдигне ръка, свита в юмрук.

— Ей, по-спокойно. Без удари под кръста, моля! — С лека усмивка и сериозни очи, Наш отстъпи назад с вдигнати ръце в знак, че се предава.

— Извинявай. Свари ме неподготвена.

— Не мислех, че изобщо някога си неподготвена — измърмори той. Прозвуча като критика, но преди да успее да го попита, той улови с пръсти увиснал отпред кичур. Ръката му беше само на сантиметри от гърдите й. Тялото й се залюля към него, преди да се насили да стъпи здраво на високите токове. — Бях забравил колко е хубава косата ти.

Обзета от необясним младежки срам, тя издърпа кичура и го прибра зад ухото си.

— Вече бях решила да се откажа да те чакам.

— Отбих се при „Юрганените пчели“. Леля Леора и приятелките й са решили най-после да довършат патриотичния юрган.

— Забележителна всеотдайност.

Ръката му се обви около кръста й, топлината му се разля по тялото й. Тръгнаха един до друг към реката. Нехармонични звуци от няколко инструмента отекваха в тухлените стени.

— Няма да се изненадам, ако хората оставят вратите си отворени, за да се насладят на бриза и музиката.

— Защо просто не дойдат? Може би ще е добре да оставят различията си настрана и да забравят за фестивалите поне за една нощ. Нещо като примирие.

— Някои от дамите сигурно ще се включат в играта, но леля Леора поставя себе си над подобно лекомислие. — В потока на речта му от време на време се прокрадваше чужд акцент, което я караше да се чуди дали изобщо го познава.

През последните няколко дни през града преминаваше хладен фронт, който им донесе известно облекчение от горещината и влагата. Нощта беше приятна и суха, северният вятър развяваше косата й. Носещата се музика ги насочи към Ривър стрийт. Сойер беше докарал общинския генератор, който обикновено пазеха за строителна или ремонтна работа.

Чичо й стоеше в предната част на издигнатата платформа, потропваше с крак и плъзгаше пръсти по струните на мандолината. След като се преместиха в караваната, често го чуваше да свири, а понякога и да пее, а музиката се подсилваше от ромона на реката. Въпреки че не можеше да различи думите, начинът, по който ги изливаше, докосваше сърцето й и я караше да плаче във възглавницата, когато беше дете. Зад спокойната си, безгрижна усмивка той познаваше душевната мъка.

— Добър е. — Наш кимна с брадичка към него. — Впрочем целият състав е невероятен.

— Повечето от тях са свирили заедно поне десет години. Чичо Делмар е най-младият от всички. Предишният им басист си счупи бедрото миналата есен и го настаниха в старчески дом. Не съм сигурна дали си намериха друг, но изглежда са успели да уговорят някого да се присъедини към тях. — Черен мъж на средна възраст със закръглен корем свиреше изправен, със затворени очи, като потропваше с месестите си крака в ритъма на музиката. — Напоследък няма много желаещи да свирят блуграс.

— И аз някога свирех малко на китара. — Лицето му беше безизразно, ръцете пъхнати дълбоко в джобовете.

— Не знаех.

— Доста често оставах сам. — Зад простичкото изявление сякаш се криеше огромна болка, но той се усмихна. — Леля Леора искаше да уча пиано. Аз настоях за китарата. Бях останал с впечатлението, че китаристите омайват всички мацки в колежа.

Нейните устни също се изкривиха в усмивка:

— Проработи ли?

— Малко известен факт е, че дори „Стълба към небето“^[1] не може да предаде някакво очарование на шестнайсетгодишен първокурсник, покрит с младежки пъпки, борещ се с всички останали признаци на пубертета.

Въпреки че се усмихваше, самотата все още се спотайваше под повърхността. Тя допря лице до рамото му, пъхна ръка под лакътя и го стисна леко:

— Трябва да е било много страшно.

Той повдигна рамене под бузата й:

— Свободата е риск, неизвестността плаши. Така стоят нещата.

Като се имаше предвид, че беше извървял целия кръг и сега тъпчеше на едно място в Котънблум, Тали не беше склонна да се съгласи. Някой я бутна леко в ханша, тя измъкна ръката си изпод неговата и преплете пръсти пред тялото си.

— Какво ти става, момиче? Как си, Наш? — Монро надникна през нея, за да му се усмихне.

Той я погледна с шеговита почуда:

— Не мога да повярвам, че си дошла от тази страна на реката. Какво ще каже Регън?

— Най-вероятно, че спя с врага — намигна му тя.

Кейд приближи към тях. Подаде на Монро лимонада, преди да я прегърне през раменете и да я притегли плътно до себе си.

— Как я караш, сестричке? — Пресегна се и я стисна за врата. Баща им го правеше постоянно и Тали се запита дали това беше несъзнателен жест от негова страна. — Здрасти, Наш. Леля ти знае ли, че си се сближил с цял куп блатни плъхове? Учуден съм, че не се е опитала да те заключи в стаята ти.

— Никога не й се е налагало да ме заключва в стаята ми, докато растяхме. Просто не ме канеха никъде. — Смехът му не помогна с нищо срещу настъпилата неловка тишина.

— Изненадан съм, че не направи опит да се измъкнеш надолу да видиш сестра ми — подхвърли Кейд, щом песента свърши.

Наш издаде нещо средно между смях и въздишка:

— Напротив, идвах.

— Какво? Кога? — Тали се обърна и се вторачи в профила му.

Той се залюля на пети и дръпна яката на ризата си.

— Не е толкова важно.

Тя долови, че за него е било точно толкова съдбовно, колкото и нейният опит да го види.

— Кажи ми все пак.

— Ходих с колелото до старата ви къща няколко пъти, преди да разбера, че сте се преместили. — Мускулът отстрани на челюстта му трепна. — После, един ден след обяд, избягах от училище. Бях на четиринайсет, струва ми се. Първокурсник. Беше… тежък ден. — Тя отново усети, че омаловажаваше случката. — Чаках те отвън. Надявах се да те хвана, преди да се качиш в автобуса.

Трябва да е било през първата й година в новото училище. Резултатите от приемните изпити я изпратиха в класа за напреднали по математика и за изоставащи по всички останали предмети. По-голямата част от деня й минаваше сред деца, които се бяха научили да не ги е грижа за нищо. На нея все още й пукаше, но й беше по-лесно да се преструва на безразлична.

— И откри ли ме?

— Видях те. Едва те познах. Беше пораснала. Променена. Облечена цялата в черно. Черен грим и бледа кожа. С обица на носа. Дори косата ти изглаждаше по-тъмна. Аз бях все още нисък, кльощав и носех очила. Качи се в кола с няколко по-големи момчета. И се прибрах обратно с колелото си. — Избликът на сарказъм смекчи тъжната горчивина на спомена му.

— Обица на носа? — Почти усети погледа на Кейд на тила си.

— Беше фалшива. И си бях сложила временна боя за коса. Стилът на готите^[2] беше типичен за повечето деца от класа ми… Нека да кажем, че просто се опитвах да се впиша. — Тя плъзна длани по ръката му и сниши глас, за да не я чуят брат й и Монро: — Ако се беше приближил, щях да седна върху кормилото на колелото ти и да тръгна с теб. Кълна се.

— Значи съдбата е била против нас тогава.

Тали не беше сигурна дали същите сили не работеха против тях тук и в този момент, но премълча.

Нещо червено попадна в периферното й зрение.

— Здравейте отново! — Бърди застана пред тях с ръце на кръста и широко разкрачени крака. Тази вечер плитките й бяха идеално подравнени и гладки, ластиците подхождаха на черно-червената тиролска рокля на точки, панделките й се спускаха от двете страни на врата й.

Монро се усмихна:

— Ти пък коя си?

Момичето посочи към гърдите си:

— Аз съм Маргарет Тачър. — Четиримата избухнаха в смях. Тя изсумтя обидено и скръсти ръце. — Защо възрастните винаги се смеят, когато кажа името си?

— Не се смеем на теб, Бърди. Казваш се като една силна, умна жена от Англия, която също си има прякор. Наричаха я Желязната лейди. — Наш все още се усмихваше, но тя кимна замислено.

— Чудя се дали и аз мога да стана Желязна лейди?

— Мисля, че можеш да станеш каквато поискаш — отвърна той с такава увереност, че момичето вирна брадичка.

— Бърди живее в старата къща на Наш — обясни Тали и хвърли поглед към Кейд, на който той не реагира. — Харесва ли ти музиката, мила?

— Не много, но татко я обожава. Той е ей там горе. — Тя пъхна език в празнината от липсващите си зъби и кимна с глава към сцената.

— И моят чичо е там. Свири на мандолината.

— Познавам господин Дел. Много е добър. Винаги има бонбони за мен, макар да са разтопени и смачкани в джоба му. — Бърди хвана ръката на Наш и го задърпа. — О, трябва да дойдеш да се запознаеш с мама. Тя си мисли, че съм те измислила и доста си изпатих. Нямам търпение да видя лицето й, когато й представя момчето от гардероба ми.

— Е, това съвсем не ме кара да изглеждам страховито, нали? — Наш се усмихна към Тали, но остави Бърди да го отведе.

Тали им помаха с пръсти. Двамата спряха в средата на тълпата и се огледаха. Сред истинска вихрушка от поли на червени и черни точки, той вдигна момиченцето на раменете си, за да може да потърси майка си сред множеството. Тръгна в посоката, която му показваше с ръка, все още кацнала на рамото му. Тя се смееше и се носеше над музиката и публиката.

— Виж ти, виж ти, виж ти — прошепна Кейд в ухото на сестра си.

Тя трепна и изтри нелепата усмивка от лицето си, като прочисти гърло. Монро беше въвлечена в разговор с около шейсетгодишна жена, която непрекъснато тикаше лакът в лицето й.

— Какво?

— Да не би да си се хванала с Наш?

— А това теб засяга ли те по някакъв начин? — В думите й се прокрадна старото негодувание.

Кейд повдигна вежди и се усмихна лукаво:

— Не. Но ми се струва, че току-що отговори на въпроса ми.

Тали го сграбчи за рамото:

— Между нас няма нищо, така че да не си посмял да разнасяш наоколо подобни слухове. Просто излизаме понякога, това е. Като стари приятели. — Отдръпна ръка и се обърна към оркестъра, така че брат й да не разбере, че не беше съвсем откровена, но и не го бе излъгала. Все още сама не знаеше какво бяха един за друг.

— Вие бяхте неразделни като деца. Чувал съм мама и татко често да си говорят за това.

Тя изсумтя:

— И какво казваха?

— Мама твърдеше, че трябва да си имаш поне още един приятел, за предпочитане момиче. Но татко се смееше и я успокояваше, че си още прекалено малка, за да избягаш от къщи и да се омъжиш.

Почти можеше да чуе смеха на баща им, от който големият му корем се тресеше. Понякога, когато наистина се радваше за нещо, Сойер се смееше по същия начин. Спомените я връхлетяха и изпълниха празнината в нея.

— Радвам се, че поднових отношенията си с Наш, знаеш ли? Той беше най-добрият ми приятел. Когато си помисля как стояха нещата, преди те да загинат, колко щастливи бяхме, винаги се натъжавам. Спомените ми с него не са… свързани с тъга. Глупаво ли ти звучи?

Кейд обви ръка около раменете й:

— Иска ми се да можех да направя нещата по-лесни, по-добри. Опитвах се. — Гласът му стана по-плътен.

Тали се обърна и го прегърна. Само защото беше по-голям и пое отговорността за нея и Сойер след смъртта на родителите им, той се бе превърнал от весел забавен брат, в мрачен сериозен човек само за една нощ. Никога не го видя да плаче. Сега, когато беше по-голяма и малко по-мъдра, разбра, че беше страдал много, дори повече, отколкото тя и Сойер. Трябваше да се справя не само с болката от миналото, но и с отговорностите на бъдещето.

— Справи се чудесно, Кейд.

— Какво? Да не би да съм пропуснал поканата за голяма семейна прегръдка? — Ръцете на Сойер се обвиха около тях.

Тали се зарадва на появата му, защото в противен случай можеше да се поддаде на изкушението и да натовари Кейд с всичките си тревоги, а тези, през които беше минал, му стигаха за един живот.

— Страшно много хора, нали? — Сойер огледа тълпата с критичен поглед и се намръщи.

— Наистина — съгласи се сестра му.

— Изглежда, всички доста се забавляват.

— Хората винаги се забавляват, Сойер. Какво има? — попита тя.

— Предишният ми шеф се отметна от обещанието си да направи дарение, след като напуснах и не мога да го виня, а Регън ми отмъкна оркестъра на Котънблум, Мисисипи, с обещанието да им осигури нова туба. Ами ако фестивалът се окаже катастрофа?

— Усилията ти да се подредят витрините на магазините направиха чудеса. След като премахна по-голямата част от графитите, мостът изглежда съвсем различно. Цветята са прекрасни. За да мине успешно, ти трябват само музика и храна. Целта е всички да се съберат заедно — успокои го Тали.

— Целта е да впечатля онези журналисти и да спечеля паричната награда. — Подръпна горната си устна, преди да добави: — И да събера всички заедно.

Наш се върна, след като беше изгубил Бърди, но пък се беше сдобил с два орехови пая.

— Ако смяташ да ги изядеш и двата — отбеляза Тали, като местеше пръст от единия към другия, — най-добре си купи абонаментна карта за фитнеса.

— Бих се справил поне с единия, но си помислих да попитам дамите от „Юрганените пчели“ дали не проявяват интерес.

— Да — изсъска Сойер и сплете дългите си пръсти като злодей от анимационен филм. — Ти се превръщаш в моето тайно оръжие, Наш. Онези стари матрони сигурно си мислят, че още ядеш захарен памук, нали? Регън може и да е кмет, но именно те командват града, а все още не са заявили подкрепата си за нея, нали така?

Наш повдигна вежди над рамките на очилата си, но само кимна с глава към пешеходния мост и протегна единия пай:

— Искаш ли да ми помогнеш, Тали?

Тя взе сладкиша, но Сойер я сграбчи за рамото:

— Ужасна идея. Тя само ще провали плана ти.

Другият поклати глава:

— Нямам никакъв пъклен план. Просто ще предложа пай на приятна група възрастни дами. Впрочем гледай на мен като на Швейцария. Надявам се и двата фестивала да пожънат успех.

Сойер пристъпи към него и опря пръст в гърдите му:

— Но ти показа своята лоялност към Луизиана по време на операцията със зайците.

Наш го потупа по рамото.

— Сойер, мой човек, ти направо си се побъркал с този Ден на труда. Идваш ли, Тали? — Без да я изчака, тръгна към пешеходния мост.

Тали прегърна брат си през кръста.

— Знаеш ли, той е прав. Ти постепенно започваш да си губиш ума.

Сойер я избута шеговито и тя се втурна да настигне Наш. Страната откъм Мисисипи изглеждаше неестествено спокойна и тиха. Погледна през рамо към приятелите и съседите си, които се смееха и пиеха, а някои дори се опитваха да заглушат музиката. Сцената изглеждаше нереална, като на филм. Сякаш се бяха наговорили, двамата спряха едновременно на моста и погледнаха към водата.

— Най-смешното е, че на реката й е съвсем безразлично.

— Кое?

— Разногласието, което е предизвикала в този град. Носи се бавно и го задълбочава все повече с всяка изминала година. — Тя изстърга с нокът парче избеляла от слънцето кафява боя.

Той се обърна към нея и се облегна на парапета.

— Не мислиш ли, че когато поколението на леля Леора си отиде, нещата ще започнат да се оправят?

Тя завиждаше на оптимизма му. Но най-вече му завиждаше за способността му да се приспособява. И двамата бяха преживели своите лични трагедии, но на него не му беше необходимо да търси повод за смях или усмивка.

— Надявам се, но съперничеството е насаждано сред децата от двете страни години наред. Ние все още сме блатни плъхове, докато те са от „висшето общество“.

— Предполагам, че съм от рядката порода, в която има и от двете.

Докато се изкачваха по склона към общата площ, мократа от росата трева гъделичкаше краката й. Скелетът на новата беседка се издигаше като феникс насред обгорялата земя.

Светлината от магазина на „Юрганените пчели“ се процеждаше през тесния процеп на леко разделените завеси, но Наш се оказа прав — вратата беше подпряна със стол. Наоколо се носеше гласът на чичо Делмар, който пееше неостаряваща блуграс балада в натрапчива минорна тоналност.

— Мисля, че е по-добре да изчакам отвън да им занесеш пайовете. — Подаде му сладкиша, но той отказа да го вземе. Вероятно госпожица Ефи беше вътре, но също и госпожица Леора.

— Не. Ти си моя приятелка. Освен това аз съм Швейцария, забрави ли?

Усмихнат, той отвори вратата с крак. Гласовете се надигнаха насреща им като хор. Тали се промъкна след него, надявайки се да се слее със завивките, провесени по протежението на цялата пътека, но кракът й закачи металната дръжка на стола, подпиращ вратата. Тя се стовари на пода с трясък и вратата се затръшна, заглушавайки музиката. Настъпи тишина. Всички погледи се обърнаха към нея.

— Донесохме ви пай. — Надяваше се да не звучи толкова глупаво, колкото се чувстваше, но ако се съдеше по изражението на госпожица Леора, вече беше зачислена към групата на селските идиоти. По лицето й плъзна гореща червенина.

Няколкото секунди след грандиозното й появяване й се сториха цяла вечност. Устните на Наш трепнаха и колкото и невероятно да беше, тя му се усмихна в отговор. Той пое нещата в свои ръце и поведе дамите след себе си като Пайд Пайпър^[3].

Госпожица Марта се появи от задната стая с картонени чинии, пластмасови вилици и специален сребърен нож. Наследила магазина след смъртта на майка си, тя беше с десетина години по-млада от останалите. Жената се засуети, създавайки около себе си суматоха, която според Тали беше излишна и отблъскваща.

Госпожица Ефи се промъкна към нея с парче от сладкиша:

— Каква чудесна изненада! Забавлявахте ли се?

— Да, докато Наш ме домъкна тук — измърмори момичето.

— О, я стига. Ние сме съвсем безобидни. — Възрастната дама се засмя многозначително, когато Наш подвикна на Тали да му занесе втория пай.

Тя приближи предпазливо, сякаш жените бяха глутница диви кучета, готови да й отхапят ръката. Остави сладкиша на плота и една от тях го плъзна към Наш, който стоеше обграден от няколко бърборещи дами на достолепна възраст.

Той раздаде последните парчета. Тъй като всяка получи по едно, всички се оттеглиха и се разделиха на групи, към които Тали дори не би направила опит да се присъедини. Даже госпожица Ефи бе въвлечена в разговор. Отстъпи заднешком към стената, забола поглед в краката си.

И се блъсна в нечие топло тяло.

— Ужасно съжалявам.

Дребна жена със сиви букли и очила с дебелината на бутилка я погледна с усмивка:

— Не се притеснявай, мила. Ти си Талула Форнет, нали? Чувала съм за теб — каза тя с глас на аристократка от друга епоха.

— Да — насили се да се усмихне Тали, питайки се какви ли слухове се носеха наоколо. Госпожица Леора стоеше само на три крачки и вече слухтеше към тях.

— А аз съм Вера Карсън.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Карсън. — Фамилията беше една от най-старите в Котънблум. Съпругът й е бил кмет точно когато градът се е разделил, но повече от двайсет години беше вдовица.

— Имах намерение да поговоря с теб и ето ти сега сгоден случай.

Тали потисна порива да погледне през рамо:

— С мен?

— Ефи е пощуряла по теб и твоя фитнес. Струва ми се… ами ние всички се надяваме, че можеш да организираш курс за възрастни хора.

— Курс? — повтори само с устни момичето.

— Аеробика. Или може би йога. Миналия месец в списанието на Американската асоциация на пенсионерите^[4] пишеше колко е полезна йогата за старите кости. — Усмивката на госпожа Карсън създаваше впечатление за искреност.

— И някои от юрганените дами проявяват интерес? — Тали махна с ръка към групите жени, но погледът й попадна върху госпожица Леора, която се бе промъкнала по-близо към тях, макар да се преструваше, че не им обръща внимание.

Веждите на госпожа Карсън се повдигнаха над очилата, усмивката й стана дяволита:

— Не всички от юрганения ни кръг са склонни да опитат нещо ново, но сред нас има и авантюристки. Ако разпространим мълвата сред църковните общности, нищо чудно да се сдобиеш с повече възрастни курсистки, отколкото можеш да се справиш.

Прилив на вълнение накара Тали да се усмихне. Специалността й не беше работа с хора от третата възраст, но можеше да се научи.

— В момента работя върху плановете си за разширяване на дейност на залата. Студио за йога е сред приоритетите ми. Междувременно мога да разработя няколко не много натоварващи упражнения по аеробика, за да пробвате.

— Ще ми обясниш подробностите, а пък аз ще разглася наоколо. Бизнесът от двете страни на реката трябва да си помага взаимно, не мислиш ли? — В очите на жената блесна послание, което Тали не успя да разгадае.

— Да, така е. — Щеше да разтърси възторжено ръката на госпожа Карсън в знак на доверие, ако дамата не държеше парче орехов пай.

Госпожа Карсън се отдалечи с грация, напомняща актриса от старите черно-бели филми. Една от групите бъбрещи жени се разтвори, за да я приеме.

Наш облегна рамо на стената до Тали и протегна картонена чиния с тънко парче пай:

— Последното. Можем да си го разделим.

Отвори уста, за да сподели с него новината, но преди да успее да заговори, той пъхна в нея хапка от сладкиша. Тя изсумтя със задоволство, наслаждавайки се на вкуса.

Наш облиза долната си устна, сякаш също беше опитал нещо сладко. Моментът изглеждаше странно интимен, въпреки че около тях жужаха двайсетина матрони.

— Твой ред е. — Тя взе оставената пластмасова вилица, отчупи парченце и го вдигна към устата му. Той го лапна и задъвка.

Леля му приближи към тях с вид на човек, който съжалява, че не разполага с метален лост.

Племенникът й отправи половинчата усмивка, но не се отдръпна от Тали.

— Наслаждаваш ли се на музиката? Искаш ли да подпра пак вратата?

— Намирам я за доста старомодна — изсумтя госпожица Леора.

— Делмар Форнет има уникален глас, ако питаш мен.

— Е, не те питам — изстреля в отговор тя. Зад хапливите думи се криеха други емоции. Чувства, които Тали не можеше да определи, но със сигурност не вещаеха нищо добро за някой, носещ името Форнет.

— Лельо Леора — каза Наш с нотка на предупреждение в гласа.

— Колко мило, че помогнахте на Наш да ни донесе пая, госпожице Талула.

— Можете да ме наричате Тали. — Още щом го изрече, разбра, че е направила поредната погрешна стъпка.

Госпожица Леора сви устни. Въпреки изминалите години, пулсът на Тали се ускори и на върха на езика й кацнаха познатите недодялани извинения. Снизхождението на старата дама беше нейният криптонит^[5]. Чувстваше се безсилна да се изправи срещу него.

— Смятам да си тръгна, преди да започнат фойерверките. Ти ще се прибереш ли скоро, Наш?

— Всъщност смятаме да останем още малко. Не знам точно кога ще се върна. Ще се видим утре сутринта.

Пронизващият поглед, с който сякаш чрез телепатия се опитваше да му внуши нещо, изобщо не смути Наш. Госпожица Леора се предаде и изсумтя недоволно:

— Добре. Внимавай. — В предупреждението се съдържаше намек, че Тали беше опасна. И като се имаха предвид плановете им за вечерта, може би старата дама наистина притежаваше свръхестествени способности.

— Ще довършиш това, нали, Тали? — Наш обра останалия пай с вилицата си. Тя се загледа в нея, докато зрението й се замъгли. Усети сладкия, плътен царевичен сироп върху устните си и ги разтвори. Лицето му сякаш се приближи и в стаята вече не съществуваше никой друг. — Да вървим. — Той подаде празната чиния на леля си и поведе Тали към вратата, докосвайки я леко по гърба. Щом се озоваха навън, каза: — Извинявай за леля. Тя има тежък характер, но е добронамерена.

Почти същото бе казала и госпожица Ефи. Тали виждаше само една огорчена жена.

— Не бих използвала точно тази дума. Но няма нищо, свикнала съм. Никога не ме е харесвала. Не е ли странно, че се отнася толкова добре към госпожица Ефи, но само при споменаването на името Форнет става жлъчна?

— Нямам представа какъв е проблемът й. Знам, че семейството е било против майка ми да се премести на другия бряг на реката и да се омъжи за баща ми. Не съм сигурен дали е свързано с тази история за „блатните плъхове“ и „аристократите“, или пък са очаквали да направи по-подходящ избор. А може би и двете.

— Баща ти е работил упорито, за да й осигури добър живот. Тук няма място за срам. — Спомняше си само смътно Джак Хоторн, който винаги се отнасяше добре с нея.

— Работеше много и почти не се задържаше у дома — процеди той с горчивина, каквато никога не бе чувала от него.

Вместо да му предлага банална утеха, Тали пъхна ръката си в неговата. Не си падаше много по този жест, но с Наш й изглеждаше съвсем естествен.

Нощта утихна. Някъде далече чичо й Делмар и съставът му си прибираха инструментите. Няколко души се въртяха в задната част на сцената, докато тълпата отдолу беше нараствала през цялата вечер.

— Изглежда, подготвят фойерверките. Да побързаме.

Заобиколиха множеството, като кимаха и махаха с ръце на съседи и познати. Слава богу, никой от братята й не се виждаше наоколо, а улицата, на която оставиха колата, беше пуста. Колкото по-малко въпроси, толкова по-добре. Тя грабна чантата със спрея и се настани на седалката до него.

Очакването бе глождило подсъзнанието й през цялата вечер. Беше забравила какъв прилив на адреналин можеше да предизвика една малко налудничава постъпка. А присъствието на Наш придаваше нов нюанс на приключението.

— Червеното все още ли е любимият ти цвят?

— Не мога да повярвам, че си спомняш — засмя се той.

— Цветът на Супермен. А помниш ли кой е моят? — попита го напрегнато.

— Чакай да видя. Синият, когато беше на около шест, но на осем реши, че е много скучен и реши, че е зеленикавият.

Тали си отдъхна и се загледа през прозореца, за да не му позволи да види усмивката и блясъка на внезапно бликналите сълзи. Отговорът му беше по-важен от простичкия въпрос.

— Все още имам слабост към зеленикавото, но сега черното е запазената ми марка.

— Тъмна и опасна. Подхожда ти — шеговито подметна той.

— Обикновено с тъмни и опасни жени ли излизаш? — Нямаше нужда да маскира закачливия флирт в гласа си.

— Ние излизаме ли? — обърна се към нея Наш.

Срамът я изгаряше отвътре навън.

— Нямах предвид… Разбира се, че не смятам това за среща. Казах го просто така — завърши унило.

Той измърмори нещо и се протегна към нея. Тали си пое дълбоко въздух и го задържа, но вместо да я докосне, извади нещо иззад седалката.

— Направих някои проучвания днес следобед и се оказа, че Котънблум може да се похвали с повече от една водна кула. Имаш ли предпочитания?

Върху картата, която разгъна, блестяха половин дузина светодиоди. Тя избухна в смях. Господин Организираност.

— Хайде да се спрем на най-уединената и най-близката. Онази в енорията на Котънблум, близо до стария пазар на Сайлъс. Помниш ли къде е?

— Мисля, че да, но не ме оставяй да пропусна отбивката. — С няколко маневри мина покрай тълпата и множеството паркирани коли и пое по енорийския път.

Тя открехна прозореца, облегна глава на седалката и затвори очи. Нощният въздух се втурна в купето и развя косата пред лицето й. Земният аромат на бор, вода и тиня се вля в кръвта и мина през сърцето й.

— Трябва да ти кажа нещо — каза, без да отваря очи.

— Какво? — Думата увисна предупредително между тях.

— Ами, аз така да се каже… в известен смисъл… казах на Хийт, че сме гаджета. Само за да го разкарам и надявам се, да сложа край на постоянните обаждания.

— Кога стана това?

— Точно преди да се видим тази вечер. Обади ми се пак, за да разбере какви са отношенията ми с теб. — Отвори очи и го погледна. Ръцете му стискаха здраво волана, устните му се изкривиха в гримаса. Очевидно чувството му за хумор имаше предел, който тя неразумно беше прехвърлила. — Ти се ядоса. Не трябваше да…

— Да, направо съм бесен. Но не на теб. Какво искаш да направиш? — В гласа му се прокрадна грубост, придаваща му мрачно и опасно излъчване.

Тя знаеше какво я пита: дали щеше да се обърне към полицията, или към братята си? Точно сега й се искаше да изпълзи в скута му и да преоткрие усещането за утеха и топлина, които я обгръщаха като защитно одеяло, когато се събуди в леглото му.

— Искам да се кача на водната кула и да обезобразя част от общинската собственост. Какво ще кажеш?

Не каза нищо. Старият пазар се появи иззад завоя. Той представляваше раковина от бетонни блокове, а израсналата отвътре трева беше по-висока от стените. Покривът беше рухнал отдавна. Подпряната на входната врата избеляла табела рекламираше живи червеи и студена кока-кола.

Наш пое напряко по изронения бордюр на изоставения паркинг. Под дърветата тъмнината вземаше надмощие над мрака, фаровете осветяваха обраслия път. Висока до коленете трева очертаваше двата коловоза.

Джипът се люшкаше напред-назад, рояци насекоми се въртяха в двата дълги снопа светлина. Сивите подпори на кулата се появиха иззад сенките и той спря до ниска ограда, заобикаляща основата.

Двигателят заглъхна. Сега дори контролното табло не ги осветяваше. Относителната тишина и тъмнината я обгръщаха като пашкул и можеше да седи с него в купето цялата нощ. Той се наведе над средната седалка и обърна лицето й само леко докосвайки брадичката й с пръст.

— Сигурна ли си, че си добре? — Гласът му беше нисък, с нотка на все още кипящ гняв, но устата му беше толкова близо, че кожата на ръцете й настръхна от лекия полъх на дъха му. Топлината му я обгърна, беше едновременно възбуждаща и успокояваща.

За първи път от много време осъзна, че й се искаше да сподели всичките си проблеми, но вкоренените дълбоко навици я накараха да отвърне прекалено бодро:

— Разбира се. Всичко е наред.

— Не ти вярвам.

Как успя да види истината зад неискрената й усмивка? Тя се отказа от преструвките. Вътрешното напрежение търсеше отдушник, но да излее сърцето си пред Наш не беше най-приемливото решение.

Тали се раздвижи първа, отдръпна се и слезе от колата. Нощта беше всичко друго, но не и тиха. Призивът на цикадите се снижаваше и извисяваше като океански вълни, жабите си търсеха партньори, нежната песен на щурците успяваше да надделее над останалия шум. Меката светлина на надничащата отгоре луна блестеше по върховете на дърветата.

— Какво мислиш? Вълнуваш ли се? — погледна към кулата тя. Въпреки че беше една от най-ниските в града, дори само стоенето под нея и гледането нагоре предизвикваше световъртеж.

— Притеснявам се, че съм се побъркал.

— Онази, която изкачих в гимназията, беше още по-висока.

— Е, забавно ли беше, или страшно?

— И двете. Както знаеш, понякога това важи за най-хубавите неща.

— Това ли си правила? Такива ли бяха развлеченията ти? — Звучеше така, сякаш сега лудата беше тя.

Защо го беше направила наистина? Някой я беше провокирал. Някакво момче със сплъстена, боядисана в черно коса и обици на ушите. След като идеята я обсеби, изкачването беше вече по-скоро въпрос на изпълнение, отколкото на кураж. Това беше акт на неподчинение.

— Направих го по-скоро от гняв, отколкото за забавление. Начин да докажа, че съществувам. — Нощният шум заглуши гласа й.

Сред какофонията от звуци дори не беше сигурна, че я е чул. Оскъдната светлина се отразяваше в очилата му и оставяше изражението му в тайна.

— А защо ще се катериш тази вечер?

За да съм с теб. Отговорът беше плашещо прост или може би просто плашещ. Но изтъкна друга причина:

— Защото ти ме предизвика. Готов ли си за едно приключение с мен?

Усмивката му си имаше свое собствено гравитационно поле. Всичките й проблеми и тревоги избледняха и й се сториха маловажни.

Стълбата към върха беше отворена на около четири метра височина, след което метална решетка заобикаляше в полукръг към гърба с цел безопасност. Тя си пое дълбоко въздух и стъпи на първото стъпало. Ръцете й се хлъзнаха по неравния, прояден от ръжда метал.

— Мили боже, ние наистина ще го направим, нали? — подвикна той.

Тали му хвърли усмивка през рамо:

— Хайде, това е за списъка ти. — Смехът й го накара да пристъпи напред.

— Опитвам се да потисна силното си чувство за самосъхранение, но давай, води нататък. — Потупа я по рамото и й подаде малко джобно фенерче.

Тя го включи, стисна го между зъбите си и се заизкачва, като през няколко стъпала поглеждаше надолу, за да се увери, че Наш я следва. Прехвърли се през преградата и се озова на правоъгълна площадка, дълга два и широка около метър и двайсет. Изглеждаше съвсем нова, защото металът беше гладък и лъскав. Подскочи няколко пъти и реши, че е стабилна.

Той прескочи решетката и поради тясното пространство застана съвсем близо до нея. Раменете им се докосваха, ръцете им лежаха на няколко сантиметра една от друга върху парапета. Минутите минаваха. Докато Тали се взираше над върховете на дърветата към Котънблум, всичките й други сетива бяха насочени към него.

Лекото движение на тялото му, когато вдишваше и издишваше, топлината между тях, предизвикваща трепет дълбоко в нея, ароматът на гора на лосиона му, достатъчно деликатна, за да я накара да зарови лице в извивката на врата му.

Спомни си как бе наблюдавала Наш да скача на въже без риза, грациозен и пъргав. Опитът й да скрие изумения поглед на широко отворените си очи доведе до необходимост да се преоблече в чисти дрехи. Вторият й сблъсък с голите му гърди беше точно толкова стряскащ, колкото и първият. Препъването й беше съвсем безобидно, но допирът до влажните мускули се оказа истинското падане. Не можеше да престане да мисли какво ли щеше да бъде усещането, ако плъзнеше ръце по тях. И ако продължеше по-надолу.

Различни цветове избухнаха над дърветата, последвани от гърмежи секунда по-късно. Тя се качи на най-ниската релса, вдигна ръце и извика към нощното небе, обзета от вълнуващо усещане за свобода.

Наш обви ръка около бедрата й като котва и се засмя:

— Ти наистина си луда.

Зарята продължи около петнайсет минути и приключи с кратък, непрекъснат залп от звук и светлина.

— Оттук не може да се каже къде свършва Луизиана и започва Мисисипи, нали? — избоботи гласът му сред все още незаглъхналото ехо на фойерверките.

Дърветата се простираха докъдето стигаше погледът й, но реката беше някъде там, долу, бавна и извиваща се. У нея се зароди някакво странно покровителствено чувство:

— Често ли разказваше на хората за нашия малък град, за да се посмеете?

— Не говорех много за вкъщи.

— Защо? — Тя скочи от релсата и подпря бедро на нея.

— Когато заминах, все едно излязох от някаква приказка. Да говоря за родния си дом или да анализирам детството си по някакъв начин щеше да я развали.

Как можеше да гледа с носталгия назад към умиращата си майка, към самотата и тормоза в училище?

— В каква приказка си живял ти? Защото моят живот се приближава повече до трагедия или може би до филм на ужасите.

Той се обърна към нея, прибра кичур коса зад ухото й и прокара пръсти надолу по шията й като лека милувка. Тръпки преминаха по настръхналата й кожа.

— Повечето от приказките, минали през вековете, са потискащи и кръвожадни. Своеобразен начин на предупреждение за последиците от липсата на морал. Но в най-добрите има елементи на магия. Точно това притежава и Котънблум. Можеш ли да я усетиш?

— Черна магия може би. — Искаше й се да свали очилата и да потърси в очите му отговорите на въпросите, които тя така и не изрече. Как можеха да възкресят приятелство, което смяташе за погребано преди години? Беше ли искрата на привличане между тях част от черната магия на Котънблум, която щеше да свърши с трагедия и сълзи?

Той се отдръпна пръв, свали раницата, пусна я на пода и отвори ципа. Извади одеяло и го постла върху металната решетка. Седна, провеси крака надолу и потупа мястото до себе си. Тя се отпусна до него и на устните й грейна призрачна усмивка.

Тогава се появиха бутилка вино и две червени чаши за еднократна употреба. Едва когато Наш измъкна и тирбушон, доброто настроение взе надмощие над обърканите чувства, бушуващи в гърдите й. През последните два дни с него се беше усмихвала и смяла повече, отколкото през цялата изминала година. Лицето й се беше схванало от смях.

— Ти май се занасяш с мен. Ако наистина бяхме в гимназията, щеше да донесеш шише „Джак“, откраднато от бутилката на баща ти, а не вино.

— Не е необходимо да пресъздаваме всичко абсолютно точно. Иначе наистина щях да взема малцово шотландско уиски. Реших, че предпочиташ нещо по-леко. — Корковата тапа изскочи с пукот и той напълни двете чаши.

Тя взе своята и разклати червената течност.

— Не съм много по пиенето и със сигурност не си падам по виното. Да не би да е нещо, което си научил покрай горещия чай?

— Аха. Започнах по една особено претенциозна причина. Да впечатля една жена.

— И получи ли се?

— С жената не, но пък се научих да ценя виното.

Тя дръпна свободния край на одеялото, за да прикрие неудобството си при мисълта за Наш с друга жена и отпи прекалено голяма глътка. Задави се и се закашля. Виното имаше плътен горски вкус и бе предназначено да се пие бавно, а не да се изгълта наведнъж като бутилка „Буунс Фарм“^[6].

— Да разбирам ли, че е разбила сърцето ти? — попита го задавено.

— Само го нарани. Беше по-възрастна и много изискана. Отношенията ни наподобяваха тези от „Пигмалион“^[7], само дето аз играех ролята на Елайза Дулитъл. — Той се засмя дрезгаво. — Все пак научих много от нея.

Не беше сигурна дали да търси сексуален подтекст в признанието му, или не. Пигмалион й звучеше като прасе на латински, но името Елайза събуди нещо в паметта й:

— Имаш предвид Моята прекрасна лейди?

— Това е филмовата версия на книгата.

Защо с него винаги опираха до книгите? Как можеше да очаква да задържи интереса му, когато любимото й шоу беше Ергенът, а той вероятно гледаше само документалните поредици по „Дискавъри“? Отново отпи.

— Кое е любимото ти телевизионно предаване? Ама честно!

— Хайде бе, сериозно ли ме питаш? Онова за „Зелената стрела“, естествено.

Тали избухна в смях. Може би в крайна сметка не се беше променил много.

— А кое е твоето? — Въпросът пресече смеха й като рязко затворен кран на чешма.

— Документалните поредици по „Дискавъри“?

Страничният поглед, който й хвърли, беше по-красноречив от всякакви думи. Тя скри усмивката си зад ръба на чашата, преструвайки се, че отпива:

— Е, добре. Ергенът, щом толкова искаш да знаеш.

Струваше си да усети тънкото жило на унижението от признанието си, за да чуе искрения му смях, който сякаш се разля в нея.

— Не съм го гледал, но съм чувал за него. И защо ти харесва?

— Предполагам, защото ме кара да се чувствам по-добре от избора си на гаджета. Хийт е цвете в сравнение с онези нещастници, а аз не изглеждам чак толкова жалка. — Намерението й беше да се пошегува, но усмивката му изчезна и той остана загледан в нея за момент.

— Ти заслужаваш нещо много по-добро от него, Тали. Поглеждала ли си се скоро в огледалото?

— Проблемът не е във външния ми вид — каза тя, играейки си с краищата на косата си. Може и да не се препокриваше с мъжкия идеал за жена, който ги заливаше от всички реклами на бански в списанията, но беше в добра форма и нищо не й пречеше да събуди интерес у подходящите мъже.

— Тогава в какво?

Тя сви рамене. Детинският жест беше глупав и уклончив. Наш заслужаваше повече. Нещо повече от нея.

— Едва завърших гимназия.

— Това вече ми го каза, но много хора не са успели да стигнат до колеж. Струва ми се, че си се справила много добре.

Вярно. Повтаряше си го през цялото време.

— Прав си. Справям се отлично. Ей, може ли да ми сипеш още малко? Какво му е толкова специално на това вино?

Тактиката й вероятно беше прозрачна като саран рап^[8], но той започна да разказва подробно за произхода и родословието на виното, сякаш говореше за спечелила награда чистокръвна хрътка.

Докато в началото й се налагаше да се преструва, че й е интересно, ентусиазмът му постепенно я увлече и преди да усети, вече му задаваше въпроси.

— Обзалагам се, че децата се редят на опашка да се запишат в твоя клас — каза накрая.

Той облегна ръце на най-ниската релса и разклати чашата между пръстите си:

— Извинявай. Имам склонността да прекалявам, когато нещо наистина ме заинтригува.

— Не, говоря съвсем сериозно. Тази твоя разпаленост е заразна, при това си изключително красноречив. Сигурно се дължи на книгите, които постоянно четеш.

Усмивката му беше точно толкова заразителна, колкото и ентусиазмът, с който й разказваше за виното, и не по-малко опияняваща. Пулсът й се ускори, лекото замайване разхлаби нервите й. Имаше нужда да се отпусне. Да се забавлява. Кой знаеше колко щеше да продължи това между тях?

— Не се сетихме да вземем малко от барбекюто на Руфъс. Гладна ли си? — попита той.

— Да не би да си донесъл и храна?

— Само бисквити и сирене.

— Звучи перфектно.

И така се оказа.

Обърна се към него с кръстосани крака, докато той подреждаше в кръг парченцата бри и бисквитите в хартиена чиния. Сложи малка хапка върху една бисквита и я протегна към нея. Дъхът й спря в гърлото, когато отвори уста да го поеме. Плътният вкус на мекото сирене разбуди сетивата й. Отпи от виното и усети как ароматите се смесват в идеална хармония. Всичко изглеждаше ясно и на фокус.

Веднага щом приключиха със сиренето и виното, той извади флакон със спрей от раницата, изправи се и изтръска трохите от скута си.

— Да се залавяме за работа. Какво да напиша?

— Нещо не много претенциозно.

— Не много претенциозно? — Наш се разсмя и звукът отекна из тясната площадка. — Толкова си забавна.

— Обичам смеха ти.

Зает да разбива усърдно флакона, той застина по средата на движението. Тали закри устата си с ръка, ужасена от себе си. Защо го каза? Беше истина, но нямаше нужда да му разкрива чувствата си. Проклети да са и Наш, и неговото чудесно вино.

— Винаги си била мила — каза й той меко.

— Вече не. Сега съм огорчена и кисела.

— Защо мислиш така?

— Защото май не успях да се науча да си правя лимонада, предполагам.

Бризът се завъртя около тях и ги приближи един към друг. Въпреки че не се бяха качили на високо, въздухът тук беше чувствително по-студен и по-пронизващ.

— Има едно нещо от списъка ми, за което не съм ти споменал. — Вятърът отвя закачката в гласа му.

— Как ще ти помогна, ако не ми кажеш? — Безсилна да откъсне поглед от устата му, тя прокара език по долната си устна.

— Не бях сигурен дали ще се съгласиш да минеш с мен през това.

— Опасно ли е?

— Вероятно. Може дори да запали пожар. — Свали очилата си и ги пъхна в джоба на шортите.

Луната се беше вдигнала високо и кафявите му очи сякаш отразяваха оскъдната светлина.

— Искам да те целуна. — Думите увиснаха помежду им като уговорка, но движенията му бяха по-скоро като на хищник — бавни, предпазливи, оставящи й възможност да се пребори и да избяга. — Но не просто клъвване по бузата, както когато бяхме на осем, а искрена, дълбока целувка между възрастни мъж и жена. Изплаших ли те?

Абсолютно. Но не защото беше отвратена или искаше да се измъкне. Точно обратно. Поривът да го целуне сред реката едва не я изпревари. Но това беше Наш. Нейният Наш. Стомахът й се сви на кълбо от нерви и очакване.

Всеки път, когато се страхуваше от нещо, като състезанието по правопис в училище, той я караше да прави списък с най-лошите, най-ужасни неща, които можеха да се объркат. Връщайки се към стария навик, тя изля въпросите в порой от думи:

— Какво ще стане, ако започнеш да мислиш за Карл Велики, за да не скучаеш? Ако се разочароваш напълно? Ако вече не можеш да гледаш на мен по същия начин? Ако никога повече не можем да бъдем приятели?

Стоеше, облегната на кулата и той сложи ръце от двете страни на главата й.

— Не мога да гарантирам, че няма да се отвратя или да се отегча. Но искам да те целуна още откакто те видях първата вечер в „Таверната на Ривършак“. Не е изключено и ти да ме намразиш, защото съм те олигавил цялата.

— Не е — прошепна тя, макар да знаеше, че е лъжа. Всяка част от нея се стремеше към него като стружки към магнит. Само здравият разум я възпря да не му разкрие най-големия си страх.

Ами ако тя не искаше той да спре след първата целувка?

— Виж, това е само точка от списъка ми. Само една. Хайде да се споразумеем, че ако се окаже неприятна и на някого от нас не му хареса, това няма по никакъв начин да се отрази на приятелството ни. И ще продължим да се виждаме.

— А ако ни хареса? — Вероятността отвори врата, но Тали не беше сигурна дали иска да я затръшне, или да се втурне през нея.

— Ами тогава ще прибавя едно дълго допълнение към първоначалния списък. — Той наведе глава настрани: — Е, какво ще кажеш да направим нещо наистина налудничаво?

За разлика от тогава, край реката, тясната площадка не даваше възможност за бягство и това я радваше. Не искаше да бяга, въпреки че най-уязвимата част от нея крещеше да го направи. Докато винаги беше готова да рискува живота и здравето си или да си навлече проблеми със закона, опасността Наш да превземе сърцето й беше прекалено голяма, за да я допусне. И все пак ставаше въпрос само за една целувка — колко опасна можеше да бъде?

— Добре. — Думата се изплъзна между устните й като дъх.

Той обви ръка около кръста й и я притегли към себе си. Този път не й се наложи да се бори с порива, а се притисна към него, зарови едната си ръка в косата на тила му, а с другата сграбчи стегнатите мускули на рамото му.

Вероятно виното беше притъпило естествените й задръжки, но истината беше, че тя също желаеше това от мига, в който го бе забелязала в бара. Евентуалните последствия нямаха значение… нищо нямаше значение, когато устните му докосваха нейните.

Избухналата страст я свари неподготвена. Той улови долната й устна с устата си и прокара език по чувствената плът, преди да я засмуче леко. Нещо тупна на площадката, последвано от дрънчене и трясък. Целият под можеше да се продъни, но в унеса си тя едва ли щеше да забележи.

Наш обхвана лицето й с две ръце и я облегна плътно към извивката на кулата. Металът беше запазил част от слънчевата топлина, която поддържаше искрящия огън в тялото й. Притисна се до нея, като я повдигаше и нагласяше към себе си, докато тя усети, че се е повдигнала на пръсти.

Тя разтвори приканващо устни и той, възползвайки се от поканата, завъртя езика си около нейния. От гърлото й се изтръгна подобен на ридание стон. Но нямаше време да изпита неудобство. В отговор гърдите му се разтърсиха от боботещо ръмжене и изгарящата целувка се превърна в изпепеляващ пожар.

Косата му се изплъзна от пръстите й мека и еластична. Потърси гола кожа и плъзна другата си ръка под ризата към стегнатите мускули на гърба му, на които се бе възхищавала във фитнеса. На допир се оказаха по-приятни, отколкото очакваше — гладки, твърди и силни.

Искаше да усети ръцете му върху тялото си. Да я наведе над релсата и да я обладае отзад. Да пресъздаде сцената от предишната сутрин, но този път да остане и да го поеме с уста. Да лежи по гръб и да се взира в короните на дърветата, докато той я докараше до лудост. Да направи всички онези дръзки, мръсни неща, които беше сънувала. Дори повече.

Втвърденият му член се притисна между краката й, карайки я да се гърчи. За разлика от страстно хапещите устни, пръстите му галеха нежно лицето и шията й. Плъзна ги по бузата и улови между зъбите си меката част на ухото й. Тя отметна глава, оголвайки гърлото си. Той облиза с език меката гладка кожа и спря на мястото, където пулсът й се усещаше най-ясно, докато наболата му брада я даряваше със своя собствена, различна ласка.

Тали виждаше единствено звездите. Те сякаш бяха по-близки и по-плътни отпреди. Многото студени, празни нощи я бяха научили на някои специални практики, но в този момент тя вярваше в неговата магия.

— Наш, моля те. — Гласът й беше неузнаваем.

— Молиш ме за какво? — Устните му се движеха върху гърлото й, гърдите му вибрираха, притиснати в нейните.

Тя знаеше съвсем точно какво искаше. Да отметне още една точка от списъка му.

— Целуни ме пак.

И той го направи, като този път я сграбчи за китките и ги вдигна високо над главата й. Позата му позволи да притисне отново гърдите си в нейните, сякаш искаше да подчертае надмощието си, но нежният допир на устните му го отричаше. Огненият ад бе преминал в дълготраен пламък.

Понякога целувката създаваше усещането на задължителна прелюдия към секс. Но не и тази. Тя продължаваше и продължаваше, с всяка секунда сякаш все повече втечнявайки тялото й. Копнееше за повече, но в същото време искаше тази целувка никога да не свършва.

Най-накрая, и все пак прекалено скоро, Наш се отдръпна. Като изтръгната рязко от транс, тя отвори очи. Той потърка носа си в нейния с нежност, равна на споделената преди това страст.

— Как беше? — попита я нехайно и изкриви устни в усмивка.

Тали наведе глава напред да го целуне още веднъж. Просто да докосне устните му със своите. Той освободи китките й и дланите й се вкопчиха в бицепсите му. Твърдите мускули потръпнаха от допира й.

— Не беше зле, професоре — отговори с треперещ глас. Дали можеше да предположи какво значение имаше за нея една проста целувка? А тази съвсем не беше проста. Търсеше начин да възвърне самообладанието си: — Реши ли вече какво ще нарисуваш?

Наш изсумтя и се отдръпна от нея. Извади очилата от страничния джоб, сложи ги и погледна над парапета.

— Ти толкова ме разсея, че изпуснах флакона.

Заля я вълна от щастие. Не беше толкова безразличен, колкото се опитваше да изглежда. Отблъсна се от стоманения резервоар и застана до него на парапета с омекнали колене. Случвало ли й се беше друг път да изпита слабост от една целувка? Винаги си беше мислила, че това е запазена марка само на героините от романите.

— Можем да слезем да го вземем и да се върнем.

— Неее. — Усмивката му го озари отвътре навън, когато разроши косата си с ръка. — Стигнахме достатъчно близо. Както и да е, след тази вечер трябва да зачеркна тази точка. Имам чувството, че вече няма да дойдем насам да изкачваме водни кули.

Сърпът на луната се издигаше бавно над върховете на дърветата, докато Тали се взираше в далечината.

— Тази целувка ще промени ли нещо между нас?