Лора Трентъм
Целуни ме така (9)

Глава седма

По гръбнака на Кейд преминаха тръпки въпреки потискащата жега. Докато ръката й беше в неговата, двамата изпадаха в странно състояние на забрава, което за него бе неразбираемо. На осемнайсет години тя беше болезнено красиво момиче, за което се беше научил да мисли като за доведена сестра, но прекрасната, смущаващо привлекателна жена, в която се беше превърнала, го смайваше.

Колкото и самоуверена да беше, все още се долавяха остатъци от уязвимостта на тринайсетгодишното хлапе. Беше ту изключително откровена, ту потайна. Не убягна от вниманието му начинът, по който отклони въпроса за майка си предишния ден. Не можеше да я упреква за това, като се имаше предвид, че сам бе заобиколил много от въпросите, които му беше отправила.

Искаше да знае всичко за нея. Любимият й цвят все още ли беше зеленият? Предпочитаната храна — пица? Имаше ли в живота й друг мъж, който се беше опитал да я нарани? Беше ли успял? Ръцете му стиснаха пръстите й по-силно, сякаш се опитваха да я защитят от миналото.

— А, ето къде сте! — Тали се втурна в гаража, но спря на място и се вгледа в тях.

Мигът отлетя, Монро издърпа ръката си от неговата и опита да се усмихне, но той все още усещаше напрежението й. Моментната близост очевидно беше разтърсила и нея.

Монро отстъпи няколко крачки назад, вдигна поканата и я подаде на приятелката си.

— Донесох ти това.

Тали взе изцапания със смазка плик, но погледът й си остана прикован в брат й, докато кимаше многозначително.

— Изглежда, някой вече е оставил отпечатъците си.

— Отивам да се измия. Опитай се да уговориш Монро да остане за вечеря — каза Кейд, сякаш се обръщаше към свой подчинен. Знаеше, че в друг случай сестра му не би допуснала да се измъкне по такъв начин, но имаше нужда да остане сам поне няколко минути. Отдалечи се, накуцвайки, като през цялото време усещаше погледите на двете върху себе си. На въпроса на Сойер за вечерята отговори с неразбираемо сумтене, преди да изчезне в банята.

Пусна горещата вода, подпря ръце на плота и се загледа в огледалото. Виждаше някой друг. Някой, който приличаше на него, но не беше той. Вече не. Или се беше приближил до собствената си същност повече, отколкото през всички изминали години.

Имаше ли жена, с която се беше шегувал, смял и флиртувал по този начин преди? Усмихна се на отражението си, което му се стори още по-чуждо. Сигурно трябваше да се засрами, задето я бе излъгал, че му трябва помощта й за затягането на онази гайка, но не изпитваше грам угризение. Усещането за тялото й, притиснато към неговото, възроди желанието, потиснато преди много години, когато тя беше прекалено малка и невинна, а той нямаше какво да й предложи.

Парата замъгли отражението му, затова влезе под душа, за да отмие мръсотията. Когато тя се появи с огрени от слънцето невероятни крака, дъхът му заседна като буца в гърлото. Сладникавият й аромат на ванилия разпали въображението му — представи си как я полага върху металния плот, готов да я погълне.

Беше готов да се осмели да притисне устни към нейните и да плъзне мръсните си ръце под предизвикателно късата й пола. Предишните му връзки приличаха по-скоро на сделки, в които той винаги имаше надмощие. В отношенията му с Монро нямаше нищо хладно или делово. Беше го възпряло някакво старо чувство, което мислеше, че отдавна е надмогнал. Почувства се недостоен.

Пусна студената вода и изпита удоволствие от полазилите го тръпки. Неувереното плахо момче от Котънблум очевидно все още съществуваше. Монро беше част от миналото, което се опитваше да остави зад себе си. Беше близка със сестра му, негов физиотерапевт и стара… Позната? Приятелка? И двете не подхождаха. Нейното място в живота му беше неопределено и се променяше с всеки момент, прекаран с нея.

Колкото повече се бавеше в банята, толкова се затягаше възелът в гърдите му. Дали беше останала, или си бе тръгнала? Внезапно изпита отчаяна нужда да разбере. Обу чифт чисти дънки и влезе бос в кухнята, навличайки черна тениска през главата си.

Погледът му я улови засмяна, застанала до мивката с Тали. Електрическата дъга, образувала се между тях в гаража, се изви отново в разделящото ги пространство от няколко метра. След дълга бавна въздишка болезненото стягане в гърдите му изчезна и сърцето му се отпусна. Не искаше да мисли защо присъствието й беше толкова важно за него.

Очарователна руменина плъзна по скулите й, подчертавайки приятния й тен. Със сините си очи и руса коса, спусната върху раменете, тя изглеждаше като същинско олицетворение на невинността. Но имаше предизвикателни детайли, които нарушаваха идиличната картина — дантелата на сутиена й, надничащ изпод блузата, късата пола, разкриваща дългите голи крака с лакирани в розово нокти.

Пъхна тениската в дънките.

— Останала си.

— Тали ме убеди.

Сестра му се изсмя кратко, но си спести коментара. Сойер влезе в кухнята, следван по петите от чичо им Делмар. Резкият, наситен тембър на възрастния мъж прокънтя с няколко децибела по-висок от необходимото в малката стая:

— Кейд, момчето ми! Ще дойдеш ли утре да погледнеш двигателя ми? Нещо не ме слуша, а тази седмица трябва да пътувам по реката.

Делмар имаше проблеми със слуха откакто Кейд се помнеше. Баща му обясняваше глухотата на брат си със силна експлозия във Виетнам. Затова повиши глас, за да му отговори:

— Разбира се. Ще отскоча до вас утре следобед.

— Не искам да отнемам от времето ти.

Той изсумтя презрително.

— Моля ти се. Нямам какво толкова да правя, освен да ходя на физиотерапия. Така поне ще съм зает с нещо. Може би дотогава ще съм пуснал в движение стария пикап, въпреки че изглежда ужасно. Ръждата е плъзнала навсякъде.

Тропане на съдове върху печката привлече погледите на всички. Сойер стоеше със стиснати устни и Кейд усети познатото напрежение, което едновременно ги свързваше и отблъскваше. Вълна от гняв се надигна в гърдите му. Именно брат му беше допуснал пикапът да стане свърталище на диви животни. Какво го интересуваше дали щеше да го подкара отново, или не?

Чичо Дел плесна по рамото по-големия си племенник с чепатата си ръка, наподобяваща корените на кипарисите в блатата. От дрехите му се носеше миризма на тютюн, макар да се кълнеше, че е отказал цигарите преди повече от година. Ароматът беше странно успокояващ.

Промъкна се до Монро и я прегърна през раменете. Кейд очакваше да се измъкне, но вместо това тя се остави в прегръдката му и го потупа по ръката:

— Напоследък не съм те виждала в града, Дел.

— Знаеш как е. Хората нямаше да ме пуснат за откриването на ловния сезон за патици, затова се покрих. — Смехът му прозвуча по своя си уникален начин, който го правеше лесно различим в тълпата.

Реймънд Форнет се смяташе за успелия брат, осигурил охолен живот на семейството си, принадлежало към средната класа. Като кадър от стар филм в съзнанието му изникна спомен от разговор между родителите му, в който баща му приканваше майка му към повече внимание и търпение към Делмар, защото не можел да превъзмогне нито зависимостта си от пиенето, нито неуравновесеното поведение.

Два дълбоки белега бледнееха в дълбоките бръчки върху отпуснатата кожа на лицето му. Делмар никога не говореше за участието си във войната, но сега, когато беше по-голям и по-зрял, Кейд знаеше, че чичо му носи белези от рани, невидими за очите.

Преди родителите им да загинат, той се отнасяше с пренебрежение към своя чичо и малко се срамуваше от него. Кратката му работа като чистач беше най-лошото.

Тогава още не беше стигнал до дъното, когато попадналото в капаните на Делмар животно му се струваше като божи дар. Чичо му не хранеше никаква истинска или въображаема обида към племенника си и делеше с него каквото можеше. Нещо, за което цял живот щеше да му е благодарен.

Без да сваля очи от Монро, Кейд отмести с крак един от кухненските столове, седна и се протегна, за да раздвижи схванатите мускули на гърба си. Гаражът на Сойер не беше много удобен. Той използваше пространството да човърка по колите си, а не за доходоносна дейност.

Ако останеше по-дълго, Кейд щеше да обнови гаража, да сложи климатик и да купи по-добро оборудване. Удобството да имат река в задния двор като на изпитателен полигон беше огромно предимство. Насоката на мислите му би трябвало да събуди желание да побегне към най-близкото летище. Той изтласка от ума си плановете за бъдеще в Котънблум; не ги изхвърли, просто ги затаи дълбоко в съзнанието си като нереалистични.

— Бартоломю загатна, че ще набира допълнително персонал. Някой, който да чисти, да помага с документацията… такива неща — говореше Монро. — Намини, ако проявяваш интерес.

— Много мило от твоя страна. Ще се отбия скоро. — Това означаваше, че Делмар може да се появи или утре рано сутринта, или след три месеца. Неговата представа за време се въртеше около ловния и риболовния сезон.

Всички взеха купичките с бамя и насядаха около старата кръгла, издраскана кухненска маса. Като съдеше по състоянието, до което брат му бе докарал пикапа, Кейд се изненада, че не я беше нацепил за подпалки. След като семейството се беше събрало за първи път след толкова години, разговорът естествено се насочи към миналото.

— Старият Реймънд можеше да уцели катерица от сто и петдесет метра с прашката си. Никога не съм ставал свидетел на подобно нещо нито преди, нито след това. И всички от семейство Форнет могат да виждат в тъмното. Казват, че един от предците ни спасил някаква вещица в блатата и тя го омагьосала.

Монро се засмя, но всички останали просто кимнаха. Недоверието в усмивката й обаче остана.

— Сериозно ли говориш? Всички? Даже ти, Тали?

— Е, не колкото момчетата, но по-добре от много други. Чичо Делмар малко преувеличава. Не е като да сме котки или нещо подобно. — Тя подпря брадичка върху ръцете си. Изглеждаше по-щастлива, отколкото приятелката й я беше виждала от доста време насам.

— Ние от рода Форнет сме родени нощни ловци. Имаме това предимство пред конкуренцията — намигна Делмар.

— Никога не съм го знаела — измърмори Монро и хвърли преценяващ поглед към Кейд. Той се беше навел към купата с бамя. Имаше толкова неща, които не знаеше за него.

— Помниш ли нощта, в която се заплете в бодливата тел, Кейд?

Той докосна мястото на белега. Знаеше точно къде се намира, не би могъл да го усети през дрехите.

— Как бих могъл да я забравя? Висях там половин час, преди да ме откриеш.

— В първия момент се притесних, че нямаш заложбите на истински ловец, но ти наистина ме впечатли. Стана човек от теб, момчето ми.

Очите на всички се обърнаха към него и той само сви рамене. Нямаше начин да признае колко дълбока рана беше получил през онази нощ. Не беше видял заграждението, защото бе гледал през рамо, убеден, че нещо го преследва, без да знае какво — животно или призрак.

Цял живот беше ловувал, но тогава за първи път това имаше особено значение. Да хване нещо не беше въпрос на гордост, а единственият начин да осигури питателна храна за Тали и Сойер за следващия ден, вместо отново да отвори консерва със свинско и боб. Никога дотогава не беше излизал на лов с такова отчаяно настървение.

Независимо от способността си да вижда в тъмното по-добре от всеки друг човек, за шестнайсетгодишен младеж, чието въображение все още не беше потиснато от суровата действителност, сенките криеха хиляди опасности. След като Делмар освободи дрехите му от бодливата тел, продължи да ловува, въпреки смъдящата болка в раздраната страна. Едва призори успя да убие един елен. Но това не предизвика еуфоричен изблик на адреналин, а само облекчение и притъпяващо болката изтощение.

Делмар му даде малко уиски, преди да зашие раната. Неспособен да държи очите си отворени дори минута повече, Кейд реши да пропусне училището този ден с обещанието да не го прави повече, но отсъствията се трупаха и в крайна сметка трябваше или да повтаря годината, или да се откаже. Малко след като напусна гимназията, откри Монро в лодката си.

Усети леко докосване върху срязаната ръка. Беше я свил здраво в юмрук до крака си, болка пронизваше нервните му окончания. Разтвори длан, сякаш Монро беше лек за болката. Пръстите й се вплетоха в неговите, палците й внимателно започнаха да масажират белега.

Бледата усмивка угасна, щом сините й очи срещнаха неговите. Монро не би могла да разбере напълно детството му — не искаше да я товари с потискащи подробности, но знаеше достатъчно, за да не се налага да се преструва пред нея. Всъщност знаеше много повече от всеки друг, дори от семейството му.

— Какво мислиш, Кейд? — попита Сойер.

Да откъсне поглед от нейния беше като да отдели два магнита.

— За какво?

— Ако успееш да поправиш мотора на чичо Дел скоро, ще се съгласиш ли да дойдеш с нас по реката? Нещо като да преживееш отново миналото?

Това беше последното, което би желал да направи. Не трябваше да възкресяват миналото. Докато се опитваше да измисли някакво извинение, телефонът на Монро иззвъня. Тя издърпа ръката си от неговата и бръкна в чантата си, за да го извади.

— Хайде, ще бъде забавно — подкани го брат му.

Кейд го стрелна с поглед. Това предложение за примирие ли беше, или бе изпитание? Хванаха го в момент на непривична нерешителност.

— Е, какво ще кажеш, момче? — настоя чичо Дел.

Прехапала долната си устна, Монро върна текстово съобщение и пусна телефона обратно в чантата. Дали беше Андрю Таруотър? Ревностна придаде на думите му непреднамерена острота.

— Разбира се. Както искате.

— Виж, ние нямаме нужда от присъствието ти — сопна се Сойер и в гласа му се прокрадна детинска раздразнителност.

Кейд се беше провалил на изпита и трябваше да поработи упорито, за да спечели няколко допълнителни точки. Подръпвайки космите на брадата, насочи цялото си внимание към брат си, въпреки че ясно усещаше въздишките и движенията на Монро.

— Не, държа да дойда. Напоследък единственият ми досег с лодка или вода е резервоарът, който използваме за охлаждане на двигателите.

Сойер се отпусна на стола и започна да играе с лъжицата си.

— Ще посетим всичките си стари свърталища.

— Вечерята беше чудесна, момчета, но рано сутринта трябва да отворя залата — обади се Тали и се изправи. — Ще се видим ли утре, Монро?

— Определено. А ще дойдеш ли на благотворителния коктейл?

— Съмнявам се — засмя се тя, сякаш някой току-що беше разказал глупав виц. — Компанията не е по вкуса ми.

Хлопването на дървената врата прикани всички към действие. Монро скочи, събра припряно купите и ги отнесе до мивката. Сойер й направи знак да ги остави.

— Кейд ще ги измие по-късно, нали, брат ми? — После обърна глава и започна да обсъжда с чичо Делмар риболовните такъми в килера.

— Мога да помогна да разчистим. — Тя потърка ръце в предната част на полата и улови с пръсти подгъва. Това само привлече вниманието на Кейд към стройните й бедра и онова, което се намираше между тях.

— Категорично не. Работила си цял ден. А и краката ти сигурно са отмалели с тези обувки.

Едното ъгълче на устата й се изкриви, докато оглеждаше глезените си.

— Не ходя така на работа.

Когато вдигна очи нагоре, Кейд забеляза, че в тях за миг премина сянка на ужас. Дали току-що не бе признала, че се е преоблякла заради него? Устата му пресъхна. Какво трябваше да направи? Срещите му в Сиатъл обикновено включваха изискана вечеря и споделена нощ. Един истински джентълмен не би я преметнал през рамо, за да я отнесе в спалнята. По-скоро би я… изпратил до колата й?

— В такъв случай ще си тръгвам — заяви тя и се отправи към вратата. Той я изпревари и отвори рамката с мрежата. — Знаеш, че не е нужно да…

— Знам, но въпреки това ще го направя.

Вървяха мълчаливо. Потискащата жега на деня бе отстъпила пред вечерния хлад. Тя се настани на шофьорската седалка. Това го върна назад във времето, когато наблюдаваше усмихнатите лица на родителите си, потеглящи на последното си пътуване.

Преди да успее да затвори вратата, сграбчи с ръка волана, почти докосвайки пръстите й.

— Ще ми изпратиш ли съобщение, когато пристигнеш?

Върху лицето й се изписа изненада, примесена с раздразнение.

— Мога да се грижа за себе си. Имам черен колан, ако си спомняш.

Мъжът преглътна, не знаейки как да обясни нелогичната необходимост да е сигурен, че тя е в безопасност. И отклони поглед. Един козодой кацна на близкия клон и подхвана натрапчивата си песен, изпълнена с тъга.

— Нямах предвид това. Видях те в действие. Но… ако пред джипа изскочи елен, възникне някаква повреда или нещо такова? — Вероятно имаше стотина други хора, на които би се обадила преди него, в случай че се нуждаеше от помощ. Сигурно сред тях беше и Таруотър.

Тя обви пръсти около ръката му и я стисна леко, преди да посегне към чантата си.

— Разбира се, че ще ти изпратя съобщение. Какъв ти е номерът?

Веднага щом извади телефона, Кейд й продиктува цифрите, благодарен, че не го беше накарала да изрече страховете си на глас. На лунна светлина изглеждаше по-млада и уязвима, а това го върна с десет години назад. Монро включи двигателя. Но той не се отдръпна.

— Лека нощ, Кейд — каза тя.

Беше се върнал в Котънблум само временно. Нямаше право да я целуне. За да накара краката си да се движат, му беше необходима нечовешка воля.

— Лека нощ, Монро.

Сенките на дърветата от двете страни на пътя бързо погълнаха задните светлини на джипа. Той остана загледан в тъмнината, докато телефонът му иззвъня.

Прибрах се. Когато имаш нужда от помощ с някои части, ми се обади.

Тревогата му се разпиля подобно на пясъчен замък под напора на напиращия като вълна смях. Не знаеше дали тя флиртува с него, или не и тази несигурност беше едновременно изнервяща и вълнуваща. Милион пеперуди запърхаха в стомаха му. Козодоят се обади отново, но този път песента му беше присмехулна.