Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котънблум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss Me That Way, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2023)

Издание:

Автор: Лора Трентъм

Заглавие: Целуни ме така

Преводач: Пепа Стоилова Стоилова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 06.07.2017

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1717-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16996

История

  1. —Добавяне

Глава двадесет и шеста

Изнервен до краен предел, Сойер крачеше из гаража. Около него се усещаше напрежение, докато разместваше различни инструменти. Кейд се беше облегнал назад, стиснал в наранената си ръка гаечен ключ. Той чакаше.

— Съжалявам, че снощи се държах като идиот — подхвана брат му, като чукна две отвертки една в друга и се заслуша в трептящия метален звук. — След всичко, което се случи с Регън и фестивала… А и в завода вече заговориха за съкращения.

Сойер все така упорито отбягваше погледа му. Кейд пъхна ръка в тясното пространство между маркучите и напипа болта, който му трябваше.

— Има ли опасност да останеш без работа?

— Не. Но не очаквам с нетърпение момента, в който ще започна да им раздавам заповедите за освобождаване. Повечето от тези хора живеят от заплата до аванс. Излишно е да споменавам, че са и мои избиратели.

Пръстите на Кейд изгубиха ловкостта си. Гаечният ключ се изплъзна, кокалчетата на ръката му се одраскаха в твърдия метал. Той изруга тихо.

— Дай да ти помогна. Знаеш, че съм доста сръчен. — Брат му придърпа висок стол до неговия и двамата седнаха един до друг, подменяха частите и обсъждаха механиката на двигателя, върху който работеше Кейд.

Общата тема придаваше на общуването им лекота, каквато не бяха усещали от години. Обменяха все по-смели идеи за подобряване на показателите, докато Кейд енергично нахвърляше скици и си водеше бележки.

Отдавна не беше работил с такъв хъс. Особено през последните месеци ентусиазмът му бе спаднал драстично, което обясняваше отчаяното му желание да изкачи Ел Капитан.

Сойер му помогна да затегнат болтовете и лично провери всички уплътнения. Враждебността и гневът, пламнали при завръщането на Кейд, бяха изчезнали. Върху едната му буза имаше следи от смазка, челото му се беше сбръчкало от усилието.

С годините той все повече приличаше на баща им. Същата пясъчноруса коса, кафяви очи и чувство за хумор, което можеше да избликне във всеки момент. Но напоследък рядко чуваха смеха му. Тъмни кръгове обсаждаха очите му, лицето му беше постоянно напрегнато. Кейд мразеше мисълта, че причината може да е свързана с него. Да се грижи за близките си за него беше въпрос на инстинкт.

— Имам един въпрос… или по-скоро нужда от съвет — подхвана той.

Брат му се отпусна върху стола и бавно се обърна към него.

— Правилно ли чух? Очакваш съвет? От мен. Нещо като да почерпиш от мъдростта на по-малкия брат.

— Хайде да бъдем по-здравомислещи. Приеми, че в случая мъдрост означава да разширим представата си за доверие. — Кейд разклати един маркуч просто за да се занимава с нещо. — От известно време обмислям възможността да преместя бизнеса си в Котънблум.

— И защо ще го правиш? — В гласа на Сойер имаше колкото изненада, толкова и подозрения, които сякаш активизираха съмненията, кръжащи в съзнанието на Кейд.

— Смяташ, че е налудничава идея? — погледна той брат си. Сойер беше скръстил ръце пред гърдите си, а лицето му толкова напомняше това на баща им, че му беше трудно да отмести поглед.

— Не е задължително. — Прокара кокалчетата на едната ръка по долната си устна, докато го наблюдаваше изпитателно. — Заради Монро ли?

— Може би. — Неувереността в собствения му глас смути Кейд.

— Прибра се едва преди няколко седмици. Трябва да призная, че съм озадачен от готовността ти на такава драстична крачка в името на една жена.

— След всичко, което преживях с нея… — засмя се доволно и поклати глава. — Предполагам, вече е крайно време да ти разкажа цялата история.

И наистина го направи, като спести само истинската причина, отвела Монро до реката в онази нощ. Това беше нещо, което тя трябваше да сподели.

— Уау! Нямах представа — прокара ръка през косата си Сойер.

— Най-добре беше никой да не знае. И двамата щяхме да си навлечем неприятности. — Кейд срита някакъв боклук върху прашния под. — Ти си първият, на когото го казвам.

— Благодаря за доверието. — Сойер прочисти гърлото си и гласът му не беше толкова дрезгав, когато продължи: — Няма ли да е по-лесно да я убедиш да се премести в Сиатъл при теб? Физиотерапевти се търсят навсякъде. Седалището на компанията ти е там. Видях халетата ти. На световно равнище. А с какво ще разполагаш тук? С моя гараж? — посочи с широк жест пространството около тях. — Не е нещо, което бих нарекъл лукс. Съвсем различно от всичко, с което си свикнал.

— Вече я попитах и, меко казано, не се оказа толкова склонна към промяна, колкото се надявах. — Не можеше да си представи как променя из основи живота си само за да се вижда с него. А и тя не беше единствената причина за желанието му да се установи в родния град. Имаше и други, но се опасяваше, че ако ги изрече, ще заприлича на сантиментален глупак, какъвто никога не е бил. Все пак инстинктивно усещаше, че трябва да опита, независимо как ще бъдат приети думите му. — Завръщането ми… не е само заради Монро. Ти и Тали ми липсвате много и искам отново да бъда част от живота ви.

— Ти и сега си част от него — навъсено отбеляза Сойер. — Аз така и няма да разбера докрай жертвите, които си правил за нас, братко. Като си представя какво щеше да стане, ако ни бяха пратили в сиропиталище, ми идва да повърна, но тогава имах чувството, че ни изостави при първата удала ти се възможност.

Кейд преглътна автоматичното извинение. Беше време да се кажат още истини.

— Не съм ви изоставил. Шериф Томасън ме хвана да крада. Трябваше или да замина, или да отида в затвора.

— Защо не ни каза? — смаян попита Сойер.

— Защото се чувствах засрамен и разочарован от себе си. Все едно ви бях предал — мрачно отговори Кейд.

— Ние щяхме да разберем и да те подкрепим. — Брат му го потупа по ръката и стисна рамото му.

— По това време ти беше вече в колежа, а Тали преследваше личната си амбиция да стане треньор. Нито един от двамата нямаше нужда от мен. — Яснотата, породена от дистанцията на времето, изчисти мъглявината от очилата, през които беше гледал към миналото. След като се беше лишил от основната цел — да се грижи за брат си и сестра си, се беше озовал в безтегловност. Може би Монро щеше да се окаже права. Беше искал да го хванат, докато се опитваше да открадне онзи мотор.

— Не съм преставал да се нуждая от подкрепата ти само защото учех в колеж. Ти беше моят по-голям брат. Опитвах се да ти подражавам, да бъда поне наполовина мъжът, който беше ти.

Кейд изпусна бавна, дълга въздишка. Знаеше какво трябва да каже и в същото време се ужасяваше от това.

— Да гледам как заминаваш за колежа, да те видя в списъка на отличниците… Дяволски се гордеех с теб и в същото време малко ти завиждах. — Намръщи се при последната дума, но се насили да продължи: — Вече се чувствах стар и изхабен, а бях едва на двайсет и три. Исках да продължа образованието си, да ходя по купони, да се забавлявам, но… — Той повдигна рамене.

— Трябва да съм пълен глупак, след като не съм го разбрал — тихо отбеляза Сойер.

— Какво? Не. Глупакът съм аз.

— Нужно ли е винаги да се състезаваме, братле? — Сойер заби пръст в рамото му и му отправи ослепителна усмивка, която предизвика смях.

Вината, която Кейд бе таил в себе си толкова дълго, сякаш се просмука в червеникавата пръст под краката му. Издайнически сълзи опариха очите му и го накараха да премигне.

— Благодаря ти, че ме прие обратно. Имах нужда от теб и ти ми подаде ръка. За мен това означава много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Приеми го като отговор на това, което си направил за семейството ни. Дължа ти всичко, което съм постигнал, и едва ли някога ще мога да ти се отплатя — отвърна Сойер. — Ако наистина си решил да преместиш бизнеса си тук, можеш да разчиташ на мен на сто процента, но не го прави, ако след шест месеца ще промениш мнението си. Трябва да си напълно сигурен.

Думите му отекнаха в съзнанието на Кейд. Монро заслужаваше мъж, който беше уверен в себе си. Ако сложеше край на живота си в Сиатъл, трябваше да пусне още по-дълбоки корени тук, в Котънблум. Да приеме, че винаги ще има хора, които ще го гледат отвисоко заради произхода му и нещата, които беше вършил, за да запази семейството си. За сноби като Таруотър до края на живота си щеше да остане луизианският блатен плъх, отпаднал от гимназията.

Сойер продължаваше да говори, без да си дава сметка за мрачните, объркани размисли на брат си:

— Впрочем какво мисли партньорът ти? Не мога да си представя, че ще се съгласи да се премести тук.

— Ричард със сигурност не е за провинцията. Без съмнение ще има отпор от негова страна. — Кейд прокара ръка през косата си, разрошвайки я на тила. — Не знам. Може би е прекалено сложно. Дори невъзможно.

— Също толкова невъзможно беше да останем заедно след смъртта на мама и татко. Щом успя тогава, значи ще се справиш и сега.

— Оценявам доверието ти — усмихна се сковано Кейд. — Искаш ли да излезем тази вечер по реката?

Винаги готовата усмивка на Сойер изтри част от умората и напрежението, които безпокояха брат му, откакто се беше върнал.

— Звучи забавно.

Годините сякаш се стопиха и вместо познатата до болка необходимост да крие истината от брат си, за да го предпази, сега двамата разговаряха като равни. Работата с машини беше втора природа за Сойер. Една блуждаеща мисъл заседна в съзнанието му. Ако се установи в Котънблум, може би щеше да успее да го уговори да напусне завода и да превърнат компанията „Форнет дизайн“ в семеен бизнес.

Сойер отиде в къщата, за да донесе нещо за пиене, а в това време Кейд провери всички връзки на двигателя. Ръката му беше значително по-добре. Нервите продължаваха да му създават проблеми от време на време, но ловкостта и силата й се бяха върнали благодарение на Монро. Не можеше да я натоварва продължително или да разчита на нея за някои действия, изискващи по-голяма прецизност, но не му пречеше да върши основната си работа. Разработване, изграждане и тестване на нови технологии. Пъхна дясната си ръка между изпускателния колектор и твърдия маркуч, за да завие един болт.

Последният му проект беше почти готов за тестване, но с помощта на Сойер и собствените му прозрения възнамеряваше да го подобри и усъвършенства. Беше предназначен за лодка, но с незначителни промени можеше да се пригоди и за коли. Ако предположенията им се окажеха верни, ефективността щеше да се повиши значително при минимален разход на гориво, което от своя страна щеше да намали вредните емисии без загуба на мощност. А това беше мокрият сън на всички производители на автомобили.

Облегна се на високия стол и закачи големия гаечен ключ на китката си. Работата в гаража на Сойер му действаше ободряващо. Бе заобиколен от природата, с подгизнала от пот тениска и успокояващата мисъл, че хората, които обичаше, бяха само на крачка разстояние. Във всеки един момент можеше да слезе до реката. Източникът на всичко, което го беше мотивирало през изминалите години, въпреки че някога беше проклинал мътните й води.

Работното му пространство в Сиатъл, също като апартамента и ежедневието му, беше стерилно и скучно, но затова пък подредено и предсказуемо. Животът му в Котънблум не можеше да се сравни с тях, а завръщането му не беше променило нищо.

 

 

Монро караше бавно към къщата на Сойер, страхувайки се от неизбежния сблъсък. Пикапът на Кейд стоеше отпред, паркиран върху тревата, недалеч от огромната върба. Спря до него и прокара ръка по ръждивата каросерия. Той щеше да изостави старата кола, както щеше да изостави и самата нея да гради отново живота си без него.

Беше прегледала отново профила му в едно бизнес списание и едва разпозна човека, описан в него. Животът му в Сиатъл беше толкова различен от този в Котънблум, че дори мисълта да се премести там й се струваше чужда и отблъскваща.

Зави зад ъгъла и го откри наведен над огромен сандък, в който беше опакован двигателят, над който работеше. Лицето му беше строго, но и болезнено красиво. Този мъж се беше превърнал от закрилник в герой, а сега този герой бе неин любовник.

Повика го дрезгаво и прочисти гърлото си. Той вдигна поглед и се усмихна автоматично, от което стомахът й се сви неприятно. Направи още няколко крачки към него, чувствайки глезените и коленете си като желе.

Устните му се обтегнаха в права линия върху безизразното лице.

— Вече се досещам защо си тук.

Тя отвори уста, но думите не идваха, затиснати от страха.

— Не искаш да дойдеш с мен. — Беше констатация, а не въпрос.

— Не мога.

— Мислех, че ме обичаш — продължи обвинително и хвърли гаечния ключ в червена метална кутия, където се приземи с дрънчене.

— Така е. Наистина те обичам. А ти? — Очите му пламнаха. И понеже не отговори, тя продължи: — Ако имаш нужда от още време, мога да почакам, но моят живот е тук. Пълноценен живот, изпълнен с хора, които държат на мен.

— Аз… аз също те обичам, Монро. Повярвай ми. — Изреченото със заекване признание не прозвуча много убедително.

Искрите гняв й помогнаха да прикрие болезненото свиване в стомаха й.

— Няма да дойда с теб в Сиатъл, за да ти дам възможност да изясниш отношението си към мен.

— Мислиш, че затова ти предложих да заминем заедно?

Тя погледна към реката, черпейки утеха от онова, което не можеше да види, но знаеше със сигурност, че е там, преди да се обърне отново към него:

— В известен смисъл да напусна Котънблум е някакъв вид свобода. Никой няма да ме моли да спирам крадци на домати, да чистя след поредната тежка нощ на майка ми или да спасявам уплашени тийнейджърки. Ще мога да правя каквото си поискам. А то е да бъда с теб.

Надежда озари лицето му и почти веднага угасна.

— Но въпреки всичко ще ми откажеш?

— Колкото и да те обичам, моето място е тук, в този луд град, сред цялата тази житейска бъркотия. Впрочем твоето също. Моля те, Кейд, остани в Котънблум.

— Аз искам да дойдеш с мен — настоя той с дрезгав от вълнение глас. Посегна към нея, но тя се отдръпна и ръката му увисна във въздуха. Ако я докоснеше, електрическата дъга на връзката им само щеше да подложи на съмнение решението й и да ускори собственото си унищожение.

— А ти ще обмислиш ли предложението ми да се установиш тук?

— Първите проби на двигателя вече са направени. Трябва да се върна, за да го инсталирам в изпитателната камера. — Това беше просто измъкване.

Реалността отвя глупавите й мечти. Веднага щом се озовеше далече от нея, от това място, вече никога нямаше да намери пътя обратно.

— Ще те чакам, Кейд, но няма да те чакам вечно.

Ултиматумът й беше лъжа. Щеше да прекара целия си живот в копнеж по този мъж. Въпреки това се обърна и се отдалечи, опитвайки се да държи раменете и гърба си изправени.

Той не се втурна след нея да я спре, както ставаше във филмите, и Монро потегли с разбито сърце.