Лора Трентъм
Целуни ме така (21)

Глава деветнадесета

Кейд прекара неделната сутрин в опити да се посвети на сложната, рационална работа на двигателя. Мислите му се отплесваха към Монро твърде често и беше истински късмет, че повредата се оказа незначителна. След като Сойер отиде на църква — нещо задължително за човек, заемащ изборна длъжност, къщата беше изцяло на негово разположение, което означаваше, че ще има малко спокойствие. Напрежението между тях постоянно нарастваше след катастрофалното пътуване по реката.

След един бърз хладен душ нахлузи чифт работни панталони и грабна кутия кока-кола от хладилника. Скърцане на гуми по чакъла привлече вниманието му към предния прозорец. Монро. Тя излезе от джипа в неделната сутрин в летни дрехи — жълта рокля с презрамки и високи сандали, превръщащи краката й в уникална гледка. Споменът го върна към предишната вечер и същите тези крака, обвити около ханша му.

Голямата глътка от ледената кока-кола не му помогна да обуздае внезапната възбуда. Имаше чувството, че едно-единствено нещо може да облекчи нуждата му и то бе да проникне дълбоко в нея.

Официалното му сако беше преметнато през едната й ръка и той дръпна юздите на първичните си импулси. Тя вече заобикаляше къщата и той я посрещна на вратата на кухнята. Не идваше, за да довършат започнатото снощи.

— Здрасти. — Гласът й беше изучаващ, усмивката колеблива, погледът й се закова върху широките гърди. Остра болка сви стомаха му. Очевидно се чувстваше неловко.

— Добре дошла.

Пристъпваше от крак на крак и искаше да я накара да го погледне, да я попита дали съжалява, но не го направи, страхувайки се от отговорите.

— Смяташ ли, че… — преглътна с усилие тя и Кейд се напрегна, сякаш очакваше удар — … би могъл да наметнеш някаква риза? В този вид ми действаш много, много разсейващо. — Махна с ръка към него и най-после вдигна поглед. Вместо съжаление и неудобство, в очите й проблесна закачка и, също както слънцето разпръсваше облаците, по тялото му се разля топлина, която нямаше нищо общо със секса.

— Струва ми се, че разсеяна ми харесваш още повече. — Направи крачка към нея и тя заби показалеца си в средата на гърдите му.

— Кейд Форнет, ако се приближиш дори още сантиметър, ще те поваля върху кухненската маса и ще се възползвам от теб по най-примитивния начин.

Дъхът му заседна някъде в трахеята, правейки гласа му по-дрезгав от обикновено:

— Да, когато си разсеяна, си неустоима. — Опита се да я привлече към себе си, но тя отскочи встрани и полата на роклята погали коленете му.

— Не. Не и в къщата на брат ти, който впрочем може да се върне всеки момент.

— О, добре тогава. — Отиде да вземе някаква тениска, но не я облече, преди да се върне в кухнята. Погледът й го поглъщаше и той не можеше да си спомни друга жена, която така откровено да проявява желанието си. Въпреки че у нея имаше още много неоткрити дълбини, Монро не играеше игрички и това най-много му харесваше. Наред с още сто други неща.

— Как е майка ти? — попита, след като нахлузи небрежно дрехата.

— Чувства се ужасно, както можеш да си представиш. Пълна с извинения и обещания, както обикновено. — Тревогата й бързо се разсея. — Снощи си забравил сакото си.

— Благодаря. — Взе го от протегнатите й ръце и го метна на облегалката на най-близкия стол. Само тиктакането на часовника и потропването на токчетата й при всяко движение нарушаваха настъпилата тишина. Тя беше права. Сойер щеше да се върне всеки момент, а Кейд я искаше само за себе си. — Имаш ли някакви планове за обяд?

— Не.

— Какво ще кажеш за пикник край реката?

— Край реката? — предпазливо повтори думите Монро.

— Да не би да се страхуваш от вода?

— Не, разбира се. — Тя отклони поглед и отказът й придоби скрит смисъл. Дали реката я плашеше? Мисълта му се стори непоносима, сякаш неговият образ и реката бяха свързани по някакъв начин и страхът от едното се прехвърляше и върху другото.

— Е, ще дойдеш ли с мен? — Това беше въпрос на доверие, затова отговорът имаше огромно значение. Той застина в очакване.

— Не съм облечена подходящо да газя из блатата — посочи роклята си тя.

— Няма да се наложи, честна скаутска. Обзалагам се, че Тали има поне един чифт подходящи обувки, които може да ти заеме.

— Ти бил ли си скаут изобщо? — Изгледа го предизвикателно изпод спуснати мигли, докато събуваше сандалите.

— Бях при „вълчетата“^[1] в продължение на цели три месеца. Отказах се веднага щом разбрах, че няма да ме научат как да паля огън или да оцелея в зомби апокалипсиса. — Смехът й му подейства успокояващо. — Ще направя няколко сандвича. В аптечката има слънцезащитен крем, а Тали държи някои неща в средната спалня.

Монро мина покрай него, мърморейки за отровния бръшлян, змиите и опасността от слънчев удар, но със същата закачлива усмивка. Той сложи в хладилната чанта няколко сандвича с бекон, марули и домати, чипс, неразпечатан пакет бисквити „Орео“ и две кутии гроздов сок „Нехи“^[2]. Храна, достойна за обяд в елитно начално училище.

Появи се отново, обута в чифт джапанки с големи пластмасови маргаритки между пръстите, и застана на крачка встрани от струящата през прозореца слънчева светлина. Кейд се вторачи в нея. Изглеждаше сладка, благоприлична и дяволски привлекателна.

— Предполагам, че са на Тали, освен ако Сойер не е започнал да се облича като травестит.

— Определено са на сестра ми. Да вървим. — Закопча ципа на хладилната чанта и тръгна навън. — Ще вземем лодката с първия двигател, който разработих.

— И какво прави той?

— Нищо вълнуващо, като да лети или да се върти. Просто е по-безшумен. И пести гориво.

— Звучи перфектно. — Пъхна ръката си в неговата и по тялото му премина ток, сякаш беше бръкнал в контакт.

Когато поеха по осеяната с борови иглички пътека, внезапно го осени вцепеняваща мисъл. Това среща ли беше? Истинска среща? Погледна към нея. Тя следеше внимателно къде стъпва. Жълтият цвят на роклята придаваше особен блясък на кожата и хвърляше златисти отблясъци върху косата й.

Да, беше. Би трябвало да я заведе в някой скъп ресторант на брега на реката от страната на Мисисипи. Да потвърди претенциите, които беше предявил вчера на дансинга.

Реката просветна между дърветата и нежният ромон на течащата вода прозвуча в ушите му като стара, до болка позната песен. Реката. Усещането за неизбежност отпусна възлите в стомаха му. Всичко беше започнало тук преди толкова много години. Кръгът се затваряше.

Плоскодънната двуместна лодка ги очакваше на брега. Беше идеална за управление през тесните ръкави, излизащи като пипала от основното русло.

Той остави хладилната чанта и избута лодката във водата. Стъпил с единия крак на борда, а с другия на земята, протегна ръка. Монро прескочи крака му и застана в средата на лодката.

За да стигне до кърмата, улови ръцете й малко над лактите и мина покрай нея. Ароматът на слънцезащитния крем, примесен с познатата миризма на реката, му напомни за летата преди смъртта на родителите му, когато двамата със Сойер привързваха лодката към брега, оставяйки я да се поклаща от вълните, и се преструваха, че ловят риба с часове, докато слънцето изцедеше и последните им сили.

Монро стрелна език по долната си устна и той едва не я целуна. Потискайки натрапчивия импулс, той седна на затоплената метална седалка. Не искаше да оставя у нея впечатлението, че единствената му цел беше леглото, въпреки че я желаеше именно там по възможно най-вулгарния начин, особено след като се беше насладил на вкуса й предишната вечер.

Желаеше много повече. Поне докато си беше у дома.

Меланхолия обагри чувството му за собственост. Временно. Всичко това беше временно. Реката, домът, Монро. Защо непрекъснато трябваше да си го припомня?

Неохотно отмести вниманието си от нея към това, което правеше. Тя се отдръпна, настани се на съседната седалка, кръстоса глезени и стисна ръце в скута си, сякаш седеше на скамейка в църквата.

Кейд включи двигателя. При шумозаглушителната технология, която самият беше разработил, не му се налагаше да повишава глас, за да бъде чут.

— Готова ли си?

Тя погледна през рамо и кимна точно когато моторът заработи, оттласквайки ги леко назад. Лодката бавно се насочи към средата на реката. Къде щеше да я отведе? От спомените от детството й нахлуха поне стотина маршрута. Но само един имаше значение. Резкият тласък, с който поеха напред, я накара да вкопчи ръце в страничната преграда.

Преди да се върне, Кейд изобщо не си даваше сметка колко много му липсва реката. Пулсът му следваше ритъма на течението. Нито веднъж, когато изкачваше поредната стръмна скала или висеше на стълбата от хеликоптера, не се беше чувствал толкова силно свързан с природата, както тук, точно в тези води. Всичко друго беше правил заради адреналина и за да овладее страха си, а не да оцени величието на света.

— Толкова е тих. — Тя сви единия си крак и се обърна така, че да може да го вижда. Русата коса се разпиля по тила й.

— Освен това може да премине през най-плитките, обрасли с тръстика ръкави, за разлика от всеки друг на пазара. Няма нищо по-лошо от това да се измокриш до кости, за да почистиш мотора. Особено в район, гъмжащ от крокодили.

— Изглежда много специфичен пазар.

— Направо няма да повярваш. Любителският риболов всъщност е огромна индустрия. — Той насочи лодката към по-широк поток. Бризът беше достатъчно силен, за да държи насекомите и жегата далече.

— Ти ходиш ли за риба? — Погледна го право в лицето и прибра зад ушите няколко развяващи се кичура коса.

— Като деца двамата с брат ми често излизахме с лодката, но хвърляхме обратно целия си улов, защото ни мързеше да го чистим. Майка ми постоянно се оплакваше, че вкъщи няма истински рибари. — Той се засмя, но самотният звук заглъхна в нищото, когато добави тихо: — Така и нямахме възможност да й кажем истината.

— Готова съм да се обзаложа, че е била наясно какви сте ги вършили вие двамата. — Нежната й усмивка правеше странни неща със сетивата му.

— Може би. Поне така се надявам. След смъртта на родителите ми риболовът за мен се превърна от развлечение в необходимост.

— А аз понякога… — Тя отклони поглед към брега.

— Какво?

— Понякога лежах в леглото и се питах дали си излязъл навън да търсиш храна. Притеснявах се дали имате достатъчно. Не ми се смей, но… всяка вечер се молех за теб.

Изобщо не му беше до смях. Отдавна беше престанал да вярва в съществуването на някаква висша сила. Откакто суровата действителност разруши представата му за милостивия Бог, който би трябвало да се погрижи за тях.

Независимо дали молитвите й бяха стигнали до небето или не, самото усещане, че някой се беше притеснявал за него и бе мислил за него с разбиране, облекчи бремето, което носеше от години.

Всеки се взираше в очите на другия, разстоянието от няколко крачки помежду им зееше като пропаст. Реката се стесни, дърветата на двата бряга сплетоха короните си, образувайки тунел, изпълнен със сенки и зелена светлина.

Той забави ход, лодката се разлюля под напора на течението, после продължи уверено напред. Красотата наоколо беше неговият храм, ромонът на водата — неговият химн, а тишината — молитвата му.

Думите сякаш не съществуваха.

— Прекрасно е — обади се тя с благоговение. — Знам къде отиваме.

— Откъде знаеш?

— Веднъж ми спомена за тази част на реката. Спомняш ли си?

Не, не си спомняше, но през техните нощи бяха говорили за всичко и нищо.

— След като замина, аз продължих да те чакам. При всяко пълнолуние. — В тона й се прокрадна нотка на дълбока тъга.

— Защо? — Гласът му прозвуча дрезгаво като жабешки кряк.

— Ти беше единственият, който знаеше всичко. Който ме разбираше. А аз бях… съвсем сама. Толкова самотна.

Никой не би допуснал, че богатото момиче от Мисисипи, с голяма къща с плувен басейн и множество приятели, може да се чувства точно толкова самотно и изоставено като бедното момче от Луизиана, борещо се за оцеляването си.

Тихият й смях беше пълен със самоирония.

— Както и да е, ти така и не се появи.

Думите й го пронизаха като обвинение. Собствената му истина изскочи на повърхността също като през онази нощ под старата топола.

— Не съм искал да си тръгна. Наложи се.

Тя наклони глава и зачака.

Признанието пред Тали беше отприщило бента и сега думите потекоха като река. Монро слушаше. Изразът на лицето й не се промени.

— Искаше ли да те хванат? — попита тя, когато Кейд най-после замълча.

— Не, разбира се. Какво те накара да си го помислиш?

— Имаше нужда от помощ, Кейд. Беше изтощен, отчаян, без надежда. И нещата се влошаваха при всяка наша среща.

Той премигна и превключи двигателя на по-висока предавка. Сърцето му биеше в ускорен ритъм. Тя седеше, все още обърната към него, с развяваща се от вятъра коса. Беше ли права?

Не след дълго източените сенки на тополите очертаха наближаващия завой. Никога не беше стигал толкова нагоре по реката през деня. Слуховете, разпространявани от мъжете, разделили някога града, държаха баровците на единия бряг, а блатните плъхове — на другия.

Насочи лодката към мястото, където се беше скрил при първата им среща. В топлия слънчев ден, изпълнен с песента на птиците, черната магия, която беше открил там онази нощ, беше изчезнала.

Скочи в плитчината и завърза лодката. Монро се изправи и разпери ръце, за да запази равновесие. Брегът беше стръмен, пътеката, по която бяха вървели толкова много пъти, криволичеше и се губеше в далечината. Без да я предупреди за намеренията си, той опря рамо в корема й и я повдигна.

Тя извика името му, гласът й преливаше от изненада и смях. При тях преходите от сериозните неща към шегите винаги се осъществяваха бързо, с изумителна лекота. В един момент говореха за поредния запой на майка й, а в следващия вече го разсмиваше, разказвайки му за номерата, които съучениците й погаждаха на някой заместващ учител.

Кейд изкачи брега, като използваше свободната си ръка и се хващаше за оголените коренища за опора. Тя се вкопчи в колана на късите му панталони и се разсмя още по-високо.

Най-после изкачиха склона, но той не я пусна. Загледа се в дървото, изумен колко беше израснало. Листата шумоляха от вятъра, който се носеше из покритите с памук полета, простиращи се докъдето стига погледът. Целият пейзаж беше обсипан с пухкави, бели топчета.

— Смяташ ли изобщо да ме пуснеш? — провикна се откъм гърба му тя.

— След малко. — Пъхна ръка под полите на роклята и кожата на бедрото й му се стори копринена под грубата мазолеста длан. Наранените нервни окончания около пресния белег пламнаха. Монро се отпусна и обви ръце около кръста му. Той отдръпна пръсти и я шляпна леко по дупето.

Нейното възмутено „Хей!“ го накара да се разсмее, преди да се наведе и да я остави на земята. Лицето й беше зачервено от дългото висене с главата надолу или от възбуда, а може би и от двете.

— Снощи исках да те преметна през рамо и да те отведа от онзи коктейл.

— В известен смисъл съжалявам, че не го направи — повдигна вежди тя. — Може би следващия път?

Подтекстът я накара да се усмихне замечтано. Щеше ли да има следващ път? Той погали леко бузата й и прошепна:

— Може би. — После, опитвайки се да се върне към неутралния тон, продължи: — Ще разтоваря лодката.

Хвърли едно старо одеяло в протегнатите й ръце. Монро изчезна и той остави хладилната чанта на земята. Беше устроила бивака им на тяхното място и го чакаше, подпряна на ствола.

Кейд остави чантата наблизо и се присъедини към нея. Легна върху одеялото и се загледа в клоните на дървото. Струваше му се едновременно познато и неузнаваемо на дневна светлина след толкова много години. Също като нишката, която го свързваше с Монро.

— Какво според теб щеше да се случи, ако беше останал? — Тя си играеше с косата му и удоволствието беше неописуемо.

— Със сигурност щях да свърша в затвора.

— Не. С нас.

Той се извъртя, за да може да вижда лицето й на фона на нашарените от слънцето листа.

— Какво искаш да кажеш?

— Понякога… мислил ли си за мен не като за малкото момиченце, което бях тогава?

Той изпусна бавна, дълга въздишка, сякаш очакваше някой да смъкне превръзката на дълбока рана.

— В началото не. Също и през годините. Смятах, че продължавам да се връщам по същата причина, поради която и ти си се нуждаела от мен. Някой, с когото да си поговоря. Човек, на когото мога да разчитам.

— Щом не в началото, поне в някакъв момент след това?

Усмихна се на надеждата в гласа й.

— Кълна се, че в една нощ по пълнолуние аз се появих, но ти се беше променила.

— Като върколак?

Бурен смях разтърси гърдите му.

— Нещо такова. Малкото ти тяло беше придобило съблазнителни извивки. Нямаше как да не забележа, но за нищо на света не бих те докоснал. Беше прекалено млада, предстоеше ти да отидеш в колеж и да заживееш свой собствен живот. А аз не можех да ти предложа нищо. Натам, накъдето се бях запътил, ме очакваха само проблеми. — Отметна косата й назад. — Но често се сещах за това. Мислех за теб.

— Аз също. — Легна до него, сложи глава на гърдите му и затвори очи. — Представях си, че ти си възглавницата ми, и понякога я целувах. Но по-често просто я прегръщах и си въобразявах, че ми отвръщаш.

Чувството на болезнена уязвимост, което премина през него, беше нещо съвсем ново. В живота си беше правил много неразумни неща, някои от които изключително опасни, но страхът никога не го беше възпирал. Да поема рискове беше в природата му.

— Но ти се целуваш много по-добре от възглавницата ми.

— Така ли?

Тя изсумтя утвърдително и се надвеси над него. Гърдите й се притиснаха към неговите, когато пъхна единия си гладък крак между бедрата му. Косата й се спусна и погъделичка страните му.

Да целуне Монро под старата топола беше непостижим блян преди десет години. Фактът, че това се случваше сега, при това посред бял ден, беше умопомрачителен.

Беше като първа целувка, неговата първа целувка. Нежна и сладка, преливаща от чувственост. Тя задаваше ритъма, като едновременно даваше и вземаше, настъпваше съкрушително и се оттегляше.

Тази Монро беше колкото непозната, толкова и част от него. Част, която се бе опитал да забрави, но все още му помагаше да разбере кой бе той всъщност. Как бяха стигнали дотук толкова бързо? С целувките си Монро разби цялата му защита и той се предаде.