Лора Трентъм
Целуни ме така (14)

Глава дванадесета

Монро вървеше през високата трева към червения дъб, издигащ се като самотен страж в полето. Голямото дърво, израсло точно по средата между къщите, където живееха като деца тя и Регън, бележеше мястото на срещите им. Монро се разкъсваше от угризения и се ругаеше енергично заради думите, които бе изрекла по-рано. Случайното споменаване на вечерята с Кейд бе повела след себе си неволно изпусната реплика за нощната разходка по реката със Сойер.

Регън прояви известно подозрение, но едва след като й се обади в състояние на крайна възбуда и й предложи да се срещнат под дървото, осъзна сериозността на грешката си. Освен че се оказа въвлечена в нелепа разузнавателна мисия, изпитваше вина, че по някакъв начин беше предала Кейд. Ако тримата наистина смятаха да бракониерстват и тя ги беше издала? Нямаше представа как би постъпила приятелката й, ако разполагаше с уличаващи доказателства срещу Сойер.

С тъмни панталони и морскосиня лятна жилетка, Регън крачеше, сякаш отиваше на излет на Младежката лига^[1]. Черният клин и широката сива тениска на Монро бяха далеч по-практични. Някакво движение под дървото привлече вниманието й.

Мъж с разрошена коса и очила се беше облегнал на дънера, ръцете му бяха пъхнати в джобовете на зеления панталон, бицепсите му напираха под черната памучна тениска, а изпод ръкава му надничаше татуировка. На колана му висеше дълъг около двайсетина сантиметра нож. Интересно, как ли Регън бе успяла да привлече Наш Хоторн на своя страна?

Ако не бяха одухотворените кафяви очи зад очилата с черни рамки, би могъл да мине за агент от специалните части, вместо новоназначен преподавател в колежа в Котънблум. Изобщо не се съмняваше, че уроците му щяха да се радват на особена популярност сред ученичките. Но за нея той винаги щеше да си остане Смахнатия Наш, когото бяха дразнили и пренебрегвали в детството.

— Регън и теб ли въвлече в тази лудост? — Приближи към него под клоните на дървото, чиито листа шумоляха приятно, раздвижвани от вятъра.

— Ха-ха — обади се приятелката й. — Той се интересува живо от града и от фестивала.

Гъстите кестеняви вежди на Наш се повдигнаха над очилата.

— Просто любезно ми припомни как във втори курс ме спаси от пълно унижение в едно кафене, като ме покани да седна при вас.

— Уау! Изключително непрофесионално, Регън. Ужасена съм от липсата на всякакъв морал в нашия кмет — изсумтя тя, но не успя да скрие усмивката си.

— О, я млъквай! Донесе ли блажна боя?

Монро се засмя, но лицето на Регън остана безизразно.

— Предложих го просто на шега. Не мислех, че говориш сериозно. Впрочем вкъщи нямам нищо, свързано с лов.

— Е, няма значение. Ще се справим. — Регън се шмугна под нисък клон и се загледа към реката, въпреки че нямаше как да я види в сумрака.

— Имаш ли представа какво, по дяволите, правим тук? — Монро се наведе към Наш.

— По-рано днес ми спомена нещо за някакви зайци и Сойер Форнет.

— Я чакай, Регън. Преди двамата с Наш да те последваме бог знае къде, трябва да ни обясниш какво става.

— Веднага щом се чух с теб, проведох още няколко телефонни разговора. След малката ни разправия заради чичо му той е поставил още няколко капана.

— И какво планира да направи с няколко заека?

— Колко подло би било да пусне цяла колония зайци в градината на майка ми. Ще се наядат до насита и на сутринта ще си отидат. Или още по-лошо, ще си изкопаят дупки и ще се размножават.

Монро въздъхна и разтърка челото си.

— Това прескачане от допълнителните капани до саботирането на доматената реколта е нелогично. Кажи й, Наш.

— Не знам. Чувал съм и по-странни неща. Леля Леора често ми разказваше разни истории как мъжете от Мисисипи прекосявали реката и режели кошниците с раци. Тези от Луизиана пък нощем нападали градините и капаните. Говори се и за лодка на блатни плъхове, които се оказали лице в лице с такава група на самата щатска граница.

— И какво станало? — попита Регън.

— И двете страни се престорили, че среднощните излети по реката са нещо съвсем естествено, и продължили по пътя си. Оттогава нещата малко се поуспокоили.

— Това се е случило преди петдесет години. Повечето от тях вече са покойници. Сойер не би направил нещо толкова детинско и подло — отбеляза Монро.

Наш се засмя.

— Детинско и подло, но брилянтно. Нещо като убийство с ледена висулка. — Тя го погледна въпросително. — Вещественото доказателство се стопява, преди някой да е успял да те посочи с пръст. Или както е в този случай, да се измъкне. А сега сериозно, наистина ли искаш да стоя тук, за да плаша зайци?

— Не, трябваш ми, за да обезвредиш Сойер, ако го видиш да се промъква с пакостливите си зайчета.

— Да го обезвредя? Аз съм учител, а не наемен убиец.

— Може и да не си, но искам да кажа, погледни се! — махна към едрото му тяло тя. — Можеш поне да го набиеш.

— Първо, Сойер е в страхотна форма. Така че се съмнявам. И второ, няма да бия никого. Виж, тая фестивална история май те е извадила от релси.

Регън разпери ръце.

— Защо всички ми го повтарят?

— Защото е вярно — едновременно възкликнаха Монро и Наш и се погледнаха стреснато. — Тип или топ?! Едно, две, три, джинкс^[2]. — Монро перна мъжа по рамото. Беше твърдо като скала. Приятелката й беше права. Той наистина беше в блестяща форма. Нищо общо със Смахнатия Наш.

— Знаех си, че трябва да остана в Шотландия — измърмори той и се загледа в клоните на дърветата.

— Как е госпожица Леора?

— Треморът се усилва, но лекарите казват, че няма с какво да помогнат. Заболяване, съпровождащо стареенето. Но продължава да настоява да шофира. — Въздишката му беше тежка. Бездетната му леля Леора го отгледа, след като майка му почина от рак на гърдата, за да може баща му да продължи високорисковата си и високоплатена работа като ръководител на нефтена платформа в Мексиканския залив.

Над тях се спускаше здрач. Цял рояк светулки се вдигнаха от основата на дънера и замигаха около коленете им. Цикадите подхванаха своя разговор и шумът се снишаваше и издигаше като разбиващи се морски вълни. Когато звездите най-после се появиха, въздухът охладня и бризът се усили.

— Сериозно се съмнявам, че Сойер е замислил да дойде толкова нагоре по реката. Освен това Кейд не би поощрил подобна щуротия — подхвърли Монро.

— Може и да сте прави — отстъпчиво се съгласи Регън. — Донесла съм хладилна чанта с леки закуски и напитки. Какво ще кажете да се отпуснем малко и да се отдадем на спомени? А ако Сойер се появи междувременно, ще можем да поговорим цивилизовано. Като двама градоначалници, които искат най-доброто за страните си.

Наш пое чантата и преметна дръжките през рамо.

— Добре, участвам дори само от любопитство, пък и защото съм отегчен до смърт от компанията на леля Леора и дамите от „Юрганските пчели“. Всяка от тях държи непременно да ме сватоса за някоя своя роднина. Е, къде искате да се разположим?

— В боровата горичка зад къщата на родителите ми? Там е високо и ще можем да забележим врага — предложи Регън.

Той направи жест с ръка:

— Води ни, Наполеон. Да се надяваме, че не вървим към нашето Ватерло.

— Това не беше ли песен на АББА? — попита Монро с надеждата, че в сумрака нямаше да забележи подигравателната й гримаса.

Мъжът изстена, сякаш го беше наранила физически.

— Историята на Западна Европа през деветнадесети век? Херцог на Уелингтън? Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

Тя чукна леко ханша си в бедрото му, докато следваха Регън, която напредваше завидно бързо през тревата в ниските си черни пантофки.

— Разбира се, че се шегувам, но ужасеното ти изражение си струваше да се види.

Седнаха под един бор върху дебел килим от изпадали иглички. Наш се настани на един пън, а двете жени си поделиха постелката. Регън раздаде бирите. Нощта беше ясна, на фона на черното небе блещукаха звезди. Кръглата луна изплува от лявата им страна и освети трептящата като вода трева докъдето стигаше погледът им.

— И така, чувам, че работиш в спортната зала на Талула Форнет, а? — наруши тишината Наш.

Монро се извърна да го погледне.

— Водя курс по самоотбрана на момичета в риск.

— Страхотно. — Той погледна етикета на бирата си. — Тя все още ли ходи с Хийт Парсънс?

— Заряза го, слава богу. Така и не разбрах какво намираше в него, но от друга страна, аз имам спомени какъв беше в училище. Тали нямаше това удоволствие.

Наш изсумтя като куче, надушило следа.

— С кого се среща сега?

— С никого, поне доколкото ми е известно. Тя не обича да споделя много. Защо? Да не би да проявяваш интерес?

— Какво? Аз? Не, разбира се. — Прекалено нехайният му тон я накара да извърне лице към него.

— Наистина ли? — попита го сухо. Определено не го биваше в лъжите.

— Помня я като дете. Интересно ми е каква е станала, тъй като все още не съм я виждал.

— Обикновено прекарва времето си в залата и само от време на време отскача до „Таверна Ривършак“. Отдавна се опитвам да я накарам да излезе с мен, но тя никога не се е чувствала комфортно от другата страна на реката. — Монро подпря брадичка върху сгънатите си колене и обърна глава към Наш: — Ти не живееше ли там, преди майка ти да почине?

— Дааа — провлачи думата той и извади още две бутилки. — Нямам много спомени от онова време. А сега отивам да се поразтъпча и да пусна една вода. — Пъхна едната бира в джоба на панталона, тръгна между дърветата и тъмнината скоро го погълна.

Регън предложи на приятелката си друга бутилка, но Монро поклати глава. Беше отпила само няколко глътки от своята. След като бе видяла какво прави алкохолът с майка й, тя никога не прекали. Обикновено държеше пълна с вино чаша или бутилка с бира само заради компанията.

Изтегна се на одеялото с глава върху боровите иглички. Силната миризма на смола й напомни за ваканциите и у нея се прокрадна меланхолия, която я изненада.

— Със Сойер се срещнахме край реката. — Гласът на Регън издаваше същото чувство. Легна до нея и раменете им се докоснаха.

— Не знаех — тихо каза Монро.

Ръката на приятелката й се притисна към нейната.

— Трябваше да крадем своите моменти, а като се имаше предвид колко много работеше Кейд, пикапът рядко беше на разположение. Спомням си как седях на брега и чаках да чуя лодката му.

Буцата в гърлото на Монро растеше, сълзите й напираха. Тя отбелязваше на календара дните до следващото пълнолуние и с настъпването на нощта вълнението й нарастваше. Понякога чакаше в продължение на часове, докато тихото бръмчене на мотора не накараше сърцето й да забие учестено.

Ако някой изобщо беше в състояние да я разбере, това със сигурност беше Регън. Може би щеше да й помогне да предаде на изминалите години някаква перспектива. Дали не беше дошло време най-после да сподели с някого?

Регън приседна рязко и я сграбчи за коляното.

— Чу ли нещо?

Монро се подпря на лакът и се ослуша. Ниското крякане на жабите се извиси като хор. Тропот като от голямо животно я накара да седне.

— Да, наистина.

Нямаше признаци за приближаващ се човек или животно. Регън прошепна името на Наш. Отговор не последва.

Тя посочи с ръка към полето.

— Насочи се нататък. Викай, ако забележиш нещо. Аз ще мина покрай оградата на градината.

И изчезна, преди Монро да успее да възрази. Реката я зовеше като стар приятел и тя се измъкна под дърветата и пристъпи към онова, което не можеше да види, но знаеше, че е там. Реката винаги й бе вдъхвала сигурност, но в тъмнината пространството между нея и водата изглеждаше пълно с опасности.

Спря до един див и трънлив розов храст. Наситеният му аромат се сблъска с усещането за опасност, таящо се в нощния въздух, и накара дробовете й да работят още по-усърдно. От всички страни се носеха различни шумове, но когато се обърна, не видя нищо. След завръщането на Кейд у дома и скорошния й сблъсък със Сам Ландри спомените бяха опънали нервите й малко повече и всяка вечер се промъкваха в сънищата й.

Наблизо изпука клонка. Монро се обърна рязко, без да е сигурна от коя страна дойде шумът. Тъмна фигура се изправи в края на гората. Тя побягна.

Червеният дъб, под който се срещаха с Регън, се очерта като тромава сянка в тъмнината. Сърцето й препускаше бясно, тежкото дишане отекваше в ушите й. Сетивата я предадоха, насочвайки се навътре. Не можеше да прецени дали фигурата я преследва, или не.

Щом се озова под клоните на огромното дърво, забави ход и погледна през рамо, без да вижда нищо. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, облегна се на ствола и притисна длани към очите си.

Защо беше побягнала? Сега, когато вече бе на безопасно разстояние, здравият разум бавно се завръщаше. Нямаше как Сам Ландри да знае, че е дошла тук. Без съмнение беше Наш и сигурно я мислеше за луда. Адреналинът намаля, оставяйки коленете й разтреперени и отмалели. Не беше по-смела, отколкото беше и на тринайсет години.

Нечии пръсти се обвиха около ръката й малко над лакътя. Кракът й инстинктивно се вдигна и тя използва тежестта на мъжа срещу нея — със сигурност голямата длан беше на мъж — да го събори на земята. Но вместо да се освободи от хватката, той я повлече надолу със себе си.

— Предавам се.

Кейд. Черната му бейзболна шапка беше килната към тила, блажна боя покриваше кожата над брадата му.

— О, господи, само не ми казвай, че Регън е била права!

— Права за какво? — Във въпроса му се прокрадна престорена невинност.

— Какво търсиш тук?

— А ти защо избяга от мен? Не чу ли, че те виках?

Не, не го беше чула, почти обезумяла от паника.

— Не… Аз не те познах. Мразя да се страхувам. — Признанието се изтръгна от онази част от нея, която не бе разкривала от години. Откакто той беше заминал.

— Понякога страхът е защитен механизъм, който може да спаси живота ти, а бягството е най-разумното нещо, което можеш да направиш. — Гласът му подсказваше, че е извлякъл тази истина от собствения си опит.

Обяснението й подейства пречистващо като кръщение в река.

— Значи не мислиш, че съм слаба?

— Слаба? По дяволите, жено, аз съм поне с четиридесет килограма по-тежък от теб. Как успя да ме събориш?

Това не беше точно отговор на въпроса й, но все пак я успокои достатъчно, за да не й се налага да вмъква фалшиви закачливи нотки в гласа си:

— Това е така нареченият „ефект на лоста“. Да не би да си пропуснал тези уроци по физика? — Още щом осъзна смисъла на казаното, усети, че се изчерви от срам. — Аз не трябваше…

Гръмкият му смях прогони птицата, която грачеше някъде близо до тях.

— Няма нищо. И да, терминът ми е познат. Имах предвид, че си доста дребна. — Обви ръцете си около ханша й и разпери пръсти върху външната извивка на бедрата й.

Дланите му бяха по-горещи от обедно слънце. Внезапно тя осъзна колко едър и силен беше.

— Кой е отгоре, голямо момче?

— Ти. — Гласът му стана по-дълбок и по-плътен: — По някаква случайност обичам жената да е отгоре.

Разговорът придобиваше сексуален оттенък. Клоните на дървото ги обгръщаха в плътен мрак, закривайки почти изцяло лунната светлина. Нещо в Кейд Форнет задушаваше страха, избуял като плевел още от детството й. Плевел, който не можеше да изтръгне сама.

Тя се подпря на лакти и се наведе над лицето му, само на милиметър от твърдите устни. Дъхът му се смеси с нейния. Същата смелост, каквато веднъж бе открила с него, сега бликна отново, окуражавайки я да продължи.

Този път той не изчака следващия й ход. Настани се между бедрата й и я притегли към себе си. Устните й се впиха в неговите, изстрелвайки целувката в стратосферата.

Монро изстена и започна да се движи под него, водена от отчаяна нужда. Зарови пръсти в косата му и се отпусна в силните му ръце. Едната се обви около кръста й, другата се вкопчи в разпилените й кичури, притегляйки я още по-близо.

Брадата му едновременно я бодеше и възбуждаше, добавяйки допълнителен елемент към осезаемото удоволствие. Езиците им се преплетоха в борба за надмощие, която бе твърдо решена да спечели. Но той също се надяваше на успех и преди тя да успее да се възпротиви, завъртя вкопчените едно в друго тела и промени позицията им.

Тежестта му я притисна към рохкавата пръст. Монро пое дълбоко въздух. Уханието на ваниловата трева и свежият повей откъм реката се смеси с мъжката миризма на Кейд.

Той се възползва от възможността и я целуна с хищническа страст, която накара нервните й окончания да изтръпнат. Обикновено не допускаше мъжът да е върху нея, защото позата я караше да се чувства слаба и постоянно провокираше у нея желанието да избяга. Но с него нищо не беше обичайно. Всичко й се струваше ново, а минаващото като тръпка по гръбнака й удоволствие не само не я плашеше, но я караше да копнее за още.

Изви се под него и раздвижи бедра под въздействието на очевидната му възбуда. Обви краката си около него в опит да го привлече изцяло върху себе си, но той беше тежък и все още се владееше. Това й хареса.

Едната целувка се сливаше с другата, топлината помежду им ставаше експлозивна, готова да ги изпепели. Измъкна тениската от дънките му и прокара пръст по неравния белег от едната му страна. Всички притеснения за последствията се разсеяха в бурята на обхваналата ги страст.

Прекъсна целувката само колкото да прошепне:

— Кейд, моля те.

Устните му се плъзнаха по врата, космите на брадата му изпращаха чувствени тръпки по цялото й тяло, допълнително подсилвайки безразсъдството й.

Той вдигна глава и тя усети галещия полъх на бриза по местата, които преди миг беше докосвал. Тъмнината пазеше изражението му в тайна. Подозираше, че продължителното, настойчиво взиране в нея означава, че характерната за всички Форнет свръхчовешка способност да виждат в тъмното работи с пълна сила. Какво виждаше? Спомените, свързващи ги по все още неразбираем за нея начин? Или просто нуждата, която очевидно единствено той можеше да задоволи?