Лора Трентъм
Целуни ме така (12)

Глава десета

Монро надникна зад ъгъла на тухлената сграда на химическото чистене към отсрещната страна на реката. Регън я сръга леко в ребрата и тя подскочи.

— Какво правят?

— Говорят си и гледат към стената. Сойер жестикулира енергично, а Кейд сочи към нещо. — Обърна се и погледна приятелката си: — Знаеш ли, май имаш нужда от очила. Освен това бинокълът е у теб.

— Не искам да рискувам да ме забележат. А сега какво?

Монро вдигна очи към небето. Като се има предвид, че беше неделя, може би бог щеше да се смили над нея. Отново надникна зад ъгъла.

— Сойер мъкне някаква висока стълба, а брат му разтоварва от каросерията на пикапа нещо, което прилича на кутии с боя.

— Тоя плесенясал зид е ужасно грозен. Със сигурност усеща, че трябва да направи нещо, за да може да се конкурира с нашата беседка.

Беседката във форма на мида беше поставена на общински терен до самата река. Изобилието от разцъфнали полски цветя на отсрещния бряг само подчертаваше хаоса от бурени и боклуци от страната на Мисисипи. Ако Регън спечелеше фестивалния конкурс, щеше да превърне запустелия район в част от центъра на града и място, привлекателно за жителите му.

— Какво правят сега? — за пореден път попита тя.

— Сойер се е разгорещил и… да, започна да се разсъблича и вече е почти гол — отвърна Монро сериозно, доколкото й беше възможно.

Регън изскочи иззад ъгъла и вдигна бинокъла към лицето си.

— Не е — отбеляза тя.

Приятелката й се опита да сподави надигналия се смях.

— Не. Но ми се стори, че тази възможност наистина те заинтригува. Впрочем това изобщо не беше очевидно.

Регън отново се скри зад тухлената стена.

— Със Сойер се разделихме преди години. Да, той беше важна част от живота ми, но хората се променят. Порастват и се опитват да осъществят глупавите си мечти. Това е.

В гласа й се прокрадна уязвимост, каквато Монро отдавна не беше долавяла. Обикновено приятелката й минаваше през живота с безочлива самоувереност, която, в зависимост от това кой беше попаднал в полезрението й, предизвикваше или възхищение, или раздразнение.

Регън и Сойер се бяха разделили с гръм и трясък, вторичните трусове, от които все още се усещаха. Въпреки че заради майка й не афишираха връзката си, хората не спираха да шушукат. Любовта между богатото момиче от Мисисипи и бедното, но амбициозно момче от Луизиана, подобно на тази на Ромео и Жулиета, завърши трагично.

Враждебността беше пуснала дълбоки корени в опустошената земя и процъфтяваше след обявения от списанието конкурс. Монро се опасяваше, че фестивалите щяха още повече да отдалечат двете части на града.

Регън се отблъсна от стената.

— Ето го и моя помощник.

Делмар Форнет паркира пикапа си до бордюра. Погледна зад него, но никой от неколцината мъже с кутии с инструменти не тръгна към тях. Тя сграбчи приятелката си за лакътя.

— Не си го направила!

Лукава усмивка замени уязвимостта върху лицето на Регън.

— Дори е щастлив, че му предлагам работа.

Монро поклати глава и отново надникна зад ъгъла. Сойер и Кейд бяха започнали да боядисват стената от двете противоположни страни и жълтото се открояваше върху цялостния фон като изкуствен залез. Червеният цвят беше по-практичен, но зидът вече изглеждаше по-свеж и добавяше допълнителна весела нотка в редицата тухлени сгради.

Кутията се удряше в Делмар при всяка негова крачка, инструментите вътре звъняха и подрънкваха.

— Здравейте, Монро, госпожо кмет.

Регън погледна ръчния си часовник.

— Малко закъсняхте, господин Форнет. Вече изоставаме с графика.

Монро срита приятелката си в глезена. Ако беше с високи токове като нея, а не с удобни маратонки, намекът сигурно щеше да има по-сериозно въздействие. Тръгна след тях, заслушана разсеяно в инструкциите й.

Излязоха от сянката на огряната от слънцето улица. Въпреки че беше горещо, въздухът беше изпратил влагата си през нощта и топлината беше поносима, стига да не се движеха прекалено бързо.

Регън я улови за ръката и я повлече в обратна посока.

— Хайде да купим нещо за пиене и да се насладим на шоуто.

Не й оставаше друг избор, освен да я последва към кафенето, което се радваше на клиенти предимно в делничните дни. Неделя беше слаб ден. По-големите градове привличаха хората с магазините и развлечения през уикендите. Именно фестивалът беше тласъкът, на който Регън разчиташе за съживяването на центъра на Котънблум. От първия ден на мандата си като кмет тя предлагаше различни стимули за наемането на празните магазини и насърчаваше ремонтирането на работещите.

След като подминаха айскафето за сметка на фунийка сладолед с орехи, двете се насочиха към строителната площадка. Оглушителни удари на чукове отекваха по фасадите на магазините. Въпреки че не одобряваше постоянната конфронтация на приятелката си със Сойер, Монро не можеше да отрече, че й беше забавно.

— Миналата вечер вечерях в дома му и…

— Моля? — Регън я сграбчи за ръката и поддържаните нокти се впиха в кожата й. — Какво каза за мен? Искам да кажа, за фестивала?

— Само да ти предам, че е наел духовия оркестър на Котънблум, Мисисипи, за парада. Шефът им подарил няколко инструмента.

— Подла мижитурка! — Регън пусна ръката й и закрачи по-бързо. — И как ти го съобщи? Небрежно, като че ли става дума за нещо незначително?

— Напротив, виреше нос и повтаряше „така й се пада“ като глупак.

Седнаха на разкривена дървена пейка в самия край на общинския терен. Регън лющеше лака от ноктите си. Нещата очевидно загрубяваха.

— Следващия път, когато го видиш, му кажи, че аз пък съм наела Шрайнърс^[1] с малките им коли и смешните им шапки.

Монро вдигна ръце.

— Не се виждам с него всеки ден. Отбих се да оставя поканата за благотворителния коктейл на Тали и по стечение на обстоятелствата останах за вечеря. Стана случайно.

— Госпожа Таруотър е ненадмината в организирането на такива събития. Сигурно ще успее да събере достатъчно пари за момичетата ти.

Гнетящото я от известно време усещане, че използва семейство Таруотър, се задълбочи. Но образът на Кайла, плачеща над момчето, което беше оставило болезнен отпечатък върху бузата й, подсили решителността й.

— Наложи ми се да спасявам едно от момичетата в „Таверна Ривършак“.

Регън ахна.

— Какво стана?

Разказа й случилото се накратко. Фактът, че пропусна да спомене Кейд, предизвика известни угризения на съвестта, но все още не беше готова да обсъжда цялата гама от емоции, които той предизвикваше у нея. А може би причината беше в това, че не бе говорила за него пред никого. Навиците се пречупваха трудно. Той беше нейната тайна.

— Наистина оценявам всичко, което госпожа Таруотър върши, но мразя да се питам постоянно дали не очакват нещо да се случи между мен и Андрю. — Монро се загледа през реката към Кейд.

— Виж, наистина имаш нужда от тези пари. Иди на тъпия коктейл с идеята, че застаряващата дама го прави само от добро сърце.

— Добреее — провлачи думата Монро.

Последва секунда тишина, преди двете да избухнат в смях.

— Това с нищо не те задължава към Андрю. Напротив. Няма за какво да се чувстваш виновна. Вземи парите и ги използвай добросъвестно.

Регън беше права. Не му беше обещавала нищо. Въпреки това дори близането на сладоледа не можеше да прогони киселините в стомаха й. В един момент си бе помислила да използва собствените си спестявания, но ги пазеше за майка си.

Всеки месец заделяше значителна сума за горещо препоръчаната й, но изключително скъпа програма за алкохолици. Целта беше майка й най-после да осъзнае, че има нужда от помощ. До този момент с пренебрежително махване на ръка беше изключвала вероятността честите й напивания да са знак за по-сериозен проблем.

Приятелката й нямаше представа колко зле бяха нещата с майка й. Нито който и да е друг. Многозначителните подхвърляния на Сам бяха подсилили тревогата й. Макар да не даваше никакви признаци за злоупотреба с алкохол, майка й умееше майсторски да прикрива порока си.

Тропотът на инструментите на Делмар и песента на птиците изпълваха пространството с жизнерадостно настроение. Тя вдигна бинокъла и се загледа в хората от другата страна на реката. Кейд остави валяка и вдигна бутилка вода към устата си. Тъмната брада се разпростираше към врата, червената тениска се развяваше като знаме на фона на боядисаната в жълто тухлена стена.

Обърна се към мястото, където беше застанала. Погледът му се зарея някъде над нея, после се отмести и тялото му се наклони в същата посока. Някаква невидима нишка я теглеше към него, докато седеше на ръба на старата дървена пейка. Привличането помежду им нарастваше с всеки изминал ден. Ръцете му уловиха подгъва на тениската. Нямаше да се осмели. Не и в центъра на града.

Но го направи.

— Мили боже! — измърмори тя и издиша всичкия въздух от дробовете си.

Трябваше да престане да го наблюдава през бинокъла. Това беше жалко и унизително. И още по-лошо, той можеше да я забележи. Притисна увеличителните стъкла по-плътно към очите си, без да обръща внимание на стичащия се по ръцете й разтопен сладолед.

Гърдите му бяха уникални. Не бяха неестествено напомпани, а стегнати и мускулести. Солидни. Покрити с тъмни косми, подхождащи на брадата му. Погледът му се закова в нея с предизвикателство, което отчаяно й се искаше да приеме. Господи, дали виждаше толкова добре не само през нощта, а и на такова разстояние?

— Какво виждаш? — присви очи Регън и посегна към бинокъла. След кратко боричкане Монро се предаде. Приятелката й преметна кожения ремък през врата си, отпи от айскафето и погледна през увеличителните стъкла. Миг по-късно пристъпи напред. — Боже мой, сега разбирам защо въздишаш по този мъж. Кейд Форнет е достатъчно горещ, за да вдигне на крак пожарната на Котънблум.

— Не въздишам по никого. Приписваш излишна романтика на нещата, Регън. Господи! — Близането на сладоледа внезапно се превърна в чувствено действие. Дали кожата му беше солена от потта? Въпреки наситения вкус на масло и орехи, въображението й работеше трескаво.

Регън свали бинокъла и бавно се обърна към нея.

— Романтика? Значи става въпрос за нещо много повече от обикновена похот?

Монро изсумтя, за да прикрие неволната си грешка, и близна от сладоледа.

— Просто е… нещо. — Грабна бинокъла, подразнена от многозначителното тананикане на Регън. Възползвайки се от все още висящия на врата й ремък, я дръпна силно към себе си, докато бузите им се допряха.

Ако не друго, определено беше подценила красотата на този мъж. Бяла ивица бельо се подаваше над ластика на безформените спортни шорти. Насочи подсиления си от бинокъла поглед от космите по плоския корем към широките, мускулести рамене.

Тялото му се раздвижи, промени позата си и цялото му внимание се насочи към чичо му, който работеше по беседката. Сграбчи рамото на брат си и посочи с ръка.

— Забелязаха Делмар — прошепна тя, въпреки че нямаше кой да я чуе. Облегна се на пейката, усещайки внезапна слабост в тялото си след силното напрежение, което я беше държало стегната.

Приятелката й дръпна бинокъла. Монро нямаше нужда от него, за да види как Сойер хвърля валяка и се насочва към тях.

— Идват насам. — Регън свали кожения ремък от врата си и остави бинокъла на пейката зад гърба си.

Сойер прекоси моста с няколко широки крачки и застана пред тях. Въздухът около него се сгъсти като буреносен облак, готов да се отприщи. Подсвирна и Делмар надникна зад една от подпорите.

— По дяволите, чичо, какво правиш? — вдигна ръце той.

— Какво има, момчето ми? Харесва ми жълтият цвят, който си избрал. — Делмар се приближи, като повдигна колана с инструментите с една ръка и посочи с чука към стената.

Докато Сойер и Делмар си разменяха реплики, а Регън едва не подскачаше на пейката и не пляскаше с ръце от радост, че планът й беше сработил, Монро насочи вниманието си към Кейд.

Той избърса лицето и врата си с тениската, оставяйки влажни петна върху червената памучна тъкан, и я пъхна в шортите, при което ластикът се смъкна с още няколко сантиметра. Дрехите му бяха купени от обикновен магазин. Остана учудена, че не са на Келвин Клайн.

— Удар под кръста е да наемеш чичо ми да вдигне малката ти беседка. — Ниският му дрезгав глас я развълнува като камъчета, хвърлени в спокойно езеро.

— Просто си седя тук и се наслаждавам на сладоледа. А трудът на Делмар ще бъде възнаграден.

Собствената й забравена фунийка се бе разтекла по ръката отново и тя я облиза, поглеждайки изпод мигли Кейд. Мускулите на гърдите му се раздвижиха, когато направи крачка към нея. Тя се загледа в линията тъмни косми, разделяща корема му, и кръстоса крака.

— Приятна гледка — прошепна той, някак си насищайки простите думи с цяла гама сексуални намеци. Или поне така си ги преведе обзетото й от надежда съзнание.

— Искаш ли да опиташ? — протегна фунийката към него тя. Беше ли странно да предложи на някого да близне от сладоледа й? Настъпилото мълчание и липсата на реакция я накараха да реши, че беше много странно, но преди да успее да оттегли предложението си, той се наведе и облегна едната си ръка на гърба на пейката. С другата обви нейната и вдигна вафления конус към устата си.

Кейд отхапа голяма част от разтопения връх, после започна да облизва отстрани със систематична прецизност, завършвайки с въртеливо движение на езика. Тя стисна силно бедрата си и всичко в нея се преобърна.

Представи си го между краката си, зает със същата проста алхимия. Ръката под неговата затрепери, цялото й тяло пламна. Със свободните си пръсти изтри внезапно бликналите капчици пот от челото си. Като финален удар той почисти потеклите по вътрешната страна на показалеца й лепкави струи с дълго, бавно докосване на езика.

Дрънчене на метал в метал го извади от унеса му. Делмар събираше инструментите си.

— Съжалявам, кмете, но мразя да виждам племенника си толкова разстроен. Ще се наложи да си намерите друг помощник. — Погледна часовника си и измърмори повече на себе си, отколкото към останалите: — Може би все още има време да отида за риба.

Подсвирвайки си, той тръгна обратно към пикапа. Сойер се отдръпна настрани, а Кейд се изправи и пусна ръката на Монро. Регън застана срещу братята, сякаш искаше да заличи целия род Форнет от лицето на Земята, като избоде с кинжал очите им. Монро се изправи, но остана неутрална.

— Не бих казал, че съм разстроен — отбранително се обади Сойер, — но да наемеш чичо ми е мръсен номер.

Регън пусна в ход фалшивата си сладникава усмивка, с която беше печелила награди в множество конкурси.

— Договорихме се, че тези фестивали са за доброто на градовете ни и нямат нищо общо с нашата история от миналото.

— Но ти… — Сойер разроши косата си, очевидно съвсем объркан. — Нае Делмар, за да ме предизвикаш.

— Аз търсех някой, който е сръчен, а чичо ти имаше нужда от работа. Благодарение на вас никой от двамата не получи онова, което искаше. — Без да погледне към приятелката си, подхвърли: — Хайде, Монро.

Старата лоялност трудно можеше да бъде загърбена, още повече след като девизът им през всички години в гимназията и колежа беше: „Приятелките са по-важни от гаджетата“. Регън се извърна рязко в противоположната посока, което сигурно й костваше известни усилия, като се имаха предвид високите й токове и буренясалата трева. Монро я последва, хвърляйки през рамо поглед към Кейд.

С кръстосани пред голите си гърди ръце и нелепо напрегнати бицепси той изглеждаше заплашителен, но нещо в лицето му издаваше, че всъщност се забавлява. Вирна брадичка към нея и тя беше готова да се закълне, че й намигна.

Монро трепна вътрешно и побърза да се обърне, преди да се е спънала и изложила пред всички. Регън вървеше бързо. Веднага щом завиха зад ъгъла извън обсега на чужди погледи, тя се облегна на тухлената стена и завъртя първо единия си глезен, после и другия.

— Възможно ли е Сойер наистина да мисли, че съм наела Делмар с единствената цел да го подразня?

— Ехо? — Монро захвърли остатъка от сладоледа в близкото кошче, подпря се до приятелката си на стената и усети грубите, студени тухли през дрехите си. — Мен можеш да заблудиш, но не заблуждавай себе си. Ти го ръчкаше като малко дете мравуняк. Няма защо да се учудваш, че и той те захапа.

Регън изсумтя, загледана в земята. Дъвчейки вътрешната страна на бузата си, Монро я наблюдаваше как рита камъчета с острия връх на високите черни токчета.

— Знам, че той те нарани, мила, но оттогава мина много време.

Регън бе спестила подробностите около случилото се между нея и Сойер. Като се има предвид колко ревниво тя самата бе крила проблемите на майка си и отношенията си с Кейд през всички тези години, Монро никога не я бе притиснала да разказва, но разстроеното й лице, когато се прибра в стаята им в общежитието през онази нощ, й бе казало достатъчно.

Регън бе имала всичко. Беше Кралица на красотата в Котънблум и главна мажоретка. Популярна, самоуверена, много търсена и дори малко разглезена. Но от момента, в който пътят й се пресече с този на Сойер Форнет на годишното дерби между футболните отбори в града, имаше очи единствено за него.

Монро обви ръка около обикновено коравата си приятелка и я притисна леко през кръста.

— Той беше първият ти сериозен приятел и даже понякога да се държи като пуяк, чиито пера искаш да отскубнеш едно по едно, обича и чичо си, и града си.

Регън се напрегна.

— Аз пък си обичам моя. Този фестивал не е някакъв дяволски план да си го върна на Сойер за нещо, случило се преди десет години. — Сега вече говореше кметът. — Ако от списанието не бяха настояли точно за Деня на труда, с радост щях да го насроча за някой друг уикенд.

— Значи, няма да се почувстваш щастлива, ако му натриеш носа?

— Не. Това, което наистина може да ме зарадва, е да спечеля конкурса, за да продължа с подобренията. — Регън разтърка челото си с ръка. — Вече предприех някои действия за повишаване на данъците върху недвижимите имоти.

— Необходимо ли е? Не можеш ли да изчакаш да видиш дали няма да получиш наградата?

— Парите не са за общинския терен. Корените на дърветата рушат тротоарите. Плочките трябва да се махнат, корените да се подрежат и после да се покрият отново. Това е скъпо, но ако не го направя скоро, някой със сигурност ще си счупи глезена.

Една от забележителностите на центъра на Котънблум бяха величествените дървета, растящи по Ривър стрийт и улицата, перпендикулярна на пресечката, където се намираха в момента. Те предлагаха облекчение от жегата през лятото и впечатляващо многообразие от цветове през есента.

— Мислиш ли, че предложението ти ще мине?

— Не знам. Очевидно някой е споменал за плановете ми, защото вече получих заплаха.

Монро сграбчи ръката й.

— Каква заплаха? От кого?

— Анонимно писмо.

— Занесе ли го в полицията?

Приятелката й я изгледа отстрани.

— Не ми е за първи път и едва ли ще е за последен. Безобидно е. Детинска работа. Някой е изрязал букви от списание и ги е налепил върху лист. Исках да кажа, че за мен на първо място стои Котънблум. Не Сойер Форнет.

Песента на птиците запълни надвисналото мълчание.

— Смяташ ли, че трябва да се извиня, задето наех Делмар?

Колебание бе заменило кметския стоицизъм на Регън.

Фактът, че изобщо й бе хрумнала мисълта за извинение, си беше цяло чудо.

— Би била чудесна маслинова клонка. Вярно, че наемането на градския оркестър е доста подъл ход, но пък е чудесна възможност да заровите томахавката. Нямам предвид в гърба му. Накарай Сойер и всички останали да разберат, че става въпрос за доброто на Котънблум, а не за лично отмъщение.

— Добре. Ще го направя. Но по-късно. Имам чувството, че в момента няма да е много отзивчив. Освен това трябва да намеря някой друг да довърши беседката. За предпочитане е да го направи без пари. Имаш ли някакви идеи?

— Наш Хоторн се е върнал. И да не знае как, Наш е човек, който може да се научи на всичко. Той е всепризнат гений.

Регън притисна пръст към устните си, лакът й беше изгризан.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Случайно го срещнах в супермаркета и ми каза, че няма да преподава до есента. В момента се занимавал с изследователска работа.

Регън се оттласна от стената. Енергичност замени моментната й уязвимост, но оживлението й изглеждаше фалшиво.

— Ще ти изпратя съобщение по-късно.

— Добре — каза на гърба й Монро. Притесняваше се за нея и причината за това не бе само една.

Още едно надникване към Кейд нямаше да навреди. Подаде глава зад ъгъла и стресна две дами. Трите жени възкликнаха в един глас.

— Господи, как ме уплаши, Монро! — изрече госпожица Леора. Треморът беше засегнал ръцете и гласа й през последните години и дори най-елементарните действия бяха изпитание за нея. Точно здравето й беше една от причините, накарали племенника й Наш да се прибере у дома. Въпреки че изглеждаше сладка като пълнеж на пай, възрастната дама беше взела страха на цял Котънблум, Мисисипи.

Жената до нея — госпожица Ефи, родена в Луизиана, беше пълна противоположност на приятелката си. Блестящите й очи, червеникавата коса и склонността й да носи гети от ерата на Джейн Фонда върху бели маратонки бяха в пряк контраст с практичните обувки на госпожица Леора и елегантните рокли, които обличаше всеки ден от седмицата.

Това, което ги свързваше, бяха „Юрганските пчели“. Госпожица Леора беше неформалният лидер на малкия кръг. Те бяха старата гвардия, защитници на доброто възпитание и женствеността. Въпреки че влиянието им намаляваше, все още властваха над града и Монро често се питаше какви ли клюкарски и подмолни разговори водеха тези възрастни жени, докато шиеха юргани за нуждаещите се.

— Как сте, дами? — попита тя.

— Успях най-сетне да уговоря Леора да опита айскафе. Трябва да обърна нещо. Искаш ли да ни придружиш като свидетел? — В гласа на госпожица Ефи се усещаше безобидна насмешка.

— Кафето трябва да е топло, а чаят — студен. Ти не си по-добра от Наш, който държи да го пие горещ. — Гъргорещият глас на госпожица Леора беше смекчен от леко отнесена усмивка. Тя погледна през рамото на Монро. — Наистина ли виждам Делмар Форнет да се мотае по нашите улици?

— Отива за риба, струва ми се.

— И правилно — язвително отбеляза госпожица Леора. — Надявам се, че Регън има намерение скоро да завърши беседката. Това грозно нещо просто дразни очите.

— Вече търси подходящия човек. — Нямаше нужда да споменава, че племенникът й беше начело на краткия списък от претенденти. „Юрганските пчели“ имаха вокална група и за нейна най-голяма изненада досега не се бяха обявили нито в подкрепа, нито против съревнованието. — А как се отнасят дамите към замисления от Регън доматен фестивал?

— Вълнуващо е. Като си помислиш само, че можем да попаднем в „Сърцето на Дикси“. То е много известно списание. Има го в чакалните на всички доктори. — Ентусиазмът на госпожица Ефи беше заразителен. За всички, освен за приятелката й Леора.

— Котънблум си е хубав и такъв, какъвто си е. Не очаквам с нетърпение тълпите, шумотевицата и дивашката невъздържаност, които задължително съпътстват подобни фестивали.

— Дивашка невъздържаност ли? Градът няма да става домакин на оргия. — Госпожица Ефи се засмя и я побутна с лакът: — Не бъди толкова старомодна. Ще бъде забавно.

— Боже мой, Ефи. Какъв глупав разговор. — Госпожица Леора завъртя очи, но хвана под ръка спътницата си. — Е, хайде да приключваме с това. Приятен следобед, Монро.

Тя измърмори нещо учтиво в отговор, докато двете дами се отдалечиха към кафенето, почти допрели глави. Остана прилепена като мъх до тухлите, докато жените изчезнаха от погледа й. После, подобно на жалък преследвач, какъвто всъщност беше, отново надникна зад ъгъла, но Кейд си беше отишъл, а наполовина боядисаната стена изглеждаше изоставена и тъжна.