Лора Трентъм
Целуни ме така (10)

Глава осма

Две нощи по-късно Монро лежеше на дивана, вперила поглед във вентилатора на тавана, който се въртеше ли въртеше в кръг без какъвто и да било видим прогрес — също като мислите й. Кейд беше отменил последната им среща, без да обясни причините. Попита Тали, но тя само вдигна рамене и завъртя очи към тавана. Сега, когато имаше номера му, започваше вече двадесети вариант на съобщение, но всяко следващо й се струваше по-детинско от предишното.

Всяка следваща тяхна среща им подсказваше нещо ново, но смисълът на посланието ставаше по-дълбок и объркващ. Той беше съвсем различен от образа в младежките й спомени, но под грубото му и понякога отчуждено изражение все още разпознаваше преждевременно порасналото момче, което я бе защитило онази нощ и бе идвало при нея многократно след това.

Неговата настойчивост да му се обажда непрекъснато беше породена от дълбок страх. Страх, който Кейд категорично отказваше да признае, и състраданието смекчи първоначалната й реакция. Отдавна не се нуждаеше от нечия закрила, но му дължеше поне успокоение.

Животът й изглеждаше свързан с онази нощ, променила траекторията му завинаги. Тогава тя се беше заклела никога повече да не зависи от когото и да било, дори от майка си. Най-вече от майка си.

Монро изгледа всички видеозаписи за самоотбрана, които бяха налични в библиотеката, и сама разучаваше движенията от популярните филми с Джеки Чан в уединението на стаята си. Въпреки нарасналата й самоувереност, нощем винаги залостваше вратата, независимо дали в къщата имаше мъж, или не.

По времето, когато с Регън бяха настанени в една стая в общежитието на колежа, бе подпряла дръжката на вратата с облегалката на стола един-единствен път. Изражението на приятелката й беше въплъщение на нямо удивление и Монро най-после си даде сметка колко странен и безсмислен беше този навик. Въпреки това измина почти година, преди да може да заспи спокойно. Овладяването на жиу-жицу подсили самочувствието й и й даде още едно оръжие, с което да пребори страховете си.

Телефонът й иззвъня. Стомахът й се сви нервно. Погледна дисплея и усети, че ръката й трепери. Не беше Кейд, а едно момиче от програмата. Изпита едновременно облекчение, разочарование и тревога.

— Здрасти, Кайла. Какво има? — попита тя и приседна на дивана.

— Мон… Монро? — Зад разплакания, разтреперан глас се чуваше жужене на множество гласове и от време на време изблици на пиянски смях.

— Какво се е случило? Къде си? — Скочи на крака, загледа се в решетката на празната камина и насочи всичките си сетива към идващото от другия край на линията.

В слушалката се разнесе ридание и тя почувства осезаемо отчаянието и страха на момичето.

— Всичко ще бъде наред. — Думите й се препъваха една в друга зад спокойствието, което се опитваше да внуши. Подхлъзна се с джапанките, залитна на път към верандата и удари болезнено бедрото си в парапета. — Само ми кажи къде си. Идвам да те взема.

— В „Таверната на Ривършак“ — Гласът на Кайла премина в едва доловим шепот.

Заведението беше известно като местното свърталище в луизианската част на Котънблум. Не беше долнопробно, но не минаваше и за изискано и можеше да се похвали с мишени за дартс, билярдни маси и бар, предлагащ леденостудена бира и среднокачествен алкохол. Но Кайла нямаше осемнайсет години и не би трябвало да се намира там.

— С Дилън ли си?

Кайла не се беше отличавала и не бе привличала вниманието на останалите в програмата, но през изминалия месец не правеше нищо друго, освен да разсейва всички с постоянните си възторжени излияния за новия си приятел. Монро остана с впечатлението, че той не е по-голям от нея.

— Страх ме е! — Звучеше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. — О, господи, той ме видя!

Връзката прекъсна.

— По дяволите! — измърмори Монро, загледана в помръкналия дисплей. Набра номера й и зачака, притиснала телефона между рамото и ухото си, докато включи двигателя и направи обратен завой. Безгрижният, насечен тон на автоматичния секретар, предлагащ да остави съобщение, беше в пълен контраст с уплашения, сълзлив глас на момичето отпреди няколко секунди.

Монро хвърли телефона на съседната седалка и натисна педала на газта. Естествено, всички светофари в града светеха червено и тя блъскаше с юмруци волана и ругатните й ставаха все по-цветисти. Телефонът й иззвъня, когато беше на две минути от бара, и от нерви едва не го изпусна на пода, преди да отговори.

— Добре ли си? Почти пристигнах, миличка. Дръж се.

— Какво става, дявол да го вземе? — Дълбокият, плътен глас сякаш се разля в нея.

След продължителното му мълчание през последните няколко дни обаждането й се стори едва ли не плод на въображението й. Погледна дисплея, за да се увери.

— Извинявай, Кейд, помислих те за някой друг.

— Очевидно. За кого? — ядосано попита той.

Какво право имаше да й се гневи?

— Нямам време да говоря сега. Възникна непредвидена ситуация, с която трябва да се справя. — Зави към паркинга на таверната и паркира в отдалечената част, където паважът преминаваше в чакълеста алея.

— Имаш трийсет секунди да ми кажеш къде си и какво става.

Заповедническият тон я подразни.

— Пред „Таверната на Ривършак“. Едно от момичетата ми има нужда от мен.

Прекъсна връзката, скочи от джипа и набра номера на Кайла. Отново гласовата поща. Телефонът завибрира и върху дисплея се изписа името на Кейд. Отклони обаждането и пъхна апарата в задния джоб. Той нямаше нужда от физиотерапевт, за да се справи с нараненото си его.

Мъж с вид на бияч се беше настанил на висок стол до вратата и плъзгаше пръст по дисплея на телефона си. От долната му устна, против всички закони на гравитацията, висеше запалена цигара. При приближаването й вдигна глава и обходи тялото й с многозначителен поглед, който я накара да съжалява, че не бе разполагала с поне две минути, за да смени късите черни шорти и червения потник с нещо, което казваше не толкова: „Поръчай ми едно питие и може да ти излезе късметът“, колкото: „Забъркай се с мен и ще ти наритам задника“.

Той смукна от цигарата и още преди да издиша дима от дробовете си, попита:

— Имаш ли лична карта?

Главата сякаш беше набита направо върху раменете, а изумително късият му врат беше с ширината на темето му. Сигурно прекарваше часове наред всеки ден в занимания с културизъм, за да се сдобие с тези биволски рамене и дебели ръце, опънали до краен предел тениската с емблемата на заведението на гърдите.

Тя хвърли поглед към паркирания джип и си представи чантата си, захвърлена върху масичката в антрето на къщата й. Отправи му подкупваща усмивка:

— Вече наближавам трийсетте и съм тук, за да взема една приятелка. — Направи няколко крачки към вратата, но той улови китката й с мазна, влажна длан.

— Няма да стане без личната ти карта, миличка.

Тази проява на фамилиарност не беше приятна, а по-скоро унизителна. Успя с лекота да изтръгне ръката си от схватката му. Челюстта на мъжа увисна, цигарата падна в краката му. Монро я стъпка с едно движение на стъпалото си.

— Приятелката, заради която съм дошла, е малолетна, пила е и вероятно плаче в някой ъгъл на заведението ви, докато ми губите времето. Сега искам да знам как е била допусната вътре, след като толкова стриктно проверявате документите за самоличност?

Охранителят измъкна от задния си джоб измачкан пакет цигари и кимна с глава към вратата.

Помещението беше претъпкано с хора. Мъже и жени с работни дрехи се смесваха с момичета в плажни рокли и къси поли и момчета в скъпи дънки и ризи за голф. Пушекът се виеше като ореол около лампите. За разлика от частта на Котънблум откъм Мисисипи, Сойер не бе успял да издейства забрана за пушенето, което беше в полза на бизнеса и привличаше клиенти от двете страни на реката.

Може би щеше да се зарадва на приветливата, наелектризирана атмосфера, ако не й се беше налагало да се промъква в десетина подобни бара, за да прибира майка си. Понякога пиянството й беше весело и сговорчиво. Но понякога я намираше изоставена и хлипаща на някоя маса в ъгъла. Не бяха рядкост случаите, когато буйстваше и сипеше грозни ругатни по повод на нелеката си съдба. Тези нощи бяха най-тежки.

Монро вече не беше момичето, за което тази задача беше неприсъща, а и барът не беше пълен с непознати. Промъкна се през тълпата, търсейки Кайла с поглед. Нечия ръка я улови над лакътя, заставяйки я да спре.

Сам Ландри. В едната си ръка държеше едновременно цигара и чаша силен ликьор. Ако се съдеше по зачервеното му лице, беше поне на три питиета, а може би и на повече.

— Хей, красавице, не съм те виждал тук. С майка ти ли дойде?

Нова тревога стегна дробовете на Монро. Прилагайки съвсем проста техника, успя да се освободи от хватката му.

— Майка ми вече не посещава такива места.

— Така ли ти каза? — ухили се пиянски мъжът. — Тя все още е привлекателна жена и никога не съм я забравил. След като Карла ме заряза, имам нужда от компания.

— Ти си свиня. — Дори не си направи труда да прикрие отвращението си.

— Миличка, тя ми се нахвърли миналия уикенд и искаше да подновим отношенията ни.

Въпреки че Сам просто се заяждаше с нея, Монро се опасяваше, че в просташкото му изявление имаше и частица истина. Трябваше ли да разкаже на майка си за онази нощ преди толкова години? Сега вече беше прекалено късно.

— Остави я на мира. — Въпреки неистовото й усилие да се защити, гласът и излезе слаб и по детински неубедителен.

— Или какво? — Лицето му издаваше едва прикрита враждебност.

Монро усети как собствената й самоувереност започва да се пропуква. Две години след онази септемврийска нощ Сам се ожени и се премести в Джорджия. По време на отсъствието му не й беше трудно да се преструва, че нищо не се беше случило. Но той неизменно присъстваше в кошмарите й. Когато се завърна в Котънблум след развода си и отново се зае със застрахователния си бизнес, старият й гняв се примеси с известни съмнения. Дали не бе преувеличила опасността от онази нощ в спомените си?

Шумът в бара внезапно утихна. Озовала се в клопката на миналото, тя усети, че страхът й се завръща.

— Или ще разкажа на мама и… на всички за случилото се онази нощ.

Изражението му се промени, сякаш лицето му, подобно на монета, имаше две страни. Безгрижна усмивка замени враждебността.

— Каква нощ? Нямам представа за какво говориш. Ти ми беше хвърлила око. Помниш ли?

Или лъжеше, за да я обърка още повече, или сам си вярваше. Имаше ли някакво значение? Не беше дошла, за да се изправи срещу тежкото си минало, а за да намери Кайла.

— Не мога да си губя времето с теб, старче. — Отдалечи се решително и огледа помещението. С всяка изминала минута безпокойството й нарастваше.

— Търсите красиво чернокосо момиче? Младо?

Монро се обърна на пръсти. Някакъв мъж се завъртя на високия стол в най-отдалечения ъгъл до тъмния олющен бар и разклати бутилка бира между пръстите си. Царевичната му коса беше опъната в тънка опашка, татуирана змия опасваше цялата му ръка и се спускаше към широката длан. От другия ръкав на сивата, засечена тениска се показваше друга цветна татуировка. Мъжът беше непознат.

— Може би. — Нерешителността й се дължеше на обзелото я недоверие. Според онова, което знаеше, това би могъл да е Дилън. — Виждали ли сте я?

— От известно време е в тоалетната. Изглеждаше разстроена.

Вече почти преполовила дългия коридор, тя подвикна през рамо:

— Благодаря.

Мина покрай няколко жени, за да стигне до дамската тоалетна. Дама на средна възраст с разцапан грим и прекалено опъната на гърдите тениска й препречи пътя, слагайки ръка на касата на вратата.

— Ей, ние всички чакаме. Не пререждай.

— Дойдох да взема една приятелка — понижи глас Монро, за да предизвика известно съчувствие. — Прекалила е с пиенето.

Бръчките около размазаната очна линия се загладиха.

— Чудех се какво бави опашката. Горкичката. На всички ни се е случвало, нали?

Непознатата я въведе в тясната тоалетна. Цветни графити покриваха стените и касите на вратите. От дясната кабина излезе жена и Монро леко почука на другата вляво.

— Кайла? Аз съм. Вътре ли си?

Ключалката щракна и тясната врата се открехна със скърцане. Очите и носът на момичето бяха зачервени, гримът се стичаше на тъмни струи по лицето му. То отметна косата от раменете си и започна да навива краищата й между пръстите си. Движението привлече вниманието на Монро към лявата му буза.

Зад гърба й жените сновяха между тоалетната и мивката, но тя виждаше само Кайла. С бавно движение прибра няколко разрошени кичура зад ухото й и разкри ясния, червен отпечатък от длан на лицето й.

Гореща вълна от ярост разтърси тялото на Монро.

— Докосна ли те някъде другаде? — процеди през зъби.

Брадичката на Кайла потрепери и по бузата й се стече сълза.

— Въобрази си, че флиртувам с един от приятелите му. Не съм, честна дума, но той ми… той ми удари шамар. После ти се обадих, но той ме видя и отново ме удари.

Косата се спусна като завеса над сведеното лице на момичето. Монро я отметна внимателно и докосна предпазливо тъмната синина между рамото и лакътя. На сутринта щеше да изглежда още по-зле.

— Той не искаше да ме нарани. Просто става такъв, когато пийне повече.

Страстта, с която Кайла защитаваше поведението на приятеля си, я изпълни едновременно с безсилие и отчаяние. Всичко онова, на което ги учеше седмица след седмица, не беше променило възгледите й. Дали не се заблуждаваше, че им помага?

Реши да вземе нещата в свои ръце. Извади телефона си от задния джоб.

— Ще се обадя в полицията. Можеш да повдигнеш обвинение.

— Не! Не искам никой да ме вижда такава.

Този срам й беше познат. Тя все още прикриваше пиянските изцепки на майка си поради същата причина.

— И аз изпих няколко питиета — каза Кайла колебливо. — Няма ли да причиним неприятности на някои хора, ако дойде полиция?

Някои хора, сред които охранителят, барманът и Дилън, напълно го заслужаваха, но това не беше основната й цел. Най-много от всичко в момента искаше да отведе Кайла на безопасно място.

— Майка ти у вас ли е?

— Днес е нощна смяна.

Потокът от жени през тоалетната не намаляваше. Монро прегърна Кайла през раменете и я поведе към вратата. Момичето се препъна няколко пъти и почти се отпусна в ръцете й.

Озоваха се в коридора и Монро се поколеба. Барът беше прекалено дълъг, за да се промъкнат покрай него незабелязано. А някъде в тълпата се спотайваше Дилън. И Сам.

Нечия ръка обхвана лакътя й и тя се стресна.

— Изведете я през кухнята. — Към тях се беше приближил русият мъж и поради липса на друг избор му позволи да ги преведе през тесния проход покрай тоалетните към кухненския блок.

Беше по-висок и по-слаб, отколкото й се стори върху високия стол на бара. На ярката светлина изглеждаше и по-млад, въпреки че преживените житейски неволи придаваха на изражението му зрялост, която й беше добре позната.

— Онзи задник, с когото дойде момичето… Искате ли да му попреча да ви последва? — Наложи му се да повиши глас, за да надвика мръсната стереоуредба, поставена върху барплота.

Ако Кайла не се бе облегнала на нея, Монро сигурно щеше да прегърне непознатия.

— Стига да не ви затруднява, ще ви бъда вечно задължена.

Погледът му се отмести към момичето и той кимна.

— Задният вход? — обърна се към готвача.

Мъжът извади кошницата с пържени картофи от врящото олио и посочи с брадичка към стелажа с продукти. Контейнер с промишлени размери стоеше до самия изход. Монро отвори с усилие тежката метална врата, видя през рамо как русият непознат се отдалечава и излезе навън.

Бледи снопове светлина идваха откъм опушените лампи, провесени над канавката, и слабо осветяваха алеята. Контейнер за боклук блокираше единия й край, докато откъм другия между високите борове беше издигната импровизирана стена от каси с празни бутилки от алкохол.

Топлата нощ усилваше миризмата на развалена храна и вкисната бира. Кайла се отдръпна леко, свлече се на колене върху чакъла и повърна близо до едно празно буре. Монро коленичи до нея и отмести косата от лицето й. Пот се стичаше по челото на момичето и върху побледнялото му лице отпечатъците от пръсти се открояваха по-ярко.

Започна да масажира гърба й с леки кръгообразни движения, докато мъчителните пристъпи затихнаха. Опита да не издава обзелата я тревога:

— Кайла, миличка, трябва да те изведа оттук. Можеш ли да ходиш?

Малката кимна и тя й помогна да се изправи, придържайки я през кръста. Още преди да успеят да направят десетина крачки, иззад ъгъла се появи мъж около двайсетте, с разрошена коса, пъхнал ръце в джобовете на износените си дънки.

Кайла престана да се оплаква и изпадна в паника. Сграбчи рамото на Монро и я повлече обратно към вратата на кухнята. Погледът на мъжа не се откъсваше от нея. Беше едър, висок почти два метра и със сигурност тежеше над сто килограма.

Вратата имаше бутон за заключване под дръжката. Кайла я дръпна силно и успя да я отвори. Нямаше начин готвачът да ги чуе при оглушителната музика. Монро се примири със съдбата им преди Кайла. Дилън беше само на няколко крачки от тях. Монро пристъпи напред и застана между Кайла и мъжа. Като ракета, прихванала целта, той не откъсваше поглед от жертвата си.

— Трябва да поговоря с приятелката си насаме, така че ще се наложи да се разкараш, госпожице.

Тя не беше слаба като майка си. Беше силна. И щеше да защити Кайла. Опитите й да си вдъхне кураж и да се мобилизира не успяха да потиснат напълно страха. Като вдишваше през носа и издишваше през устата, тя се подготви, но съзнанието й беше празно.

— Хайде, мърдай, преди да се е наложило да се погрижа и за теб.

Обещах на майка ти да се погрижа за теб. Думите, които я преследваха в сънищата й, се размиха в някаква чудовищна реалност. Нещо опасно се събуди в нея.

— Така ли? Е, това няма да се случи. Мислиш се за голяма работа, след като посягаш на жени. — Наситеният със сарказъм тон прикриваше лекото трептене на гласа й.

Мъжът разкрачи крака, извади ръце от джобовете и започна да пука кокалчетата на пръстите си. Ако не се страхуваше да откъсне очи от него, сигурно щеше да се изсмее на баналната му тактика за сплашване.

— По-добре не се бъркай в моята работа.

— От момента, в който си ударил Кайла, твоята работа стана и моя.

— Искаш ли малко от онова, което получи тя?

Монро опита да се успокои, като приложи специална техника на дишане, но допълнителното количество кислород само насочи агресията към мускулите й.

— Кайла е само на седемнайсет. Изобщо не трябва да е тук.

— Щом се слага на приятеля ми, значи е достатъчно голяма. А кой беше русият пич? Още някой, с когото иска да се чука?

Тенекиеният глас на момичето едва достигна до тях:

— Никога не съм ти изневерявала, кълна се.

Дилън насочи пръст към нея:

— С теб ще се разправя след минута, кучко!

Яростта заглуши всяка предпазливост. Монро направи две крачки напред и го удари по рамото с цялата си сила. Той падна тежко на земята. Или беше по-пиян, отколкото изглеждаше, или приливът на адреналин бе удвоил мощта на удара й. Поклащайки се на пети, зачака следващия му ход. Грешка.

Мъжът се изправи по-бързо и по-гъвкаво, отколкото очакваше. Преди да успее да реагира, той грабна кичур коса и я дръпна напред. Стотици игли се забиха в скалпа й, от болката очите й се насълзиха.

Нейното обучение беше стерилно и безопасно. Никога не й се бе налагало да се бие с някого на улицата. Да потиска първичния си инстинкт да избяга, за да се спаси.

Движенията му бяха като в кадри, пуснати на забавен каданс. Вдигна ръка, готов да я отблъсне. Без да го планира предварително, тя парира удара. Допирът беше шокиращ и вцепени рамото и дланта й, но след десетките часове тренировки тялото й знаеше какво да прави оттук нататък.

С рязко движение стрелна длан малко над горната му устна. Той пусна косата й и покри носа си. Секунда по-късно се стовари с цялата си тежест върху него и обви крак около неговите. Тази схватка го прати обратно на земята. Опитвайки се да запази равновесие, мъжът замахна с ръка и я удари силно в челюстта. Тя отскочи назад и се блъсна в тухлената стена. Дишаше тежко, от болката в лицето пред очите й се разхвърчаха искри.

Вече беше време да се измъкват. Сграбчи Кайла за китката и я повлече към ъгъла на сградата с надеждата за повече светлина и хора. Разплакано, момичето се запрепъва след нея. Монро едва се въздържа да не му се разкрещи да тича по-бързо, много бързо. Пое риска да погледне назад. Дилън се беше изправил и се клатушкаше към тях, все още покрил носа си с ръка. Джипът й беше в другия край на претъпкания паркинг. Нямаше да успеят.

В този момент се появи един мъж, чието едро тяло бе осветено от светлините зад гърба му. Лицето му беше в сянка, но естествено, тя го позна. Кейд. Не усети и капка недоволство от присъствието му тук. Изпита единствено огромно облекчение.

Той не каза нито дума, дори не я погледна, когато двете с Кайла се скриха зад гърба му. Лицето му беше не просто сурово, а откровено свирепо. Монро спря зад него и обви ръка около кръста на Кайла, за да я подкрепи. Опасността беше отминала като буря и сега, докато въздействието на адреналина намаляваше, мускулите й трепереха под тежестта на момичето.

С Кейд беше в безопасност. Приемаше това естествено, като неоспорима истина. Както знаеше, че небето е синьо, а земята е кръгла.

— Докосна ли някоя от тези две жени? — прокънтя заплашително гласът му.

Дори Дилън усети присъствието на превъзхождащ го хищник. И спря на петнайсетина крачки от него.

— Русата ме блъсна.

— Приемам това за „да“. Само негодник може да удари жена, два пъти по-дребна от него. Какво ще кажеш да опиташ с мен?

— Ще се справя, старче. — Ръмжащата заплаха изчезна от гласа му, свивайки се до жалко перчене.

— Покажи ми най-добрия си удар — прикани го Кейд.

Дилън се сви, доста по-дребен и по-млад, отколкото й се бе сторил в страха й. Ако не беше толкова пиян, може би щеше да постъпи по най-разумния начин, като се остави на милостта на противника си. Но вместо това скъси дистанцията между двамата и се опита да нанесе удар. Кейд го парира, удари го на свой ред, преди да стовари левия си юмрук в слепоочието му. Другият се олюля, преди да се свлече на земята като отсечено дърво.

Кайла се отскубна и коленичи до него. Прокара пръсти по лицето му и се зае да попива стичащата се от носа кръв. Кейд притисна лявата ръка към гърдите си и изруга тихо.

Внезапно обзета от неувереност, Монро пристъпи към него:

— Дай да погледна ръката. Боли ли те?

— Да. По дяволите, много боли! — Подаде й ръката си и без да чака напътствия, първо я сви в юмрук, после разтвори широко дланта.

Охранителят се приближи към тях, размахвайки енергично ръце. Прекалено широките му къси панталони комично се ветрееха около несъразмерно тънките крака.

— Защо в моята смяна всичко отива по дяволите?

Кейд пристъпи към него:

— Какво става, Буч? Как е баща ти?

— Кейд Форнет? Дявол да го вземе, колко време мина! — Двамата си стиснаха ръцете. — Семейството ми си е все така. Трябва да наминеш към къщи. Какво става тук? Имате ли нужда от помощ? — В присъствието на Кейд охранителят беше любезен и услужлив.

— Онзи боклук там досаждаше на дамите. Ще се погрижиш ли да изтрезнее и да се прибере у дома?

— Няма проблем. Преди малко изхвърлих приятелите му, защото предизвикаха сбиване в бара. Трима срещу един. — Буч прехвърли Дилън през рамото си.

Монро го улови за ръката.

— Почакайте. Да не са се нахвърлили на мъж с руса опашка?

— Точно на него. Получи няколко удара, но не искаше да звъня на ченгетата. Тръгна си с мотор преди малко.

Кайла понечи да тръгне след Дилън, но Монро я улови за лакътя и я поведе към паркинга.

— Ще те заведа у вас и ще остана, докато майка ти се прибере от работа. Трябва да поговорим.

Кейд тръгна с тях. Монро погледна към него, не знаейки нито какво да каже, нито какво да направи.

— Благодаря ти. Предполагам, ще се видим по-късно?

— Ще карам след вас. Опасявам се, че този боклук ще се свести ядосан и ще тръгне да търси някоя от вас или и двете.

Тя си пое въздух и усети остра болка в челюстта. Въпреки че нуждата от помощ накърняваше духа на независимост, не можеше да отрече, че присъствието му действаше успокояващо на нервите й, тъй като и тя бе премислила същия сценарий. Принудена да избира между гордостта и здравия разум, тя кимна:

— Добре. Задължена съм ти.