Мелиса де ла Круз
Синя кръв (48)

Глава 40

Скайлър разказа на Джак всичко, което беше навързала като факти досега.

— Той е. Той беше там в нощта, когато умря Аги. Видях го в сутерена на „Банката“. Излизаше от Хранилището, сега си спомням. Значи е бил на местопрестъплението. Той е бил, Джак.

Джак само поклати глава.

— Не можеш да отречеш това, което видя. Беше лицето на баща ти.

— Грешиш. Било е трик на светлината, нещо такова.

Той продължи да клати глава, докато гледаше кръвта на тротоара.

— Джак, послушай ме, трябва да го намерим. Баба ми каза, че понякога среброкръвните дори не осъзнават, че са обладани. Баща ти сигурно не знае какъв е.

Този път Джак не възрази.

Тя хвана нежно ръката му.

— Къде е той?

— В болницата, както винаги.

— Какво имаш предвид, каква болница?

— Презвитерианската. Не знам какво прави там. Знам само, че често посещава някакъв пациент. Защо?

— Мисля, че знам къде е — каза Скайлър.

На път за болницата я измъчваше ужасно безпокойство, но тя се опита да го потисне. Щом пристигнаха, пазачите се пошегуваха, че си имала „гадже“, и дадоха пропуск на Джак.

— Къде отиваме? Кой е в тази болница? — попита той, следвайки я по коридора.

— Майка ми. Сега ще видиш — отвърна тя.

— Майка ти ли? Мислех, че тя е мъртва!

— То си е почти така — отвърна мрачно Скайлър.

Поведе го към стаята в дъното на коридора. Погледна през прозорчето и махна на Джак да дойде да види и той.

В стаята на колене пред леглото стоеше мъж — същият мистериозен посетител, който тя виждаше всяка неделя при майка си. Ето защо й изглеждаше толкова познат на погребението на Аги. Познаваше този гръб. Той беше мъжът, когото бе видяла в сутерена на „Банката“ и който я беше нападнал преди малко. В крайна сметка странният непознат мъж не беше баща й, а среброкръвен. Чудовище. В нея се надигна гняв. Ами ако именно Чарлс Форс бе отговорен за състоянието на майка й?

— Татко — каза Джак.

Той се закова на място, щом видя лицето на жената в леглото. Жената от сънищата му. Алегра ван Алън.

Чарлс се обърна и видя Скайлър и Джак.

— Мисля, че бяхме решили този проблем — каза той намръщено, като ги видя двамата заедно.

— Къде беше преди половин час? — попита Скайлър.

— Тук.

— Лъжец! — извика тя. — КРОАТАН!

Чарлс вдигна вежда.

— Това трябва да ме обиди ли? Понижи глас, ако обичаш, и прояви уважение. Намираме се в болница, не на футболен мач.

— Ти си бил, татко. Видяхме те — каза Джак.

Той все още не можеше да повярва, че Алегра е жива. Но какво правеше в болница?

— В какво точно ме обвинявате?

— Откъде са тези драскотини по ръцете ти? — попита рязко Джак.

— От котката на майка ти — изръмжа Чарлс.

— Не мисля така — възрази Скайлър.

— За какво е всичко това? Какво правите вие двамата тук?

— Ти нападна Скайлър. Беше ти, видях те. Скайлър каза свещените думи и лицето на врага ми се появи. Беше твоето лице.

— И вие вярвате на това?

— Да.

— Баба ти е права, Скайлър — каза Чарлс смаяно. — Времената наистина са се променили, щом моят собствен син вярва, че аз съм Кроатан. Поквареният. Така ме нарече, нали, Джак?

Той вдигна ръкава си и им показа вътрешната страна на китката си, където имаше знак, представляващ златен меч, пронизал облак.

— Какво е това? Защо ни го показвате? — попита Скайлър.

— Това е знакът на Архангела — отвърна Джак с почтителен тон.

Той забрави объркването си заради Алегра и падна на колене пред баща си.

— Точно така — каза Чарлс с тънка усмивка.

— И какво означава? — попита Скайлър.

— Означава, че баща ми е толкова среброкръвен, колкото ти и аз. Той носи знака на Архангела — обясни Джак с нарастващо вълнение. — Този знак не може да бъде копиран или фалшифициран. Баща ми е Архангел Михаил — най-чистосърдечният от архангелите, който доброволно е последвал прогонените на земята, за да ни води в безсмъртното ни пътуване. — Той се поклони до земята. — Прости ми, татко. Бях изгубен, но сега съм намерен.

— Изправи се, сине. Няма какво да ти прощавам.

Скайлър ги изгледа въпросително.

— Но аз използвах Свещения език. Заклинанието, което разкрива истинската природа на съществото.

— Среброкръвните са много добри в трансформирането — обясни Чарлс. — Ще се подчинят на заповедта, но ще ти покажат нещо, което ще те шокира, ще те извади от равновесие. Едва тогава ще ти покажат истинската си самоличност, и то само за част от секундата.

— Щом баща ти не е среброкръвният, тогава кой? И къде е Дилън? — попита Скайлър подозрително.

— Засега е в безопасност, скрили сме го. Няма да може да нарани никого повече — отвърна Чарлс. — Утре ще отпътува надалеч.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да нарани никого?

— Имаше белези на врата си. Бил е използван. Трансформиран.

— В какво? Какви ги говориш?

— Дилън е синьокръвен — отвърна лаконично Чарлс. — Или поне е бил. Мислех, че знаеш.

Скайлър поклати глава. Дилън — вампир? Но тогава той може да е убиецът на Аги… Предположенията им са били погрешни, плановете — напразни. Дилън не беше човек. Имаше вероятност да не е невинен.

— Но той никога не е идвал на срещите… — каза Скайлър безпомощно.

Чарлс се усмихна.

— Те не са задължителни. Можеш да научиш нещо за миналото си, но можеш и да го игнорираш. Дилън е избрал да го игнорира. Толкова по-зле за него. Среброкръвните нападат само слабите. Привличат ги тези, които са отчаяни, рухнали. Използвали са слабостта му и са го нападнали. А той на свой ред е нападал други.

— Значи е бил той. Той е убил Аги?

— Случилото се с Аги е голямо нещастие. Открихме, че при първоначалната атака сребърнокръвният е източил почти цялата кръв на Дилън, но е решил да не го изконсумира докрай, а да го превърне в един от своите. За да оцелее, самият Дилън е трябвало също да си намери жертва. Съжалявам.

Скайлър стоеше онемяла. През цялото време го смятаха за свой приятел. Дилън — вампир! Дори по-лошо — пионка на среброкръвните.

— Е, значи среброкръвните съществуват. Признавате, че са се върнали?

— Нищо не признавам — отвърна Чарлс. — Може да има и други обяснения на действията му. Дилън може да е вършил всичко по собствена инициатива. Случва се от време на време. Годините на залеза са много опасни, всичко може да се случи. Може да е подправил белезите на врата си. Трябва да проверим всички възможни версии. Ако е бил нападнат, все още има шанс да спасим душата му. Засега сме го настанили на безопасно място заедно с родителите му.

— Не може просто да потулите нещата. Трябва да предупредите останалите.

— И ти си същата като баба си — каза Чарлс. — Жалко. Майка ти не беше такава истеричка. — Той сведе поглед към Алегра и понижи глас: — Съветът ще се погрижи. Ще действаме, когато му дойде времето.

— Но в Плимут не сте направили нищо, нито пък в Роноук. Всички са били избити, а вие не сте предприели нищо.

— Но убийствата спряха — възрази Чарлс хладно. — Ако бяхме допуснали паника, ако бяхме побягнали, както настояваше баба ти, никога нямаше да стигнем дотук, където сме сега. Щяхме вечно да се скрием, уплашени от някаква сянка, която може и да не съществува.

— Ами Аги и момчето от Кънектикът?

— Съжалявам, че ги загубихме.

Скайлър не вярваше на ушите си. Говореше за тях като за нещо заменяемо.

— Ще се справим с проблема, уверявам те — каза Чарлс. — Спечелихме битката в Рим. Всички среброкръвни бяха унищожени.

— Баба ми каза, че е имало оцелели, че някои от тях може да се крият сред нас. Че може би най-могъщите среброкръвни са все още живи.

— Корделия така и не спря да го повтаря. Но тя греши. Аз бях там. Участвах в битката при храма. А сега ме слушайте внимателно и двамата, защото няма да повтарям. Аз лично запратих Луцифер сред пламъците на Ада.

Скайлър замълча.

— А сега нека оставим майка ти на спокойствие — каза Чарлс, коленичи отново и целуна студената ръка на Алегра.

— Имаме още един проблем — спомни си Скайлър. — Дилън.

— Какво за него?

— Къде е?

— В хотел „Карлайл“. Казах ти, че е на сигурно място.

— Не, не е. Току-що бях там. Избягал е.

Скайлър им разказа как са заварили телевизора пуснат, вечерята — недовършена.

— Може би точно той ме е нападнал.

Настъпи тишина.

Чарлс погледна Скайлър гневно.

— Ако това, което казваш, е вярно, трябва веднага да го намерим.