Мелиса де ла Круз
Синя кръв (44)

Глава 36

В понеделник срещите на Комитета бяха подновени. В продължение на няколко седмици такива нямаше, за което на младите членове не бе дадено никакво обяснение. На срещата обсъждаха организирането на Бала на четиристотинте, без да се споменава за смъртта на Аги и арестуването на Дилън. Вместо това всички весело бъбреха за наближаването на Коледа. Балът на четиристотинте беше най-очакваното събитие за годината, най-бляскавото, най-фантастичното, най-престижното, защото бяха поканени само синьокръвни.

Скайлър отиде на срещата само за да се опита да вразуми Джак. Младшите членове бяха разделени по групи и тя избра да се занимава с поканите, защото предполагаше, че това ще й отнеме най-малко време. Както и очакваше, задачата им беше само да сложат поканите в пликове, предварително надписани от старшите членове, да залепят марки и да ги разпратят.

— Тревожа се за Дилън — каза Блис след края на срещата. — Полицията отказва да ни каже къде го държат, а баща ми само повтаря да съм стояла настрана.

— Да, и аз се тревожа — отвърна Скайлър и погледна към Джак, който разговаряше с госпожа Дюпон и Мими.

— Това е загубена кауза, Скайлър. Познавам близнаците Форс. Те винаги се държат един за друг.

— Трябва да опитам — каза тя замислено.

Все още не вярваше, че момчето, с което неотдавна се целуваха така страстно, я игнорираше и се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Не можеше да се примири, че този Джак, който й бе разказвал за мечтите си и за блокираните си спомени, беше същият, който сега весело обсъждаше джазовия оркестър за бала.

— Както искаш — въздъхна Блис. — Само не казвай, че не съм те предупредила.

Тя се отдалечи и Скайлър отиде при Джак. За щастие Мими вече си беше тръгнала.

— Джак, трябва да ме изслушаш — каза тя и го дръпна настрана. — Моля те.

— Защо?

— Знам какво крие Комитетът. Знам какво е Кроатан.

— Как разбра? — попита смаяно той.

До този момент беше отбягвал погледа й, но сега я погледна право в очите. Бузите й пламтяха от гняв и изглеждаше още по-красива от всякога.

— Корделия ми обясни.

Тя му разказа всичко, което беше научила за среброкръвните и за убийствата в Роноук и Плимут.

— Тя няма право да ти разказва това — каза намръщено той. — Тази информация е поверителна.

— Значи си знаел?

— Проучих някои неща, а останалото ми го каза баща ми. Но това е задънена улица.

— Какво искаш да кажеш? Това е първата нишка, която може да ни заведе до отговора.

Той поклати глава.

— Скайлър, съжалявам, че те подведох, но трябва да се довериш на Комитета, който знае как да постъпи в случая със смъртта на Аги. Това, което ти е казала баба ти, е един мит. Няма такова нещо като среброкръвни. Никой не може да докаже, че някога са съществували.

— Не ти вярвам. Трябва да накараме Комитета да предупреди всички. Ако не ми помогнеш, ще се оправя сама.

— Значи няма как те разубедя? — попита той.

— Не — отвърна тя и вирна решително брадичка.

Изгледа го недоверчиво. Само преди няколко седмици бе на път да се влюби в него, в смелостта му, в решителността му. Къде отиде момчето, което отказваше да приеме лъжите на Комитета? Когато танцуваха заедно на есенния бал, тя си помисли, че никога не е била по-щастлива в живота си. Но Джак явно не беше момчето, за което го мислеше. Може би дори никога не е бил.