Мелиса де ла Круз
Синя кръв (31)

Глава 25

Дадоха й да задържи дънките! Скайлър не беше на себе си от вълнение. Снимачният ден приключи късно и навън вече беше тъмно. Изпрати въздушни целувки на екипа и помаха въодушевено за довиждане. Групичката бързо се разпръсна. Анка и стилистите се качиха в колите си, фризьорът и гримьорите взеха такси, а Джонас и асистентите му се запътиха към най-близкия бар.

— Искаш ли да те закарам? — попита я Блис. — Шофьорът ми ще дойде всеки момент.

Скайлър поклати глава.

— Благодаря, предпочитам да се поразходя.

Нощта беше приятна — ясна и свежа.

Блис сви рамене. С цигарата, тясната тениска и новите дънки изглеждаше досущ като модел.

— Както искаш. Не забравяй, че партито е довечера у нас в десет.

Скайлър кимна и стисна торбата с новите си дънки. Отново беше облякла няколкото си ката стари дрехи — черно поло, черна тениска, черна пола, сиви дънки, дълги чорапи на черни и бели райета и износени кубинки.

Смяташе да отиде пеш до Седмо Авеню, да мине по Таймс Скуеър, Горен Уест Сайд и оттам до дома.

Докато вървеше към Десето Авеню стана по-предпазлива. Улиците бяха пусти, сградите, в които се помещаваха новите картинни галерии, бяха тъмни и неприветливи. Уличните лампи мъждукаха, по тротоарите имаше локви от скорошния порой. На Скайлър й се прииска да беше приела предложението на Блис. Разтревожена, тя ускори крачка към по-добре осветените улици. Стигнеше ли до Девето Авеню с неговите кафенета и бутици, щеше да е в безопасност. Опита се да прогони страха, казвайки си, че това е просто параноя заради мрака, а тя беше вампир — вампирите не се страхуваха от тъмното! Засмя се, както правеха вампирите, но въпреки това усети лека паника.

Повече не можеше да се преструва, че не забелязва.

Някой я следеше.

Или нещо…

Хукна да бяга, а сърцето й биеше лудо. Обърна се…

На фона на стената се очерта сянка.

Нейната сянка.

Скайлър примигна. Нямаше никого и нищо. Просто параноя, просто параноя, повтаряше си тя. Наложи си да върви по-бавно, за да си покаже, че не се страхува. Още няколко крачки и излизаше на Девето Авеню. Съвсем близо… Обърна се още веднъж… и усети как нещо се пресегна и я сграбчи за врата. Опита се да си поеме дъх, да отвори очи, да го ритне, но не можеше да извика; сякаш нещо беше приклещило гърлото й и го стискаше здраво. Някаква огромна фигура… висока и силна като на мъж, осезаемо и отвратително присъствие с… червени очи. Червени очи със сребърни зеници, които светеха в мрака, взираха се в нея, пробиваха дупки в мозъка й… Изведнъж го усети…

— Не! Не! Не!

Колкото и да не искаше да повярва, усети как в кожата й се забиват зъби. Но как е възможно? Нали бе една от тях? Какво беше това?

С всички сили се хвърли срещу нападателя си, но се залюля в нищото, сякаш вятърът я бе уловил. Зъбите се впиха във врата й, търсещи кръвта й — нейната яркосиня кръв — за да източат живота й. Беше замаяна и дезориентирана, щеше да припадне… и в този момент отнякъде се появи синьо-черно петно и залая лудо.

Бюти!

Кучето изръмжа и скочи върху мрачното създание. То я пусна и Скайлър падна на колене на тротоара, притиснала с ръка врата си. Кучето кръжеше около нея, ръмжеше и лаеше силно. Мрачното създание изчезна.

Скайлър най-после отвори очи. Някой я държеше.

— Добре ли си? — попита Блис.

— Не знам — отвърна тя, все още в шок.

Опита се да се изправи и се облегна на другото момиче, защото краката й все още трепереха.

— Внимателно — каза меко Блис.

Бюти все още лаеше и ръмжеше ядосано срещу Блис.

— Долу, Бюти, долу! Това е моя приятелка — каза Скайлър и протегна ръка да успокои кучето си. То обаче заобиколи Блис от другата страна и я захапа за глезена.

— Ох!

— Бюти, стига! — извика Скайлър и хвана кучето за нашийника.

Откъде се появи? Как беше разбрало? Скайлър се вгледа и умните очи на кучето си. „Ти ме спаси“ — каза тя наум.

— Какво стана? — попита Блис.

— Не знам. Както си вървях, някой ме нападна.

— Чух те да викаш — каза Блис с треперещ глас. — Чаках пред студиото, когато чух викове и хукнах да видя какво става.

Скайлър кимна, все още замаяна от преживяното. Чантата и цялото й съдържание бяха на земята. Книгите й бяха подгизнали в локвите, чисто новите й дънки — смачкани на купчина.

— Какво беше според теб? — попита Блис, докато й помагаше да си събере нещата и да ги сложи в обратно в кожената чанта.

— Не знам. Изглеждаше… нереално — запъна се тя.

Закопча чантата си и рязко я метна на рамо. Все още беше леко нестабилна, но като хвана Бюти за каишката, се почувства по-добре. Близостта на кучето я караше да се чувства по-силна и по-смела.

Споменът от нападението започна да избледнява — тъмна маса със светещи червени очи и сребърни зеници, с достатъчно остри зъби, за да пробие кожата й. Точно като нейните. Но щом попипа врата си, не усети нищо. Нито рана, нито дори одраскване.