Мелиса де ла Круз
Синя кръв (28)

Глава 22

Корделия беше помолила Скайлър да се срещнат в „Сейнт Реджис“ за чаша чай след училище. Чакаше я на обичайната маса, а до нея лежеше ловджийската хрътка. В „Сейнт Реджис“ не допускаха животни в залата за хранене, но за Корделия направиха изключение. В крайна сметка хотел „Астор Корт“ беше кръстен на нейната прапрабаба.

Скайлър се запъти към масата със смесица от гняв и страх. Баба й седеше спокойно с отпуснати в скута ръце. Изглеждаше жизнена и енергична. Кожата й светеше, а косата й беше платиненоруса, с лек оттенък на сребристо. Скайлър си даде сметка, че баба й винаги изглеждаше така след ежеседмичната си терапия при Хорхе. Дали латиноамериканецът й беше само фризьор или и донор? Тя реши, че е по-добре да не знае.

— Нека съм първата, която да те поздрави — каза Корделия.

— Не виждам за какво толкова трябва да се радвам — отвърна Скайлър.

Баба й направи знак да седне на стола срещу нея.

— Седни, момичето ми. Имаме много да си говорим.

Появи се келнер в официален костюм.

— Китайски чай, ако обичате — поръча Корделия.

Скайлър седна и Бюти намести глава в скута й. Докато я галеше разсеяно, се запита дали кучето е наистина неин ангел пазител или просто куче, намерено на улицата.

— За мен „Ърл Грей“ — избра си тя. — Защо не си ми казала нищо досега? — попита тя баба си, след като сервитьорът се отдалечи.

— Не може, преди да си готов да носиш бремето на себепознанието. А Присила върши отлична работа с церемонията по въвеждането.

Присила Дюпон. Главата на Старейшините. Председател на Комитета. Високопоставен член на обществото. Или каквато там беше.

— Корделия, на колко години си? — попита Скайлър.

Баба й се усмихна — печална, знаеща усмивка.

— Правилно си се досетила. Аз съм преминала обикновения цикъл, но имам своите основания да остана.

— Заради майка ми…

Скайлър си помисли, че Корделия е избрала да живее по-дълго, за да се грижи за нея, понеже тя… Какво се беше случило с майка й всъщност? Нали е всемогъщ вампир, защо тогава е в кома?

— Да. — Корделия, изглежда, страдаше. — Майка ти направи ужасен избор.

— Защо? Защо е в кома? Щом е неуязвима, защо не се събуди?

— Нямам право да го обсъждам — каза остро Корделия. — Каквото и да е сторила, ти трябва да си благодарна, че носиш наследството й.

Скайлър искаше да попита какво значи това, но тогава се появи сервитьорът със сребърен поднос, отрупан със сандвичи, кифлички и петифури. До порцелановите им чаши постави лъскави малки чайници.

Скайлър понечи да си налее, но баба й я спря:

— Сложи цедката.

Скайлър кимна и направи каквото й каза, след което сервитьорът й наля от горещия чай. До ноздрите й достигна приятното ухание на бергамот. Скайлър се усмихна; от малка обичаше този следобеден ритуал. Арфистката в ресторанта свиреше нежна мелодия.

Няколко минути двете с баба й мълчаха и хапваха от лакомствата. Скайлър намаза една кифличка със сметана и я потопи в лимоновия крем. Отхапа и издаде звук на наслада.

Корделия попи устата си със салфетката. Самата тя си взе минисандвич с риба, отхапа леко и го върна обратно в чинията си.

Скайлър осъзна, че умира от глад. Взе си сандвич с краставица и още една кифличка.

Келнерът се появи и дискретно добави на подноса още сандвичи и кифлички.

— Какво имаш предвид под това, че трябва да съм благодарна? — попита Скайлър.

Беше объркана. Звучеше, сякаш е имала избор, но от всичко, което научи на срещата преди малко, излизаше, че да бъде синьокръвна, е съдба.

Корделия сви рамене. Повдигна капачето на чайника и се намръщи на сервитьора, който стоеше облегнат на стената.

— Още гореща вода, ако обичате.

— Ти наистина ли си ми баба? — попита Скайлър между две хапки сандвич с пушена сьомга.

Корделия отново се усмихна. Беше някак объркващо; сякаш най-после завесата се е вдигнала и Скайлър за пръв път виждаше истината за възрастната жена.

— Буквално, не. Умно се сети. От зората на времето сме общо четиристотин. Нямаме потомство в обичайния смисъл. Както вече разбра, по време на различните цикли много от нас се прераждат, други избират да запазят формата си. Когато телата ни умрат, остава само една капка кръв с нашето ДНК. Дойде ли време да се появи нова душа, на тези от нас, избрали да продължат, вдъхват нов живот. Така че може да се каже, че всички сме свързани, но и че нямаме никаква връзка помежду си. Но ти си поверена на мен, аз нося отговорност за теб.

Скайлър беше много объркана от думите на баба си. Какво искаше да каже с всичко това?

— Ами баща ми? — попита тя замислено, спомняйки си за високия мъж в тъмен костюм, който посещаваше майка й.

— Това не те засяга — отвърна хладно Корделия. — Не мисли за него повече. Той не заслужаваше майка ти.

— Но кой…

Скайлър никога не беше виждала баща си. Знаеше само, че се казва Стивън Чейс и че е художник, който се запознал с майка й на една своя изложба. И това беше всичко. Не знаеше нищо за семейството му.

— Достатъчно. Него го няма и това е всичко, което ти е нужно да знаеш. Казах ти — той умря скоро след раждането ти.

Корделия се протегна и погали Скайлър по главата. За пръв път от дълго време й показваше физически обичта си.

Скайлър си взе едно парче ягодова торта. Чувстваше се някак празна, беше й неудобно, сякаш Корделия не й казваше цялата истина.

— Виж, времената са трудни — започна Корделия, като огледа чинията с петифурите и си взе една лешникова сладка. — Все по-малко от нас избират да преминат през циклите и така ценностите и начинът ни на живот са на път да изчезнат. Не са много тези, които се придържат към Кодекса. Има корупция и разногласия. Много от нас смятат, че няма да успеем да достигнем състоянието на възвишеност. Все повече избират да се стопят в мрака, който заплашва да погълне всички ни. Безсмъртието е едновременно проклятие и благословия. Моят живот продължи твърде дълго. Спомням си прекалено много.

Корделия отпи от чая си, като придържаше изискано чашата, а малкият й пръст сочеше надолу, както повеляваше етикетът.

Щом я остави, лицето й се промени. Сбръчка се и повехна пред очите на Скайлър. Обзе я съчувствие към старицата — вампирка или не.

— Какво искаш да кажеш?

— Живеем в много лоши времена, пълни с вулгарност и отчаяние. Направихме всичко по силите си, за да повлияем на хората, да им покажем пътя. Ние сме създания на красотата и светлината, но червенокръвните вече не ни слушат. Те станаха твърде много, а ние — твърде малко. Тяхната воля е тази, която ще промени света, не нашата.

— Как така? Чарлс Форс е най-богатият и влиятелен човек в града, а бащата на Блис е сенатор. И двамата са синьокръвни, нали?

— Чарлс Форс — повтори мрачно Корделия, докато разбъркваше чая си, за да се стопи медът, а после пусна лъжичката толкова гневно, че дрънченето накара всички посетители да обърнат глава. — Той си има свои планове, а според кодекса ни Люелин въобще няма право да заема политически пост. Не е редно да се месим директно в политическите дела на хората. Но времената се промениха. Погледни жена му — каза Корделия с отвращение. — Няма нищо синьокръвно във вкуса й и начина й на обличане. Пропаднали хора, както се казва.

Скайлър постави ръка върху нейната и Корделия въздъхна.

— Ти си добро момиче. Казах ти твърде много, но може да ти е от помощ, когато един ден осъзнаеш истината. Но засега стига толкова.

Корделия не смяташе да споделя повече по въпроса и двете продължиха мълчаливо да пият чая си. Скайлър отхапа малко от един шоколадов еклер, после го върна в чинията си. След всичко, което чу, вече нямаше апетит.