Мелиса де ла Круз
Синя кръв (20)

Глава 15

Наричаха традиционния бал за начало на учебната година „вечеринката“, макар че той съвсем не бе някакво скромно празненство. Провеждаше се в историческото крило на сградата на Американската общност — огромно имение от червени тухли на Парк Авеню и Шейсет и осма улица. Организацията бе посветена на съхраняването на старата американска история, включително документи от времето на първите колонии и пътниците на „Мейфлауър“. На втория етаж се помещаваше библиотека с дървена ламперия, сводест таван и няколко уютни стаи, идеални за вечеря и танци. Много бъдещи младоженки даваха мило и драго за привилегията да празнуват сватбата си на Парк Авеню. Но за учениците от „Дюшен“ това беше просто мястото, където се провеждаше училищният им бал.

Малко по-рано същата вечер Скайлър и Оливър се излежаваха в стаята му и мързелуваха, но щом Скайлър спомена между другото, че не друг, а Дилън ще ходи на глупавия бал, Оливър веднага скочи.

— Да вървим.

— Ние? Защо? — възкликна Скайлър ужасена.

— Хайде, ще бъде забавно.

— Не, няма. Какво ще правим ние на някакъв снобарски бал? Ще гледаме как Мими Форс командори всички наред?

— Чух, че трапезата си я бивало.

— Не съм гладна.

— Хайде де, и без това няма какво да правим.

След вълнуващия уикенд миналата седмица, когато се вмъкнаха в „Банката“, наистина изглеждаше малко тъпо просто да си седят в стаята на Оливър и да четат списания.

— Добре — съгласи се тя. — Но трябва да си ида вкъщи да се преоблека.

— Разбира се.

Когато Оливър мина да я вземе, Скайлър беше облечена във вечерна дантелена рокля в стил 50-те години, бели ръкавици до китките, мрежести чорапогащи и обувки на високи токчета. Беше купила роклята от „И Бей“ за трийсет долара. Беше без презрамки и подчертаваше тънката й талия. Полата беше разперена като изящна камбана, издута от тюлена фуста. В музикалната кутия на баба си откри перлена огърлица със сатенена панделка и си я сложи.

Оливър бе избрал тъмносин копринен смокинг, черна риза и черни панталони. За Скайлър беше донесъл венче от рози, което се носеше на китката.

— Откъде го взе? — попита Скайлър, докато го нахлузваше на ръката си.

— В Ню Йорк могат да ти доставят всичко, което поискаш — усмихна се доволно Оливър, а после й подаде бутониерата, за да я прикрепи на ревера му.

— Как изглеждаме?

— Идеално — отвърна той и й предложи ръка.

Пред величествената сграда на Американската общност завариха безброй лъскави черни коли, от които слизаха ученици по двойки — дама и кавалер. Момичетата носеха модни вечерни рокли и перлени колиета, а момчетата — сини сака и вълнени панталони. Никоя не носеше гривна от цветя. Вместо това момичетата държаха красиви букети от калии, които захвърляха настрани веднага щом влезеха в залата.

— Явно нещо пак сме недоразбрали — отбеляза саркастично Скайлър.

Тръгнаха към горния етаж с намерението да се смесят с останалите. Като видяха роклята на Скайлър, няколко момичета взеха да си шушукат.

— Сигурно я е купила от „Марк Джейкъбс“ — прошепна едното.

— Или от магазин за маскарадни костюми — каза приятелката й.

Скайлър се изчерви от смущение.

Намериха Дилън на втория етаж, близо до масичката, отрупана с всякакви плодове. Носеше спортно сако от камилска вълна, елегантна черна риза и отлично скроени памучни панталони. В скута му седеше Блис Люелин, красивото червенокосо момиче от Тексас. Беше с тънка тясна рокля, полуотворени обувки на „Прада“ и обичайното колие от перли около лебедовата си шия.

— Здравейте — извика Дилън, щом ги видя. Стисна ръката на Оливър и целуна Скайлър по бузата. — Познавате Блис, нали?

Те кимнаха. Откога Дилън говореше с тексаски акцент? Явно наистина много си падаше по нея.

— Добре си се нагласил — пошегува се Скайлър и махна въображаема прашинка от сакото му.

— На „Хюго Бос“ ли е? — попита Оливър подигравателно, правейки се, че преценява внимателно материята.

— Да, и гледай да не ми го нацапаш — отвърна Дилън засегнато, но въпреки това се ухили.

Блис се усмихна радостно на двамата и намигна на Скайлър.

— Страхотна рокля — каза тя и, изглежда, наистина го мислеше.

— Благодаря — отвърна Скайлър.

— Е, разгледахте ли наоколо? Има страхотни неща за хапване на горния етаж — каза Дилън.

— Още не, сега отиваме.

Те оставиха двойката и взеха да си проправят път през тълпата към бюфета.

Стаята беше украсена с бели коледни лампички, а в дъното имаше елегантни подноси с топли и студени меса, сребърни чинии с изискани ордьоври и френски сладкиши. В средната стая момичета от аристократични семейства и богати момчета виеха тела в ритъма на някаква „тежка“ рап песен. Лампите бяха изгасени и Скайлър виждаше лицата им в сянка. Направи й впечатление, че всички момчета носеха малки плоски бутилки, които се подаваха от джобовете им. От време на време изваждаха скришом шишетата, за да отпият или да налеят малко алкохол в чаените чаши на гаджетата си. Дори Оливър си беше донесъл бутилката с монограм. Наоколо кръжаха няколко учители, но, изглежда, никой не забелязваше потайното къркане или просто не им пукаше.

— Искаш ли да си пийнеш?

— Естествено — отвърна Скайлър и взе шишенцето от ръката му.

Алкохолът изгори гърлото й. За миг главата й се замая, после отпи още няколко глътки.

— Хей, по-полека, това е доста силничко — предупреди я Оливър. — Ще се напиеш — каза развеселено той.

Но Скайлър си беше все така трезва, макар че се усмихваше и се преструваше, че я е хванало.

Двамата стояха неуверено встрани от останалите, като стискаха сребърните чаши с плодов пунш и се преструваха, че им е все едно че никой не разговаря с тях, не ги поздравява, нито показва, че ги е забелязал или че са добре дошли на празненството.

Скайлър огледа групичките ученици, събрани около коктейлните маси, пушещите на балкона, другите, които позираха за снимка пред пианото, и осъзна, че макар да познаваше повечето от детинство, мястото й не бе сред тях. Колкото и невероятно да беше, дори Дилън беше успял да си намери приятелка, и то не коя да е, докато те двамата с Оливър бяха все така сами.

— Искаш ли да танцуваме? — попита я той, сочейки към тъмната стая.

— М-не — поклати глава тя.

— Тогава да си тръгваме? — Явно Оливър беше стигнал до същото заключение. — Можем да идем в „Банката“ — на бас, че музиката там ще е по-хубава.

Скайлър се поколеба. От една страна, двамата с Оливър имаха пълното право да са тук. Нали и те бяха ученици на „Дюшен“. Но, от друга, може би беше най-добре да се изнижат тихомълком и с малко късмет никой нямаше да разбере, че изобщо да идвали.

— Вината е моя — каза Оливър с крива, нервна усмивка.

— Не, напротив. Аз поисках да дойдем — възрази тя.

Двамата заслизаха по покритите с червен килим стълби и видяха Джак Форс да говори с Кити Мълинс. Скайлър затаи дъх и тръгна към вратата, без да го поглежда, като стисна по-силно ръката на Оливър.

— Много рано си тръгваш — каза Джак.

Скайлър се обърна. Кити Мълинс беше изчезнала, а Джак стоеше сам, облегнат на парапета. Беше облечен с панталони в цвят каки, разкопчано синьо сако и бяла риза с маншети, която отпред бе затъкната в панталона му, а отзад висеше свободно. Вратовръзката му се беше изкривила. Играеше си с маншета на десния си ръкав и изглеждаше умопомрачително красив.

— Тъкмо си тръгвахме — сви тя рамене и не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Защо не останеш? — попита я Джак и я погледна право в очите. — Може пък да се позабавляваш.

За момент Скайлър забрави напълно за Оливър, затова се сепна, когато той я заговори.

— Ще ида да си взема още едно питие. Искаш ли да дойдеш с мен? — попита я с напълно безизразно лице.

Тя не отвърна и в продължение на един безкраен миг настана неловко мълчание.

— Аз… не съм жадна, така че… ще се видим по-късно, Оли, става ли? — каза умоляващо.

Той се намръщи, но не отвърна нищо и бързо се качи обратно по стълбите.

Скайлър скръсти ръце. Какво искаше Джак Форс? Цяла седмица след разговора им на погребението не беше казал и дума, а сега отново я търсеше. Защо изобщо му обръщаше внимание?

Джак се доближи и сложи ръка на рамото й.

— Хайде да танцуваме. Май пуснаха моята песен.

Тя се остави да я поведе към стълбите и този път, щом двамата влязоха в стаята, почти всички обърнаха глави към нея. Скайлър забеляза ревността в очите на момичетата, а няколко момчета я погледаха с уважение. Преди малко беше абсолютно невидима, но присъствието на Джак промени всичко. Той я придърпа по-близо и тя се залюля в такт с музиката. Стаята се потопи в хипнотичния ритъм на Time Is Running Out на Muse. „Мисля, че се давя, задушавам…“ Тя приближи тялото си към неговото и усети как от близостта и горещината на телата им той започва да се поти.