Мелиса де ла Круз
Синя кръв (19)

Глава 14

Блис погледна над платното си. Учителят им по изкуства жестикулираше енергично и й обясняваше нещо за пейзажа й, но тя не го слушаше, а не спираше да поглежда към мястото, където седеше Дилън.

По нищо не личеше да я е забелязал. Естествено, когато се засичаха някъде, той се държеше приятелски, но точно в това беше проблемът — приятелски и нищо повече. В крайна сметка, може да не са се целунали в музея онзи следобед. Може би е загубил интерес, което беше голям удар за егото и душата й.

Беше толкова несправедливо, особено като се имаше предвид до каква степен я бе обсебил. Мислеше за него много по-често, отколкото се полага на един обикновен приятел, който дори не се движеше в нейната компания. Актьорът й се бе обадил, моделът настояваше за среща, а тя не можеше да мисли за друго, освен за тъмните къдрици на Дилън и начина, по който я гледаше с големите си тъжни очи. Изглежда, беше от онези момчета, които нарушаваха правилата и бяха готови да посрещнат каквото дойде. Точно това й харесваше у него, то разбунваше душата й.

Сега го гледаше как говори с приятелите си — момичето с готическото излъчване, което избраха за модел, и симпатичното кльощаво момче с разчорлена коса — и изпита ревност. Дилън се шегуваше с тях, цапаше ги с глина, а те явно нямаха нищо против. Тримата, изглежда, много се забавляваха.

Когато часът свърши, всички се скупчиха на вратата — стълбището беше тясно и учениците слизаха в колона по един. Блис се озова точно до Дилън.

— Здравей — усмихна му се тя колебливо.

— Apres vous, мадам — каза той галантно и й предложи да мине преди него.

Тя кимна в знак на благодарност и се позабави, за да види дали ще й каже още нещо — или може би отново ще я покани на среща. Но той не каза нито дума повече. Тя слезе по стълбите сама, докато той остана да изчака приятелите си. Блис почувства, че се е провалила.

След като обядва с Мими и свитата й, тя слезе в сутерена, за да си вземе учебниците за следващия час. Завари Скайлър да се преоблича за часа по физическо, наред с много други момичета и момчета.

Училището беше странна смесица от лукс и бедност. От една страна, в сутерена имаше амфитеатър с места за двеста зрители, но за съблекални място нямаше. Учениците трябваше да се преобличат в тоалетните, но понеже разполагаха само с пет минути за целта, повечето пренебрегваха правилата и се преобличаха в коридора. Момичетата бяха овладели до съвършенство техниката да измъкват сутиена през ръкавите на горната си дреха и после да обличат друг, спортен. На момчетата дори не им мигваше окото при тази гледка.

Едно от най-странните неща в „Дюшен“ беше, че момчетата и момичетата се възприемаха като братя и сестри, понеже се познаваха още от детската градина. Тийнейджърският стриптийз притесняваше само преподавателите, особено заблудения учител по история, който веднъж се бе натъкнал на полугола ученичка в коридора. Публичното преобличане беше само една от странностите, които съпътстваха образованието в „Дюшен“.

— Здравей, може ли да поговорим за малко? — попита Блис, като се облегна на шкафчето и загледа Скайлър, която пъхна глава в огромното спортно горнище.

Понеже беше нова, Блис предпочиташе да се преоблича в тоалетната. Не можеше да се почувства толкова комфортно, колкото останалите. Мими например обичаше да се разхожда важно по марков сутиен, все едно се намираше на плажа в Сен Тропе.

— Ъ-м-м? — попита Скайлър изпод дрехата, докато се бореше с лакти да се напъха в спортния си екип. Накрая свали със замах горнището и остана по фланелка и широки спортни панталони.

— Какво си намислила? — попита Скайлър, като я гледаше подозрително.

— Ти си приятелка с Дилън Уорд, нали?

— Да, и какво за него?

Тя погледна часовника си. Вторият звънец щеше да удари скоро и съучениците й вече бързаха по стълбите към салона.

— Просто… ти познаваш ли го добре?

Скайлър сви рамене. Не беше много сигурна какво точно я пита Блис. Естествено, че го познаваше добре. Тя и Оливър бяха единствените му приятели.

— Чух някои слухове — започна Блис и се заоглежда, за да види дали някой не ги слуша.

— О, така ли, какви? — попита Скайлър с вдигнати вежди, докато напъхваше пуловера си в шкафчето.

— Ами… че се е забъркал с едно момиче в Кънектикът това лято…

— Не съм чула нищо подобно — прекъсна я Скайлър. — Но хората тук говорят за всеки. Ти наистина ли вярваш на тази история?

Блис изглеждаше шокирана.

— Не, разбира се! Не вярвам и дума!

— Виж, трябва да тръгвам — каза Скайлър рязко, сложи на рамо ракетата си за тенис и пое нагоре по стълбите с широка крачка.

— Почакай — извика Блис и побърза да я настигне.

— Какво?

— Аз просто… Искам да кажа… — Тя сви рамене. — Съжалявам, че отношенията ни тръгнаха зле. Вината е моя. Може ли да започнем отначало? Моля те.

Скайлър присви очи. Удари вторият звънец.

— Закъснявам — каза хладно.

— Работата е там, че онзи ден с него ходихме до „Метрополитън“ и мисля, че си прекарахме добре, но оттогава той не ми говори — обясни Блис. — Знаеш ли дали си има приятелка?

Скайлър въздъхна. Ако закъснееше за час, щяха да уведомят баба й. В „Дюшен“ не раздаваха други наказания, само пращаха съобщения на родителите, които биха си направили харакири, ако децата им не влязат в „Харвард“. Тя се вгледа в Блис — беше нервна, на лицето й бе изписана надежда.

Макар и неохотно, Скайлър реши, че Блис може да не е един от клонингите на Мими. Нямаше права руса коса, нито надпис „Форс“ на екипа си по физическо като останалите момичета от бандата й.

— Доколкото знам, няма гадже. Спомена ми, че е срещнал някого онази вечер в клуба — каза накрая Скайлър, като наблюдаваше внимателно Блис.

Тя се изчерви.

— Така си и мислех — кимна Скайлър.

Макар да се опасяваше, че постъпва неразумно, тя омекна. Щом Дилън е завел Блис в „Метрополитън“, значи не може да е толкова лоша. Скайлър се съмняваше, че Мими въобще знае какво точно е „Метрополитен“. Животът й се въртеше около шопинга и ВИП клубовете. Сигурно си мислеше, че „Метрополитен“ е някакъв нощен клуб.

— Ако питаш мен, карай по-кротко с него. Мисля, че наистина те харесва — добави тя и се усмихна окуражително.

— Наистина ли? Говорил ли е за мен?

— Всъщност не ми влиза в работата — каза Скайлър колебливо и сви рамене.

— Кое?

— Ами можеш да го поканиш на есенния бал. Сигурно няма и през ум да му мине да иде, но ако го поканиш, може да размисли.

Блис се усмихна. Балът беше на следващата вечер. Би могла да го покани. Родителите й нямаше как да не я пуснат. Това беше училищно събитие и несъмнено щеше да има достатъчно зорки очи, които да следят за благоприличието.

— Благодаря ти.

— Няма проблем — отвърна Скайлър и хукна по стълбите, без да я погледне повече.

Въодушевена от идеята, Блис написа нещо в тетрадката си, откъсна листа, напръска го с парфюма си и го пъхна в шкафчето на Дилън.

Беше поразена от безочливостта си. Досега не й се беше налагало да тича подир някое момче. Но пък за всяко нещо си имаше първи път.