Мелиса де ла Круз
Синя кръв (16)

Глава 12

— Разкажи ми отново какво се случи.

Блис седеше на бялото кожено канапе в кабинета на д-р Пат. Родителите й бяха записали час, след като тя ги събуди през нощта с ужасяващи писъци.

— Вчера си била в храма — подсказа й д-р Пат.

— Да, в египетското крило на музея. Той махна ръце от очите ми и видях храма.

Блис не беше много наясно що за лекар е тази доктор Пат. Кабинетът й беше като на дерматолог, но бе видяла няколко бременни жени да минават на ултразвук в другите стаи.

— Така, това вече го спомена.

— И после… — Тя се изчерви. — Мисля, че той се канеше да ме целуне. Всъщност той май наистина ме целуна, но после… не знам, причерня ми и съм изгубила съзнание. Следващото, което помня, е, че се разхождахме с него в американското крило и разглеждахме мебели.

— Това ли е всичко, което си спомняш?

— Спомням си писъци.

— Пищяла си?

— Не, някой друг пищеше. Чуваше се някъде отдалеч.

Тя огледа кабинета на д-р Пат. Беше най-белият и най-чистият, който бе виждала. Дори медицинските инструменти блестяха, изкусно подредени в кутии от италианско стъкло.

— Разкажи ми.

Блис се изчерви. Не искаше да разкрие онова, което я тревожеше най-много. И без това родителите й я мислеха за луда. Ами ако и д-р Пат си помисли същото?

— Ами беше много странно. Изведнъж се озовах пред храма, който беше цял. В Египет, имам предвид. Слънцето блестеше много ярко, а храмът не беше разрушен. Беше си съвсем цял. И аз бях там. Все едно съм влязла в някой филм.

Изведнъж д-р Пат се усмихна. Беше толкова неочаквано, че неволно Блис й отвърна с широка усмивка.

— Знам, че звучи налудничаво, но имах чувството, че съм се върнала назад във времето.

Сега лекарката определено изглеждаше радостна. Затвори бележника си и го бутна настрани.

— Това, което преживяваш, е напълно нормално.

— Така ли?

— Нарича се синдром на регенерация на паметта.

— Какво е това?

Д-р Пат заобяснява надълго и нашироко феномена на когнитивното клетъчно реструктуриране, някакъв катаклизъм в мозъка, който предизвиква пренасяне в друга епоха. Блис не разбра нищо от думите й.

— Това е нещо като дежа вю. Може да се случи на всеки.

— Предполагам. Значи не съм луда? И на други хора се е случвало?

— Е, не на всички. На някои… специални хора. Трябвало е да разкажеш на родителите си по-рано. Имаш среща с Комитета в понеделник, нали така?

Откъде знаеше д-р Пат за Комитета?

Блис кимна.

— Там ще ти обяснят всичко. Сега не се притеснявай и не го мисли.

— Значи нищо ми няма?

— Абсолютно нищо.

По-късно същата нощ Блис се събуди с адско главоболие. „Къде съм?“ — запита се тя. Чувстваше се така, сякаш я бе блъснал камион. Тялото й беше тежко, сякаш бе прогизнало, главата й бе замаяна. Погледна към часовника на леглото си. Светещите цифри показваха 23:49.

Изправи се с усилие. Сложи ръка на челото си и усети, че гори. Главата й пулсираше безмилостно. Стомахът й беше болезнено свит.

Глад.

Стъпи на пода и с мъка се изправи. Идеята се оказа лоша. Чувстваше се замаяна и слаба. Хвана се за една от подпорите на леглото и се пресегна да светне лампата. Но преди да е стигнала ключа, стаята се озари от силна светлина. Всичко си беше точно както го беше оставила — дебелото писмо от Комитета и формулярите, разпръснати по бюрото, тетрадката по немски, отворена на същата страница, моливите, старателно подредени в кутията, магнита за хладилник, който й бяха подарили приятели от Тексас, снимката на семейството й пред Сената, когато баща й положи клетва за сенатор.

Тя избърса очи и приглади къдриците си, за които беше сигурна, че стърчат във всички посоки.

Глад.

Болката бе някак тъмна и непреодолима. Физическа болка. Беше нещо ново. Д-р Пат не й спомена нищо за това. Тя се хвана за корема и усети, че й се гади. Излезе и тръгна по тъмния коридор, следвайки слабата светлина откъм кухнята.

Под мъждивата светлина мебелите от неръждаема стомана придаваха на кухнята суров вид. Блис виждаше отражението си във всички повърхности — високо, кльощаво момиче с разрошена коса и мрачно изражение.

Тя отвори вратата на хладилника. В редичка бяха подредени шишета вода с витамини, минерална вода „Сан Пелегрино“ и шампанско „Вьов Клико“. Отвори чекмеджетата. Свежи плодове, нарязани и сложени в кутии. Плодово кисело мляко. Наполовина изяден грейпфрут, увит в прозрачно фолио. Няколко бели кутии с остатъци от китайска храна.

Нищо не я изкуши.

Глаааад.

Намери каквото й трябваше в средното чекмедже. Половин килограм сурово месо за хамбургери. Извади го и разкъса кафявата опаковка. Месо. Навря лицето си в огромното парче и заръфа лакомо, така че по брадичката й закапа кръв. Погълна го почти цяло.

— Какво правиш?

Блис замръзна.

Сестра й Джордан стоеше на вратата по розова пижама и я гледаше.

— Всичко е наред, Джордан.

Боби-Ан ненадейно се появи от сенките. Пушеше цигара в ъгъла на стаята. Издиша и около устата й се образува кълбо дим.

— Отивай си в леглото.

Блис върна парчето месо обратно в чекмеджето, после избърса устните си със салфетка.

— Не знам какво ми стана, просто бях много гладна.

— Разбира се, мила моя — каза Боби-Ан, сякаш е най-нормалното нещо на света да завариш дъщеря си да яде сурово месо от хладилника в три през нощта. — Във второто чекмедже има няколко парчета филе, в случай че си още гладна.

След тези думи Боби-Ан й пожела лека нощ. Блис се зачуди за миг дали светът не се е побъркал. Д-р Пат й каза, че онова пътуване през времето, отделянето на тялото й е било съвсем нормално. Втората й майка я завари с окървавена уста насред кухнята посред нощ и дори не й трепна окото. Замисли се за миг, после извади и другия пакет месо и изяде и него.