Мелиса де ла Круз
Синя кръв (13)

Глава 10

Блис не можа да издържи. Още по време на службата реши, че трябва да се махне оттам. Погребенията я ужасяваха. Единственото, на което бе присъствала досега, бе това на пралеля й и никой не беше особено тъжен. Дори можеше да се закълне, че чу родителите си да казват „Крайно време беше“ и „Доста време изтрая“. Пралеля й Гертруд доживя чак до сто и десет години и дори я показаха по едно телевизионно шоу, а когато Блис я посети в ранчото й ден преди да почине, старицата беше все така пъргава и енергична.

— Усещам, че ми е време, мила моя. Но с теб ще се срещнем отново — каза й тя.

За щастие Аги не беше положена в отворен ковчег, но въпреки това на Блис й прилошаваше при мисълта за трупа само на няколко метра от нея. Малко след като пристигнаха, тя успя да се измъкне от опеката на мащехата си, която беше твърде заета да поздравява останалите майки.

Докато се прокрадваше към изхода, видя, че Мими я гледа. Приятелката й вдигна въпросително вежда и Блис прошепна беззвучно „До тоалетната“. Почувства се глупаво, задето се налагаше да се оправдава така. Защо Мими я следеше така изкъсо, запита се тя на път за изхода. Беше по-лоша и от втората й майка и Блис започваше да се дразни. Точно когато се изнизваше през вратата, налетя на друг, който правеше същото.

Дилън носеше тесен, черен костюм, бяла риза и тънка вратовръзка.

— Отиваш ли някъде? — попита с усмивка той.

— Ами… вътре е много горещо — отвърна неуверено тя.

Той кимна. От онази вечер не бяха разговаряли изобщо. Тя имаше намерение да го потърси, за да му се извини, че го игнорира вчера. Не че имаше за какво да се извинява. В крайна сметка те прекараха вечерта в разговори. Не бяха приятели или нещо такова. Не беше голяма работа.

Само дето беше. В онази нощ той й разказа всичко за семейството си, за това колко мразел училището в Кънектикът. Тя му разправи за Хюстън, как ходеше с кадилака на дядо си на училище и всички мислеха, че е много яко. Нещо повече, тя си призна, че не се чувства на мястото си в „Дюшен“ и че дори не харесва Мими.

Беше някак освобождаващо да поговори така открито с някого, но щом се прибра вкъщи, съжали за откровеността си. Обхвана я страх да не би той да намери начин да предаде на Мими какво е говорила, макар че това беше невъзможно. Мими беше от елита, а Дилън се числеше към аутсайдерите и загубеняците. Двамата нямаше как да се засекат. А и дори той да се опиташе да говори с нея, тя ще го усмърти с поглед, преди още да си е отворил устата.

— Искаш ли да се чупим? — попита той.

Черната му коса беше пригладена назад и той размърда подканящо вежди.

Да се махнат от погребението? Много интересно предложение. За всички ученици бе задължително да присъстват на службата. Единственият час, от който Блис беше бягала досега, беше физическото. С приятелките й отидоха да гледат някакъв кървав тийнейджърски филм. Денят мина много забавно, макар филмът да се оказа дори по-тъп, отколкото очакваха. Успяха да се върнат в училище, без никой да забележи липсата им.

В „Дюшен“ учениците имаха право да отсъстват от час-два пъти на срок. Училищната управа разбираше, че понякога стресът е прекален и възпитаниците им имат нужда да пропуснат някой час. Беше поразително как дори бунтарството беше включено в правилата, как училището бе успяло да вплете всичко в строгата си, методична организация.

Но доколкото й беше известно, никой нямаше право да се чупи от погребение. Това би било сериозно нарушение, особено предвид факта, че Блис минаваше за една от най-добрите приятелки на Аги.

— Да тръгваме — каза Дилън и се протегна да я хване за ръката.

Блис тръгна след него, но в този момент още някой излезе от параклиса.

— Къде отивате? — попита Джордан Люелин, вперила пронизващ поглед в сестра си.

— Коя си ти? — попита Дилън.

— Разкарай се, дебеланке — предупреди я Блис.

— Не трябва да ходиш никъде, не е безопасно — заяви Джордан, като гледаше право в Дилън.

— Да тръгваме, тя е откачалка — каза Блис и се намръщи на сестра си, която бе облечена изцяло в бяло, сякаш бе дошла да получи първото си причастие.

— Ще те издам! — заплаши я Джордан.

— Давай! Кажи на всички! — извика тя в отговор.

Дилън се подсмихна самодоволно, а Блис го последва надолу към първия етаж, без да каже нищо повече.

Натъкнаха се на една от домакинките, която ги изгледа подозрително с ръце на кръста.

— Какво правите тук, деца?

— Спокойно, Адриана — усмихна се Дилън.

Тя поклати глава, но също му се усмихна.

Блис харесваше това, че Дилън се държеше приятелски с персонала, дори да беше от чиста любезност. Мими се отнасяше с тях с презрително снизхождение.

Дилън поведе Блис към изхода и скоро бяха на свобода. Поеха по Деветдесет и първа улица.

— Какво ти се прави? — попита я той.

Блис сви рамене и вдиша свежия есенен въздух. Едно от нещата, които най-много харесваше в Ню Йорк, бе есента, каквото нямаха в Хюстън. Там задушното време преминаваше направо в дъждовно. Тя пъхна ръце в джобовете на елегантния си шлифер.

— В Ню Йорк сме, можем да правим какво ли не — пошегува се той. — Целият град е на наше разположение. Можем да идем на сатира или на някоя комедия. Или да посетим лекция върху Дерида в университета. Или да играем боулинг. Знаеш ли, че в Ийст Вилидж има един бар, където сервитьорите са истински белгийски монаси? А можем просто да се разходим в парка.

— По-добре да разгледаме някой музей, какво ще кажеш? — попита Блис.

— Ох, какъв си изкуствовед — засмя се той. — Добре, в кой?

— В „Метрополитън“ — реши тя.

Беше ходила там само веднъж, и то само в магазина за сувенири, където мащехата й бе прекарала часове.

Минаха по Пето Авеню и бързо стигнаха до „Метрополитън“. На стъпалата отпред беше пълно с хора, които правеха снимки, хапваха набързо по някой сандвич или просто се препичаха на слънце. Атмосферата беше празнична. Някой свиреше на тарамбука в единия край, а от другия ехтеше реге.

Във фоайето на музея имаше пъстра тълпа от хора: групи ученици, които се точеха в редици след учителите си, студенти по изкуство, които се разхождаха със скицници в ръка, туристи, които говореха на всевъзможни езици — все едно бяха на Вавилонската кула.

Дилън подаде монета от десет цента под стъклото на гишето за билети.

— Два, моля — каза той с невинна усмивка.

Блис се ужаси. Погледна надписа — „Препоръчително дарение — 15 долара“. Е, правилно — беше препоръчително, а не задължително. Касиерът им подаде билетите без коментар. Най-вероятно всеки ден срещаше такива хора.

— Била ли си някога в Храма на Дендера? — попита Дилън.

— Не — поклати глава Блис. — Какво е това?

— Спри за малко — каза той, а после обгърна нежно лицето й с ръце. — Затвори си очите.

— Защо? — засмя се тя.

— Просто го направи. Имай ми доверие.

Блис затвори очи и ги закри с ръка, а той я поведе. Тя вървеше колебливо. Направиха няколко резки завоя и Блис реши, че са в някакъв лабиринт. После се озоваха извън него и тя усети, че се намират насред огромно празно пространство.

— Отвори очи — прошепна Дилън.

Намираха се пред развалините на египетски храм. Сградата беше едновременно величествена и примитивна и ярко контрастираше с изчистените модерни линии на музея. Беше същинско чудо на изкуството. На Блис й се завиваше свят при мисълта как педантично са пренесли отделните части на храма и са ги сглобили така, че в крайна сметка той изглеждаше като у дома си в манхатънския музей.

— Господи!

— Нали? — възкликна Дилън с блеснали очи.

Блис премигна, за да спре напиращите сълзи. Това беше най-романтичното нещо, което някой бе правил за нея.

Той я погледна в очите и наведе глава към устните й. Блис примигна, сърцето й биеше лудо, тялото й отмаля. Вдигна лице в очакване да я целуне. Дилън изглеждаше нежен, изпълнен с надежда, трогателно уязвим заради начина, по който избягваше погледа й.

Устните им се срещнаха.

И точно тогава се случи всичко.

Светът стана сив. Беше в кожата си, а сякаш не беше. Залата изведнъж като че ли се сви. Светът се смаляваше. Четирите стени на храма сякаш образуваха едно цяло. Тя беше в пустинята. Усещаше дразненето на пясъка върху езика си, горещото слънце по кожата си. От портите на храма излетяха хиляди скарабеи, черни и блестящи. И в този момент тя започна да пищи.