Мелиса де ла Круз
Синя кръв (11)

Глава 8

Когато след часовете Скайлър се качи на автобуса, пъхна бялата си ученическа карта в процепа за таксуване и седна до една майка с изтормозен вид и двойна бебешка количка. Скайлър беше една от малкото ученички в „Дюшен“, които се придвижваха с градския транспорт.

Автобусът се заклатушка бавно по улиците, мина покрай някои от най-известните бутици на Мадисън Авеню, сред които и един с гръмкото име „Принцът и принцесата“, където пазаруваха децата под дванайсет години, отрочета на градския елит. Имаше антикварни магазини и аптеки, в които се продаваха четки за коса с косъм от глиган на цена от петстотин долара. После автобусът мина покрай потъналия в зеленина Сентрал Парк и пое към „Бродуей“. Следваха китайски ресторанти и не толкова снобски магазини. Накрая зави надясно по стръмната Ривърсайд Драйв.

Искаше й се да беше питала Джак какво има предвид с написаното, но не можа да се добере до него след края на часа. Джак Форс, който никога преди не й беше обръщал внимание, не само че знаеше името й, ами дори й пишеше бележки! Защо й бе казал, че Аги е убита? Сигурно беше някаква шега. Играеше си с нея, най-вероятно искаше да я уплаши. Тя поклати ядосано глава. Нямаше логика. А дори Джак да разполагаше с някаква вътрешна информация, защо ще я споделя точно с нея? Та те едва се познаваха.

Скайлър слезе от автобуса и се потопи във все още слънчевия следобед. Повървя малко, докато стигна до стъпалата, изсечени в красиво поддържания терасовиден терен, който водеше директно към дома й.

Ривърсайд Драйв бе живописен булевард с парижки облик в най-западната част на Манхатън. По цялото протежение имаше ренесансови сгради и апартаменти в стил Арт Деко. Именно тук се бе преместило семейство ван Алън, когато в началото на миналия век се бе изнесло от жилището си на Пето Авеню. Някога фамилията бе сред най-влиятелните в Ню Йорк, а представителите й бяха основали редица университети и културни институции в града. Богатството и престижът им обаче бяха започнали да залязват още преди десетилетия. Едно от последните им притежания бе внушителен палат във френски стил, разположен на Ривърсайд Драйв, където живееше Скайлър. Беше построена от сив камък, имаше врата от ковано желязо и готически водоливници.

Но за разлика от новите лъскави сгради наоколо къщата спешно се нуждаеше от нов покрив, керемиди и пребоядисване.

Скайлър натисна звънеца.

— Съжалявам, Хети. Забравила съм си ключовете — извини се тя на икономката, която работеше в къщата откакто Скайлър се помнеше.

Белокосата жена от полски произход със старомодна униформа само изсумтя.

Скайлър я последва през скърцащата двойна врата и мина на пръсти през големия вестибюл, застлан с персийски килими (много стари и редки, но потънали в прах). В тази стая винаги цареше пълен мрак, защото огромните прозорци с изглед към река Хъдсън бяха закрити от дебели кадифени завеси.

За някогашното охолство на семейството свидетелстваха и оригиналните столове хепълуайт, както и солидните чипъндейлски маси. През лятото обаче в къщата ставаше прекалено горещо, а през зимата беше хладно без централно отопление. За разлика от къщата на Люелин, където всичко беше репродукция или антика, купена от „Кристис“, всяка мебел в дома на Вай Алън беше оригинал, запазен от предишните поколения.

Повечето от седемте спални бяха заключени и не се използваха, а ценностите бяха покрити. Скайлър винаги имаше чувството, че живее в музей. Стаята й беше на втория етаж и тя смело я бе боядисала в свеж жълт цвят, за да контрастира с тъмните гоблени и строгата атмосфера в останалата част на къщата.

Тя подсвирна и към нея се затича огромно красиво куче.

— Добро момиче, добро момиче — каза Скайлър и коленичи, за да прегърне щастливото същество, при което му позволи да оближе лицето й.

Без значение колко лош ден бе имала Скайлър, Бюти винаги я караше да се почувства по-добре. Миналата година красивото животно я беше последвало от училище до вкъщи. Беше чистокръвно, с тъмна лъскава козина, която страшно приличаше на синьо-черната коса на Скайлър. Тя беше сигурна, че собствениците му го издирват, затова разлепи наоколо обяви за намерено куче. Никой обаче не се обади и след известно време спря да търси стопаните му.

Момичето се качи по стълбите, влезе в стаята си и затвори вратата след кучето.

— Защо се прибираш толкова рано?

Скайлър едва не подскочи от изненада. Бюти излая и махайки с опашка, затича радостно към неканения гост.

Скайлър се обърна и видя баба си, която стоеше до леглото й със строго изражение. Корделия ван Алън беше дребна, подобна на птица жена, от която Скайлър очевидно бе наследила деликатното телосложение и дълбоко разположените очи. Корделия обаче не обичаше да коментират семейните прилики.

— Не те видях, Корделия — обясни Скайлър.

Корделия й беше забранила да я нарича „бабо“. Колко хубаво би било да си има баба — топла и сърдечна майчинска фигура, от която да лъха на любов и домашно приготвени сладкиши. Но вместо това тя си имаше само Корделия — все още красива и елегантна жена на осемдесет или деветдесет години — Скайлър не беше съвсем сигурна. В някои дни изглеждаше толкова млада, че можеше да мине за петдесетгодишна (или дори четирийсет, ако трябваше да е честна). Корделия седеше със строго изправен гръб, облечена в жилетка от черен кашмир и свободни панталони, обута с черни пантофки на „Шанел“.

Тя присъстваше във всеки момент от детството на Скайлър; не като родител или по някакъв сърдечен начин, но все пак бе до нея. Именно Корделия промени акта за раждане на Скайлър, като замени фамилията на баща й с тази на майка й. Именно тя я записа в „Дюшен“, преглеждаше бележника й и й отпускаше мизерна сума за джобни.

— Днес часовете приключиха по-рано — отвърна Скайлър. — Аги Карондолет е умряла.

— Знам.

Лицето на Корделия се промени. По него премина някаква емоция — страх, безпокойство или може би дори загриженост?

— Добре ли си?

Скайлър кимна. Познаваше Аги много бегло. Е, ходеха в едно и също училище вече десет години, но това не значи, че бяха приятелки.

— Имам много домашни — каза и свали палтото си, а след него и всички останали дрехи, докато не остана по бял потник и черен клин.

Скайлър малко се страхуваше от баба си, но се беше научила да я обича, макар че Корделия не изглеждаше да отвръща на чувствата й. В най-добрия случай проявяваше неохотна толерантност. Баба й не я одобряваше, но я приемаше.

— Белезите ти се задълбочават — отбеляза Корделия, гледайки ръцете на внучката си.

Скайлър кимна. Под кожата й, от лакътя до китката, се виждаше сложна плетеница от бледи, синкави линии. Необичайните вени се бяха появили седмица след петнайсетия й рожден ден. Не я боляха, но сърбяха. Сякаш изведнъж порастваше и бе на път да излезе от кожата си.

— На мен ми изглеждат все същите.

— Не забравяй за часа при д-р Пат.

Скайлър кимна.

Бюти се настани удобно върху завивката на леглото и се загледа към реката, която проблясваше между дърветата.

Корделия се доближи и започна да гали козината й.

— Навремето и аз имах куче. Бях горе-долу на твоята възраст. Майка ти също имаше — добави тя с тъжна усмивка.

Корделия рядко говореше за майката на внучка си, която всъщност не беше мъртва, а бе изпаднала в кома, когато Скайлър бе на годинка. Оттогава не бе излизала от това състояние. Всички лекари бяха единодушни, че мозъчната й активност е нормална и може да се събуди във всеки един момент. Но това не се случваше. Скайлър я посещаваше всяка неделя в болницата, за да й чете.

Тя не си спомняше много за майка си, като оставим настрана тъжната жена, която й пееше приспивни песни в люлката. А може би си я спомняше като тъжна жена, защото сега изглеждаше такава — в чертите й се четеше някаква меланхолия. Прекрасна печална жена с кръстосани на гърдите ръце и разпиляна по възглавницата платиненоруса коса.

Искаше й се да разпита Корделия за майка си и кучето й, но тя явно вече се бе върнала в настоящето и Скайлър разбра, че няма да научи повече подробности за нея.

— Вечерята е в шест — каза баба й и напусна стаята.

— Да, Корделия — отвърна Скайлър.

Тя затвори очи, легна на леглото и се облегна на Бюти. Слънцето започваше да залязва. Баба й беше такава загадка… За пореден път Скайлър си пожела да е нормално момиче с нормално семейство. Изведнъж се почувства много самотна. Зачуди се дали не трябваше да каже на Оливър за онова, което й написа Джак. Досега никога не беше крила подобно нещо от него. Само че се притесняваше, че ще я нарече глупачка, задето се връзва на такива глупави шеги.

Изведнъж телефонът й изпиука. Номерът на Оливър се появи на екрана, сякаш той знаеше как се чувства в момента.

ЛИПСВАШ МИ, МИЛИНКА.

Скайлър се усмихна. Може и да нямаше родители, но поне имаше един истински приятел.