Джеймс Баркли
Мрак по пладне (6)

ГЛАВА 5

За падналите в боя конници на Дарик пламтяха погребални клади. Поклонниците, Пазителите и западняците горяха, струпани накуп в единия ъгъл на площада. Лютива миризма и пепел оповестяваха края на сраженията.

Маговете в отряда на Дарик бяха определили, че центърът на Парве е близо до пирамидата. Пълководецът и Гарваните чакаха там да настъпи пладне. Неохотно разменените думи ставаха все по-редки, накрая всички млъкнаха.

Отчетливият край на сянката се виждаше по изцапаните с кръв каменни плочи. Доколкото можеше да се каже, че неправилната фигура имаше страни, на дължина достигаше петстотин крачки, а на ширина — триста. Заедно с Незнайния двама от вещите в мисловната връзка магове от Дордовер, включени в конницата на Дарик, отбелязаха границите й на четири места.

Вече бяха стигнали до съгласие, че пладне настъпва, когато изчезне сянката от източната страна на пирамидата.

Незнайния разкърши гръб.

— Готово. Разбира се, днес няма да научим нищо. Утре също — ще знаем как нараства сянката чак след около седмица. Всички ли сме единодушни за пресмятанията?

Маговете и Дарик кимнаха, малко след тях и Уил. Троун сви рамене.

— Хирад, а ти? — усмихна се Незнайния.

— На подбив ли ме вземаш? — отвърна варваринът по-сопнато, отколкото му се искаше.

Незнайния дойде при него. — Извинявай. Да не ти е криво от нещо?

— А, дреболии. Уж се разправихме днес с най-страшната опасност за Балея, пък то излезе, че зад ъгъла дебнел още по-голям ужас. От какво да ми е криво?

Едрият воин го побутна да се обърнат с гръб към Уил и Троун.

— Това го знам. Какво е другото? — Хирад го изгледа косо. — Не на мен тия. Знаем се от десет години.

Варваринът изви глава към тримата магове от отряда и Стилиан, насядали около огъня.

— Няма как, ще отидем и там — смънка той. — Нали Ша-Каан каза, че разкъсването можело да бъде затворено само откъм тяхната страна. Ериан разбра защо е тъй. Само че…

— Разбирам — кимна Незнайния.

— Не знам дали ще мога.

— Аз ще бъда до тебе. Ще го направим всички заедно. Ние сме Гарваните.

Варваринът прихна.

— Е, поне ще умра в добра компания.

— Никой няма да умира. Особено ти. Имаш повече животи и от котарак.

— Така ми било писано — сви рамене Хирад. Незнайния го изгледа невесело.

— Ти нищо не знаеш за съдбата… — каза му по-тихо и хладно.

Варваринът мислено прокле бъбривата си уста. Пред него стоеше човек, за когото думата „съдба“ имаше твърде горчив привкус.

— А ти как си? — попита го.

— Празен и самотен. Все ми се струва, че изгубих нещо скъпоценно. — Незнайния се вторачи в неколцина Закрилници, разглеждащи мъртвия дракон. — Не можеш да проумееш какво е да се чувствам свързан с тях, но не и близък. Приемат ме като един от тях, а не могат да ме достигнат с мислите си. И какво се оказва? Нито съм Закрилник, нито свободен човек. Не можеш да знаеш какво е душата, докато не я загубиш…

— Но нали не ти се иска и сега да си сред тях?

Хирад също се взря в Закрилниците и потрепери. Краткото време, през което Незнайния бе принадлежал към тях, създаде неразрушима връзка между него и петстотинте Закрилници. Хирад също знаеше, че приятелят му никога няма да се освободи напълно. Личеше си по очите му.

— Какво каза? — отнесено попита Незнайния.

— Нали не искаш да си Закрилник?

— Никога не бих могъл да ти обясня точно какво загубих, когато душата ми се върна в тялото. Върнах си обаче предишния живот — живота, който обичах и сам избрах. За нищо на света не бих поискал отново да съм Закрилник, но няма да настоявам всички останали да бъдат освободени безогледно. За някои от тях сътресението ще бъде непоносимо и ще умрат. Душите им са били слети с другите прекалено дълго, а спомените им за миналото са лишени от смисъл. Свободата трябва да си върнат само онези, които я желаят.

Хирад кимна. Този път като че разбра по-добре приятеля си. Загледа се в разкъсването, сякаш кипнало в небето, досущ като око на зъл бог, взряно в Балея.

— Това може и да почака — поклати глава варваринът. — Да чуем какво са измъдрили маговете.

* * *

Тесая почти не мигна в нощта, когато уж можеше да се унесе дълбоко с радост от победата, от предстоящото покоряване на нови земи.

Дарик… Той беше като трън в хълбока на западняците още преди девет години, когато те още само мечтаеха да завладеят Подкаменния проход — ключа към нашествието.

А сега Дарик бе проникнал дълбоко в изконната територия на племената. Чак до Парве, където Върховните вещери уж бяха най-силни, а претърпяха поражение. Е, наистина можеше да бъде доволен, че ги няма. Влиянието им вдъхна решимост на племената, обедини ги, но вождовете бяха обречени да се подчиняват. С прастарите вещери си отиде и силата на шаманите. Отново се връщаха към положението си на гадатели, духовни наставници и знахари, племенните вождове пък заемаха подобаващото им място на владетели.

Но хора, способни да сгромолясат Върховните вещери, бяха заплаха, за която би си затворил очите само тъпак. Тесая се питаше дали отърваването от безмилостните господари не върви ръка за ръка с огромна опасност за живота и властта му.

И докато седеше на постелята си в часовете преди изгрева с голяма чаша вода подръка, за да успокоява натежалата си глава, неволно изпитваше уважение към Дарик, неговите конници и Гарваните. Този малък отряд от наемници, не чак толкова по-млади от него, които се опълчваха на смъртта с опит и доблест. Усмихна се. Ето такъв враг можеше да разбере, а значи и да победи… стига да се възползва умело от това предимство.

Знаеше къде са те сега — в Парве, на десет дни езда от прохода. И щяха да се натъкнат на огромни, ако не и непреодолими пречки при завръщането си на изток. Тесая пак се засмя и най-сетне му олекна на душата. Несъмнено беше по-добре да държи под око Дарик, но поне засега ги делеше голямо разстояние.

Повелителят на племената Палеон се пребори с желанието за сън, споходило го заедно със спокойствието. Скоро щеше да съмне, а имаше много работа. Искаше да завладее цяла Балея, значи се нуждаеше от сигурна връзка с останалите племена.

А без Върховните вещери шаманите бяха безполезни в предаването на вести. За кой ли път вождът се ухили — време беше да се върнат към старите изпитани начини.

Димните сигнали, разветите по хълмовете знамена и дресираните птици.

Тесая беше предвидлив човек. Колкото и да се мъчеха шаманите да го разубедят, той взе всичките си птици и настоя другите предводители да постъпят като него. И сега прозорливостта му даваше шанс за бърза и полезна връзка… но първо негови хора трябваше да отнесат птици на другите места, където бяха съсредоточени сили на западняците. А това не беше безопасно.

Но ако вярно се досещаше за ставащото, защитниците на Изтока бяха разбити навсякъде по дължината на хребета Чернотрън, тъмнеещ нависоко пред очите му, проснал се на север и на юг чак до моретата. Вождът открай време мразеше планините. Без тази злощастна пречка племената щяха да грабят на воля източната половина на континента още преди много поколения, а магията никога не би се появила.

Духовете не са били милостиви, когато са издигнали огромния хребет като вечно препятствие пред завоевателните стремежи на западняците. Тесая обърна гръб на черните върхове, защото чу стъпки зад себе си. Идваха неговите вестоносци, съпроводени от Арноан. Вождът не си позволи недоволна гримаса. Уважаваше шамана, но беше длъжен да го отстрани от вземането на решения. Завоюването на нови земи е дело на бойци, не на лечители.

— Владетелю… — склони глава шаманът.

Тесая му кимна небрежно и се вгледа в шестимата ездачи — здрави, жилави, умели конници сред народ, чийто обичай допускаше само знатни люде да яхнат кон.

— Трима отиват на север да се срещнат с владетеля Сенедай, трима — на юг при владетеля Таоми — без излишни приказки нареди вождът. — Ще си разпределите птиците по равно. На север трябва да стигнете до Джулаца. На юг — до Блекторн. Мога да ви дам само четири дни да намерите войските. Не се проваляйте. Бъдещите ни славни победи зависят и от вас.

— Повелителю, няма да се провалим — отвърна един от името на шестимата.

— Подгответе се. Ще напиша послания, които ще носите. Върнете се тук след половин час.

Те се устремиха към конюшните в източния край на градчето.

— Арноан, искам да си поговорим.

— Както желаеш, владетелю.

Тесая пропусна стария шаман да влезе пръв в странноприемницата. Настаниха се до същата маса.

— Съобщения ли ще пращаш?

— Да, но ми е по силите и сам да изложа мислите си на хартия.

Шаманът трепна като зашлевен.

— Тесая, по прастар обичай шаманите съветват бойните вождове, както подобава на старшинството им в племенните дела.

— Така е — съгласи се Тесая. — Но сега не се занимавам с обичайните дела на племената. Във война сме и вождовете ще имат пълна власт в решенията и предводителството. Те сами ще избират кой и кога да ги съветва.

— Но след възраждането на Върховните вещери шаманите заслужиха дълбоката почит на племената — напомни Арноан и пръстите му се впиха в ръба на масата.

— А сега Върховните вещери ги няма, а почитта се дължеше на страха, който всяваха вашите господари. Нямате магия, не можете да се биете с меч в ръка, не сте опитни пито в предните редици, нито в командването на войски — безстрастно изреди Тесая.

— Отстраняваш ли ме, вожде?

Чак сега Тесая смекчи изражението си.

— Не, Арноан. Ти си стар доверен приятел, затова ти отреждам мястото, което наистина ти приляга, без очите на съплеменниците ни да са вперени в тебе денем и нощем. Когато се нуждая от съветите ти, ще помоля да ги чуя. Дотогава не ми ги натрапвай, но приеми един съвет от мен. Времето на вашето господство над племената свърши с гибелта на Върховните вещери. Упорствате ли да го запазите, може да допуснете прескъпа, ако не и опасна грешка.

— Не съм убеден като теб, че с Върховните вещери е свършено.

— Всички видяхме какво се случи. Очевиден бе и страхът в очите ви, когато загубихте магията си. Не се опитвай да ме разубедиш.

Арноан избута стола си назад и погледът му пламна.

— Ние ви помогнахме. Без шаманите още щяхте да киснете западно от планините и да сънувате нашествия и слава. Сега постигнахте мечтите си и ни захвърляте. И това може да се окаже прескъпа грешка.

— Заплашваш ли ме, Арноан? — невъзмутимо попита вождът.

— Не, владетелю. Но обикновените мъже и жени ни почитат, вярват в нас. Ако ни отстраниш, може и да загубиш подкрепата им.

Тесая се засмя.

— Никой не отстранява шаманите, аз вярвам в теб като всеки друг. Но май паметта ти е къса, за разлика от моята. Благодаря и на теб, и на всички с твоето призвание за помощта ви. Вие си свършихте работата. Просто ще заемете отново подходящото място като духовни водачи на племената. Властта не е отредена за шаманите, а за владетелите по рождено право.

— Владетелю Тесая, моли се Духът да е с теб и занапред.

— Духовете не са ми нужни. Потребни са ми находчивост, тактически опит и храброст в битките. Имам ги. Погрижи се за онези, на които си полезен, Арноан. Ще те повикам, когато му дойде времето. Можеш да си вървиш.

— Има времена, когато всички се нуждаем от Духа, вожде. Не му обръщай гръб сега, иначе рискуваш да се простиш с благоволението му.

— Можеш да си вървиш — повтори Тесая, от погледа му лъхаше студ.

Виждаше как Арноан се отдалечава гордо изправен и клати глава невярващо. Поумува имаше ли вече враг в лицето на стареца и опасно ли беше това. Едва ли би се престрашил да заговорничи.

След малко даваше последните си напътствия на бързите ездачи.

— Извънредно важно е да получа подробни сведения каква е нашата сила и с какво разполагат враговете, какви са позициите, възможностите за придвижване и снабдяване преди следващите битки, каква е съпротивата на маговете. Всичко това го има в кратките ми указания, които всеки от вас ще наизусти, защото случаен обрат може да ви раздели. И още нещо. Постарайте се да втълпите от мое име на другите владетели, че всяка вест за Гарваните, пълководеца Дарик или онзи отряд от страшилища трябва да ми бъде изпращана незабавно, а не според уговорката кога да пускат птиците. Искам да се върнете поотделно и да носите същите съобщения, които ще ми бъдат изпратени с първите птици. Ще ми донесете по няколко от обучените птици на Сенедай и Таоми. Не мога да си позволя бавене и тъпчене на място. Разбрахте ли всичко?

— Да, владетелю.

— Превъзходно.

Тесая кимна поред на всекиго — показваше уважение към смелостта им, от която щеше да зависи успехът.

— Препускайте храбро, препускайте за славата на всички племена. Нека Духът е с вас.

Последните думи прозвучаха някак насила и Тесая си представи как щеше да се смръщи Арноан, ако беше до него.

— Чухме те, владетелю.

Те обърнаха конете и ги пришпориха по пътеката, вливаща се в главния път край планините. Там щяха да се разделят.

А Тесая отново се зае с укрепването на градчето пред Подкаменния проход.

— Имам идея — заяви барон Блекторн.

Зората осветяваше плитката пещера под козирката, студените камъни се сгряваха бавно, свежа миризма проникна във вечно влажния въздух вътре. Изглеждаше, че този ден няма да вали, и на Блекторн много му олекна от това.

Гресе полека изви глава към него. Още се облягаше на неравната стена. Синините и отоците от удара се спускаха по челото и слепоочията му и около едното око, сякаш носеше половинка от маска. Изглеждаше преуморен.

— Тази твоя идея ще спре ли блъскането с чукове в главата ми? — подхвърли немощно, макар и почти без да заваля думите.

— Уви, не — усмихна се Блекторн. — Но може би ни дава шанс да се върнем по-скоро в моя град.

— Добре ще ми дойде да се изтегна в меко легло — призна по-старият барон. — На тези години вече не ми понася да лежа на камъни.

Блекторн почеса гъстата си черна брада и се вгледа в Гресе с възхищение. Вече го смяташе за най-близкия си приятел. Сред членовете на Търговския съюз в Корина, който само разпалваше спречкванията между бароните, вместо да ги помирява, единствен Гресе бе видял каква опасност са западняците. И единствен той събра смелост да поведе войниците си в защита на Балея.

Сражаваше се редом с Блекторн, а знаеше твърде добре, че през това време алчни мръсници като барон Понтоа, който не виждаше по-далеч от носа си, плячкосват земите му. Отърва се на косъм, когато черният огън на шаманите уби коня му, животното се преметна и го запрати с главата напред в ръбест камък. Блекторн се зарече, че не само ще направи всичко по силите си да му опази живота, но и да му върне земите след време.

— Както се досещам, ще тръгнем към Гиернат — промърмори Гресе.

— Да. Малко сме, та да обсаждаме град Блекторн или да го превземем без подкрепления. В Гиернат ще обясним какво се случи досега и ще се върнем през залива с достатъчно войски да прекъснем пътищата, по които се снабдяват западняците. И когато дойдат още отряди, пеши и конни, ще влезем през портата на Блекторн — седмица след като сме били в Гиернат.

— Ако войските там се съгласят да ни подкрепят.

Блекторн го изгледа ехидно.

— Скъпи ми Гресе, аз не напразно подчиних и този град на волята си. Войските им ще правят каквото аз искам.

— Не бих казал, че съм изненадан, но Гиернат винаги се е обявявал за свободен град…

— О, свободен си е — увери го Блекторн, — нямам никаква власт в очертанията му.

— Но… — Почернелите устни на Гресе се разтегнаха в усмивка.

— Но пътищата понякога не са безопасни… — подхвърли Блекторн. — Не е нужно да изричам очевидното.

— Значи ще има пазарлъци.

— Разбира се. Както изтъкнах, не оглавявам градския съвет, но имам значително влияние сред търговците.

— Знаех си. — Уважението надделя над раздразнението у Гресе. — Търговският съюз все отказваше да те сгълчи за твоя натиск върху лорд Арлън. Сега всичко ми е ясно.

— Да, хазната ми е пълна, ако това се опитваш да намекнеш. Тоест беше пълна. Зависи колко добре са тършували западняците.

Приклекна до Гресе, който въртеше глава и се подсмихваше.

— Дали не съм единственият барон, останал почтен? Блекторн се ухили.

— Тези барони са изчезнал вид и не се опитвай да ме убедиш, че наистина принадлежиш към него. Мои хора са изпитвали на гърба си що за честност е твоята в прохода Таранспайк.

— Да, той също е опасно място — усмихна се до ушите Гресе.

— И не ми казвай, че не вземаш такса от минаващите през него на път за Корина.

— Таксите не важат за всички.

— О, слава на боговете. Значи не всички Плащат.

— Зависи от сключените съюзи и вида товар. — Старият барон го погледна неловко. — Не забравяй обаче, че аз поддържам прохода безопасен.

— Не се съмнявам, че Понтоа знае колко кожодерски са твоите такси, които уж не важат за всички.

— Да, средствата, с които си служи в преговорите, не му донесоха много изгодни условия. Но ако се измъкнем живи от тази бъркотия, предстоят му и по-тежки несгоди.

Пред скалния навес дойде войник.

— Господарю…

— Казвай.

Блекторн се изправи и изтупа дрехите си.

— Готови сме. Очакваме вашата заповед, за да потеглим.

— Чудесно! Гресе, можеш ли да яздиш?

— Седя на задника си, не на главата.

Войникът сподави смеха си, Блекторн поклати глава.

— Ще приема, че отговорът е „да“. — Обърна се към войника. — Знам, че довечера ще пуснеш лафа около лагерните огньове. Но преди това се отправяме към Гиернат. Искам напред да има съгледвачи, за да наблюдават западняците, върнали се към Блекторн. Ще поемем на югоизток. Тръгваме след час.

— Слушам, господарю.

По платото отекваха гласове, всички нагласяха раниците на гърбовете си и водеха конете към по-равните места, за да ги оседлаят. Малкото останали палатки бяха сгънати. Разпалиха наново огньовете, за да им е топло на умиращите в последния час. Отрядът нямаше да ги остави живи в ръцете на врага. Погребалните клади бяха стъкмени още вечерта.

Баронът се усмихваше доволен. Селяни, техни синове и редовни войници се приготвяха чевръсто, свързани от обща цел. През идните седмици щеше да се реши съдбата на цялото владение на Блекторн. Той се нуждаеше от тези хора. Ако успееха да предупредят Гиернат, да удържат своя бряг на залива и да си върнат града, на юг щяха да имат силен опорен пункт в собствените си земи, за да нанасят още удари по западняците.

Усмивката на Блекторн сякаш угасна. Колкото и бодро да говореше, колкото и да напрягаше ума си, Балея беше на ръба на хаоса. Не се съмняваше, че Подкаменният проход и гарнизонното градче пред него са превзети от западняците. Имаше опасност и Школите да бъдат прегазени, макар че шаманите загубиха магията си. А той, най-богатият земевладелец в цяла Източна Балея, остана без дом, промъкваше се по хълмовете с отряд от граждани, селяни и изчерпали силите си войници с многобройни рани.

Но това не беше всичко. Гарваните останаха като в капан далеч на запад. Войските на Изтока бяха разпокъсани в защитата на отделни гарнизони или разделени от ежбите на барони, които бранеха остарели граници между владенията, вместо да се бият за родината си. Пък и в Корина не се доверяваха на маговете и на тяхната мисловна връзка, затова може би не знаеха никакви подробности. И макар че от гарнизона пред прохода сигурно бяха пратили вестоносци на изток, те щяха да пътуват цяла седмица… ако нищо не ги сполети. Оставаше опасността западняшките орди преспокойно да натопят крака във водите на източния океан, защото в момента никой не можеше да им се опре.

— Богове, как сме затънали…

— На място казано — обади се Гресе от пещерата.

— Не само ние, цяла Балея.

— Пак на място казано.

— И какво да сторим?

Увереността и самочувствието ненадейно се изпариха от душата на Блекторн, смазващата тежест на несгодите се стовари отгоре му като лавина от най-високия връх.

— Всичко, което можем, приятелю. Всичко. Стъпка по стъпка. Ще ми помогнеш ли да се надигна? Да не се помайваме повече, а да тръгваме към Гиернат.