Джеймс Баркли
Мрак по пладне (37)

ГЛАВА 36

Съгледвачите потвърдиха, че бойците на Сенедай вече са се нахвърлили срещу Закрилниците. Зората над Балея беше навъсена, откриваше пред погледите камънак, шубраци и бурени, подгизнали от неспирния дъжд.

Дарик спря хората си под билото на плосък хълм. Дочуваха отдалеч бойните напеви на западняците, вятърът носеше към тях звуците на хиляди гласове. Той скочи върху отломък от скала.

— Всички знаете защо сме тук. Благодаря ви за доверието и храбростта, откакто събрахме тази армия на брега на Гиернатския залив. Тръгнахме да освобождаваме и да отмъщаваме. Сега ще браним. Помислете колко сме закъсали. Гиернат отблъсна врага, но малкото войници там няма да го опазят от второ нашествие. Няма ги градовете Блекторн и Джулаца. Другите Школи са под страшна заплаха, а вражеска армия е готова да настъпи към Корина. Ако не й попречим. В Корина почти няма редовна войска. Няма и крепостни стени. Бароните, освен Блекторн и Гресе, се спотайват в замъците си и искат да защитят само своите владения. Затова сме разпокъсани. Кой остава? Вие — последната надежда на Балея за победа и спасение. Ако вярвате в своята земя и в своя народ, ще победим. Западняците са повече, но ние сме по-сърцати. Бъдещето на Балея няма да се реши на подстъпите към Корина, нито пред стените на Ксетеск. Ние го определяме днес, до древната къща на Септерн. Знам, че всеки от вас ще допринесе за победата. Вярвам във вас. Вие вярвате ли?

Оглушителният рев го изпълни с възторг. „Силни думи — рече си, — но правдата ще възтържествува чрез острието на меча и майсторска магия.“

* * *

— Сол?

Незнайния трепна, щом чу името си на Закрилник. Сил, Айл и Риа стояха около прясно натрупаната купчинка пръст над гроба, където заровиха овъгления труп на Стилиан. Нямаше да бъде положен с пищна церемония в криптата на Ксетеск. Сам си отреди примитивен гроб под скален навес в чужд за него свят.

Незнайния тръгна към тримата Закрилници, понесъл намотани дълги въжета, които взе от вестарите.

— Какво има, Сил?

— Решихме да не се връщаме в Балея. Оставаме тук, при Каан.

— Питах се какво ще изберете — кимна той. — Значи още имате връзка с душите си? Ами маските?

— На теб се падна да я свалиш пръв. Демоните не могат да ни достигнат тук, за да ни измъчват — отвърна Сил. — В това измерение са безсилни. Тук сме свободни.

Без колебание и тримата разкопчаха ремъците на маските си и ги свалиха, впили пръсти в тях.

Риа, Айл и Сил бяха млади мъже на не повече от двадесет и пет години. По белите им лица с тъмни кръгове само около очите и устните червенееха пришки и зарастващи рани. Макар че лечителите в Ксетеск се грижеха за лицата на Закрилниците, кожата под маските никога не заздравяваше напълно. Тук щяха да си върнат човешкия облик.

Нямаха нужда от думи, за да изразят чувствата си. Очите им казваха достатъчно. Незнайния ги прегърна поред. Съзря в погледа на Сил надеждата за всеки друг Закрилник.

— Някой ден всички ще бъдем свободни и вие ще се завърнете в нашия свят без маски. Но няма да забравим, че бяхме събратя. Повярвайте ми.

Сил кимна.

— Време е да тръгваш. Ние ще браним долината от нападение по земята заедно с вестарите.

— Желая ви късмет.

— И ние желаем същото на Гарваните.

Незнайния затича към останалите, които чакаха до драконите. Илкар и Хирад щяха да седят в основата на шията на Ша-Каан. Варваринът щеше да придържа елфа, когато съсредоточи цялата си воля в заклинанието. Незнайния и Дензър щяха да яхнат Нос-Каан, а Ериан и Троун — Хин-Каан.

— Готов ли си? — попита Хирад.

— Да… — Незнайния се озърна към мъжете, избрали свободата. — Още много работа имаме в Балея. Да не се помайваме.

Току-що бяха завършили разгорещените спорове как да се прикрепят най-добре към драконите. Намесиха се Ша-Каан и Джата. Избраха прост начин — всеки от Гарваните щеше да върже края на въжето около кръста си, за да са свободни ръцете и краката му, после въжето щеше да бъде омотано около шията на дракона. Поне знаеха, че няма да паднат.

— Трудничко ще ни бъде да си приказваме — напомни Хирад. — Ша-Каан ще води рояка, другите ще се опитат да не се отдалечават от него. Колкото дракони могат да отделят от защитата на разкъсването, ще пазят нас. Дензър, най-добре е ти да започнеш заклинанието. Троун, Незнаен, не пускайте вашите магове да увиснат надолу с главите.

— Ами ако се разпръснем по принуда? — попита Ериан.

— Ще знам от Илкар, че трябва да започнете отначало, а Ша-Каан ще научи от мен. Няма как, може да се случи, ако ни нападнат. Какво друго да ви кажа… Не смейте да падате!

След тупане по гърбовете, стискане на ръцете и проточилата се целувка на Ериан и Дензър насядаха по шиите на драконите и вестарите се заеха да стегнат въжетата. Хирад долови, че драконите се дразнят.

— Това е твърде неудобно — избуча Ша-Каан.

— Ами да, и не само за теб. — Хирад се настани зад Илкар и усети грапавите люспи дори през дебелия кожен панталон. Все едно бе яхнал бик гигант. — След такава езда не се надявам на потомство… — промърмори варваринът.

— Не те разбирам — призна драконът.

— Все тая — махна с ръка Хирад.

Илкар се озърна с кисела усмивка и поклати глава.

— Ти си просто невероятен…

— Не, Илкар, уплашен съм, ама много…

Стиснал с крака шията на Ша-Каан, Хирад истински усети могъществото му. Шията потръпваше при вдишването и издишването на великанските дробове, мускули се свиваха и отпускаха под люспите. Туловището се издигаше така, че закриваше всичко зад варварина. Ша-Каан беше летяща планина, а Хирад — вързана за него мравка.

— И кой предложи тая лудост? — сгълча се сам. Погледна Незнайния, който седеше блед и безмълвен върху своя дракон. — Ей, Незнаен!

— Каквото и да измислиш, няма да ми олекне — изръмжа огромният му приятел.

— Очаквам с нетърпение да ти стисна ръката в Балея — подхвърли варваринът.

— Имаше една приказка… — За миг лицето на Незнайния трепна в усмивка. — „Ще се видим от другата страна.“ — Хирад Хладнокръвния.

— Да, Велики Каан.

— Готови ли са Гарваните? Хирад си пое дъх.

— Да. Готови сме.

— Тогава нека ви покажа небесата.

Оглушителният лаещ рев на Ша-Каан прогони тишината. От високите пътеки вестарите отвърнаха с викове преди да тръгнат по равнината. Разнесоха се и отгласи от дракони, цели рояци великански същества отскачаха наведнъж във въздуха. Ша-Каан се изправи разтърсващо и стомахът на Хирад се сви. Крилете се разпериха с шум като вълна, заляла каменист бряг. Хирад стисна рамото на Илкар и в този миг Ша-Каан излетя с мощен замах на крилете.

* * *

Блекторн и Гресе стояха до огъня на преден стражеви пост, а небето изсветляваше от изток. Под облаците оставаше сумрачно, но вече различаваха силуети на ходещи напред-назад западняци. Ранените отдавна бяха скрити далеч между канарите на северозапад, част от кавалеристите оседлаваха конете, други трескаво вдигаха шум в бивака, за да залъжат врага, че тук има много повече хора.

— Блекторн, не се ли чувстваш изтикан настрана днес? — попита Гресе между две глътки горещо кафе.

— Вършил съм и по-интересни неща — призна другият барон, — но той е прав. Твърде стар съм да тичам цяла нощ.

— Какво ли ще направят сега?

— Западняците ли?

— Да. Ще продължат да ни се пречкат или направо ще нападнат?

Блекторн се почеса по грижливо подрязаната брада.

— Днес няма да стигнат за битката при къщата на Септерн. На тяхно място щях да се отърва от враговете и да тръгна след останалите натам.

— Значи оседлахме конете навреме. Блекторн кимна.

— Не ми се вярва обаче да ни гонят упорито.

Западняците се бяха наредили от първите зъбери до гората. Тези, които се виждаха, не наброяваха повече от триста, но Блекторн знаеше, че основните им сили не са далеч. Предполагаше, че Дарик е успял да се промъкне. Западняците не вдигнаха тревога през нощта, не се върнаха оцелели от разбита армия, за да съобщят за провала.

Развидели се съвсем и той разбра, че не могат да поддържат измамата още дълго. Олекна му, че всички коне са оседлани. По неволя изоставяха ковачницата, оръжейния обоз и много палатки, но тази загуба не го засягаше. Само войниците и маговете на Балея бяха незаменими.

— Готови ли сме да бягаме? — О, да — потвърди Гресе, остави чашата на земята и изу единия си ботуш, за да изтръска от него въображаемо камъче.

— Да сме наясно — като нищо ще те оставя да си умреш тук — промърмори Блекторн.

По-възрастният барон се подхилваше.

— Всички други в тази война преживяват страхове и опасности, несравними с нищо друго. Не искам да се почувстваш лишен от нищо.

Стоящият до тях кавалерист изсумтя.

— Да, капитане, разбирам — обърна се към него Блекторн.

Мъжът, покрит с шлем, дебело наметало и кожена броня отдолу, се поклони сдържано.

— Ваши превъзходителства, време е.

Той посочи пътя, където се трупаха западняци и си подвикваха питащо и сърдито, макар че думите не се разбираха добре.

— Гресе, обуй го този ботуш.

— Оплетоха се кончовите, приятелю.

— Само че ботушите ти нямат кончови. Тази игра доближава края си.

Гресе погледна за миг към западняците, обу се мигновено и заряза чашата на земята.

Враговете настъпваха към бивака.

— Ескадрон! — повиши глас капитанът. — Готови за отстъпление.

— Имам идея — сподели Блекторн, докато се отдръпваха полека от бивака, а западняците ги следваха предпазливо. — Нека поддържаме разстоянието до тях и се пазим с въздушни щитове. Искам да си поприказвам с командира им.

— Но защо, боговете да са ни на помощ? — изненада се Гресе.

— Довери ми се.

Гресе сви рамене, а капитанът промени дадените заповеди.

* * *

Хирад изповръща всичко от стомаха си още преди Ша-Каан да набере височина за полета към разкъсването. С този устрем щяха да се доберат дотам за не повече от час.

Бученето на насрещния въздушен поток прогонваше всяка мисъл от главата на варварина и мина доста време, докато престане да примижва. Земята беше немислимо далечна под него. Само нарастващото отпред разкъсване му позволяваше да се ориентира за посоката. Наоколо се трупаха облаци и Хирад знаеше, че Ша-Каан се безпокои най-силно от това.

— Успокой се, Хирад. Няма да допусна да паднеш.

— Голяма утеха, няма що — промърмори варваринът. Драконът се развесели, но само за миг.

— Враговете ни ще се крият в облаците. Трябва да внимаваме.

Илкар се озърна, лицето му пламтеше от вълнение. Но той можеше да се спусне със Сенчести криле, ако падне…

— Как си? — извика елфът.

Хирад само завъртя глава и се вкопчи още по-здраво в допълнителното въже, което вестарите бяха увили около шията на Ша-Каан.

— Всичко е наред — увери го Илкар.

— Хич не ми се вярва.

Рискува да погледне назад към другите два дракона, които не изоставаха. Дензър му помаха с ръка, но Незнайния дори не го видя, сгушил глава в раменете си и също впил пръсти във въжето.

Пак се загледа напред към реещите се около разкъсването дракони. Дочуваше слаб рев — по три дракона Каан се отделяха от защитната мрежа и се подреждаха наново. Прималя му от онова, което ги бе подтикнало към промяната. Небето бе осеяно със стотици черни точки, в които бързо различи дракони от вражески Люпила. Ша-Каан изръмжа и размаха криле по-упорито, цялото тяло на Хирад се разтресе чак до костния мозък.

— Дръж се, Хирад Хладнокръвния. Започва се.

Краката на варварина се схващаха от усилието да обвиват дебелата шия на дракона, ръцете му измръзваха въпреки ръкавиците. Надяваше се, че ще успее да откопчи някак пръстите си от въжето, за да придържа Илкар.

Нямаше я привичната им способност да се бият като едно цяло. Мислите пак обикаляха умовете им светкавично, но нещо пречеше да подтикват към мигновени движения. И това струваше живота на мнозина от тях.

Половин час след изгрева Аеб знаеше, че в сражението са паднали двойно повече Закрилници, отколкото през целия предишен ден. И той имаше дълбока рана на едната ръка, можеше само да отбива с брадвата и по неволя въртеше меча с удвоени усилия, за да се опази.

Западняците веднага надушиха слабостта им. Напираха отвсякъде и в защитния пръстен около развалините се появиха първите пролуки — онези, които пристъпяха напред да заемат местата на мъртвите, бяха ранени и морни.

Всички бяха принудени да осъзнаят истината — без Повереник им липсваше свързващата сила, не успяваха да съхранят настървението, което им придаваше страховитата мощ. Дори сега в битката умираха по петима западняци за всеки повален Закрилник, но ако продължаваше така, щяха да превземат къщата на Септерн до средата на следобеда.

Когато първият магически огън избухна в бивака на западняците, Аеб бе започнал да се примирява с чуждата му представа за поражение.

* * *

Маговете на Дарик безмилостно нападнаха резервите на Сенедай. По същото време и полковете на Айзак нанесоха първия си удар. Войниците на източна Балея притичваха между подпалени каруци, палатки и огради, а западняците още се пулеха недоумяващо, докато магията и стоманата ги изтребваха. Огнени кълба прелитаха над Дарик, вместо вода от сивеещото небе се сипеше Горещ дъжд, Смъртна градушка се забиваше с тежък пукот във вражеските редици и режеше плътта до кост.

Стотните се престроиха, за да обхванат по-голяма част от обръча около развалините. Войниците вече се сблъскваха с припряно нареждащите се племенни бойци. И отсреща грохотът не спираше, маговете на Айзак опустошаваха с огън другата половина от западняшките позиции.

— Хайде, разкъсайте редиците им! — извика с все сила Дарик.

От двете му страни войниците нападаха по-яростно от всякога. Въздухът червенееше от пръските кръв, димът лютеше в ноздрите, смесен с миризми на обгорял брезент, дърво и плът. Стоновете на ранените, свирепият рев и воплите на сражаващите се кънтяха в ушите на Дарик.

Понесен от въодушевлението, той спря пред гърдите си умел удар с брадва, изблъска с лявата си ръка западняка и го промуши точно в сърцето. Изрита трупа встрани и се хвърли към враговете, струпали се около Закрилниците.

* * *

Сенедай се обърна изумен. На стотина крачки от него пламъци погълнаха шатрата му и изведнъж резервите бяха нападнати от врагове, които би трябвало да лежат мъртви някъде далеч оттук. Обзет от гибелно двоумене, той повика един предводител на отряд.

— Какво е това, духовете да са ни на помощ?!

— Господарю, войници от Изтока ни нападнаха неочаквано от две страни.

— Виждам! — Сенедай придърпа мъжа към лицето си. — Искам да чуя от теб, че можем да ги отблъснем. Трябва да превзема къщата преди слънцето да се издигне най-високо.

— Ще ги задържим…

— Ако някой от онези мръсници стъпи на ей тази трева, за да ми се нахвърли, ще ти изтръгна сърцето. Спрете ги!

Сенедай хвана брадвата си и разблъска бойците си, за да излезе в предната редица.

— Бийте се, псета, бийте се! Няма да ви позволя да ме позорите. — Изскочи пред маскиран враг, който бе отпуснал брадвата си, но вдигна меча с плашеща пъргавина. — Няма да ме позорите… — изръмжа Сенедай.

Вдигна брадвата с треперещи от бяс ръце и замахна, но острието отклони удара. А брадвата в другата ръка на врага сякаш изскочи отникъде и Сенедай едва се отдръпна, тежката стомана изсвири пред носа му. Мечът описа блестяща дъга във въздуха, но този път вождът беше готов — отклони го с брадвата и мушна напред с шипа, стърчащ в края на дръжката й. Усети как пробива плът.

Маскираният направи крачка назад и от шипа прокапа кръв. Сенедай се ухили, замахна повторно, за да го довърши, но непоносима болка обгори хълбока му. Мечът на врага бе забит под ребрата му, без той дори да забележи. Не маскираният, а Сенедай щеше да умре.

Брадвата падна от безчувствените му пръсти и докато бездната го засмукваше, вождът чу тържествуващ вопъл от хиляди гърла.

Викаха името на Тесая.

* * *

Трябваше да са избягали отдавна, но любопитството ги приковаваше тук. От няколко дни нямаше нужда да мерят сянката, а те продължаваха и записваха как се разширява към покрайнините, за да прочете някой, ако дневниците им се съхранят.

Джаяш вдигна поглед към грозната, вече черно-кафява мътилка, потопила Парве в сумрак и денем. Около нея се кълбяха облаци, леещи дъжд, какъвто не бе виждал през живота си, а навътре в разкъсването съскаха и пращяха мълнии. Една се заби в земята и я раздруса. Случваше се все по-често.

Все едно. По пладне сянката щеше да покрие Парве и да възвести края. За него нямаше съмнение, че Гарваните са се провалили.

Всички от малкия отряд стояха на площада, взрени в увисналото над тях разкъсване. Чакаха търпеливо, нямаше какво друго да правят. Освен да умрат.

Чакаха драконите.