Джеймс Баркли
Мрак по пладне (27)

ГЛАВА 26

Стилиан мъничко съжаляваше западняците заради онова, в което ги въвлече.

Закрилниците тичаха неуморно, даваха си отдих само когато и преследвачите им бяха принудени да спират и продължаваха преди те да потеглят отново подире им. Но през цялата гонитба западняците не изостанаха на повече от два-три часа бърз ход и Стилиан бе впечатлен от невероятната им издръжливост и решимост.

По пладне на третия ден ги пресрещна армията Закрилници, която повика от Ксетеск. Сега чакаше. Съгледвачите му преброиха четири-пет хиляди противници. Макар че неговият отряд беше десет пъти по-малоброен, оставаше уверен в победата. Не му се вярваше да загуби повече от четиридесет Закрилници.

Огледа още веднъж местността, която избра за сражението. Седеше на коня си върху малко възвишение вдясно от основната част на отряда. Пред него склонът се издигаше полегато към неголямо плато, а от другата страна беше стръмнината, по която западняците скоро щяха да се катерят.

Отляво и отдясно дузина Закрилници се провираха по канари и през шубраци, за да издирват вражески съгледвачи. Две групи по четиридесет Закрилници чакаха заповедта му за нападение във фланг веднага щом битката започне.

Така му оставаха почти четиристотин за поемане на челния удар. Те чакаха неподвижно под билото и по безмълвна команда на Сил щяха да изскочат пред враговете. Ако всичко вървеше по план, мелето щеше да започне преди западняшките стрелци да опънат тетивите на лъковете си.

Стилиан избра достатъчно тясно място за сражението, в предната редица щеше да има само осемдесет воини. Така Закрилниците нямаше да бъдат смазани от численото превъзходство на противника, но можеха да се разгърнат с цялата си мощ.

Чу западняците дълго преди вестта от съгледвачите, а Закрилниците здраво стиснаха брадвите и мечовете си. Бойните песни на племената отекваха от склоновете, слабият вятър ги разнасяше надалеч. Десетина племенни бойци изтичаха първи и бяха съсечени безшумно още преди да изкрещят към армията. Другите подтичваха целеустремено към гибелта си с песни за победи.

Стилиан се подсмихна. Каква ирония…

Бившият Господар на хълма приемаше с досада неизбежната схватка. Не биваше западняците да го гонят чак до портите на Ксетеск, затова реши да ги спре. Нищо не му гарантираше, че ще бъде допуснат веднага в града, а всяко забавяне можеше да бъде фатално и в най-буквалния смисъл. Околността на Ксетеск беше открита и там дори четиристотин Закрилници щяха да се затруднят срещу четири хиляди западняци. Уви, трябваше да се разправи с тях тук и сега.

Обърна се към Сил.

— Започнете когато ти решиш.

Земята затрепери от тропота на голямата войска. Четири хиляди гласа призоваваха смъртта да отнесе техните врагове и напредваха неудържимо, готови да прегазят всичко по пътя си. Те принадлежаха към племената, а земята щеше да принадлежи на тях.

Скритите Закрилници за миг изскочиха като порив на ураган и се нахвърлиха. Между всеки двама от тях имаше място, за да боравят свободно с оръжията си. Тичаха мълчаливо към западняците, които се задавиха с песните си. Чак когато първите се стовариха безжизнено на земята, се разнесоха заповеди. Поробените от Ксетеск воини се врязаха в тях с невероятна груба мощ, принудиха ги да се заковат на място с неспирно сипещите се удари на мечовете и брадвите си. Писъци огласиха билото.

Стилиан наблюдаваше безучастно как унищожават авангарда на вражеската войска преди походната колона да се е престроила за сражение. Подготвяше формата от мана за Горещ дъжд. Смуши коня и се премести по-напред. Видя как и другите две групи удариха отстрани и обкръжиха триста западняци.

Откъснати от съплеменниците си, те бяха изклани набързо, после Закрилниците се подредиха наново в леко извит навътре строй, сякаш подканяха враговете да нападнат.

Предводителят на западняците най-сетне успя да организира хората си и ги прати в атака. Отзад стрелците се приготвиха и Стилиан светкавично промени формата — вместо решетката за Горещ дъжд създаде стегнатата сфера, от която се пораждаха Огнени кълба.

Преди враговете да сложат стрели на тетивите четири оранжеви кълба на бели ивици, големи колкото човешка глава, прелетяха над сражаващите се и заляха с огън беззащитните мъже. Малцината оцелели се разбягаха, а от жертвите се издигаше гъст пушек, крясъците им звучаха по-гръмко и от неспирните заповеди.

Западняците се мъчеха да задържат бойния строй, докато се биеха за живота си. Стилиан виждаше колко са уплашени. Изправиха се срещу маски и стомана. Смърт, чието изражение никога нямаше да зърнат. Безмълвна и неумолима.

Закрилниците не пъшкаха въпреки страховитите удари, които нанасяха, не се насърчаваха с бойни викове, ранените не пищяха, малцината умиращи не стенеха. Нищо освен стена от остриета, плоски безизразни маски, тъмна кожена броня, ризници и нагръдници.

Още три пъти по молба на Сил се наложи да запрати Огнени кълба по вражеските стрелци и лютивият дим се смесваше с облаците прах и тежката миризма на пролята кръв.

Западняците бяха смели и неотстъпчиви, Стилиан се възхищаваше на несломимия им дух, но всичко беше напразно. Те не чакаха покорно да бъдат избити. От задните редици се отделиха над петстотин племенни бойци и на бегом опитаха атака във фланг. Съгледвачите, скрити в гъсталака по-нагоре, ги наблюдаваха през цялото време. Пресрещнаха ги стотина Закрилници — завъртяха се към тях да отбият набега преди да са застрашили живота на Стилиан.

Дори това не ги сломи. Но не можеха да устоят пред защитата на Закрилниците. Битката се водеше повече от час, а маскираните воини напредваха със същата увереност, стъпваха между труповете на враговете, без нито веднъж да погледнат в краката си. Другите в задните редици направляваха движенията им и изнасяха падналите си събратя от бойното поле.

Усилията на западняците бяха обречени. И в редките случаи, когато успееха да повалят Закрилник, не се отваряше слабо място в редиците. Преди тялото на поваления да е докоснало земята друг попълваше непробиваемата стена.

Всеки Закрилник нанасяше удари, без очите му да шарят. И докато мечът или брадвата премахваха от пътя поредния противник, второто оръжие отбиваше удари и към самия него, и към съседния воин. Ръководеха ги слетите души, чието ядро бе впримчено в Ксетеск, и гледаха едновременно с петстотин чифта очи. Почти никога не пропускаха целта, не даваха надежда да бъдат поразени за повече от миг, а посегнеше ли западняк, отклоняваха или отбиваха удара му.

Стилиан предусети края. По десния фланг враговете опитаха отчаян пробив. Стоящите във втората и третата редица мушкаха с копия между предните, които се биеха с мечове и брадви. Ръмжаха заплашително, изцедиха докрай волята си и натискът им беше неимоверен.

Мигновено и почти недоловимо последва отговорът на Закрилниците. Строят им леко се сгъсти, честотата на ударите се засили, защитните движения станаха по-ловки. Брадвите и мечовете на западняците срещаха само стомана. Пръсти в корави ръкавици посягаха от втората редица Закрилници, хващаха дръжките на копията и придърпваха копиеносците към жалка смърт. Падаха десетки трупове наведнъж, кръв опръскваше от главата до петите онези, които още се биеха. За броени мигове ходът на сражението се обърна, отрядът от Ксетеск проби напред и строят на западняците се разпадна.

Загубили вяра в себе си и сломени, те побягнаха безредно, без да слушат заповедите на своите предводители. Закрилниците не ги подгониха, спряха и ги гледаха как се отдалечават.

Стилиан докосна рамото на Сил.

— Вземете маските на загиналите, но побързайте с ритуалите. Трябва да пристигнем в Ксетеск до утре по здрач. Имаме още много работа.

* * *

Намериха Троун свит до нара на Уил. Лечителите и болногледачите не бяха посмели да преместят грамадния рус мъжага, само бяха покрили голото му тяло с одеяло, за да се стопли.

Засега не можеха и да сторят друго за него. През вратата непрекъснато внасяха ранени и умиращи. Тъмночервено се смеси със светлите цветове на помещението, стонове и охкане звучаха сред тракане на кофи, шепот на магове, припрени викове на санитари и забързани стъпки във всички посоки.

Проведоха Помена, но не погребаха Уил. Отнасяха жертвите на обсадата в подземията под Залата за мана, студени и сухи, и се грижеха въздухът да е наситен с благовония.

Сложиха Троун на опразнения нар и го оставиха да спи. Около хлътналите му очи тъмнееха кръгове, устните му мърдаха беззвучно в думи на скръб и терзания. Гарваните отидоха да седнат в тиха стая в Кулата. Навън западняците пак стягаха обръча около Школата, придвижваха напред катапулти и се готвеха за атака в нелепо ясния ден със свеж ветрец.

Хирад огледа съратниците си. Първо би трябвало да си отспят до края на деня. Почти не се съмняваше, че Илкар и Ериан няма да са годни за заклинания скоро. За Дензър не беше толкова сигурен — стори му се доста бодър, както винаги стиснал лулата със зъби. Но пак гледаше отнесено и Хирад се ядосваше. Сякаш мислите на тъмния маг бяха прекалено възвишени, за да ги сподели в такава компания. Но така беше по-добре вместо начумереното му безразличие в дните след Парве.

— Смъртта на Уил май е предизвикала преобразяването — подхвърли Илкар.

Ериан кимна.

— Така е — съгласи се Незнайния. — Но нека не прахосваме в подобно умуване малкото си време.

— Трябва да разберем, иначе как ще му помогнем? — възрази Ериан.

— Е, да, но си имаме и куп сериозни главоболия, освен състоянието на Троун. Боя се, че някои от нас са ги позабравили покрай скорошните вълнения.

Тонът му не допускаше повече спорове. Хирад едва не се засмя. Дензър и Ериан не го бяха виждали такъв. Това беше и Незнайния, от когото толкова се нуждаеха — трезва мисъл, практичност в плановете, а не само изумителен воин.

— Дойдохме да намерим писанията на Септерн — продължи Незнайния, — но не знаем докога Школата ще удържи западняците. Нямаме представа колко дълго ще търсим, а Барас не може да ни отдели мнозина помощници, маговете трябва да са на стените. Ние също ще участваме в защитата на Школата, дори и само за да си дадем времето да тършуваме из книжата в Сърцето и Библиотеката. Ще се погрижим и за Троун, за да може да пътува. Вземем ли каквото ни е потребно, измъкваме се от Джулаца независимо дали обсадата е свършила. Разкъсването няма да ни чака, а ние се забавихме. Ако измерванията са точни, имаме седем дни, но единственият портал между измеренията, който ни е известен, се намира на три дни път оттук.

— Незнаен, погледни ни на какво приличаме — обади се Хирад. — Нито можем да се бием, нито да използваме заклинания. Съсипани сме. Първо да отдъхнем. Днес не искам да виждам никого от нас на крепостните стени, ако няма пробив, но се съмнявам това да се случи.

— Не мислиш ли, че ще очакват от нас да ги съветваме или поне да сме сред тях, за да ги насърчаваме? — вметна Дензър.

— Казахме на Кард всичко, което трябва да знае — отсече Незнайния. — Сега ще отделим малко време за себе си. Илкар, ти как си?

— Не особено зле. Щом съм в своята Школа, ще се възстановя бързо. На Дензър и Ериан ще им се наложи малко да променят потоците от мана, от които могат да черпят. Но ти, Хирад и Троун се нуждаете от по-дълъг отдих. Аз отивам да прегледам текстовете в Сърцето, ще спя през нощта, ако ме оставят западняците. Ако Ериан и Дензър искат да помогнат още сега, Библиотеката ще бъде отворена за тях. — Двамата кимнаха. — Добре тогава.

— Още нещо преди да се разделим. Не се сражавайте, не извършвайте заклинания поотделно. Ние сме Гарваните, не забравяйте.

— Ти няма да ни оставиш да забравим — промърмори Дензър.

— Още си жив, нали? — сопна се варваринът. — Помисли защо е така.

* * *

Стилиан загуби само двадесет и трима Закрилници, смайващо доказателство за мощта и способностите на армията със слети души. А доколкото можа да преброи на око, почти половината западняци се въргаляха, опулени сляпо към небето, и мършоядите вече се събираха на бойното поле. Остатъците от армията щяха да отнесат на Тесая вестта за разгрома и вдъхнатият им ужас щеше да се окаже по-пагубен от всяко острие.

Не се изненада, че в Ксетеск го посрещнаха със залостени порти. На Дистран не му оставаха много средства да се защити, а вероятно и приятелите му бяха намалели. Стилиан засили естествения щит от мана около съзнанието си. Усмихна се, когато някой опипа с предпазливо заклинание щита. Нямаха надежда да успеят, но щяха да го разочароват, ако не бяха опитали.

Настани се на удобна затревена могилка, от портата го деляха петдесетина крачки. Поне стотина очи го наблюдаваха от бойниците и кулата над портата. Обмисляше затрудненията при влизането си в Ксетеск.

Малцината, които са му останали верни, сигурно опитват да гарантират сигурността му, ако бъде допуснат в Школата. Знаят, че не може да прелети над стените, без да отслаби пагубно защитата на съзнанието си. Може би се пазарят с Дистран и помощниците му и настояват срещата със Стилиан да бъде проведена в Студена камера.

А Дистран, какъвто си е пипкав тъпчо, напълно лишен от ума, необходим да управлява Школата, напразно ще се надява Стилиан и неговите Закрилници първи да предприемат нещо. Каквото и да е, само за да ги удари с цялата мощ на магията в Ксетеск, но да е чист в очите на мнозинството. Принуден е обаче да бъде предпазлив. Всяко посегателство срещу Стилиан ще подтикне Закрилниците към безмилостна атака, а те биха могли да сторят много злини и на града, и на Школата преди да бъдат обезвредени.

Не се наложи да чака дълго. Около час след пристигането му в хладната лунна вечер кулата над портата загъмжа от стрелци и магове, а едното крило на портата се открехна. Излезе един-единствен човек и веднага затвориха. Стилиан се изправи и тръгна насреща със Сил до себе си. Другите Закрилници наблюдаваха безмълвно.

— Виж ти… Дистран! Каква чест за мен!

Не си протегнаха ръце. Все пак Стилиан си каза, че Дистран заслужава поне малко уважение, защото е решил да дойде лично.

— Какво искаш? — попита Дистран уж равнодушно, но очите издаваха смущението му.

— О, само подслон през нощта за един морен пътник — сопна се Стилиан с отровен глас. — Ти какво си мислиш, че искам, по дяволите?!

Дистран се сви от внезапния изблик на гняв.

— Не мога да ти позволя да се върнеш. Решението е взето. Аз съм Господарят на Хълма.

Стилиан стисна устни преди да напомни:

— Само че аз съм тук, нали? Сигурно си знаел, че ще дойда все някога.

— Да, уверих се, след като научих, че си жив и си минал източно от планините.

— Какъв лош късмет за теб… — поклати глава Стилиан. Крайчетата на устните на събеседника му се извиха нагоре.

— Не чак толкова.

Стилиан се взря в лицето му и остави мълчанието да се проточи.

— В момента не си господар на почти нищо — заговори накрая. — Неограничено разкъсване разяжда небето и вещае заплаха за гибелно нашествие от друго измерение. Единствено на мен и на Гарваните ни стига досетливост да търсим изход. Западняците са пред портите на Школата в Джулаца. Подкаменният проход е в техни ръце, десетки хиляди могат да настъпят към Корина когато си пожелаят. А какво направихте ти и поддръжниците ти в мое отсъствие? Вместо да започнете проучвания съгласно моите заповеди, да организирате както трябва защитата на града или да изпратите войници в битката за Джулаца, избрахте да задоволите властолюбието си.

Колко жалко ще изглеждаш, когато драконите пръснат Кулите на Ксетеск тухличка по тухличка. Ако имаше капка мозък в главата, щеше да проумееш, че е по-добре да оставим разногласията си за дните, когато сме се справили с всички заплахи. В момента се нуждая от достъп до Библиотеката. Точно сега не е важно кой управлява Школата.

— Библиотеката ли? Тоест искаш да свършиш в Ксетеск работата, която ние сме пренебрегнали и която Гарваните вършат в Джулаца?

Стилиан се напрегна, изражението му стана по-сурово, впи пронизващ поглед в очите на Дистран.

— Нима Гарваните са се добрали до Джулаца?

— Колкото и ниско мнение да имаш за стореното от нас, ние отново поддържаме връзка с Джулаца, откакто те премахнаха Покрова на демоните. Тъкмо в този миг Гарваните се появили по твърде необичаен начин. Както научихме, скоро след това освободили няколко хиляди пленници насред града, гъмжащ от западняци, после пък се заели да търсят текстове на Септерн в Библиотеката.

Стилиан се разсмя от душа съвсем неочаквано за Дистран.

— Боговете да се сгромолясат, бива си ги тия Гарвани! Признавам охотно. — Веселието в миг изчезна от очите му. — Я ми кажи, те откога са в Джулаца?

— Отпреди зазоряване днес.

Стилиан си прехапа устните. Ако не побързаше, те може би щяха да се прехвърлят в измерението на драконите без него. Не биваше да им го позволи. В ума му сякаш се разпръсна мъгла и той съзря отговора на всичките си проблеми.

— Ще ти предложа нещо… — Дистран се намръщи срещу него и неволно отстъпи крачка назад. — Мисля, че ще е от полза и за теб.

— Слушам те.

— То се знае.