Джеймс Баркли
Мрак по пладне (17)

ГЛАВА 16

Когато стигнаха до по-равната местност над склона към залива, Гарваните тръгнаха към долината на река Три, а Троун се провираше ту по-далеч, ту по-близо до тях.

Добраха се до реката и веднага откриха, че по гъсто обраслите й брегове ще се крият лесно, но ще напредват трудно. Троун кръстосваше наляво-надясно пред тях, може би дори с желанието да помогне, и Гарваните проникнаха толкова навътре в сушата, колкото им стигна дързостта. Но накрая кривнаха към реката, намериха си миниатюрна полянка, колкото да сложат печката, която Незнайния носеше, но да не ги виждат от юг и от север. Троун изчезна нанякъде, другите обаче не се съмняваха, че знае точно къде са спрели.

— Хубаво е, че пак сме от тази страна на Чернотрън — промълви Хирад, изпружил крака.

Отъркваше си гърба в грапавия дънер на дървото, за да поразмачка схванатите мускули. Разхлаби вървите на куртката си и вдиша с пълни гърди. Незнайния си замълча, само оглеждаше околните гори. Дензър завъртя глава, Уил промърмори:

— Не си струва цената, която май ще платим.

Хирад не очакваше да види и чуе това. Озърна се към Илкар, но неговото лице не показваше да е изненадан от мрачното, едва ли не унило настроение на полянката.

— Дали не е по-добре да поспим, пък тогава да си блъскаме главите — предложи варваринът.

— Троун ни е необходим — изрече Незнайния. — Да избира пътя и да предусеща опасностите. Ако тук има вражески патрули, а според мен има, току-виж си навлечем беля.

— Ти не можеш ли да вършиш това? — попита Ериан.

— Изобщо не мога да се меря с Троун.

— А как се справяхте преди ние да дойдем в отряда? — учуди се Уил, чиито очи шареха с надеждата да зърнат грамадния вълк из храсталаците.

— Не сме изпадали в такова положение — увери го Хирад. — Обикновено бяхме в замъци или на бойното поле посред бял ден, сражавахме се от зори до мрак, прибирахме си парите и толкова. Нямаше никакъв смисъл да се крием.

— Значи ще се опитаме да бъдем по-предпазливи — бездушно каза Дензър.

— Нямаме време за предпазливост — остро възрази Илкар. — Ако унищожат Библиотеката в Джулаца преди да влезем в Школата…

— Знам, знам — прекъсна го тъмният маг. — Не ми го набивай в главата постоянно.

— Че защо не? По нищо не личи, че разбираш колко неотложна е задачата.

— Само исках да напомня, че ще е глупаво, ако от припряност се оставим да ни убият. От това също няма полза.

— Не повишавайте глас! — сопна им се Незнайния тихо, но властно.

Не бяха вървели колкото той се надяваше. Настроението на Дензър лишаваше и другите от желание. На това трябваше да бъде сложен край преди отново да бъдат въвлечени в схватка. Стремежът към целта беше решаващ, но тъкмо той липсваше у Гарваните.

— Ако сте привършили с предъвкването на очевидното — тежко започна Незнайния, — нека потърсим най-доброто решение. Уил, доколко те разбира Троун?

Жилавият дребосък сви рамене.

— Трудно ми е да преценя. Естествено, разпознава гласа ми, но мога само да гадая какво разбира. Според мен схваща думи като „не“, „спри“ или „бягай“, но не се надявам да го убедя да търси удобен път и да проверява има ли врагове пред нас. Особено сега. По-див не съм го виждал.

— Остава да го накараме да се преобрази — натърти Илкар.

— За теб е непосилно. Не съм сигурен и че аз ще успея. Не иска да ме чуе.

Уил си прехапа устните.

— Щом е така, нека смятаме, че го няма. Извинявай, Уил, но и ти разбираш защо го казвам. — Незнайния смали нагръдника на бронята си и го остави на земята. — Ще настъпи ли ден, когато ще нападне някого от нас?

— Това също не знам. Ще ми се да вярвам, че ще ме познава колкото и време да мине. И той самият казваше, че накрая ще се превърне в истински звяр.

— Много по-труден за убиване от обикновено животно — напомни Дензър.

— Да, много по-труден — съгласи се Уил. — Но няма да се стигне до това. Вълците не убиват за удоволствие, а хората не са предпочитаната им храна.

Троун сякаш бе усетил, че говорят за него, и тихо се примъкна в бивака. Ериан трепна, щом го видя ненадейно до рамото на Уил, който се извъртя и обви с ръка шията на великанския вълк.

— Радвам се, че реши да си при нас.

Троун побутна с муцуна бузата му и полегна, обърнат към печката. Връхчето на носа му потрепваше от миризмите на дърво, кафе и нагорещен метал.

— Какво ви казвах? — поклати глава Уил. — Ще прави каквото той поиска, а ако някой от вас си мисли, че може да му попречи…

На полянката прозвуча невесел смях.

— Добре — каза Незнайния безстрастно. — Пеша имаме шест дни път до Джулаца. Трябва се сдобием с коне по-скоро, но не бива да рискуваме сблъсък с голям западняшки отряд. Няма ли наблизо стопанства или села, които западняците може и да не са намерили?

— Няма — отвърна Илкар. — Най-близките селища, където засега може да не са проникнали, са във владенията на лорд Джейдън на север. Но така ще вървим два дни през земи, където има нашественици, и то в обратната посока. Единственият шанс да намерим коне, без да се бием или да ги крадем, е при Тривернското езеро. Точно както ни каза и Стилиан.

— Трябва да са стигнали и до езерото — възрази Хирад.

— Не съм убеден — натърти елфът. — То е средоточие на древна магия, значи за западняка е място, обладано от черно зло. А охраната на Останките при езерото наброява двеста души. Нищо чудно да ги заварим там. Не забравяй и че прекият път към Джулаца от западняшкия лагер на този бряг не минава през Тривернското езеро.

— Мисловна връзка?… — предложи Ериан.

— Ако се налага — сви рамене Дензър. — Първо трябва да си почина.

— Аз ще опитам — веднага каза тя. — Това ми е по силите.

— Както искаш.

— Чудесно. — Незнайния се насилваше да забрави своите несгоди, докато се стараеше отново да събере в едно нишките, свързващи отряда. — Признавам, че не ми се вярва да ни провърви така, но ще е много добре, ако научим с мисловна връзка какво става там. Иначе не мисля, че си струва да се отклоняваме от пътя. Необходимо е да се свържем и с магьосницата, която е някъде до Джулаца. Да научим положението около Школата. Дензър обаче е прав, нека първо отдъхнем. Аз ще бдя, не се съмнявам, че и Троун ще бъде нащрек. След пладне продължаваме.

* * *

Със зората на единадесетия ден от обсадата се разрази и първият открит сблъсък зад стените на Школата. Току-що бяха умрели двеста и петдесет невинни жители на града. Труповете на предишните жертви гниеха по границите на Покрова. Барас долавяше напрежението. Членовете на Съвета слизаха от бойниците над северната порта опечалени, отвратени и уплашени. Този път никой долу не бе проявил храброст — преди края имаше само ридания, писъци и яростни обвинения към застаналите на стената.

И докато Съветът се тътреше към Кулата, от околните здания наизлязоха техни съграждани. Кард беше готов и за това, гръмогласните заповеди към неговите войници осигуриха на маговете достатъчно охрана преди тълпата да се скупчи около тях.

Барас се озърташе трескаво. От врявата ушите му звъннаха, а неудържимият гняв на хората наоколо като че щеше да прелее в насилие. Мнозина размахваха оръжия или стиснати юмруци, очите войнствено пламтяха на зачервените лица.

Никой не чуваше призивите на Кард за тишина. Гъмжилото напираше и старият пълководец се обърна разтревожен към Барас.

— Ваш ред е, като гледам.

Елфът кимна и се наведе към ухото на Керела.

— Време е за Гласов удар.

— Само една дума — предупреди тя. — Ей сега ще кажа на другите.

Барас вдъхна дълбоко и затвори очи, за да си припомни разположението на сградите в Школата. Оформената мана не беше нищо повече от линия, която свързваше всички тях, за да предават и усилват гласа му. Отвори очи и кимна.

Керела докосна рамото на Кард, всички членове на Съвета и войниците незабавно затиснаха ушите си с длани. Преди тълпата да реагира Барас настрои гласа си към потока от мана и изрече:

— Тишина!

Думата нахлу в незащитените уши, разтърси черепи и зашемети хората така, че ги принуди да млъкнат. Отекваше като божествено слово, оглушителна и неустоима. Металът зазвъня, стъклата задрънчаха в рамките, дори зидовете сякаш се разклатиха. И се възцари тишина.

— Ще разговаряме или ще се разотидем, но няма да си крещим и да се бием — започна Керела.

И нейният глас бе усилен от оформената мана, която старият елф поддържаше безупречно, но не звучеше толкова стъписващо. Все пак стигна до всички, които опипваха болящите си уши. Гневът на множеството обаче не отслабваше.

— Нима не разбирате — попита тя, — че точно това искат от вас Сенедай и неговата шайка убийци? Земните богове да са ни на помощ, но ако се бием помежду си или дори затънем в раздори, ще постигнем именно онова, което той не би се и надявал да получи. Нека останем единни, иначе ще бъдем негодни за битка.

— Ама навън скоро няма да остане и един човек, заради когото да се бием! — изкрещя някой.

И други отприщиха гласовете си, Барас чу ясно как някои мърморят „Вие сте убийците“.

— Умолявам ви — каза Керела — да проявите и занапред разбиране и търпение.

— Докога, а? Докога?! — изръмжа висок мъж в предната редица. Мускулите изпъкваха под дрехите му, на хълбока му висеше боздуган. — Майка ми лежи ей там, пред стената. Душата ми е смазана, а вие искате да слушам как протакате, за да отървете собствените си мръсни кожи.

— Разбирам болката ти…

— Нищо не разбираш! Кой от твоето семейство е умрял, за да са си живи и здрави маговете, които твърде дълго смучат кръвта на Джулаца?

— А кой те отърва от мечовете и брадвите на западняците? — изсъска Керела и Барас видя, че тя едва се сдържа. — Същите магове, които гинат в Покрова, защото стояха пред стените твърде дълго да бранят вас, които се скрихте тук. Не ни обвинявайте в безразличие към участта на нашите хора.

— Не сме „ваши хора“! — Всички се бяха заслушали в спора между двамата. — И искаме веднага да махнете Покрова, да ни пуснете да се сражаваме.

— Ще се сражаваме, когато дойдат подкрепленията от Дордовер. И когато войниците на Кард излязат в битка, присъединете се към тях — заяви Керела със същата сила, без да я е грижа, че думите й може би се чуват и отвъд стените.

— Те не трябваше ли да дойдат преди няколко дни? — Лицето на мъжа потъмня от прилива на кръв. — Докога ще ни пробутвате тази лъжа? Веднага махнете Покрова!

— Ами ако откажа?

— Може и ние да принесем някого в жертва…

Сърцето на Барас пропусна един удар. Пролича, че Керела не е очаквала такъв отговор. Той реши да се намеси и придаде още мощ на Гласовия удар.

— Значи ще убивате жители на Джулаца, за да ни подтикнете към решение? Ще лишавате от живот още невинни хора?

— А, няма да са невинни. Ще убиваме магове. — Мнозина се омръзнаха, явно не бяха подготвени за този замисъл. — Не всички са толкова неприкосновени като вас…

— И какво ще се промени навън според теб, ако премахнем Покрова? Малцина сме. Ако сме разделени, толкова по-зле за всички ни.

— Хич не ви е грижа за Джулаца! — закрещя мъжът. — Искате да опазите само това! — посочи с боздугана към Кулата и врявата пак се надигна. — Още колко хора искате да умрат в тая гадост, дето вие ни я натрапихте, та и вашите кухи тикви да проумеят какво става?! Трябва да спрем изтреблението!

Той прекрачи напред, но един войник го блъсна в гърдите. С изцъклени от омраза очи мъжагата стовари боздугана си върху шлема му. Войникът се строполи, изпод шлема по челото му плъзнаха струйки кръв.

Миг по-късно друг войник заби меча си в корема на нападателя, който се свлече с писък. Тълпата побесня. Хвърлиха се напред, но добре обучените войници на Кард удържаха натиска. Дори усиленият с магия глас на Барас не подейства на никого. Видя как мнозина се отделиха и хукнаха към сградите, където имаше настанени магове.

Обръчът около войниците се сгъсти, но лъщящите в утрото мечове възпираха предните редици, в които очевидно нямаше самоубийци.

— По-бързо — нареди Керела, — пригответе се за Светлинен взрив. Нека обхване цялата Школа. После тичайте към Кулата. Кард, чуеш ли заповедното слово, заслони очите си с ръка. Кажи и на войниците да сторят същото.

Пълководецът обиколи припряно пръстена от войници около маговете.

Барас се съсредоточи върху новото заклинание. Неговата форма беше плоска и когато настрои зрението си в спектъра на маната, видя жълт диск с нарастваща яркост — всеки от Съвета добавяше усилията си и вливаше мана, за да разшири обсега. Неусетно формата обхвана Школата, оцвети се във всевъзможни оттенъци на жълтото, прорязани от черни линии. Щом всички показаха, че са готови, като белязаха средата на диска с личния си знак, Керела избълва:

— Сега, Кард! Вилиф, поеми заклинанието.

— Светлинен взрив — изрече напевно старият маг. — Мигновен проблясък…

Формата изчезна. Барас стисна клепачи и долепи длани до очите си. Бяло сияние обля двора и временно ослепи всеки, който не бе закрил очи. Дори Барас усети яркостта му, знаеше колко болезнено и плашещо е за неподготвените.

Вопли на страх и неочаквана болка закънтяха в околните стени, стотина оръжия паднаха изтървани. Елфът отвори очи. Хората се бяха натръшкали на калдъръма или тичаха незнайно накъде, гневът им бе сподавен от желанието да избягат слепешком.

— Да вървим! — нареди Кард и поведе Съвета към Кулата.

Увери се, че са в безопасност, после се обърна да разпрати дисциплинираните си отряди за защита на основните сгради в Школата. Барас затвори вратата и последва останалите към терасата на покрива. — Наистина къде се бавят тези войници от Дордовер? — промърмори бледият Ендор.

Взираше се на север през подвижната сивота на Покрова.

— Нямам представа — отвърна Керела. — Но горкият човек беше прав. Досега трябваше да са дошли. Ако са се върнали или са избити, не се сещам какво би могло да ни спаси. Приятели, близо сме до гибелта на Школата. Вече имаме врагове и тук, зад стените. Време е да направим нещо. Щом духовете се уталожат, ще се срещнем с Кард и ще определим деня, в който ще се опитаме да пробием обсадата.

— Но така онези просто ще ни накълцат и ще завземат Школата! — възмути се Селдейн. — Нищо не се е променило, само умират все повече наши съграждани, а западняците се окопават в града.

Керела помълча, загледана в двора, където отнасяха двамата мъртъвци. По камъните останаха кървави петна.

— Чакахме колкото можахме — промълви тя накрая. — Не вярвам, че от Дордовер ще ни помогнат. — Обърна се към останалите и първите сълзи се стекоха по бузите й. — Ще загубим Школата.

* * *

Ша-Каан се поддаде на чувство, което уж му беше неприсъщо. Върна рояка от Кеол с победа, но неуморно размишляваше какво означава явният съюз между Наик и Верет. Заключенията никак не му допадаха. Сърцето му туптеше тежко в огромния гръден кош. Старият дракон изпитваше неувереност в бъдещето.

Значи поне две Люпила се търпяха дотолкова, че да се договорят. Естествено обединяваше ги целта да унищожат Каан. След това съюзът им беше обречен.

Каан и Верет отдавна не си досаждаха взаимно просто защото стремежите им бяха твърде различни. Но тогава защо Верет са се съгласили да помагат на Наик? Дали не се надяваха, че река Тере ще им предложи поносими условия за живот? Ша-Каан знаеше, че това е немислимо. Наик ламтяха за земите на Каан. Не биха ги отстъпили на Верет.

Оставаше другата възможност — Верет са били заплашени и са дали съгласието си по принуда. Защо обаче не са потърсили помощта на Каан, за да се избавят от опасността? Никой не би посегнал на огромните им владения в океана Шедара. Верет отдавна бяха изтребили другите Люпила, обитаващи моретата.

Все пак нищо не пречеше на Наик и да им обещаят унищожение, и да осъществят намерението си, защото си бяха отмъстителни. А както бяха заплашили едно Люпило, можеха да си опитат късмета и с друго.

Имаше ли значение, че съюзът ще се крепи на страха? За Каан щеше да е все едно по какви подбуди са били избити. Досега Ша-Каан бе разчитал тъкмо на взаимната омраза и недоверие, за да даде на Гарваните колкото се може повече време.

За разлика от своите предшественици той не подканяше другите от Люпилото да обсъждат затрудненията. Обявяваше какво е намислил си и чакаше да му посочат недостатъците и да предложат други пътища. Така по-бързо се стигаше до решения.

Сега умуваше над две задачи, с които не биваше да се помайва. Първата — да говори с Верет и да научи как са сключили този съюз, а после да го провали, може би да създаде свой или да се заеме с унищожаването на по-слабото Люпило. Но последният избор не му харесваше — силите на Каан бяха отслабени.

Другата задача засягаше лично него, а не биваше да я пренебрегва толкова дълго. Нямаше досег с Балея, не научаваше накъде клонят битките там и още по-важно беше, че не можеше да се възползва от целителния поток енергия между измеренията. Нямаше как да избегне избора на нов Драконан за себе си.

А това не беше лесно. Заради сраженията около Школите имаше твърде малък шанс другите Драконани да намерят някой маг, способен да се погрижи за нуждите на Ша-Каан.

Добре познаваше Септерн и другите след него чак до смъртта на Серан, избираше ги с тяхното охотно съгласие и знаеше, че съзнанията им притежават задължителните качества. Проникнеше ли в съзнанието на неподготвен маг, колкото и да е прехвален от събратята му, можеше непоправимо да смути своя ум и да причини смъртта на човека.

Оставаше му само онзи, който имаше силата да понесе връзката на съзнанията, а съратниците му владееха магията. Така нарушаваше традиция, запазила се четири столетия по мерките на Балея, но отмина времето, когато можеше да бъде придирчив. Щом се канеше да отлети за преговори с Верет, задължително беше да има достъп до лечебните убежища между измеренията, а без насочващите отличителни белези на Драконан от Балея те бяха недостъпни за него.

Ша-Каан протегна шия, захапа стиска Огнена трева и я предъвка.

— Така да бъде…

Отпусна се в цялата си дължина върху топлата влажна пръст във Волнокрил и отвори съзнанието си, за да потърси своя нов Драконан.

* * *

Мина час след пладне. Денят захладня, щом слънцето се премести на запад зад близката грамада на Чернотрън и югоизточният вятър донесе купести облаци. Гарваните си отспаха на закътаната полянка и се наслаждаваха на меката топлина от печката. Незнайния не бе мигнал, а дори Троун задряма и неспокойният Уил облягаше глава на хълбока му.

Когато се събудиха, Ериан потърси мисловна връзка с избягалата магьосница, която се криеше по хълмовете северно от Джулаца. Размяната на мисли не се проточи и щом Ериан отвори очи, Илкар забеляза, че тя не знае дали да се смее или да се мръщи.

— Владееш ли се? — попита елфът.

С прекъсването на мисловната връзка насочената мана изведнъж оставаше без фокус, но не се разпръскваше веднага в естественото си хаотично състояние. Понякога това объркваше съзнанията и на двамата участници.

Тя кимна и с усмивка погледна Дензър, а той прибра зад ухото непослушен кичур от косата й. Усмивката й грейна от дребната проява на нежност.

— Школата не е превзета. Сърцето е непокътнато — побърза да каже тя и се запъна. — Не знам в какъв ред да ви съобщя останалото.

— Научила ли е колко са западняците в Джулаца и наоколо? — попита Незнайния.

— Да. Тя… тоест Фиона твърди, че десетина хиляди племенни бойци са окупирали Джулаца и издигат дървена стена около града, за да го бранят. Пристигнали са и подкрепления. В палатките, разпънати извън Джулаца, имало още пет хиляди. Не са потеглили на югоизток към Дордовер.

— Ами бегълците? — продължи да разпитва Незнайния, докато требваше кафе от котлето.

— Засега не ги преследват. Фиона смята, че е така, защото Школата не се предава.

У Илкар се бореха гордост и горест. Неговият град бе завладян от нашественици, а успелите да избягат се скитаха без подслон. Школата обаче бе устояла някак…

— Фиона не знае колко жители на града се крият около него. Една група на югоизток пресрещнала подкрепленията от Дордовер — над три хиляди пехотинци и конници, — за да не се натъкнат на предните постове на западняците.

— Тъй… Значи недалеч от града има войска с командир. Дали подготвя атака?

— Чудя се как още не са опитали да пробият обсадата. Защо не се разберат с маговете в Школата, за да ударят едновременно?

— Никой не може да се свърже с Школата — обясни Ериан. — Пък и не е лесно да организираш за нападение толкова хора, пръснати навсякъде около Джулаца.

— Но защо да не може? — трепна Илкар. — Тя сигурна ли е, че западняците не са превзели Школата?

— Да, защото магическата им защита пречи на мисловната връзка. — Ериан си пое дъх преди да добави: — Илкар, те са се предпазили с Покрова на демоните.

— С какво?! — зяпна ги Хирад.

— Небесни богове, наистина ли… — промълви ококорен Илкар.

Чак сега прозря, че това е било единственото възможно обяснение — нищо друго не би възпряло петнайсетина хиляди нашественици, колкото и да се боят от магията. Но за Гарваните това също бе препятствие. Илкар набързо обясни какво представлява Покровът на демоните и подчерта проблема, заради който Ериан и Дензър бяха посърнали.

— И как ще влезем, дяволите да го вземат? — възкликна Хирад.

— Няма да влезем, докато не премахнат Покрова.

— Това го схванах — чукна се по слепоочието варваринът. — Може да не съм умник като теб, ама ми сече пипето. Питам за друго — ако и когато махнат Покрова, как ще изпреварим ония десет хиляди гадини, та да влезем в Библиотеката?

— Няма да стане — поклати глава Незнайния. — Трябва да ги махнем от Школата, за да влезем. Знам, че звучи нелепо, но разполагаме със себе си, незнайно колко бегълци от града и три хиляди професионални войници, за което пък западняците май не подозират. Имаме време, защото онази сянка не расте чак толкова бързо и може да измислим нещо.

— Нима? Какво по-точно?

Не само Дензър го гледаше недоверчиво. Незнайния не успя да обясни плановете си, защото тъмният маг изпъшка и тръсна глава.

— Търсят мисловна връзка с мен… Май е Делир.

Легна по гръб и затвори очи, за да се свърже с мага, останал в Парве.

Това щеше да промени всичко.