Луиз Пени
Отровни думи (37)

Глава трийсет и пета

Гамаш се върна в пансиона, взе си душ, избръсна се и се преоблече. Хвърли бърз поглед към леглото, оправено с чисти и свежи чаршафи и с топла завивка. Очакваше го. Но детективът пренебрегна този зов, сякаш бе примамлива песен на морска сирена, и не след дълго с Бовоар пресичаха затревения селски площад на път към временния щаб, където ги чакаха Лакост и Моран.

Седнаха около заседателната маса. На нея бяха разположени снимките на дърворезбите и по чаша силно кафе за всеки. Главният инспектор разказа накратко за пътуването си до островите Кралица Шарлота и за последния разпит на Оливие.

— Значи убитият е разказвал история. Чрез скулптурите си — заяви Лакост.

— Да обобщим какво имаме дотук — предложи Бовоар и се приближи към листовете хартия, закачени на стената. — Отшелника бяга от Чехословакия със съкровищата, докато Съветският съюз се разпада. В страната настъпва хаос, затова той успява да подкупи служителите на пристанището, за да изпратят вещите му с кораб до Монреал. Когато самият той пристига, прибира всичко на съхранение.

— Ако е бил бежанец или имигрант, в базата данни щеше да има негови пръстови отпечатъци — обади се полицай Моран.

Лакост се обърна към него. Знаеше, че е млад и неопитен, затова му обясни:

— Из цяла Канада има нелегални имигранти. Някои се крият, други имат фалшиви документи, с които успяват да минат за легални. С малко пари под масата всичко е възможно.

— Значи е успял да се вмъкне незаконно — кимна Моран. — Ами антиките? Откраднати ли са били? Откъде се е сдобил с тях? Как са попаднали у него цигулката и онова нещо от Кехлибарената стая, например?

— Комисар Брюнел твърди, че Кехлибарената стая е изгубена по време на Втората световна война — намеси се Гамаш. — Има много теории какво се е случило с нея. Според една от тях Алберт Шпеер я е скрил в планината. Някъде между Германия и Чехословакия.

— Така ли? — възкликна Лакост. Умът й заработи на бързи обороти. — Да предположим, че този Якоб я е намерил.

— Ако я беше намерил, цялата щеше да е у него — отбеляза Бовоар. — Да предположим, че някой друг я е открил и е продал плочката на Отшелника.

— Да предположим — добави Моран, — че я е откраднал.

— Да предположим — обобщи Гамаш, — че всички сте прави. Може би някой я е намерил преди десетилетия. И я разделил на части. У едно семейство попаднала онази плочка. Да предположим, че са я поверили на Отшелника, за да я изнесе незабелязано от страната.

— Защо? — попита заинтригувана Лакост.

— За да започнат нов живот — включи се Бовоар. — Не са били първите, които са се сетили да изнесат семейна реликва и да я продадат, за да започнат свой бизнес или да си купят дом в Канада.

— Значи са я дали на Отшелника, за да я изнесе контрабандно — обади се Моран.

— Всичко ли е било на различни хора? — зачуди се Лакост. — Оттук книга, оттам безценна мебел, стъклен съд или сребърен прибор. Ако предположим, че всичките му вещи са принадлежали на различни хора и всеки от тях се е надявал да започне начисто тук, в Канада… Той е изнесъл всичко.

— Това би обяснило защо предметите са толкова разнородни — каза Гамаш. — Не са били в една колекция, а в много.

— Но кой би поверил на някого толкова ценни вещи? — възрази Бовоар.

— Може би не са имали друг избор — отвърна главният инспектор. — Трябвало е да ги изнесат от страната. Ако Отшелника е бил непознат, може би е нямало да му се доверят. Но ако им е бил приятел…

— Като момчето от приказката — припомни Бовоар. — То предало всички, които му вярвали.

И четиримата гледаха пред себе си. Мълчаха. Моран никога не бе предполагал, че убийците се залавят с мълчание. Но беше точно така.

Какво ли се бе случило? Семейства в Прага, в по-малки градове и села, са чакали. Да получат вест. От техния доверен приятел. В кой момент надеждата им се бе превърнала в отчаяние? А сетне в гняв? В отмъщение?

Дали някой от тях бе успял да замине, да стигне до Новия свят и да намери Отшелника?

— Но защо е дошъл тук? — попита Моран.

— Защо не? — отвърна Бовоар.

— Ами, тук има много чешки имигранти. Ако е носел откраднати вещи, които е завлякъл от хора в Чехословакия, не би ли стоял възможно най-далеч от чешката общност в района?

Обърнаха се към Гамаш, който слушаше и размишляваше. След малко главният инспектор се намести по-напред на стола и придърпа снимките на дърворезбите близо до себе си. Съсредоточи се върху онази, на която щастливи хора строяха ново село в нови земи. Младежът не беше сред тях.

— Може би Оливие не е единственият, който ни лъже — обяви Гамаш и се изправи. — Навярно Отшелника не е бил сам, когато е пристигнал. Имал е съучастници.

— Които все още са в Трите бора — допълни Бовоар.

 

 

Обядът бе приключил и Хана Пара вдигаше масата. Приготвила бе питателна супа и къщата ухаеше на майчиния й дом в родното й село в Чехия. На бульон, магданоз, дафинов лист и пресни зеленчуци.

Настоящият й блестящ дом от метал и стъкло беше толкова различен от дървената къщурка, в която бе отраснала. Къщата от детството й бе изпълнена с прекрасни аромати, но сред тях имаше и нотка на страх. Страх, че може да привлекат внимание. Да изпъкнат. Родителите й, лелите й, съседите й живееха скромно и по общоприетите стандарти. Страхът, че някой може да ги сметне за по-различни, бе създал тънка мембрана, която разделяше хората.

Но тук всичко бе наистина прозрачно. В момента, в който пристигнаха в Канада, веднага бе почувствала лекота. Тук хората си гледаха работата и не се бъркаха в чуждата.

Или поне така си мислеше Хана.

Жената застина, вдигнала ръка над мраморния кухненски плот, когато улови с периферното си зрение някакъв отблясък на слънцето. В алеята пред къщата спря автомобил.

 

 

Арман Гамаш се дивеше на метално стъкления куб, който се извисяваше пред него. Бе чел доклади за разпитите на семейство Пара, включително описания на дома им, но въпреки това видът на сградата го изненада.

Зданието блестеше под слънчевите лъчи. Не ослепително, а сякаш бе обвито в сияние, което го пренасяше в друг свят, различен от познатия. Свят, изтъкан от светлина.

— Много е красиво — изрече Гамаш, почти останал без дъх.

— Чакайте да видите и отвътре.

— Задължително — кимна главният инспектор и с Бовоар закрачиха през двора.

Хана Пара ги покани в дома си и взе палтата им.

— Господин главен инспектор, за мен е удоволствие.

В гласа й се долавяше лек акцент, но говореше перфектен френски. Личеше си, че не просто е учила езика от необходимост, а наистина го обича. Любовта й прозираше във всяка сричка. Гамаш знаеше, че е невъзможно езикът да се отдели от културата. Без едното другото вехнеше. Любовта към езика свидетелстваше за уважение към културата.

Именно затова главният инспектор владееше толкова добре английски.

— Бихме искали да поговорим и с вашия съпруг и сина ви, ако е възможно.

Говореше любезно, но поради някаква причина именно вежливостта придаваше тежест на думите му.

— Хавък е в гората, но Рор е тук.

— Къде в гората по-точно, мадам? — поинтересува се Бовоар.

Хана като че ли се смути леко:

— Зад къщата. Сече сухи клони за зимата.

— Може ли да го повикате, ако обичате? — настоя младият инспектор. Опитваше се да звучи учтиво, което му придаваше зловещ вид.

— Не знаем къде е — долетя глас иззад гърба им.

Полицейските служители се обърнаха и видяха Рор, който стоеше на вратата към антрето. Беше широкоплещест, набит и здрав. Сложил бе ръце на хълбоците си, разперил встрани лакти. Приличаше на животно под заплаха, което се преструва на по-голямо, отколкото е всъщност.

— Тогава може да си поговорим с вас — заяви Гамаш.

Рор не помръдна.

— Моля, заповядайте в кухнята — обади се Хана. — Там е по-топло.

Поведе гостите навътре в къщата и стрелна Рор с предупредителен поглед, когато мина покрай него.

Кухнята бе изпълнена с естествена топлина от слънчевите лъчи, които нахлуваха в нея.

— Mais, c’est formidable!^[1] — възкликна главният инспектор.

През прозорците, които обхващаха цялата стена, се виждаше поляна, след нея гора, а в далечината бе островърхата камбанария на църквата „Свети Тома“ в Трите бора. Създаваше се усещане, че живеят сред природата, че къщата по никакъв начин не нарушава хармонията на околната среда. Беше неочаквано и определено необичайно. Но не изглеждаше чуждо. Даже напротив. Този дом се намираше точно там, където му е мястото. Беше съвършен.

— Felicitations^[2] — обърна се Гамаш към съпрузите Пара. — Великолепно постижение. Навярно години наред сте мечтали за такова жилище.

Рор отпусна ръце и посочи с жест един от столовете край стъклената маса. Главният инспектор седна на него.

— Обсъждахме го известно време. В началото не исках точно това. Представях си нещо по-традиционно.

Гамаш погледна към Хана, която зае стола начело на масата.

— Навярно се е наложило да си послужите с убедителни аргументи — усмихна се детективът.

— Така е — потвърди жената и отвърна на усмивката, но се виждаше, че просто е учтива. В изражението й липсваше топлота или хумор. — Отне ми години. На този парцел имаше дървена къща. Живяхме в нея, докато Хавък стана на около шест. Детето растеше, а аз исках дом, който да чувствам като наш собствен.

— Je comprends^[3], но защо точно такъв?

— Не ви ли харесва? — Хана не звучеше отбранително, а просто заинтересовано.

— Напротив. Смятам, че сградата е наистина великолепна. Създава усещане, че си е точно на мястото. Но трябва да признаете, че е малко необикновена. Никой друг няма такава къща.

— Искахме нещо напълно различно от местата, където сме отраснали. Искахме промяна.

— Искахте? И двамата?

— Промених си мнението — отсече Рор. Тонът му бе твърд, а в погледа му се четеше бдителност. — Защо сте тук?

Гамаш кимна и се намести по-напред на стола. Положи големите си длани с разперени пръсти на хладната повърхност на масата и попита:

— Защо синът ви работи при Оливие?

— Парите са му нужни — отвърна Хана.

Детективът кимна:

— Разбирам. Но няма ли да получава повече, ако работи в гората? Или ако се занимава със строителство? Келнерските заплати не са много големи, дори ако броим бакшишите.

— Защо ни задавате този въпрос? — попита жената.

— Бих го задал на него, ако беше тук.

Домакините се спогледаха.

— Хавък прилича на майка си — обади се накрая Рор. — На външен вид е като мен, но характера е взел от нея. Харесва му да общува. Няма нищо против да работи в гората, но предпочита да е сред хора. Бистрото му пасва идеално. Там е щастлив.

Гамаш кимна бавно.

— Хавък работи в бистрото до късно всяка вечер — намеси се Бовоар. — По кое време се прибира?

— Около един, случва се и по-късно, но рядко.

— Случва се, така ли? — попита младият инспектор.

— Да, предполагам — отвърна Рор. — Не съм го чакал.

— Вие обаче навярно сте стояла будна, докато се върне — обърна се следователят към Хана.

— Така е — призна тя. — Но не си спомням някога да се е прибирал след един и половина. Когато клиентите остават до по-късно или ако има празненство, той трябва да почисти, затова се случва да позакъснява в сравнение с обичайното, но никога твърде много.

— Внимавайте, мадам — промълви Гамаш тихо.

— Да внимавам?

— Трябва ни истината.

— Казваме ви истината, господин главен инспектор — настоя Рор.

— Надявам се. Кой беше убитият?

— Защо пак ни питате, господа? — оплака се Хана. — Не го познавахме.

— Казвал се е Якоб — рече Бовоар. — Бил е от Чехия.

— Ясно — изръмжа Рор и чертите му се изкривиха от гняв. — Значи всички чехи се познаваме? Имате ли представа колко обидно звучи това?

Арман Гамаш се наведе към ядосания мъж:

— Не е обидно. Такава е човешката природа. Ако аз отида да живея в Прага, ще се събирам с квебекчаните, които срещна там. Поне в началото. Убитият е пристигнал преди повече от десетилетие и си е построил колиба в гората. В нея е струпал съкровищата си. Знаете ли откъде са се взели?

— Откъде да знаем?

— Предполагаме, че може да ги е откраднал още в Чехословакия.

— И щом ги е взел оттам, ние трябва да знаем за тях, така ли?

— Ако е откраднал тези вещи, как мислите, дали първата му работа щеше да е да дойде на вечерните сбирки на Чешката асоциация? — попита Хана. — Не познаваме този Якоб.

— С какво се занимавахте, преди да дойдете в Канада? — поинтересува се Гамаш.

— Бяхме студенти. Запознахме се в Карловия университет в Прага — обясни Хана. — Аз учех политология, а Рор беше с инженерна специалност.

— Вие сте общински съветник — каза детективът на Хана, а сетне се обърна към Рор: — Но изглежда вие не работите това, за което сте учили. Защо?

Пара замълча, после сведе поглед към едрите си, загрубели длани и зачопли един мазол.

— Дошло ми беше до гуша от хора. Не исках да имам нищо общо с тях. Защо според вас има толкова голяма чешка общност тук, далече от големите градове? Защото ни се гади от това, на което са способни някои хора. Когато други ги подстрекават и насърчават. Заразяват ги с цинизъм, страх и подозрителност. Със завист и алчност. Обръщат се против своите. Не искам да си имам работа с такива. Дайте ми да си работя кротко в градината или в гората. Хората са ужасни създания. Вие трябва да го разбирате, господин главен инспектор. Виждали сте какво могат да си причинят един на друг.

— Вярно е — призна Гамаш. Млъкна за момент и в тези няколко секунди се събраха всички ужаси, които бе виждал началникът на отдел „Убийства“. — Зная на какво са способни хората. — Усмихна се и заговори тихо. — Виждал съм и зло, но и добро. Бил съм свидетел на жертвоготовност и на прошка в ситуации, в които е невъзможно да виреят такива чувства. Доброто съществува, мосю Пара. Повярвайте ми.

За миг изглеждаше, че Рор Пара е готов да повярва. Вперил бе удивен поглед в главния инспектор, сякаш едрият спокоен мъж го канеше в дом, чийто праг отдавна бе мечтал да прекрачи. Но тогава направи крачка назад.

— Вие сте глупак, господин главен инспектор — изсмя се домакинът подигравателно.

— Щастлив глупак — усмихна се Гамаш. — Та, за какво си говорехме? А, да. За убийства.

— Чия е колата отпред? — долетя младежки глас от антрето и след няколко секунди вратата се затръшна.

Бовоар се изправи. Хана и Рор също станаха и се спогледаха напрегнато. Гамаш тръгна към вратата на кухнята.

— Колата е моя, Хавък. Може ли да поговорим?

— Разбира се.

Младежът влезе в кухнята и свали шапката си. Лицето му беше потно и мръсно, но усмивката му действаше обезоръжаващо.

— Защо сте толкова сериозни? — Внезапно изражението му се промени. — Да не би да е станало друго убийство?

— Това пък откъде ти хрумна? — попита Гамаш, като внимателно наблюдаваше Хавък.

— Ами, всички изглеждате едни такива мрачни. Като че ли е ден за раздаване на бележниците.

— В известен смисъл може и така да се каже. Време е за отчет. — Детективът посочи стола до Рор Пара и синът му го зае. Главният инспектор също седна.

— Ти и Оливие сте останали последни в бистрото миналата събота вечер, нали?

— Правилно. Той си тръгна, а аз заключих.

— И къде отиде Оливие?

— Вкъщи, предполагам. — Изглежда, въпросът се стори забавен на Хавък.

— Знаем, че шефът ти е посещавал Отшелника късно през нощта. Всяка втора събота.

— Така ли?

— Точно така. — Самообладанието на младежа бе някак твърде идеално. Твърде заучено, помисли си Гамаш. — Но още някой е знаел за Отшелника, освен Оливие. Има няколко начина, по които този някой може да е стигнал до Якоб. Единият е ако е тръгнал по обраслите пътеки за езда. Другият — ако е следвал Оливие. До колибата.

Усмивката на Хавък помръкна:

— Да не искате да кажете, че съм проследил Оливие?

Младежът гледаше ту Гамаш, ту родителите си. Взираше се в израженията им.

— Къде беше досега?

— В гората.

Главният инспектор кимна бавно:

— И какво правеше там?

— Сякох дърва.

— Не чухме триона.

— Вече бях отсякъл известно количество и сега само ги подреждах. — Момчето стрелна по-бързо поглед от Гамаш към баща си и обратно.

Възрастният детектив се изправи, направи няколко крачки към вратата на кухнята, наведе се и вдигна нещо от пода. Седна отново на стола си и постави намереното върху излъсканата маса. Беше треска от дървесина. Не. Стърготина. Завита на спирала.

— Как сте успели да си позволите такава къща? — попита Гамаш домакина.

— Какво искате да кажете? — възмути се мъжът.

— Навярно е струвала стотици хиляди долари. Само материалите са на такава стойност. Ако добавим проекта и спецификациите за една толкова необичайна сграда, а после и труда… Казвате, че сте я построили преди петнайсетина години. Какво е станало тогава, което ви е дало възможност? Откъде сте взели парите?

— Според вас какво се е случило? — наведе се Рор към главния инспектор. — Вие, квебекчаните, сте толкова ограничени. Какво ли се е случило преди толкова много години? Да видим. В Квебек се проведе референдум за суверенитет, в Абитиби пламна огромен горски пожар, в провинцията имаше избори. Нищо друго, което си струва да се спомене.

Стърготината на масата потреперваше, докато думите на ядосания мъж профучаваха край нея.

— Не мога повече — изръмжа Рор. — Господи, как може да не знаете какво се е случило по онова време?

— Чехословакия се е разпаднала — отвърна Гамаш. — Разделила се е на две държави, Чехия и Словакия. Всъщност е станало преди двайсет години, но ефектът се усеща и известно време след това. Едни стени са паднали, а тези тук — обърна се към огромните прозорци — са се издигнали.

— Отново можехме да се видим с близките си — обади се Хана. — Бяхме изоставили толкова много, но пак можехме да си го върнем. Семейството и приятелите.

— Както и произведенията на изкуството, сребърните прибори и наследствените ценности — допълни Бовоар.

— Наистина ли смятате, че тези неща имаха значение? — попита жената. — Бяхме живели без тях достатъчно дълго. Липсваха ни хората, не вещите. Дори не смеехме да се надяваме. Бяха ни мамили преди. През лятото на шейсет и осма. И, разбира се, репортажите в западните вестници се различаваха от онова, което разказваха хората, останали в родината ни. Тук само слушахме колко прекрасно било това, което се случва. Показваха хора, които развяват знамена и пеят. Но братовчедите и лелите ми имаха други истории. Старата система беше ужасна. Корумпирана и жестока. Но поне беше някаква система. Когато се разпадна, не ни остана нищо. Вакуум. Хаос.

Гамаш леко наклони глава настрани, когато чу тази дума. Хаос. Отново.

— Беше ужасяващо. Биеха, убиваха и ограбваха хората, но нямаше полиция, нямаше съд.

— Идеално време за контрабанда — вметна Бовоар.

— Искахме да помогнем на братовчедите си да емигрират, но те решиха да останат — каза Рор.

— А леля, естествено, искаше да остане с тях.

— Естествено — съгласи се главният инспектор. — Щом не сте успели с хората, поне вещите?

След няколко секунди Хана кимна:

— Успяхме да изнесем някои семейни ценности. Майка ми и баща ми ги бяха скрили след войната и ни казаха, че трябва да ги пазим за размяна, за спазаряване, ако работите тръгнат на зле.

— Работите са тръгнали на зле — отбеляза Гамаш.

— Изнесохме ги и ги продадохме. За да можем да построим къщата на мечтите си — обясни домакинята. — Дълго се колебахме дали да постъпим така, но осъзнах, че и двамата ми родители биха ни подкрепили за решението. Онова бяха просто вещи. Домът е от значение.

— Какви бяха вещите? — попита Бовоар.

— Няколко картини, хубави мебели, икони. Къщата ни беше по-необходима от иконите — отвърна Хана.

— На кого ги продадохте?

— Търговец на антики в Ню Йорк. Приятел на приятел. Мога да ви кажа името. Приспадна си малка комисиона, но ни предложи добра цена — обясни Пара.

— Да, моля, бих искал да поговоря с него. Определено сте намерили чудесно приложение на парите. — Главният инспектор се обърна към Рор: — Занимавате ли се с дърводелство?

— Малко.

— А ти? — попита детективът Хавък, но момчето само сви рамене. — Искам да чуя отговор.

— Малко.

Гамаш се пресегна и бавно придвижи дървената стърготина по плота на стъклената маса, докато я избута до младежа. И зачака.

— Бях в гората и дялках — призна Хавък. — Когато приключа с работата, обичам да поседна и да подялкам. Действа ми разтоварващо. Дава ми възможност да помисля. Да се успокоя. Правя играчки и разни дреболийки за Чарлс Мъндин. Стария ме снабдява с парчета дърво. Показа ми как се дялка. Повечето от нещата ми не стават за нищо, просто ги изхвърлям или ги мятам в огъня. Но някои се получават добре. Тях давам на Чарлс. Защо ви интересува дали се занимавам с резба?

— До убития намерихме парче дърво. На него беше издълбана думата woo. Не е била дело на Якоб. Смятаме, че убиецът я е издялал.

— Мислите, че Хавък… — Рор не можа да довърши изречението.

— Имам заповед за обиск, колегите ще дойдат скоро.

— Какво търсите? — попита Хана и пребледня. — Само инструментите за дърворезба? Можем да ви ги дадем.

— Има и друго, мадам. От колибата на Якоб са изчезнали два предмета. Оръжието, с което е извършено убийството, както и малка платнена торбичка. Тях търсим.

— Не сме ги виждали — каза жената. — Хавък, донеси инструментите си.

Младежът заведе Бовоар в бараката, докато Гамаш чакаше криминалистите, които се появиха няколко минути по-късно. Младият инспектор се върна с инструментите и с още нещо.

Парчета дърво. Червен кедър. Издялан.

Взеха решение Бовоар да ръководи обиска, а Гамаш да се върне във временния щаб. Двамата се спряха пред колата да поговорят.

— Според вас кой от тях го е извършил? — попита по-младият мъж и подаде ключовете на началника си. — Хавък може да е тръгнал след Оливие и да е намерил колибата. Но може да е бил и Рор. Има вероятност да се е натъкнал на колибата, докато е разчиствал пътеките. Разбира се, може да е била и майката. Не е била нужна много сила за убийството. Гняв или адреналин — да, но не и сила. Да предположим, че Якоб е откраднал нещо от семейство Пара, докато са били в Чехословакия, а когато е пристигнал тук, те са го разпознали. И той — тях. Затова е избягал в гората и се е скрил там.

— Може пък Якоб и съпрузите Пара да са действали заедно — предположи Гамаш. — Навярно тримата са убеждавали приятелите и съседите си в Чехословакия да им дадат ценностите си, а после са изчезнали с тях.

— А когато пристигнали тук, Якоб предал партньорите си и избягал в гората. Но Рор намерил колибата му, когато се заел да разчиства пътеките.

Главният инспектор погледна към къщата. Криминалистите започваха методичната си работа. Скоро тайните на семейство Пара щяха да бъдат разкрити.

Гамаш имаше нужда да си събере мислите. Върна ключовете за колата на Бовоар.

— Ще сляза пеша.

— Шегувате ли се? — възкликна Жан Ги, за когото ходенето беше наказание. — Ще вървите няколко километра?

— Добре ще ми се отрази, ще ми се проветри мозъкът. Ще се видим в Трите бора.

С тези думи главният инспектор пое по черния път и помаха на Бовоар за довиждане. В ароматния есенен въздух жужаха няколко оси, но те не представляваха заплаха. Бяха дебели и мързеливи, почти опиянени от сладките сокове на ябълките, крушите и гроздето.

Витаеше особено усещане, сякаш светът всеки момент щеше да започне да се разлага.

Докато Гамаш вървеше бавно, познатите ухания и звуци останаха далеч назад и край него като че ли закрачиха Джон Пазителя, Лавина, която можеше да лети, и онова момченце от самолета на „Еър Канада“. И то летеше, а освен това разказваше истории.

На пръв поглед мотивът за убийството бе съкровището. Но Гамаш знаеше, че не е така. Всъщност мотивацията беше нещо невидимо. С убийствата винаги се оказваше така.

Това убийство бе продиктувано от страх. И лъжите, които страхът раждаше. Но на по-дълбоко ниво всичко се свеждаше до приказките. Легендите, които хората разказваха на света и на самите себе си. Митологията на хайда и тотемите, тази тънка граница между историите и истините. И хората, които падаха в пропастта. Мотивът за убийството беше приказката, която разказваха дърворезбите на Якоб. За Хаос и фуриите, за планината от Отчаяние и Гняв. За предателството. И още нещо. Нещо, от което се страхуваше дори Планината.

А в сърцевината, както вече бе разбрал Гамаш, се криеха отровни думи.