Луиз Пени
Отровни думи (27)

Глава двайсет и пета

— Оливие!

Склонил бе русата си глава над квитанциите, издадени тази сутрин. Наближаваше обяд и бистрото бе изпълнено с ароматите на чесън, билки и печено пилешко.

Видял ги бе да приближават, дори ги беше чул. Сякаш от самата гора се бе изтръгнал писък. Бяха се появили измежду дърветата със своите АТВ-та и бяха паркирали край имението „Хадли“. Повечето селяни изоставиха за момент заниманията си, за да проследят с поглед как главен инспектор Гамаш и инспектор Бовоар влизат в Трите бора. Разговаряха съсредоточено и никой не смееше да ги обезпокои. Щом ги зърна, Оливие се извърна и влезе по-навътре в бистрото, чак зад бара. Край него младите келнери зареждаха масите, а Хавък Пара пишеше дневното меню на дъската.

Вратата се отвори и русокосият мъж й обърна гръб. Не искаше този момент да идва.

— Оливие! — повика го главният инспектор. — Трябва да поговорим. Насаме, ако обичате.

Собственикът на бистрото се завъртя към следователите и се усмихна, сякаш имаше шанс да ги умилостиви и така да избегне онова, което предстоеше. Възрастният детектив отвърна на жеста, но неговата усмивка така и не стигна до замислените му очи. Оливие отведе инспекторите в стаята отзад, която гледаше към река Бела Бела. Посочи столовете край масата и самият той седна на един от тях.

— С какво мога да ви помогна?

Сърцето му биеше лудо, дланите му бяха студени и изтръпнали. Не си усещаше крайниците и пред очите му танцуваха цветни петна. Почувства се замаян, едва успяваше да си поеме въздух.

— Разкажете ни за човека, който е живял в колибата — започна главен инспектор Гамаш делово. — Мъртвеца. — Скръсти ръце и се настани удобно. Изглеждаше като приятен гост, поканен на вечеря, готов да слуша всякакви истории.

Оливие знаеше, че вече няма измъкване. Осъзнал го бе още в мига, когато зърна трупа на Отшелника на пода на бистрото. Наблюдавал бе как лавината се носи към него и набира скорост. Но не можеше да избяга. Нямаше как да надбяга това, което идваше за него.

— Той беше един от първите ми клиенти, след като с Габри се преместихме в Трите бора.

Сдържани толкова дълго, думите най-сетне изпълзяха от устата му. Гнили. Оливие се изненада, че дъхът му не е зловонен.

Гамаш кимна леко, за да го насърчи да продължи.

— Тогава имахме само антикварен магазин. Все още не бях отворил бистрото. Наехме жилището на горния етаж. Беше ужасно. Натъпкано с всякакви боклуци, мръсно. Някой беше зазидал всички оригинални архитектурни елементи. Но работихме ден и нощ, за да ги възстановим. Мисля, че той се появи едва няколко седмици след нанасянето ни. Не изглеждаше като човека, когото намерихте мъртъв на пода. Още не. Това беше преди години.

Случката сякаш отново бе пред очите на Оливие. Габри беше на горния етаж в новия им апартамент, разкриваше гредите и сваляше мазилката от стените. Отдолу вече личеше великолепната оригинална тухлена зидария. Всяко откритие бе по-вълнуващо от предишното. Но нищо не можеше да се сравни с растящото убеждение, че са открили своя дом. Мястото, където най-накрая ще се установят. В началото бяха толкова нетърпеливи да разопаковат багажа си, че мина известно време, преди да разгледат селото в подробности. Но то само започна да им се разкрива след първите няколко седмици.

— Тепърва започвах бизнеса си и нямах много стока, само няколко неща, събирани през годините. Винаги ми е било мечта да отворя магазин за антики, още от дете. И един ден възможността се появи.

— Не се е появила просто така — изрече Гамаш тихо. — Имало е причина.

Оливие въздъхна. Трябваше да се досети, че детективът ще разбере.

— Напуснал бях работата си в града наскоро. Справях се доста добре с нея, както може би сте чул.

Главният инспектор отново кимна.

Русокосият мъж се усмихна, докато си припомняше онези шеметни дни. Копринени костюми и целогодишни карти за фитнес. Посещения в автосалона на „Мерцедес“, където не се обсъждаха други подробности, освен цвета на автомобила.

И онази стъпка, която го отведе отвъд ръба.

Почувствал се бе унизен. Изпаднал бе в такава депресия, че се страхуваше да не си причини сам нещо. Затова потърси помощ. И там, в чакалнята пред кабинета на психотерапевта, срещна Габри. Едър, бъбрив, суетен и изпълнен с живот.

В първия момент изпита отвращение към него. Габри бе събирателен образ на всичко, което ненавиждаше. Оливие смяташе себе си и приятелите си за гейове. Дискретни, елегантни, цинични.

Габри бе просто педераст. Обикновен. И дебел. В него нямаше нищо дискретно.

Но и нищо жестоко.

С времето започна да разбира колко красив може да е един човек с добро сърце.

Влюби се в Габри. Дълбоко, изцяло и абсолютно недискретно.

Той се съгласи да напусне работата си и да се пренесат заедно извън града. Нямаше значение къде. Качиха се на колата и тръгнаха на юг. След едно възвишение спряха край пътя и най-сетне си признаха, че са се изгубили. Но нямаше как да се изгубят, защото нямаха крайна цел. Поне така заяви Габри с усмивка, докато Оливие се бореше с пътната карта на Квебек. В един момент осъзна, че Габри е отвън, тропа по стъклото му и ръкомаха. Оливие раздразнено захвърли картата на задната седалка и излезе от колата.

— Какво? — сопна се на едрия мъж, който гледаше някъде напред. Проследи погледа му. И намери своя дом.

Веднага го усети.

Това място описваха всички приказки, които бе чел като дете, скрит под юргана, докато баща му се надяваше, че е улисан в история за морски битки. Или разглежда снимки на голи момичета. Оливие обаче четеше за села, за къщички и за градини. За комини, от които се вият тънки струйки дим, и за каменни зидове, по-стари и от най-старите жители на селото.

С годините бе забравил всичко това. Спомените изплуваха едва когато видя селото. Тогава си припомни детската си мечта. Да отвори антикварно магазинче. Скромно и малко, колкото да побере находките му.

— Е, ma belle, идваш ли? — протегна ръка Габри към него. Зарязаха колата и тръгнаха пеша по черния път, надолу към село Трите бора.

 

 

— Отначало бях разочарован, когато Отшелника влезе…

— Отшелника? — прекъсна го Гамаш.

— Така го наричах.

— Не знаехте ли името му?

— Така и не ми го каза, а и аз не попитах.

Гамаш се обърна към Бовоар. По-младият инспектор го погледна едновременно разочаровано и недоверчиво.

— Продължавайте — подкани възрастният детектив.

— Косата му беше въздълга и изглеждаше опърпан. Нямаше вид на клиент с възможности. Но имах време и си поговорих с него. Дойде пак около седмица по-късно и в следващите няколко месеца продължи да идва ежеседмично. Веднъж ме дръпна настрани и каза, че иска да ми продаде нещо. Разочаровах се. Бях се държал любезно с него, а той искаше да ми пробута някакъв боклук. Доста се подразних. Едва не го изпъдих, но той вече държеше в ръка предмета, който бе готов да продаде.

Оливие си спомни как бе погледнал надолу. В дъното на бистрото осветлението не беше много добро. Предметът не блещукаше, не изглеждаше лъскав. Всъщност в първия момент му се стори доста обикновен. Протегна ръка към него, но Отшелника отдръпна своята. И в същия миг отразената светлина проблесна.

Беше миниатюрен портрет. За да го огледа по-добре Оливие, се преместиха до прозореца.

Картината бе в стара потъмняла рамка. Изглеждаше, сякаш е била нарисувана с един-единствен конски косъм — толкова фини бяха детайлите. На нея бе изобразен мъж в профил с напудрена перука и пищно облекло.

Сърцето на Оливие заби учестено при спомена за антиката.

— Колко искате? — попитал бе.

— Може би някаква храна — помолил бе Отшелника и сделката бе сключена.

Собственикът на бистрото се взря в кафявите очи на Гамаш, но замисленият инспектор не трепна.

— Така започна всичко. Съгласих се да взема портрета и в замяна да му дам няколко плика с хранителни продукти.

— А каква беше реалната стойност на картината?

— Не много висока. — Оливие си спомни колко внимателно бе извадил миниатюрата от рамката, за да прочете старинния надпис на гърба. Портретът бе на полски граф. Имаше и година, 1745. — Продадох я за няколко долара.

Задържа погледа на Гамаш.

— Къде?

— В един от антиквариатите на улица „Нотр Дам“ в Монреал.

Главният инспектор кимна:

— Продължавайте.

— Оттогава Отшелника започна да носи различни неща в магазина ми и да ги разменя за храна. Но с времето ставаше все по-параноичен. Вече не искаше да слиза до селото. Затова ме покани в своята колиба.

— Защо се съгласихте да отидете? Било е голямо неудобство.

Оливие се страхуваше от този въпрос.

— Защото предметите, които ми даваше, се оказаха доста добри. Нищо кой знае какво, но с добро качество. Стана ми любопитно. Когато влязох в колибата за първи път, ми отне няколко минути да осъзная какво притежава Отшелника. Странно, но всеки предмет си беше точно на мястото и пасваше перфектно там. После се загледах по-внимателно. Човекът се хранеше в чинии, които струват десетки, дори стотици хиляди долари. Видяхте ли чашите? — Погледът на Оливие блестеше от вълнение. — Fantastique.^[1]

— Някога казвал ли ви е как се е сдобил с всички тези безценни предмети?

— Никога, а и аз не съм питал. Боях се, че може да го уплаша и да спре да се вижда с мен.

— Той беше ли наясно със стойността на притежанията си?

Интересен въпрос, самият Оливие си го беше задавал. Отшелника се отнасяше с фино гравираните си сребърни прибори по същия начин, по който Габри третираше техните, купени от ИКЕА. Не къташе нищо. Но и не беше небрежен. Бе внимателен човек, в това нямаше съмнение.

— Не съм сигурен — отвърна собственикът на бистрото.

— Значи вие сте му носели хранителни продукти, а той ви е давал почти безценни антики?

Тонът на Гамаш беше неутрален и заинтересован. В него нямаше и капка от обвинението, което можеше и трябваше да съдържа, помисли си Оливие.

— Не ми даваше най-хубавите си неща. Поне в началото. А и аз не просто му носех храна. Помагах му да прекопава зеленчуковите лехи и му давах семена.

— Колко често го посещавахте?

— Веднъж на две седмици.

Главният инспектор се замисли и след малко проговори:

— Защо е избрал да живее в онази колиба, далече от хората?

— Криел се е, предполагам.

— От какво?

Оливие поклати глава:

— Не знам. Опитах се да разбера, но той не даваше и дума да се каже по този въпрос.

— Какво знаете все пак? — Гамаш вече не звучеше толкова търпелив, колкото в началото на разговора. Бовоар вдигна очи от бележника, а Оливие се размърда на стола си.

— Знам, че Отшелника е построил колибата си за няколко месеца. После е пренесъл всичките си вещи в нея сам. — Русокосият мъж изучаваше реакциите на възрастния детектив, очакваше одобрението му, чакаше го да омекне. Гамаш се наклони леко напред и Оливие се впусна отново в разказа си: — Каза ми всичко. Повечето му покъщнина се състояла от дребни предмети. Само креслата и леглото били големи. Всеки можел да пренесе останалото. А и той беше силен.

Гамаш мълчеше. Собственикът на бистрото се сгърчи.

— Истината ви казвам. Никога не ми е обяснявал как се е сдобил с всички тези неща, а и аз се боях да попитам. Но е някак очевидно, нали? Сигурно ги е откраднал. Защо иначе ще се крие?

— Значи сте знаели, че антиките са крадени, но не сте съобщили на никого? — попита главният инспектор. В тона му все още нямаше критика. — Не сте се обадили на полицията.

— Не. Зная, че е редно, но не го направих.

Бовоар не се усмихна подигравателно. Постъпката на Оливие му се стори напълно естествена и разбираема. Кой на негово място би уведомил полицията? Инспекторът винаги се изненадваше на хора, които намират куфарчета, пълни с пари, и ги предават на властите. Чудеше се на акъла им.

Гамаш пък размишляваше за другата страна на нещата. За предишните собственици на антиките. Великолепната цигулка, безценните кристални чаши, порцелановите чинии, сребърните прибори и инкрустираните дървени мебели. Ако Отшелника се бе скрил в гората, значи някой го бе прогонил там.

— Казвал ли е откъде е? — попита главният инспектор.

— Не. Попитах го веднъж, но не ми отговори.

Гамаш се замисли.

— Как звучеше?

— Моля?

— Гласът му.

— Нормален. Разговаряхме на френски.

— Френски от Квебек или от Франция?

Оливие се поколеба. Гамаш чакаше.

— От Квебек, но…

Детективът не помръдваше, сякаш бе способен да чака цял ден. Цяла седмица. Цял живот.

— Имаше лек акцент. Чешки, струва ми се — добави набързо Оливие.

— Сигурен ли сте?

— Да — изломоти русият мъж. — Убеден съм.

Гамаш видя как Бовоар си отбелязва нещо. Това бе първата следа относно самоличността на убития.

— Защо не ни казахте, че сте познавали Отшелника, когато трупът се появи?

— Трябваше, но си помислих, че е възможно да не откриете колибата.

— Защо сте имали такава надежда?

Оливие се опита да си поеме въздух, но кислородът като че ли не стигаше до дробовете му. Или до мозъка. Бе стиснал студени устни, очите му пареха. Не им ли каза вече предостатъчно? Но Гамаш все още седеше срещу него и чакаше. В очите му се четеше, че знае отговора, но иска Оливие сам да го произнесе.

— Защото в колибата имаше неща, които исках. За себе си.

Русокосият мъж изглеждаше изцеден, сякаш бе изплюл вътрешностите си. Но Арман Гамаш знаеше, че има още.

— Разкажете ни за дървените статуетки.

 

 

Клара мина по пътя откъм старата гара, прекоси реката по моста, стигна до началото на Трите бора и се застоя там, като поглеждаше ту в едната посока, ту в другата.

Какво да прави?

Тъкмо се връщаше от временния полицейски щаб, където бе оставила дървената скулптура.

Шибан педал.

Две думи.

Можеше да се направи, че не ги е чула. Да се престори, че Фортен не ги е казал. Или най-добре да намери някого, който ще я увери, че е постъпила съвсем правилно.

Не направи нищо. Не каза нищо. Просто благодари на Дени Фортен за отделеното време, съгласи се, че всичко е много вълнуващо и че ще се чуят пак, когато изложбата наближи. На раздяла си стиснаха ръцете и се разцелуваха по двете бузи.

А сега Клара стоеше объркана и поглеждаше ту в едната посока, ту в другата. Хрумнало й бе да разкаже на Гамаш, но после се бе отказала. Беше й приятел, но също така бе полицейски инспектор и разследваше много по-ужасно престъпление от няколко лоши думи.

И все пак Клара се чудеше. Дали така започваха повечето убийства? С думи? Някой казваше нещо, което се загнездваше и загнояваше. Пресичаше се. И носеше смърт.

Шибан педал.

А тя не направи нищо.

Художничката се обърна надясно и тръгна към магазините.

 

 

— Какви дървени статуетки?

— Като за начало ето тази. — Гамаш постави на масата плаващия кораб, на чийто борд имаше един злочест пътешественик, скрит сред всички усмихнати.

Оливие се втренчи във фигурата.

Бивакували на брега, сгушени един до друг, загледани в океана. Само юношата бил отправил поглед назад. Натам, откъдето идвали.

Светлините в небето вече се виждали непрекъснато. А и било тъмно почти постоянно. Вече нямало граница между деня и нощта. Но селяните били толкова въодушевени и изпълнени с радостно очакване, че сякаш не забелязвали или не ги интересувало.

Като сабя светлината разсичала тъмнината, пронизвала сянката, която тегнела над тях. Почти ги притискала.

Планинския цар се надигнал. Бил сбрал армия от Жлъч и Гняв, водена от Хаос. Яростта им се врязвала в небето и навсякъде търсела един човек, един младеж. Почти дете. И вързопа, който стискал.

Войската напредвала, била все по-близо и по-близо. А селяните стояли на брега, чакали водачът им да ги отведе в обетованата земя. Където не се случвало нищо лошо, нямало болест, нямало старост.

Младежът хукнал да бяга, търсел къде да се скрие. Може би в някоя пещера — искал да се свие някъде, да се смали, да изчезне. И да не издава звук.

— О! — отрони Оливие.

— Какво можете да ми кажете за нея? — попита Гамаш.

Само едно възвишение деляло ужасяващата армия от селяните. Оставал им час, дори по-малко.

Оливие отново чу гласа, чу приказката, която изпълваше цялата колиба, дори тъмните й ъгли.

— Вижте! — изкрещял един от селяните и посочил към водата. Младежът се извърнал, убеден, че от океанската шир се задава нов ужас. Но зърнал кораб. С издути платна. Приближавал се бързо към тях.

— Изпратен от боговете — радвала се старата му леля, докато се качвала на борда. Младежът знаел, че наистина е така. Един от боговете се смилил над пътешествениците и изпратил здрав кораб и силен вятър. Бързо се качили на палубата и корабът отплавал веднага. Когато вече били в открито море, юношата се извърнал. В същия миг иззад възвишението се надигнала тъмна форма. Растяла и растяла, ставала все по-висока, около върха й кръжали фуриите, а по пустите й склонове марширували Мъка, Тъга и Лудост. Начело на армията бил Хаос.

Когато планината зърнала мъничкия кораб сред вълните, изпищяла пронизително и воят й издул платната. Корабът зашавал още по-стремително през океана. Щастливите селяни стояли скупчени на носа и търсели с очи земя, очаквали да видят обещания нов свят. Ала юношата, сгушен сред тях, приведен и скрит, гледал назад. Към озлобената планина, която сам създал.

И яростта, която издувала платната.

— Къде я намерихте? — поинтересува се Оливие.

— В колибата — отвърна Гамаш. Взираше се в него изпитателно. Русият мъж стоеше потресен при вида на дървената статуетка. Почти уплашен. — Виждали ли сте я преди?

— Никога.

— А други, подобни на нея?

— Не.

Гамаш му връчи фигурката.

— Странна тема, не мислите ли?

— В какъв смисъл?

— Ами, вижте как всички са весели, дори щастливи. Само той не е. — Детективът постави показалеца си върху главата на една клекнала фигурка.

Оливие погледна по-внимателно и се смръщи:

— Не разбирам нищо от изкуство. Трябва да попитате някой друг.

— Какво дялаше Отшелника?

— Нищо особено. Парчета дърво. Веднъж се опита да ми покаже как се прави, но само се порязвах. Не съм много сръчен.

— Габри не е на същото мнение. Казвал ми е, че сте си шиели сам дрехите.

— Като малък — призна Оливие и се изчерви. — А и бяха пълен боклук.

Гамаш взе скулптурата от ръцете му и продължи:

— Намерихме инструменти за дърворезба в колибата. Изпратихме ги за анализ в лабораторията и скоро ще разберем дали това е издялано с тяхна помощ. Но и двамата вече знаем какъв е отговорът, нали?

Мъжете се гледаха напрегнато.

— Прав сте — разсмя се русокосият. — Бях забравил. Отшелника правеше странни дървени фигурки, но никога не ми е показвал точно тази.

— А какво ви е показвал?

— Не си спомням.

Арман Гамаш рядко си позволяваше да покаже нетърпението си, но инспектор Бовоар не се сдържа. Затвори бележника си рязко и шумно. Звукът издаваше силно недоволство. Но не можеше да предаде напълно раздразнението на младия инспектор, причинено от свидетел, който се държеше като шестгодишния му племенник, обвинен в кражба на бисквити. Отричаше всичко. Лъжеше за всичко, дори за банални факти, сякаш не можеше да се спре.

— Опитайте — подкани го Гамаш.

Оливие въздъхна:

— Чувствам се зле от това. Той обичаше да работи с дърво и ме бе помолил да му занеса материал. Имаше много конкретни изисквания. Червен кедър от Британска Колумбия. Стария Мъндин ми намери. Но когато Отшелника започна да ми подарява тези фигурки, бях доста разочарован. Най-вече защото спря да ми дава от антиките, които държеше в колибата си. Само такива. — Махна с ръка към дървената статуетка.

— Какво правехте с тях?

— Изхвърлях ги.

— Къде?

— В гората. Когато си тръгвах към къщи, ги изхвърлях сред дърветата. Не ми трябваха.

— Но точно тази не ви е давал, нито ви е показвал?

Оливие поклати глава.

Главният инспектор замълча. Защо ли Отшелника бе скрил двете фигурки, които намериха в колибата? Какво ги правеше по-различни? Може би е подозирал, че Оливие е изхвърлял останалите. Навярно е осъзнал, че не може да повери творенията си на своя гост.

— Какво означава това? — Гамаш посочи буквите, издълбани на дъното на кораба.

OWSVI

— Не зная — отвърна русокосият мъж объркан. — На другите нямаше надписи.

— Кажете ми за woo — промълви детективът толкова тихо, че Оливие се запита дали е чул правилно.

 

 

Клара се разположи на удобния фотьойл и се загледа как Мирна обслужва мосю Беливо. Старият бакалин бе дошъл да си потърси четиво, но не знаеше какво точно. Поговори си със собственичката на книжарницата и тя му предложи няколко заглавия. Мирна познаваше предпочитанията на съселяните си — и онези, които споделяха на глас, и истинските.

Накрая мосю Беливо си тръгна с биографиите на Сартр и Уейн Грецки^[2]. На излизане се поклони леко на Клара, която отвърна с кимване, както си седеше на фотьойла. Винаги се чудеше как точно да постъпи, когато старецът демонстрираше старомодните си обноски.

Мирна връчи чаша охладена лимонада на художничката и седна на стола срещу нея. Следобедното слънце напичаше през прозореца на книжарницата. На селския площад току притичваше някое куче, което гонеше топка, хвърлена от стопанина му. Понякога ролите се разменяха.

— Срещата ти с мосю Фортен не беше ли тази сутрин?

Клара кимна.

— Как мина?

— Нормално.

— Имаш нещо на лицето — подхвърли Мирна и вдигна ръка към своето. Клара притеснено заопипва бузите и челото си с пръсти. — А, ето какво било! — възкликна книжарката и се разсмя. — Носът ти е пораснал!

— Много смешно! — намуси се Клара, но нямаше нужда от допълнителна покана. Опита се да запази тона си безгрижен, докато разказваше за срещата.

Когато художничката изброи важните личности, които се очакваше да дойдат на откриването в галерията, Мирна възкликна развълнувано и се хвърли да прегръща приятелката си:

— Можеш ли да повярваш?

— Шибан педал.

— Тъпа курва. Това да не е някаква нова игра? — засмя се Мирна.

— Не се ли обиди от думите ми?

— Заради шибан педал? Не.

— Защо?

— Е, ясно ми е, че не го мислиш наистина. Нали?

— Ами ако го мисля?

— Тогава бих се притеснила доста за теб — усмихна се книжарката. — Кажи сега, какво става?

— Докато седяхме в бистрото, Габри дойде да отсервира. Щом си тръгна, Фортен го нарече шибан педал.

Мирна си пое дълбоко въздух:

— А ти какво каза?

— Замълчах си.

Книжарката кимна. Сега бе неин ред да замълчи.

 

 

— Какво?

— Woo — повтори главният инспектор.

— Woo? — Оливие изглеждаше учуден, но досега успешно бе имитирал изненада след всеки въпрос от разпита. Бовоар отдавна бе спрял да вярва на думите му.

— Отшелника споменавал ли го е изобщо? — поинтересува се Гамаш.

— Да е споменавал woo? — попита собственикът на бистрото. — Дори не разбирам за какво ме питате.

— Да сте забелязвали паяжината в ъгъла на колибата?

— Паяжина? Какво? Никога не съм виждал подобно нещо там. Но, знаете ли, бих се изненадал много, ако наистина е имало. Отшелника поддържаше колибата си безупречно чиста.

— Propre — добави Гамаш.

— Propre — съгласи се русокосият мъж.

— Woo, Оливие. Какво ви говори думата?

— Нищо.

— Но именно тя е издълбана на онова парче дърво, което сте взели от ръката на Отшелника. След като е бил убит.

Беше по-лошо, отколкото Оливие си представяше, а в неговите представи положението беше доста зле. Гамаш като че ли знаеше всичко. Или почти всичко.

„Моля се на господ да не знае абсолютно всичко“ — помисли си.

— Да, взех го — призна собственикът на бистрото, — но не го погледнах. Беше на пода, до ръката му. Когато видях, че е изцапано с кръв, го изпуснах. На него е пишело woo?

Главният инспектор кимна и се наклони към него, лактите му бяха на коленете, а силните му длани — леко сключени.

— Вие ли го убихте?