Луиз Пени
Отровни думи (15)

Глава тринайсета

— Изкарахме си страхотно на панаира! Взех ти това. — Габри затвори вратата и светна лампите в салона на бистрото. Подаде плюшен лъв на Оливие, който го пое и го сложи в скута си.

— Merci.

— Чу ли новината? Гамаш каза, че жертвата не е убита тук. И ще ни върнат ръжените. Аз си искам ръжена, а ти? — усмихна се Габри лукаво. Но Оливие не си направи труда да отговори.

Готвачът продължи да обикаля мрачния салон, за да включи навсякъде осветлението, после запали огън в една от камините. Партньорът му продължи да седи на един от фотьойлите и да гледа през прозореца. Габри въздъхна, наля и на двамата по една бира и седна до Оливие. Отпиваха, хапваха кашу и гледаха селото, притихнало в късния следобед в края на лятото.

— Какво виждаш? — попита едрият мъж накрая.

— В какъв смисъл? Виждам същото, което и ти.

— Невъзможно. Това, което виждам, ме прави щастлив. А ти не си щастлив.

Готвачът бе свикнал с променливите настроения на партньора си. Оливие бе по-тихият, по-сдържаният в двойката. Габри може и да изглеждаше по-чувствителен, но и двамата знаеха, че е тъкмо обратното. Русокосият мъж изживяваше всичко много дълбоко и го задържаше в себе си. Животът бе нанесъл повърхностни рани на Габри, ала Оливие бе ранен до мозъка на костите си, а дълбоката, скрита болка можеше да е смъртоносна.

И все пак беше най-добросърдечният мъж, когото Габри бе срещал, а той бе излизал с доста хора преди Оливие. Но всичко се промени, когато за пръв път съзря срамежливия и строен русокос мъж. Той плени огромното му сърце напълно и завинаги.

— Какво има? — попита Габри, наведе се и хвана слабите му ръце. — Кажи ми.

— Просто вече нищо не ме радва — призна Оливие накрая. — Защо въобще да си правя труда? Повече никой няма да дойде. Кой би искал да вечеря в ресторант, където е имало труп?

— Рут казва, че и без това всички сме ходещи трупове.

— Супер. Ще го използвам в рекламите.

— Е, поне не дискриминираш никого. Настоящи и бъдещи мъртъвци — всички са добре дошли при нас. Едва ли има по-добър лозунг от този.

Габри се взираше в Оливие и забеляза леко потрепване в ъгълчетата на устните му.

— Не е ли страхотна новината, че според полицаите човекът не е бил убит тук? Това е от огромно значение.

— Мислиш ли? — обнадежди се Оливие.

— Знаеш ли какво? — Габри изведнъж стана сериозен. — Мисля, че е все тая. Смяташ ли, че Питър, Клара и Мирна щяха да ни отбягват, дори ако бедният старец бе убит в бистрото? Семейство Пара? Мосю Беливо? Всички те щяха да идват отново и отново, дори някой да бе заварил тук планина от трупове. И знаеш ли защо?

— Защото харесват бистрото?

— Защото харесват теб. Обичат те. Слушай, Оливие, твоето бистро е най-доброто, храната ти е най-вкусната, обстановката е най-комфортната. Тук е великолепно. Ти си великолепен. Всички те обичат. И знаеш ли какво?

— Какво? — промърмори кисело.

— Ти си най-милият и най-красивият мъж на света.

— Казваш го просто така. — Оливие отново се почувства като малко момче. Докато другите хлапета търчаха и събираха жаби, пръчки или скакалци, той търсеше утеха. Нежност. Събираше думи и постъпки дори от непознати и ги тъпчеше в онази празнота, която растеше в него.

Помагаше. Поне в началото. После разбра, че му трябва нещо повече от голи думи.

— Мирна ли те подучи да го кажеш?

— Да, бе. Нищо от казаното не е вярно, всичко е тлъста лъжа, която сме измислили с Мирна. Какъв ти е проблемът?

— Няма да разбереш.

Габри проследи погледа на Оливие, зареян през прозореца. Нагоре към хълма. Въздъхна. Вече бяха говорили за това.

— Не можем нищо да направим. Те са си там. Може би просто трябва…

— Какво трябва? — сопна се русият мъж.

— Да не си търсиш оправдание, за да продължиш да се цупиш? Това ли било?

Дори за човек като Оливие реакцията бе пресилена. Габри го успокои, че убийството не е станало в бистрото, че всички все още го обичат. Успокои го, че няма да го изостави. Какъв беше проблемът тогава?

— Виж, може би просто трябва да им дадем шанс. Кой знае, техният хотел със СПА център може дори да ни помогне.

Това бе последното, което Оливие искаше да чуе в този момент. Стана рязко и почти събори стола. Усещаше как гневът се разпалва в гърдите му. Беше като свръхсила. Правеше го неуязвим. Силен. Смел. Брутален.

— Хубаво, щом искаш, върви да се сприятелиш с тях. Или направо върви по дяволите!

— Нямах това предвид. Смятам, че не можем да ги накараме да изчезнат, затова е по-добре да ги приемем и да станем приятели.

— Говориш, сякаш сме в детската градина. Ще ни разорят. Разбираш ли? Когато пристигнаха, бях любезен с тях, но те поискаха да ни отмъкнат клиентите и дори персонала. Дали някой би отседнал в твоя смотан малък пансион, ако можеше да се настани в хотел?

Лицето на Оливие бе пламнало, червенината се разпростираше дори по кожата на главата, под оредяващата му руса коса.

— Какви ги говориш? Не ми пука дали хората ще идват. Много добре знаеш, че нямаме нужда от тези пари. Правя го просто за удоволствие.

Оливие се бореше да овладее яростта си. Да не направи последната, фатална крачка. Двамата се гледаха на кръв, а въздухът между тях трептеше от напрежение.

— Защо? — попита русокосият мъж накрая.

— Какво защо?

— Ако мъртвецът не е убит в бистрото, защо е попаднал тук?

Готвачът усети как гневът му се разсейва, прогонен от въпроса.

— Днес ми се обадиха от полицията — добави Оливие с почти монотонен глас. — Утре ще отидат да разпитат баща ми.

„Горкият Оливие“ — помисли си Габри. Значи все пак имаше за какво да се тревожи.

 

 

Жан Ги Бовоар слезе от колата и погледна към дома на мадам Поарие от другата страна на улицата.

Къщата изглеждаше паянтова и се нуждаеше от много повече от един пласт боя. Верандата бе изкривена, стълбите не изглеждаха никак стабилни, част от дъските по стените липсваха.

Бовоар бе посещавал десетки подобни домове из квебекските села. В тях, откак се бяха родили, живееха хора от едно по-старо поколение. Клотилд Поарие навярно пиеше кафето си от същата очукана чаша, която бе ползвала и майка й. Спеше на леглото, в което е била зачената. По стените по всяка вероятност висяха хербаризирани цветя и декоративни лъжички, изпратени от роднини, забегнали към екзотични места като Римуски, Шикутими и Гаспе^[1]. До прозореца, близо до старата печка, стоеше люлеещ се стол. На него сигурно бе метнато зацапано плетено одеяло, поръсено с трохи. Щом прибереше мръсните чинии след закуска, Клотилд Поарие навярно сядаше на този стол и гледаше през прозореца.

Какво ли очакваше да види? Приятел? Познат автомобил? Поредната лъжица?

Дали го наблюдаваше в момента?

Волвото на Арман Гамаш се появи на билото на хълма и след минута спря зад колата на Бовоар. Инспекторите постояха и погледаха къщата мълчаливо.

— Проверих за „Варатан“-а — сподели младият мъж. Хрумна му, че на съборетината пред тях няма да й се отразят зле стотина литра от въпросния лак. — Семейство Жилбер не са го използвали, когато са правили ремонта. Говорих с Доминик Жилбер. Каза, че искали да е възможно най-екологично чисто. След като изциклили дюшемето, отгоре минали с тунгово масло.

— Значи следите от „Варатан“ по дрехите на убития не са от имението „Хадли“ — заключи главният инспектор с разочарование. Следата му се беше сторила обещаваща.

— Защо дойдохме тук? — попита Бовоар, докато оглеждаше схлупената къща и ръждясалия пикап, паркиран в двора й. Получил бе обаждане от шефа си, който пожела да се срещнат на това място, но така и не обясни с каква цел.

Гамаш разказа какво бе чул от Стария Мъндин за Оливие, мадам Поарие и нейните мебели. И по-конкретно за столовете „Чипъндейл“.

— Значи децата й смятат, че Оливие я е прецакал? И съответно е прецакал и тях? — предположи Бовоар.

— Така изглежда.

Почукаха на вратата. След малко отвътре се чу кисел глас:

— Кой е?

— Главен инспектор Гамаш, мадам. От Surete du Quebec.

— Нищо лошо не съм направила.

Мъжете се спогледаха.

— Искаме да поговорим, мадам Поарие. Става въпрос за тялото, което намерихме в бистрото в Трите бора.

— Е, и?

Беше много трудно да се провежда разпит през три пръста олющено дърво.

— Може ли да влезем? Бихме искали да поговорим за Оливие Брюле.

Отвори им възрастна жена, дребна на ръст и слабичка. Погледна ги гневно, обърна се и бързо се прибра обратно в къщата. Гамаш и Бовоар я последваха.

Обзавеждането вътре отговаряше на представите на Жан Ги. Доколкото въобще можеше да се говори за обзавеждане. Изглежда, поколения наред бяха окачвали по стените разнообразни вещи по реда на пристигането им и така бяха създали хоризонтална разновидност на археологически разкопки. Колкото по-навътре в къщата навлизаха инспекторите, толкова по-нова изглеждаше украсата. По избелелите тапети с флорални мотиви се редуваха сухи цветя в рамки, ламинирани подложки за хранене, разпятия, картини с Исус и Дева Мария и… разбира се, лъжички.

— Чай? — Старицата вдигна чайника от печката. Бовоар отказа, но Гамаш прие. Жената донесе чаши за всички. — Е, кажете.

— Разбрахме, че Оливие е купил мебели от вас — започна младият мъж.

— Не просто някакви. Купи ги всичките. Слава богу. Плати ми повече, отколкото би дал някой друг, макар че децата ми може да са ви разказали различна история.

— Още не сме говорили с тях — уточни Бовоар.

— Нито пък аз, откакто си разпродадох нещата — призна възрастната домакиня, но това като че ли не я притесняваше. — Алчни са. Всичките до един. Чакат ме да умра, за да си получат наследството.

— Как се запознахте с Оливие? — попита младият инспектор.

— Един ден се появи на вратата ми. Представи се. Интересуваше се дали имам нещо за продаване. Първите няколко пъти го изпъдих — усмихна се старицата, докато си припомняше. — Но имаше нещо в него. Продължи да идва. Затова накрая го поканих да влезе само за един чай. Започна да ме посещава горе-долу веднъж в месеца, пиехме чай и после си тръгваше.

— Кога решихте да му продадете вещите си?

— Ще стигна и дотам — сопна се бабата. Бовоар осъзна колко много усилия е хвърлил Оливие, за да се добере до тези мебели.

— Имаше една особено дълга зима. С много сняг и студ. Затова си казах: „Да върви по дяволите всичко, ще разпродам нещата си и ще се преместя в Сан Реми, в онзи нов старчески дом.“ Така и казах на Оливие. Заедно обиколихме къщата. Показах му всички боклуци, които бяха останали от родителите ми. Стари шкафове и скринове. Чамови грамади, боядисани в убити цветове — синьо и зелено. Опитах се да остържа боята от някои, но напразно.

Бовоар чу как началникът му си поема рязко въздух, но това бе единственият намек за болката, която явно го бе жегнала. Прекарал беше толкова много години покрай Гамаш, че знаеше за страстта му към антиките. Разбрал бе, че да свалиш стара боя е като да одереш нещо живо. Не биваше да се прави в никакъв случай.

— Значи показахте вещите си на Оливие. Той какво каза?

— Че ще вземе всичко накуп, включително вещите в бараката и на тавана, макар че там не го заведох. На тавана има маси и столове отпреди времето на баба ми и дядо ми. Щях да ги изхвърля на сметището, но мързеливите ми синове не дойдоха да помогнат. Така им се пада. Продадох всичко на Оливие.

— Спомняте ли си колко ви плати?

— Съвсем точно. Три хиляди и двеста долара. Стигнаха ми, за да купя това. От „Сиърс“^[2].

Гамаш погледна краката на масата. ПДЧ^[3]. Срещу новия телевизор бе разположен тапициран люлеещ се стол, а отстрани — секция от тъмен фурнир с декоративни чинии, подредени по рафтовете.

Мадам Поарие също се взираше в обзавеждането си, но нейното изражение бе гордо.

— Няколко седмици по-късно дойде пак и знаете ли какво ми донесе? Ново легло. Матракът все още си беше в найлонова опаковка. Дори ми го сглоби. Понякога ме посещава. Много мил човек.

Бовоар кимна. Мил човек, който бе платил на възрастната жена само частица от стойността на мебелите й.

— Но не сте в старческия дом. Защо?

— След като се сдобих с ново обзавеждаше, домът ми вече изглеждаше по-различно. Усетих го повече като свой. Някак си отново ми хареса.

Старицата ги изпрати до вратата и Бовоар обърна внимание на изтривалката. Износена бе, но все още си беше там. Сбогуваха се и тръгнаха към дома на най-големия син, който беше на километър-два надолу по пътя. Отвори им едър мъж с шкембе и набола брада.

— Ченгета! — извика той на някого в къщата. И той, и домът му воняха на бира, пот и тютюн.

— Клод Поарие? — попита Бовоар. Беше просто формалност. Кой друг можеше да е? Наближаваше шейсетте и всяка година личеше по тялото и лицето му. Младият инспектор бе отделил час, преди да тръгне от временния щаб, за да проучи семейство Поарие. Да знае с кого си имат работа.

Дребни провинения. Пиянство и хулигански прояви. Кражби от магазини. Измами, свързани със социални помощи.

Бяха използвачи — хора, които търсеха кусур на всеки и всичко и сочеха с пръст. Все пак навярно понякога имаха основание да роптаят. Като в случая с Оливие. Той наистина ги беше прецакал.

След като полицаите се представиха, Поарие се впусна в дълъг, прочувствен разказ. Бовоар правеше всичко възможно темата да не се отклонява от Оливие, но списъкът с хора, които бяха сторили зло на този мъж, беше безкраен. И включваше собствената му майка.

Накрая детективите се измъкнаха от задушната къща и с пълни гърди вдишаха свежия следобеден въздух отвън.

— Как мислиш, дали той е извършителят? — попита Гамаш.

— Определено изглежда ядосан — отвърна Бовоар, — но тъй като не е измислен начин да се телепортира труп в бистрото чрез бутоните на дистанционното, според мен е извън списъка на заподозрените. За да е извършил убийството, трябва да се е надигнал от онзи вмирисан диван за достатъчно дълго време, а аз не мога да си представя, че е способен да го стори.

Тръгнаха обратно към колите. Главният инспектор изглеждаше вглъбен в размишленията си.

— За какво мислите? — попита Жан Ги.

— Спомних си думите на мадам Поарие. Имала намерение да занесе всичките си антики на сметището. Представяш ли си?

Младият детектив видя, че тази мисъл причинява истинска болка на Гамаш.

— Но Оливие ги е спасил — продължи началникът. — Какво нещо е животът. Не е дал на госпожата достатъчно пари, но й е дал внимание, правел й е компания. Това има ли цена?

— Е, можете ли да ми продадете колата си? Ще ви правя компания в продължение на двайсет часа.

— Не бъди циничен. Някой ден може да се превърнеш в самотен старец и ще те питам тогава.

Докато караше след колата на шефа си по пътя към Трите бора, Бовоар се замисли по въпроса и стигна до извода, че Оливие наистина е спасил безценните старинни мебели и е подарил част от времето си на една свадлива бабичка. И все пак, можеше хем да бъде приятна компания на старицата, хем да й плати прилична сума.

Но не го бе направил.

 

 

Марк Жилбер гледаше коня Марк. Конят Марк гледаше Марк Жилбер. Нито един от двамата не изглеждаше доволен.

— Доминик! — извика мъжът от обора.

— Да? — отвърна бодро съпругата му, като се зададе от къщата и тръгна през двора. Таила бе надежда, че Марк ще открие конете чак след няколко дни. Всъщност се надяваше никога да не ги открие. Но това бе толкова слабо вероятно, колкото и мечтата й да стане госпожа Кийт Партридж.

Завари мъжа си в сумрачната конюшня със скръстени на гърдите ръце.

— Какво е това?

— Коне — отговори Доминик, макар да подозираше, че Макарони може да е лос.

— Виждам, но каква порода са? Не са ловни, нали?

Жената се поколеба. За секунда се замисли какво ли би станало, ако каже, че са. Но предположи, че макар да не е експерт по конете, Марк няма да се хване.

— Не, по-хубави са.

— По-хубави? Как?

Изреченията му ставаха все по-кратки, което не беше добър знак.

— Ами… по-евтини са.

Доминик забеляза, че тези думи оказаха леко смекчаващ ефект. Май бе най-добре да му разкаже цялата история.

— Купих ги от кланицата. Щяха да ги заколят днес.

Марк остана мълчалив. Жена му виждаше, че той се бори с гнева си. Не се опитваше да го пусне, а да го задържи в себе си.

— Може би е имало причина да ги пратят за… знаеш какво.

— Клане? Не, прегледа ги ветеринар и каза, че са добре, или поне ще бъдат.

Оборът миришеше на дезинфектант, сапун и лекарства.

— Физически може да са добре, но не можеш да ме убедиш, че на този всичко му е наред. — Марк махна към адаша си, който разшири ноздри и изпръхтя. — Дори не е почистен. Защо?

Трябваше ли съпругът й да е толкова наблюдателен?

— Ами, никой не можа да се доближи до него — призна Доминик, а после й хрумна идея. — Ветеринарят каза, че му е нужно специално отношение. Би допуснал до себе си само изключителен човек.

— Така ли? — Марк погледна коня и тръгна към него. Жребецът отстъпи назад. Мъжът протегна ръка. Животното присви уши, но Доминик успя да дръпне съпруга си точно навреме, за да избегнат на косъм опасната захапка.

— Беше дълъг ден. Явно е объркан.

— Хмм — изсумтя замислено мъжът и излязоха от обора. — Как се казва?

— Гръм.

— Гръм — повтори Марк, за да усети как му звучи името. — Гръм! — изрече още веднъж, но този път повиши глас, все едно язди жребеца и го смушква да тича в галоп.

Карол ги посрещна на вратата на кухнята.

— Е — обърна се към сина си, — как са конете? Как е Марк?

— Добре съм, благодаря — погледна я недоумяващо той и прие напитката, която възрастната жена му подаде. — А Керъл как е?

Зад него Доминик размахваше ръце като пощуряла към свекърва си, която тъкмо се бе разсмяла и се канеше да каже нещо, но видя жестовете на снаха си и се спря.

— Добре. Харесват ли ти конете?

— „Харесвам“ е силна дума, а и „коне“ — също.

— Ще мине малко време, докато свикнем едни с други — намеси се Доминик. Взе чашата скоч от Керъл и отпи голяма глътка. Тримата излязоха в градината.

Докато жените си приказваха — повече приятелски, отколкото като свекърва и снаха, Марк се загледа в цветята, във вековните дървета, в прясно боядисаната бяла ограда и в полето, което се простираше отвъд. Скоро конете, или каквото там бяха, щяха да са навън и да пасат.

Марк отново изпита онова чувство на празнота, онова леко разкъсващо усещане, което съпровождаше разширяването на бездната.

За Доминик бе болезнено да изостави Монреал, а на майка му й беше трудно да си тръгне от град Квебек. И двете се разделиха с приятели. А Марк се бе преструвал, че му е тъжно, бе отишъл на всички прощални събирания с думите, че близки и познати ще му липсват, но всъщност не се чувстваше така наистина.

За да му липсват, трябваше да са били част от живота му, а те не бяха. Спомни си онова стихотворение на Киплинг, което баща му обичаше и го учеше да рецитира. По-точно онзи стих: „Ако зачиташ всеки, но не лазиш“^[4].

Над четиридесет и пет години Марк бе зачитал всеки, но нито един не бе достоен да му стане достатъчно близък.

Имаше куп колеги, познати, другари. Беше емоционален комунист. Всеки заслужаваше поравно внимание и зачитане, но никой — повече от това.

„И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!“ — така завършваше стихотворението.

Но заслушан в тихия разговор наблизо и загледан в тучните, безкрайни поля, Марк Жилбер си задаваше въпроса дали това е достатъчно. И дали изобщо е вярно.

* * *

Полицаите се събраха около заседателната маса и Бовоар махна капачката на червения си маркер. Младият Моран бе забелязал, че това леко изщракване е като сигнала от пистолет, с който стартира всяко състезание. За краткото време, което бе прекарал в екипа на отдел „Убийства“, се бе привързал към миризмата на маркерите и към онзи отчетлив звук при отварянето им.

Седеше на стола си, както винаги леко нервен, и се притесняваше да не каже нещо тъпо. Полицай Лакост му беше помогнала. Докато събираха документите и докладите за оперативката, тя бе забелязала треперещите му ръце и бе прошепнала, че може би този път е най-добре само да слуша.

Младежът я бе погледнал учудено:

— Няма ли да си помислят, че съм идиот? Че нямам какво да кажа?

— Повярвай ми, няма начин със слушане да изгубиш тази работа. Или която и да е работа. Просто се отпусни, остави ме аз да говоря днес, а утре ще видим. Става ли?

Беше се вгледал в нея, за да проумее подбудите й. Моран знаеше, че всеки си има подбуди. Някои хора действаха от добрина, други — не. Прекарал бе достатъчно време в Surete, за да разбере, че повечето служители в известната полицейска служба не се водят от желание да бъдат мили.

Работеше в среда на жестока конкуренция, а борбата за пост в отдел „Убийства“ не можеше да се сравни с нищо. Най-престижните длъжности бяха в този отдел. Както и възможността да работиш с главен инспектор Гамаш.

Моран едва наскоро бе влязъл в екипа и се държеше на косъм в него. Една погрешна стъпка и щеше да изхвърчи през вратата и да бъде забравен на секундата. Нямаше да го позволи. Инстинктивно усещаше, че моментът е повратен. Дали полицай Лакост бе искрена?

— Добре, докъде сме?

Бовоар стоеше пред листовете хартия, закрепени за стената редом до карта на селото.

— Знаем, че жертвата не е убита в бистрото — започна Лакост. — Но все още не сме наясно къде е извършено убийството и каква е самоличността на човека.

— Или защо трупът е бил преместен — добави Бовоар. Докладва за посещението у Поарие, mere et fils.^[5]

Лакост разказа какво са разбрали тя и полицай Моран за Оливие Брюле:

— На трийсет и осем е. Единствено дете. Роден и отраснал в Монреал. Бащата е на висша административна длъжност в железопътната компания, майката е била домакиня, но е починала. Живял е в разкош като малък. Учил е в гимназия „Нотр Дам дьо Сион“.

Гамаш вдигна вежди, щом чу името на водещото католическо частно училище. И Ани го бе посещавала, но бе обучавана от строгите монахини доста след Оливие. Синът му Даниел бе отказал и бе предпочел държавна гимназия, където учителите не бяха чак толкова взискателни. Ани бе изучавала логика, латински език и решаване на казуси. Даниел се бе научил да свива джойнт. И двамата се превърнаха в свестни и щастливи възрастни.

— Оливие има магистърска степен от Universite de Montreal^[6], а първата му работа след дипломиране е била в Banque Laurentienne^[7] — продължи да чете от записките си полицай Лакост. — Занимавал се е с ключови корпоративни клиенти. Явно е бил доста успешен. После е напуснал.

— Защо? — поинтересува се Бовоар.

— Не сме сигурни. Утре ще посетим банката, уговорихме си среща и с бащата на Оливие.

— Какво научихте за личния му живот? — включи се Гамаш.

— Разпитах Габри. Заживели са заедно преди четиринайсет години. Габри е една година по-млад, на трийсет и седем. Бил е фитнес инструктор в местния клуб на YMCA^[8].

— Габри? — учуди се Бовоар и си спомни едрия пухкав мъж.

— Случва се и на най-добрите — усмихна се Гамаш.

— След като Оливие напуснал работата в банката, двамата се отказали от апартамента си в старата част на Монреал и се преместили тук. Взели бистрото, което тогава още не било бистро, а железария, и се нанесли в жилището над него.

— Така ли? — изненада се младият инспектор. Не можеше да допусне, че бистрото е било нещо различно. Опита се да си представи лопати за сняг, батерии и крушки, окачени по откритите греди на тавана или подредени пред каменните камини. Не успя.

— Слушайте, има още — продължи Лакост. — Разрових се в архивите на имотния регистър. Преди десет години Оливие е купил не само бистрото, а и пансиона. И не е спрял дотам. Купил е всичко — бакалията, пекарната, бистрото и книжарницата на Мирна.

— Всичко? — повтори Бовоар невярващо. — Притежава цялото село?

— Горе-долу. Не мисля, че някой друг знае. Разговарях със Сара от пекарната и с мосю Беливо от бакалията. Казаха, че плащат наем на някакъв човек в Монреал. Имат дългосрочни договори с много приемливи условия. Пращат чековете си на името на фиктивно дружество — фирма, регистрирана под номер^[9].

— Оливие е фирма с номер? — попита Жан Ги.

Гамаш попиваше информацията и слушаше внимателно.

— Колко е платил? — поинтересува се по-младият детектив.

— Седемстотин и двайсет хиляди долара за всичко.

— Мили боже! — възкликна Бовоар. — Това са много закуски^[10]! Откъде е взел парите? Ипотека?

— Не, платил е в брой.

— Спомена, че майка му е мъртва. Може да е наследил богатството си от нея.

— Съмнявам се — поклати глава Лакост. — Починала е едва преди пет години, но ще проуча повече, като ида в Монреал.

— Върви по следите на парите — напомни й Бовоар неписаното правило в разследването на престъпления и особено на убийства. А в техния случай изведнъж се оказа, че има много пари за проследяване.

Жан Ги написа набързо известното до момента на лист, закрепен за стената, и после разказа за находките на съдебния лекар.

Моран слушаше в захлас. Значи така се разкриваха убийци. Не чрез лабораторни ДНК тестове, блюда на Петри, ултравиолетови снимки или други подобни. Те със сигурност бяха от полза, но тук беше истинската лаборатория. Младият полицай хвърли поглед към отсрещния край на масата, където седеше другият човек, който само слушаше и не казваше почти нищо.

Главен инспектор Гамаш за момент отклони дълбоките си кафяви очи от Бовоар и срещна погледа на младия полицай. И се усмихна.

 

 

Полицай Лакост замина за Монреал малко след края на оперативката. Моран си тръгна към къщи, а Бовоар и Гамаш прекосиха бавно реката по каменния мост и се върнаха в селото. Минаха край притъмнялото бистро и се срещнаха с Оливие и Габри на просторната веранда на пансиона.

— Оставих ви бележка — каза готвачът. — Тъй като бистрото е затворено, всички отиваме на гости за вечеря и вие също сте поканени.

— Пак ли у Питър и Клара? — попита Гамаш.

— Не, у Рут — отвърна Габри и за награда получи две стъписани изражения. Човек би си помислил, че някой е насочил пистолет към снажните следователи от Surete.

Главен инспектор Гамаш изглеждаше изненадан, но Бовоар бе направо уплашен.

— Няма да е зле да си сложите протектора за слабини — прошепна Габри на Жан Ги, когато полицаят се изкачи по стъпалата на верандата.

— О, аз със сигурност няма да дойда. Вие? — попита Бовоар, когато влязоха вътре.

— Шегуваш ли се? Да изпуснем възможността да видим Рут в естествената й среда? За нищо на света!

За двайсет минути главният инспектор успя да си вземе душ, да се чуе с Рен-Мари и да се преоблече в ежедневен панталон, синя риза с вратовръзка и жилетка от камилска вълна. Когато слезе в дневната, там го очакваше Бовоар с бутилка бира и картофен чипс.

— Сигурен ли сте, че не искате да останете, patron?

Гамаш трябваше да признае, че се изкушава, но поклати глава.

— Ще оставя свещ да гори до прозореца^[11] — обеща младият инспектор и изпрати с поглед началника си.

Облицованият със застъпващи се дъски дом на Рут бе през няколко къщи и гледаше към селския площад. Беше малка къща с веранда отпред и два фронтона на втория етаж. Гамаш бе влизал и преди, но винаги въоръжен с бележник и въпроси. Никога като гост. Когато прекрачи прага, всички се извърнаха едновременно и се втурнаха да го посрещнат, но Мирна стигна до него първа.

— За бога, носите ли пистолет?

— Не, разбира се.

— Как така не?

— Опасно е. Защо ви е пистолет?

— За да я застреляте. Опитва се да ни убие. — Книжарката сграбчи Гамаш за ръкава и посочи Рут, която сновеше между гостите. Надянала бе престилка с къдрички и носеше яркооранжев пластмасов поднос в ръце.

— По-скоро се опитва да ни отвлече и да ни върне обратно в 1950-а — намеси се Габри.

— Навярно тогава за последно е посрещала гости — додаде Мирна.

— Ордьовър, стари друже? — Рут забеляза новодошлия посетител и се втурна към него.

Габри и Оливие се спогледаха:

— Има предвид теб.

Колкото и да бе невероятно, всъщност имаше предвид Гамаш.

— Майчице, патице! — възкликна Рут с доста несполучлив британски акцент. Зад нея се клатушкаше Роза.

— Говори така, откакто сме дошли — оплака се Мирна, дръпна се от пътя на подноса и събори купчина литературни притурки на „Таймс“.

Гамаш погледна с подозрение намазаните с кафеникава субстанция солени крекери, които се мъдреха върху оранжевия поднос. Надяваше се, че кафявото е фъстъчено масло.

— Чела съм за подобни състояния — продължи Мирна. — Някои хора започват да говорят със странен акцент след мозъчна травма.

— Обладаването от дявола брои ли се за мозъчна травма? — попита Габри.

— Гръм да ме порази! — възкликна Рут.

Но най-поразителното в стаята не бяха нито висящите полилеи, нито мебелите от тиково дърво, нито благовъзпитаната по британски Рут и нейната съмнителна почерпка, нито пък затрупаните от книги, вестници и списания дивани или мекият зелен килим. В центъра на вниманието беше патицата.

Роза бе облечена в рокля.

— „Залегни и се покрий“^[12] — обяви Габри. — Буквално.

— Нашата Роза — промълви гордо Рут. Изоставила бе крекерите с фъстъчено масло и сега разнасяше стръкове целина с топено сирене.

Гамаш наблюдаваше сцената и се чудеше дали да не се обади на няколко места. Първо в Асоциацията за хуманно отношение към животните, а после в психиатричното отделение. Но Роза и Рут не изглеждаха притеснени. За разлика от гостите им.

— Искате ли едно? — Клара предложи на главния инспектор топче, покрито със семена.

— Какво е? — попита той.

— Според нас е лой, смесена със зърна. Използва се като храна за птици — поясни Питър.

— Защо ми го предлагате тогава? — попита Гамаш.

— Е, поне някой трябва да хапне от него, за да не обидим домакинята — измънка Клара и кимна към Рут, която внезапно се втурна към кухнята. — Прекалено сме уплашени.

— Non, merci — усмихна се детективът и тръгна да търси Оливие. Когато мина покрай кухнята, надникна и видя как възрастната поетеса отваря консерва. Роза стоеше върху масата и наблюдаваше стопанката си.

— Сега ще отворим това — бръщолевеше старицата с благ глас — и можем да го помиришем. Какво ще кажеш, да го помиришем ли?

Патицата нямаше намерение да казва нищо. Рут все пак подуши отворената консерва.

— Става — заяви. После избърса ръцете си с кърпа, посегна и повдигна ръба на роклята, с която бе накиприла Роза, за да приглади едно щръкнало перо.

— Мога ли да помогна? — попита Гамаш от вратата.

— Ах, колко сте любезен!

Главният инспектор примижа и се присви уплашено, защото очакваше старицата да го замери със сатър след тези думи. Но тя просто се усмихна и му подаде чиния с маслини, пълнени с парченца мандарини от компот. Гамаш я пое и се върна при гостите. Не беше изненадващо, че го посрещнаха, все едно се е присъединил към тъмната страна. Беше благодарен, че Бовоар не е тук и не може да види Рут, по-смахната от обикновено, как се преструва на англичанка, как Роза щапука насам-натам в рокля и как самият той сервира храна, която по всяка вероятност ще убие или осакати всеки, достатъчно глупав да я вкуси.

Инспекторът поднесе чинията към Оливие:

— Маслина^[13]?

Русокосият мъж и партньорът му погледнаха към хапките.

— Това означава ли, че аз съм мандарината? — обади се Габри.

— Светът не се върти около теб — скастри го Оливие.

Готвачът отвори уста, но предупредителните изражения на всички останали го накараха да я затвори отново.

Питър, който тази вечер оставаше малко встрани от разговорите и бе прегърнал чашата си с вода, се усмихна. Нещо подобно му беше казала и Клара, когато й сподели, че се е почувствал поруган от полицейското претърсване на дома им.

— Защо? — попитала го бе тя.

— Ти не се ли чувстваш оскърбена? Някакви чужди хора гледат произведенията ти.

— За мен е вид изложба. Повече хора са разгледали картините ми днес следобед, отколкото през цялата ми кариера. Да пратят още ченгета. Особено ако си носят чековите книжки — засмяла се бе художничката весело. Но бе забелязала, че съпругът й е угрижен. — Какво има?

— Картината ми не е готова за чужди очи.

— Ох, Питър, говориш така, сякаш този обиск има нещо общо с творбите ти.

— Е, има, разбира се.

— Те търсят убиец, а не художник!

И така между тях се бе настанила поредната неудобна истина.

 

 

Гамаш и Оливие се отделиха от групата и се усамотиха в един ъгъл.

— Разбрах, че сте купили няколко сгради преди известно време.

Собственикът на бистрото леко поруменя, изненадан от темата. Огледа стаята крадешком, за да се увери, че никой не подслушва разговора.

— Реших, че е добра инвестиция. Бях спестил малко пари от предишната си работа, а Трите бора ми се стори добро място за нов бизнес.

— Явно. Платили сте почти седемстотин и петдесет хиляди долара.

— Обзалагам се, че сега сградите се оценяват на поне милион.

— Възможно е. Но сте платили в брой. Инвестицията наистина ли си е заслужавала толкова?

Русокосият мъж се огледа, но никой не бе достатъчно близо, за да чуе разговора. Въпреки това сниши глас:

— Бистрото и пансионът работят доста добре… поне засега, но приятната изненада е търговията с антики.

— В какъв смисъл?

— Има огромен интерес към квебекските чамови мебели и доста ценни находки.

Гамаш кимна:

— Разговаряхме със семейство Поарие днес следобед.

Изражението на Оливие се вкамени.

— Вижте какво, те лъжат. Не съм измамил майка им. Тя сама поиска да продаде вещите си. Беше отчаяна.

— Зная. Говорихме и с нея. И със съпрузите Мъндин. Мебелите й явно са били в много лошо състояние.

Оливие се поотпусна.

— Така беше. Години наред са мухлясвали във влажна и студена барака и на тавана. Трябваше да изпъдим мишките. Някои предмети бяха почти непоправимо деформирани. Направо да му се доплаче на човек.

— Мадам Поарие сподели, че по-късно сте я посетили, за да й занесете ново легло. Много мил жест.

Светлокосият мъж сведе очи:

— Ами, да, исках да й се отблагодаря.

Съвест, помисли си Гамаш. Този мъж имаше огромна и страховита съвест, която наглеждаше огромната му и страховита алчност.

— Казахте, че бистрото и пансионът работят добре „поне засега“. Какво имахте предвид?

Оливие погледна през прозореца за момент, после обратно към Гамаш.

— Хайде, хайде! Вечерята е сервирана! — изчурулика Рут.

— Какво да правим? — прошепна Клара на Мирна. — Можем ли да избягаме?

— Прекалено късно е вече. Ще ни спипат. Или Рут, или патицата й. Единственото, което ни остава, е да се скрием под масата и да се молим слънцето да изгрее по-скоро. Ако се стигне до най-лошото, ще се престорим на умрели.

Гамаш и Оливие се насочиха към трапезата последни.

— Навярно знаете какво се случва в старото имение „Хадли“… — Когато инспекторът не отговори, събеседникът му продължи: — Изкъртили са всичко до голи стени, направили са основен ремонт и сега ще отварят хотел със СПА център. С десет масажни помещения и часове по йога и медитация. Ще предлагат СПА уикенди и пакети за корпоративни клиенти. Сума ти народ ще ни налази. Край с Трите бора.

— С Трите бора ли?

— Е, добре, де! — сопна се Оливие. — С бистрото и пансиона.

Седнаха при другите в кухнята, около бялата пластмасова градинска маса на Рут.

— Идва! — предупреди Габри, след което домакинята сложи по една купа пред всеки гост.

Гамаш огледа съдържанието на своята. Различаваше праскови от компот, бекон, сирене и желирани мечета.

— Всичко, което обичам — усмихна се поетесата. До нея, в гнездо от хавлиени кърпи, лежеше Роза, пъхнала човка под единия ръкав на роклята си.

— Скоч? — предложи домакинята.

— Да, моля. — Гостите протегнаха ръце с празни чаши, но Рут наля по малко уиски във всяка купичка.

След около три века мъчение гостите се разотидоха със залитане в тихата хладна нощ.

— Чао, чао! — помаха поетесата. Гамаш с облекчение чу последната й дума, точно преди вратата да се затръшне зад гърба му: — Нещастници!