Луиз Пени
Камъкът на смъртта (32)

Глава двайсет и девета

Арман Гамаш целуна жена си за довиждане точно когато се появиха първите едри капки дъжд. Нямаше да е росен дъждец, придружен от мъгла. Денят на Канада беше ден за щедър, плодотворен, напоителен дъжд.

— Вече знаеш, нали — прошепна в ухото му Рен-Мари, докато се прегръщаха.

Той се отдръпна и кимна.

Питър и Клара влязоха във волвото като травматизирани ветерани, завръщащи се на фронтовата линия. Косата на Питър отново щръкна във всички посоки.

— Почакай! — извика Рен-Мари, докато Арман отваряше вратата към шофьорското място. Пренебрегна капките дъжд, които шляпаха наоколо, и дръпна съпруга си встрани за момент. — Забравих да ти кажа. Спомних си къде съм виждала шеф Вероник. Ти също си я виждал, сигурна съм.

Разказа му, а той разтвори широко очи от изненада. Права беше, разбира се. И толкова много неща, които смътно го притесняваха, внезапно придобиха смисъл. Готвачка от световна класа, скрита от света. Армия от млади англоезични служители. Никога възрастни, никога франкофони. Защо готвачката никога не се появяваше да поздрави гостите. И защо живееше целогодишно на брега на самотно езеро.

— Merci, ma belle.

Целуна я отново и се върна в колата, а оттам — на пътя. Обратно към хижа „Белшас“.

Когато взеха и последния завой по черния път, през шарещите чистачки на предното стъкло видяха старата хижа от дървени трупи. И кола на Surete, паркирана на извитата алея пред входа. Докато приближаваха, видяха още полицейски коли. Някои на Surete, други на местната полиция. Имаше дори пикап на Кралската канадска конна полиция. Алеята бе задръстена с хаотично паркирани автомобили.

Разговорът в колата замря и стана много тихо, като се изключи потракването на чистачките. Изражението на Гамаш стана сурово, строго и съсредоточено. Тримата се спуснаха през дъжда и влязоха в хижата.

— Слава богу, че дойдохте — каза нисичката мадам Дюбоа. — Те са в Голямата стая.

Гамаш бързо се запъти натам.

Когато отвори вратата, всички се обърнаха към него. В центъра на стаята стоеше Жан Ги Бовоар, заобиколен от семейство Мороу, от целия персонал на хижата и от мъже и жени в различни униформи. Огромна топографска карта висеше от полицата над камината.

— Bon — каза Бовоар. — Мисля, че всички познавате този човек. Главен инспектор Арман Гамаш, шеф на отдел „Убийства“ в Surete du Quebec.

Понесе се шепот и кимане. Няколко от полицаите отдадоха чест. Гамаш кимна в отговор.

— Какво става тук? — попита.

— Елиът Бърн изчезна — докладва Бовоар. — Забелязали са отсъствието му някъде между закуската и обедното обслужване.

— Кой съобщи за изчезването?

— Аз.

Шеф Вероник пристъпи напред. И когато Гамаш я погледна, се зачуди как не го е забелязал преди. Рен-Мари беше права.

— Не се появи за закуската — обясни готвачката. — Беше необичайно, но не и необяснимо. Сервира предната вечер, а в такива случаи на сервитьорите понякога се дава почивка за закуската на следващата сутрин. Затова не казах нищо. Но трябваше да се появи за сервирането на обяда.

— Какво направихте? — попита Гамаш.

— Казах на Пиер, метрдотела.

Патнод направи крачка напред с разстроен и разтревожен вид.

— Не трябва ли да го търсим? — попита той.

— Това правим, мосю — заяви Бовоар. — Обадихме се в полицията и в медиите, в автобусните и железопътните гари.

— Но той може да е там някъде. — Пиер махна към прозорците. Дъждът се лееше от външната им страна и правеше външния свят разкривен и уродлив.

— Ще организираме отряди за издирване, но първо се нуждаем от информация и план. — Гамаш се обърна към Бовоар: — Продължавайте.

— Мосю Патнод организира бързо претърсване на бунгалата и околността, за да се увери, че Елиът не е болен или ранен, нито се прави на интересен — съобщи Бовоар. — Не откриха нищо.

— Дрехите му тук ли са? — поинтересува се главният инспектор.

— Да — отвърна Жан Ги и погледите им се срещнаха за миг. — Тъкмо се готвехме да организираме отрядите за претърсване на околността.

Бовоар се обърна към всички:

— Моля, да останат тези, които искат да вземат участие в издирването. Останалите, моля, напуснете стаята.

— Мога ли да помогна с нещо? — пристъпи напред дребничката мадам Дюбоа, която изглеждаше като джудже до снажните полицаи от конната полиция.

— Можете да помогнете на мен, мадам — заяви Гамаш. — Продължавайте — кимна на Бовоар.

За всеобща изненада главният инспектор хвана ръката на мадам Дюбоа и двамата излязоха от Голямата стая.

— Страхливец. — Думата, прошепната от някой Мороу, се плъзна по гърба на Гамаш и падна на пода, където се изпари.

— Какво мога да направя, мосю? — попита собственичката на хижата, когато стигнаха рецепцията.

— Можете да потърсите молбата за работа на Елиът и всякаква друга информация, която имате за него. И да се обадите на тези телефони.

Гамаш нахвърли набързо списък с имена и телефони.

— Сигурен ли сте? — изрече мадам Дюбоа, озадачена от списъка, но като видя изражението на лицето му, не изчака за отговор.

Главният инспектор отиде в библиотеката и затвори вратата. От коридора се чу тропот на тежки обувки — хората се приготвяха да излязат в силния дъжд. Не беше буря, но дъждът и вятърът щяха да разкалят земята. Издирването щеше да е отвратително.

След като записа няколко бележки, вдигна поглед и се загледа навън. После бързо излезе през френския прозорец и забърза през моравата към група, която тъкмо навлизаше в гората. Всички носеха яркооранжеви жилетки, раздадени от местната ловна дружина, която също участваше в търсенето. Всяка група бе придружена от полицай и местен ловец. Не можеха да си позволят да загубят някой доброволец. Случваше се. Често загубеният човек се появяваше, но изчезваше доброволец и години по-късно намираха костите му. Дивият канадски лес не се отказваше толкова лесно от територията и мъртъвците си.

Дъждът се лееше на потоци и блъскаше странично групата. В оранжевите си дрехи, лъснали от дъжда, всички изглеждаха еднакво.

— Колийн — извика Гамаш, макар да знаеше, че с тези качулки хората чуват единствено шума от проливния дъжд, който се изсипва върху главите им. — Колийн!

Сграбчи обещаващо рамо. Младеж, когото разпозна като един от носачите в хижата, се обърна. Изглеждаше уплашен и объркан. Дъждът се стичаше по лицето на Гамаш, влизаше в очите му и течеше надолу по бузите. Усмихна се успокоително на момчето.

— Всичко ще бъде наред — извика му. — Просто стой близо до тях. — Посочи към две големи оранжеви наметала, белязани на гърба с голямо „Х“ от тиксо. — Ако се умориш, кажи им. Няма нужда да се съсипваш, ясно?

Младежът кимна.

— С нас ли идвате, сър?

— Не мога. Необходим съм другаде.

— Разбирам.

Но Гамаш видя разочарованието му. Съзря как страхът лизва момчето. И се почувства ужасно. Но трябваше да е другаде, макар че се налагаше първо да намери младата градинарка.

— Колийн в твоята група ли е?

Младежът поклати глава и хукна да настигне останалите.

— Боже… — пошепна Гамаш. Оказал се бе сам насред подгизналата морава и тъй като не си беше взел чадър или дъждобран, сега дрехите му бяха вир-вода. — Идиот.

Известно време се въртя из гората. Разпитваше всяка група дали градинарката е с тях. Познаваше стандартната процедура при търсене. Самият той бе координирал достатъчно издирвания, за да се тревожи, че някой от доброволците ще се загуби. Притесняваше го друго. Липсващият Елиът. Елиът, чиито дрехи все още стояха в скромния му шкаф в малкото бунгало.

— Колийн? — Докосна друго оранжево рамо и усети поредното леко подскачане, когато детските кошмари на горкото хлапе за миг се превърнаха в реалност. Гамаш бе сигурен, че то се обръща с очакване да види Фреди Крюгер или Ханибал Лектър, или вещицата Блеър^[1]. Огромни, ужасени очи срещнаха неговите.

— Колийн?

Момичето кимна с облекчение.

— Ела с мен.

Гамаш извика на ръководителя на групата, че изтегля градинарката от групата, и докато другите продължиха навътре в гората, той и Колийн излязоха на моравата и се спуснаха тичешком към хижата.

Веднага щом влязоха и се подсушиха с кърпи, Гамаш заговори:

— Необходимо е да узная няколко неща и ти трябва да си честна.

Колийн вече нямаше сили да лъже.

— В кого си влюбена?

— В Елиът.

— А към кого има чувства той според теб?

— Към нея. Жената, която убиха.

— Джулия Мартин? Защо смяташ така?

— Защото вечно се въртеше около нея и я питаше разни неща. — Вдигна кърпата към лицето си и затърка яростно.

— Какви? Какво искаше да знае той?

— Глупави неща. Какво работи мъжът й, къде живеят, дали тя обича да плава, или да ходи на екскурзии. Дали знае парка „Стенли“ и яхтклуба. Елиът е работил там известно време.

— Дали я познаваше от Ванкувър, как мислиш?

— Чух ги веднъж да се смеят, че навярно й е сервирал мартини там, точно както го прави тук, в Квебек.

Колийн очевидно не го намираше за смешно.

— Ти спомена нещо за мравки — каза Гамаш по-меко. — Онези, заради които си имала кошмари. Къде бяха?

— Навсякъде. — Потръпна при спомена за лазещите по нея мравки.

— Не, питам за реалния живот, не за сънищата ти. Къде видя мравките? — Опита се да не показва нетърпението си и запази тона си равен и спокоен.

— Бяха по цялата статуя. Когато пресаждах залинелите цветя, погледнах нагоре и статуята беше покрита с мравки.

— Помисли внимателно. — Инспекторът се усмихна и изчака малко, макар да знаеше, че времето лети, препуска. — Наистина ли бяха по цялата статуя?

Момичето се замисли.

Стори му се, че са изминали часове, когато тя проговори:

— Не, бяха долу, по краката и белия мрамор. Точно до главата ми.

И Гамаш си представи коленичилата млада градинарка, която се опитва да спаси умиращите растения, и се озовава лице в лице с колония от тичащи, обезумели мравки.

— Имаше ли и още нещо там?

— Какво?

— Мисли, Колийн, просто мисли.

Страшно му се искаше да й каже, да я отведе бързо към отговора, но знаеше, че не бива. Вместо това чакаше.

— Оси — изрече тя накрая.

Гамаш издиша и едва тогава осъзна, че е сдържал дъха си.

— Стори ми се странно, защото нямаше гнездо. Само оси. Онова дете, Бийн, каза, че го е ужилила пчела, но аз съм сигурна, че беше оса.

— Всъщност беше пчела — поясни Гамаш. — Медоносна пчела.

— Но това е смешно. Какво ще прави там медоносна пчела? Кошерите са от другата страна на имота. Освен това всички цветя около статуята бяха болни. Не биха привлекли никоя пчела.

— Един последен въпрос. Според агент Лакост ти дълго си повтаряла, че вината не е твоя. — Бързо вдигна длан, за да я успокои. — Знам, че не си виновна. Но трябва да разбера защо си го казала.

— Елиът и мисис Мартин си говореха от другата страна на статуята. Смееха се и сякаш леко флиртуваха. Толкова се ядосах. Беше ужасно да ги гледам всеки ден. Работех там, а те явно не ме виждаха или не ми обръщаха внимание. Както и да е, станах и се подпрях на статуята. Тя помръдна.

Колийн сведе поглед и зачака неизбежния смях. Главният инспектор никога нямаше да й повярва. Че кой би повярвал? Беше смешно, абсурдно, затова не каза нищо преди. Как може статуя да се движи? И все пак се бе помръднала. Дори сега усещаше стърженето. Чакаше Гамаш да се разсмее, да отхвърли твърдението като смехотворно. Вдигна очи и видя, че той кима.

— Благодаря ти — каза мило, макар Колийн да не бе убедена, че говори на нея. — Късно е да се присъединиш към другите за търсенето. Можеш да помогнеш на мен обаче.

Тя се усмихна с облекчение.

Гамаш я помоли да се обади в поправителния център „Нанаймо“ в Британска Колумбия.

— Кажи им, че главен инспектор Гамаш трябва спешно да говори с Дейвид Мартин.

Гамаш проведе няколко телефонни разговора: с музея на Роден в Париж, с Кралската академия в Лондон и с гробище в Монреал. Тъкмо затвори телефона и Колийн му връчи своя.

— Дейвид Мартин? — попита Гамаш.

— Да, аз съм. Главен инспектор Гамаш ли е насреща?

— Oui, c’est moi-meme.^[2]

И продължи на бърз френски, като получаваше отговорите на също толкова бърз френски. Съвсем скоро Гамаш научи всичко за ранните години на Мартин, за кариерата му, за предишните му банкрути и инвеститори.

— Трябват ми имената на първите ви инвеститори.

— Лесно е. Не бяха много.

Гамаш надраска имената, които Мартин издиктува.

— И тези хора са загубили всичко, което са инвестирали при вас, така ли?

— Всички загубихме всичко, главен инспекторе. Няма нужда да се ронят сълзи за инвеститорите. Не се заблуждавайте, и те гонеха големия си шанс. Не беше благотворителност. Ако фирмите бяха реализирали големия удар, тези хора щяха да направят състояние. Това е бизнесът. Фалирах, някои от тях също. Но аз отново се вдигнах на крака.

— Били сте млад и без отговорности. Някои от тях са били стари и със семейства. Не са имали времето и енергията да започнат отново.

— Тогава не е трябвало да инвестират.

Гамаш затвори телефона и вдигна поглед. Айрин Фини и мадам Дюбоа стояха една до друга в стаята с еднакво изражение. Зад тях като по-млада версия на двете възрастни жени бе застанала Колийн — свежа и пухкава, но със същия израз на лицето.

Страх.

— Какво има? — изправи се инспекторът.

— Бийн — изрече мисис Фини. — Не можем да намерим Бийн.

Гамаш пребледня.

— Кога видяхте детето за последен път?

— На обяд — отвърна мисис Фини и всички погледнаха към часовниците си. Минали бяха три часа. — Къде е внучето ми?

Гледаше Гамаш, сякаш вината е негова. И той знаеше, че е така. Беше се забавил заради собствените си предубеждения. Обвини Бовоар, че е заслепен от чувствата си, но и той беше същият.

— Стоите тук, в безопасност и на топло със старите жени и децата — изсъска мисис Фини, която вече се тресеше от ярост. — Криете се тук, докато останалите вършат трудната работа.

— Защо? — прошепна Гамаш на себе си. — Защо Бийн?

— Направете нещо, човече! — изкрещя мисис Фини.

— Трябва да помисля — каза той.

Сложи ръце зад гърба си и започна да обикаля библиотеката с равномерна стъпка. Те го гледаха с невярващи очи. Накрая Гамаш спря, обърна се към тях и бръкна в джоба си.

— Ето, вземете волвото ми и го паркирайте напреки на входната алея. Има ли други пътища към имота? — Хвърли ключовете си на Колийн и тръгна бързо към вратата. Мадам Дюбоа и мисис Фини го последваха по петите, а момичето се втурна навън в дъжда.

— Има един служебен път — заяви мадам Дюбоа. — Почти просека, отзад е. Използваме го за по-тежките камиони.

— Но и той излиза на главния път, нали? — попита Гамаш.

Жената кимна.

— Къде е?

Мадам Дюбоа посочи и той се затича в дъжда. Качи се на огромния пикап на конната полиция и видя ключовете да висят на таблото, както и очакваше. Скоро бе далеч от хижата и караше по служебния път. Трябваше да намери стеснение, да препречи пътя с колата и да затвори излаза от имота.

Знаеше, че убиецът е все още сред тях. Както и Бийн. Трябваше да ги задържи вътре.

Паркира пикапа напреки на черния път и тъкмо скачаше от него, когато по следите му, иззад ъгъла, се появи друга кола, която спря с плъзгане. Гамаш не можа да различи лицето на шофьора. Засенчваше го яркооранжева качулка. Сякаш призрак караше автомобила. Но инспекторът знаеше, че на волана седи човек от плът и кръв, а не привидение.

Гумите се въртяха, хвърляха кал и мъртви листа, докато колата се опитваше да даде на заден. Беше затънала в калта. Гамаш се затича натам, но вратата се отвори, убиецът изскочи и побягна, а оранжевият му дъждобран се вееше лудо зад него.

Гамаш спря с плъзгане и пъхна глава в автомобила.

— Бийн? — извика.

Но колата бе празна. Сърцето му спря за миг. Обърна се и се спусна след оранжевата фигура, която изчезна в хижата.

След миг Гамаш също се втурна през вратата. Спря само за да каже на жените да се заключат във вътрешния офис и да предадат по уоки-токито на другите да се върнат.

— Ами Елиът? — извика Колийн след него.

— Той не е в гората — отвърна Гамаш, без да поглежда назад.

Гледаше надолу и следваше дирята от капки. Приличаха на прозрачна кръв.

Продължаваха нагоре по полираните стари стълби, минаваха през коридора и образуваха локвичка пред един от библиотечните шкафове.

Вратата към тавана.

Отвори я рязко и се затича нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Следваше капките в полумрака, докато го отведоха до отвор. Знаеше какво ще намери там.

— Бийн? — прошепна. — Тук ли си? — Опита се да не издава тревогата си.

Препарирани пуми вторачиха стъклени очи в него. Малки диви зайци, лос, грациозна еленова глава и видри. Всичките мъртви заради единия спорт. И втренчени.

Но Бийн не беше тук.

От долния етаж долетя шум от ботуши, чуха се силни мъжки гласове. Но в тази стая имаше само спотаена тишина, сякаш е сдържала дъха си стотици години. И е чакала.

И тогава чу нещо. Леко потропване. Знаеше от какво е.

На пода пред него имаше квадрат от светлина и се сипеше вода. Мръсната капандура бе отворена.

Запрепъва се към нея и подаде глава навън. И там стояха те.

Бийн и убиецът бяха на покрива.

Гамаш много пъти бе виждал ужаса. По лицата на току-що умрели мъже и жени и на хора, които ще умрат всеки миг или вярват, че ще загинат. Сега Бийн имаше същото изражение. Детето стискаше книгата с малките си вързани ръце, устата му бе залепена с тиксо, а краката му висяха във въздуха. Главният инспектор бе виждал ужас, но никога такъв. Бийн буквално бе в ръцете на убиеца, изправен на самия гребен на хлъзгавия от дъжда метален покрив.

Без да се замисля, Арман Гамаш вкопчи ръце в рамката на капандурата и се изтегли горе. Веднага се хлъзна по мокрия метал. Падна на едно коляно и усети разтърсване.

Светът започна да се върти и Гамаш сграбчи ръба на отворения прозорец. Не виждаше почти нищо, заслепен от дъжда в очите и паниката в главата си. Тя му крещеше да се разкара оттам. Или през отвора в тавана, или през ръба на покрива.

„Направи го, махни се! — умоляваше виещият глас в главата му. — Направи го.“

Някъде там, долу, хора крещяха и ръкомахаха. Гамаш вдигна очи нагоре.

Към Бийн.

И детето на свой ред видя ужасено лице. С Гамаш се втренчиха един в друг и бавно, с мокри и треперещи ръце инспекторът се изправи на крака. Направи колеблива крачка напред по стръмния покрив, стъпил от двете страни на билото. Виеше му се свят, стоеше приведен, за да може да се задържи с ръце при нужда. После премести поглед към убиеца.

— Махайте се, мосю Гамаш. Махайте се, или ще хвърля детето.

— Не мисля, че ще го сторите.

— Ще рискувате ли? Вече убих човек. Нямам какво да губя. На края на света съм. Защо блокирахте пътищата? Можех да се измъкна. Вие щяхте да намерите детето на тавана, а аз щях да съм на половината път до…

Гласът затихна.

— Докъде? — надвика виещия вятър Гамаш. — Няма къде да идете, нали? Не го правете. Всичко свърши. Дайте ми Бийн. — Протегна напред несигурните си ръце, но убиецът не помръдна.

— Не исках да убивам никого. Дойдох тук, за да забравя всичко, да се разкарам. Мислех си, че съм успял. Но като я видях отново…

— Разбирам, наистина ви разбирам. — Гамаш се опита да звучи успокояващо, разумно. Стараеше се гласът му да не трепери. — Не искате да навредите на дете. Познавам ви. Знам…

— Нищо не знаете.

Убиецът изобщо не бе уплашен, изглеждаше почти спокоен. Един изпаднал в паника, притиснат в ъгъла убиец бе ужасно нещо, но единственото по-лошо бе спокойният убиец.

— Бийн — изрече инспекторът с равен глас. — Бийн, погледни ме. — Улови паникьосания поглед на детето, но разбра, че то вече не вижда нищо.

— Какво правите? Не! Слезте долу! — внезапно се разгневи убиецът. Гледаше зад гърба на Гамаш.

Главният инспектор се обърна внимателно и видя, че заместникът му се изкачва на покрива през капандурата. Сърцето му, което блъскаше бясно в гърдите, се успокои за миг. Бовоар бе тук. Вече не беше сам.

— Кажи му да се махне.

Пред очите на Бовоар се разкри ужасна сцена. Убиецът стоеше изправен като гръмоотвод в бурята и държеше ужасеното дете. Но най-плашещ бе шефът му, който го гледаше с мрачен поглед. Уплашен, с ясното съзнание, че съдбата му е предопределена. Гражданин на Кале.

Арман Гамаш вдигна ръка и даде знак на Бовоар да се оттегли.

— Не, моля ви! — изригна младият мъж. — Нека остана.

— Този път не, Жан Ги — изрече Гамаш.

— Махайте се. Ще хвърля детето.

Бийн внезапно се озова във въздуха, убиецът едва го задържаше. Независимо от лентата върху устата Бовоар чу детския писък.

След един последен поглед Жан Ги изчезна и Гамаш отново бе сам с висящия Бийн и убиеца, с брулещия вятър и плющящия дъжд.

Детето се бореше в ръцете на убиеца, гърчеше се, за да се освободи, и издаваше пронизителни, сподавени писъци, приглушени от лентата.

— Бийн, погледни ме. — Инспекторът се втренчи в очите му. Искаше да забрави къде се намира, да подведе предателския си мозък да повярва, че са на земята. Изтри страха от собственото си лице. — Гледай в мен.

— Какво правите? — повтори убиецът, взрян с подозрение в него, и стисна още по-здраво съпротивляващото се дете.

— Опитвам се да успокоя Бийн. Опасявам се, че ще ви събори.

— Това няма значение. — Убиецът вдигна детето още по-високо. И инспекторът знаеше какво се готви да направи. Щеше да хвърли Бийн.

— За бога — примоли се Гамаш, — не го правете.

Но убиецът вече не слушаше разума, защото той нямаше нищо общо с това, което ставаше. Чуваше само един много стар вой.

— Бийн, погледни ме! — извика инспекторът. — Помниш Пегас, нали?

Детето се успокои малко и като че ли успя да се съсредоточи върху Гамаш, макар писъците да продължиха.

— Помниш как яздеше Пегас в небето, нали? Точно това правиш и сега. Ти си на гърба му. Чувстваш ли крилата му, чуваш ли ги?

Виещият вятър се превърна в разперените криле на коня Пегас. Митичното създание ги размаха мощно и отнесе Бийн в небето, далеч от ужаса. Гамаш гледаше как детето разкъсва земните юзди.

Бийн се отпусна в ръцете на убиеца. Голямата книга бавно се изплъзна от малките мокри пръстчета и удари покрива, плъзна се надолу и полетя във въздуха, а листовете й се разтвориха като криле.

Гамаш погледна надолу и видя неистовото движение, ръкомахащите и сочещи хора. Но един човек стоеше с протегнати ръце, за да хване някой, падащ от небето.

Фини.

Инспекторът си пое дълбоко въздух и хвърли бърз поглед зад Бийн, зад убиеца, зад комините. Към короните на дърветата и езерото, и планините.

Мой роден край, родино свята.

И се почувства малко по-добре. После погледна още по-надалеч. Към Трите бора, от другата страна на планината. Към Рен-Мари.

„Тук съм, виждаш ли ме?“

Изправи се бавно. Усетил бе твърда ръка на гърба си, която го успокои.

— Хайде, по-високо, Бийн. Виждал съм те да вдигаш Пегас много по-високо.

Мъжете и жените долу виждаха трите фигури. Главният инспектор сега се бе изправил насред падащия дъжд, а другите двама бяха слети, сякаш от гърдите на убиеца бяха пораснали детски ръце и крака.

Книгата падна на земята до Фини с разтворени и отпуснати листа. И сред риданията на вятъра доловиха далечна песен.

— Letter B, letter B — пееше някой на мелодията на Let It Be.

— О, господи — прошепна Лакост и също вдигна ръце. До нея Мариана се бе втренчила нагоре, вцепенена и объркана. Всичко може да падне, виждаше такива неща всеки ден. Но не и Бийн. Пристъпи напред и вдигна ръце. Незабелязана до нея, Сандра също вдигна ръце към детето. Скъпоценното съкровище, залепено на покрива.

Сега ръцете на Бийн бяха свободни от книгата и детето ги стисна пред себе си. Стисна юздите и впери поглед в големия мъж срещу него.

— По-високо, Бийн — насърчи го Гамаш.

„Аз върхове оседлавах като повей“ — изрече глас в главата на инспектора и той разтвори леко дясната си длан, за да стисне по-голяма и по-силна ръка.

Детето дръпна силно поводите и пришпори Пегас с ритник.

Пиер Патнод се стресна, изпусна детето и то падна.

Арман Гамаш се хвърли напред. Скочи с все сила и като че ли увисна във въздуха, сякаш очакваше да стигне до другата страна. Напрегна се, протегна ръка и докосна лицето на бог.