Луиз Пени
Камъкът на смъртта (3)

Пролог

Бароните разбойници^[1] откриха езерото Масауипи преди повече от век. Дойдоха с определена цел от Монреал, Бостън, Ню Йорк, навлязоха дълбоко във вековния канадски лес и построиха голямата ловна хижа. Разбира се, самите те не изцапаха ръцете си — по тях полепна нещо съвсем различно. Не, за изсичането на гъстите древни гори бароните разбойници наеха други мъже с имена като Зоетик, Телесфор и Оноре. Отначало квебекчани се съпротивляваха, защото цял живот бяха живели сред тези дъбрави. Опълчиха се срещу унищожаването на тази красота, а някои от по-прозорливите осъзнаха, че това е краят. Но парите си казаха думата, гората бавно отстъпи и величествената ловна хижа „Маноар Белшас“^[2] бе издигната. След месеци сеч, белене на кора, въртене и сушене огромните стволове най-сетне бяха наредени един върху друг. Строежът на къщи от дървени трупи беше изкуство. Но не естетиката направляваше тези мъже със зорки очи и груби ръце, а увереността, че жестоката зима ще убие всеки в хижата, ако не подберат трупите с вещина. Един coureur du bois^[3] можеше с часове да се взира в обелен ствол на масивно дърво, сякаш го дешифрира. Обикаляше го от всички страни, седеше на пън, пълнеше лулата си и го оглеждаше, докато накрая вече знаеше къде точно ще стои дървото до края на съществуването си.

Отне години, но най-сетне голямата хижа бе завършена. Последният мъж се беше изправил като гръмоотвод върху великолепния меден покрив и оглеждаше горите и самотното красиво езеро от височина, която никога повече нямаше да достигне. И ако погледът му бе по-остър, щеше да съзре приближаването на нещо страховито, прилично на плъзнали разклонения на лятна светкавица. То настъпваше не само към хижата, но и към същото място, където той стоеше върху блестящия метален покрив. Нещо ужасно щеше да се случи точно тук.

Беше правил медни покриви и преди, винаги по един и същи начин. Но този път, когато всички други мислеха, че покривът е завършен, мъжът се покатери обратно горе и добави второ било върху целия гребен на покрива. Нямаше представа защо го прави, но изглеждаше добре и му се струваше правилно. А имаше и останали медни листове. След време щеше да използва същата конструкция за много големи постройки из разрастващата се територия. Но това бе първият път.

След като заби последния гвоздей, той бавно, съсредоточено и уверено слезе долу.

Мъжете получиха възнаграждението си, качиха се в канутата и си заминаха със сърца, натежали като джобовете им. И докато поглеждаха назад, по-прозорливите от тях забелязаха, че това, което са създали, прилича малко на самата гора, но е полегнало неестествено на една страна.

Защото от самото начало в „Маноар Белшас“ имаше нещо неестествено. Издигната на брега на езерото, хижата бе смайващо красива с блестящите си в златисто трупи. Властваше над Масауипи така, както бароните разбойници, тези военачалници на индустрията, властваха над всичко. Без усилие.

Веднъж в годината мъже с имена като Андрю, Дъглас и Чарлс напускаха своите железопътни и алкохолни империи, заменяха гетите с мокасини и поемаха с кану към хижата на брега на самотното езеро. Отегчени от грабенето, те се нуждаеха от друго развлечение.

„Маноар Белшас“ бе създадена, за да даде възможност на тези мъже да правят едно-единствено нещо. Да убиват.

Беше приятно разнообразие.

С годините дивите лесове намаляха. Лисиците и елените, лосовете и мечките, всички диви създания, преследвани от бароните разбойници, се скриха вдън гори. Хората от племето абнаки, които често караха богатите индустриалци до голямата хижа, се оттеглиха отвратени. Изникнаха нови градове и села. Летовници и неделни излетници откриха близките езера.

Но „Белшас“ остана. С течение на поколенията собствениците се сменяха и постепенно оцъклените препарирани глави на отдавна умрели елени и лосове, дори на редкия кугуар^[4], изчезнаха от стените на хижата, захвърлени на тавана.

Със залеза на славата и богатството на създателите й западна и хижата. Стоя изоставена много години — твърде голяма за семейство, твърде отдалечена за хотел. И тъкмо когато гората бе на път да си възвърне отнетите територии, някой купи мястото. Построен бе път, окачени бяха завеси, паяци, бръмбари и сови бяха прогонени от „Белшас“, поканени бяха туристи. „Маноар Белшас“ стана една от най-хубавите auberges^[5] в провинция Квебек.

Изминал бе повече от век и макар че с течение на времето езерото Масауипи се бе променило, Квебек се бе променил, Канада се бе променила и почти всичко друго се бе променило, едно нещо си оставаше същото.

Бароните разбойници отново бяха тук. Завърнаха се в „Белшас“, за да убиват.