Метаданни
Данни
- Серия
- Разследванията на инспектор Гамаш (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Rule Against Murder, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Тодорова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми(2018 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cherrycrush(2023 г.)
Издание:
Автор: Луиз Пени
Заглавие: Камъкът на смъртта
Преводач: Росица Тодорова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: канадска (не е указано)
Печатница: ФолиАрт ООД
Редактор: Боряна Стоянова
Художник: Радослав Донев
Коректор: Правда Василева
ISBN: 978-619-151-341-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5831
История
- —Добавяне
Глава двайсет и шеста
Рен-Мари остави вилицата и се облегна в удобния стол. Пиер разчисти чиниите, в които не бе останало нищо, освен няколко трошици от ягодовия сладкиш, и ги попита дали искат още нещо.
— Може би чаша чай — отвърна тя и щом Патнод се отдалечи, посегна към ръката на мъжа си и я стисна. Беше рядко удоволствие да го види по време на разследване.
Когато пристигна в хижата, Рен-Мари поздрави инспектор Бовоар и агент Лакост, които се хранеха и работеха в библиотеката. После с Арман отидоха в трапезарията — както винаги красиво подредена с изгладени ленени покривки, цветя, блестящо сребро и кристал.
Един сервитьор постави порцеланов чайник пред Рен-Мари и чаша еспресо пред Гамаш.
— Знаеш ли, че хижата произвежда собствен мед? — попита Арман, когато забеляза кехлибареното лакомство, сложено в купичка до чашата й.
— Наистина ли? Удивително.
Рен-Мари обикновено не слагаше мед в чая си, но реши да го опита с поръчания „Тъндърболт Дарджилинг“. Потопи кутрето си в него, преди да го разбърка.
— C’est beau.[1] Вкусът ми напомня на нещо. Ето, вземи си.
Арман също топна пръст.
Тя присви очи, докато се опитваше да отгатне. Гамаш, разбира се, знаеше от какво е медът, но искаше да види дали жена му ще познае.
— Предаваш ли се? — попита.
Рен-Мари кимна и той й каза.
— Орлови нокти? — Усмихна се. — Прекрасно. Ще ми покажеш ли полянката?
— С удоволствие. Дори полират мебелите с пчелен восък.
Докато си говореха, Гамаш забеляза, че членовете на семейство Мороу седят на обичайната маса, макар и в необичаен ред. Питър и Клара бяха заточени в другия край с Бийн.
— Здравейте — поздрави ги Рен-Мари, докато излизаха от трапезарията за разходка, — как сте?
Но и сама виждаше. Питър беше блед и напрегнат, с измачкани дрехи и чорлава коса. Клара бе безупречна, всичките й копчета бяха закопчани правилно и по нея нямаше и петънце. Рен-Мари не бе сигурна кое е по-смущаващо.
— Знаеш как е — сви рамене Клара. — А в Трите бора какво става? — Прозвуча тъжно, сякаш питаше за митично царство. — Подготвено ли е всичко за Деня на Канада?
— Да, утре е.
— Наистина ли? — вдигна поглед Питър.
Напълно бяха загубили представа за времето.
— Ще ходя утре в селото — каза Гамаш. — Искате ли да дойдете? Ще бъдете под моя опека.
Помисли си, че Питър ще се разплаче, толкова облекчен и благодарен изглеждаше.
— Да, тогава е годишнината ви — спомни си Клара. — И чух, че голям нов талант ще се представи в състезанието по народни танци.
— Значи Габри не се шегуваше? — обърна се Гамаш към жена си.
— Уви, не.
Уговориха се за пътуването и семейство Гамаш се обърнаха, за да тръгнат към градината.
— Чакай, Арман. — Рен-Мари докосна ръката му. — Дали е удобно да надникнем в кухнята, за да поздравим шеф Вероник? Умирам от любопитство да я видя. Би ли имала нещо против?
Гамаш се замисли за миг.
— Може би трябва да попитаме Пиер. Едва ли ще е проблем, но човек никога не знае. Не ми се ще да се спасяваме от хвърлени сатъри.
— Това ми напомня за тренировките по танци. Рут е инструкторът — поясни Рен-Мари.
Гамаш се опита да улови погледа на Пиер, но метрдотелът бе зает да обяснява нещо (или да се извинява за нещо) на семейство Мороу.
— Хайде, само ще надзърнем. — Арман взе ръката на жена си и минаха през летящата врата.
В кухнята цареше пълен хаос. Семейство Гамаш бяха избутани плътно до стената от сервитьорите, които профучаваха край тях и балансираха подноси с чаши и чинии. Само след миг обаче Гамаш успя да съзре балета в привидния хаос. Напомняше за река при пролетно пълноводие. Движението бе почти безумно, но имаше и естествено течение, което го направляваше.
— Това тя ли е? — попита Рен-Мари и кимна в съответната посока. Не смееше да посочи с ръка в препълненото помещение.
— Тя е.
Шеф Вероник беше с престилка и с бялата си шапка на главен готвач и размахваше огромен нож. Стоеше с гръб към тях. После се обърна и ги видя. Застина неподвижна за миг.
— Май не се радва да ни види — прошепна Рен-Мари, докато й се усмихваше, за да покаже на очевидно ядосаната готвачка, че са там по вина на съпруга й.
— Да се измъкваме оттук. Аз пръв — каза Арман и двамата се изнизаха навън.
— Уф, беше притеснително — разсмя се Рен-Мари, щом излязоха. — На твое място бих внимавала с храната си отсега нататък.
— Ще карам инспектор Бовоар да я опитва първи — усмихна се Гамаш.
Реакцията на шеф Вероник го изненада. Досега винаги изглеждаше самоуверена и не особено притеснена. Тази вечер бе видимо ядосана.
— Знаеш ли, мисля, че наистина съм я срещала и преди — промърмори Рен-Мари, когато хвана мъжа си под ръка и усети успокояващата му сила. — Може би някъде тук.
— Грижи се за кошерите, така че може да си я виждала.
— И все пак — изрече, вдъхна сладкия аромат на един божур и се изправи — тя е доста особена. Трудно е да я забрави човек.
Градината миришеше на прясно прекопана земя и рози. От време на време се носеше лек мирис на билки откъм зеленчуковата градина. Но Рен-Мари копнееше за друго благоухание, което долови, когато се облегна на съпруга си. Сандалово дърво. Неговият естествен аромат. Арман ухаеше така всеки сезон. Миризмата й напомняше за любов, стабилност и чувство за принадлежност. Сякаш бе парфюмът на приятелството, мира и покоя.
— Виж — посочи към нощното небе Гамаш. — Слончето Бабар[2]. — Описа очертанията с пръст, за да й помогне да види фигурата сред звездите.
— Сигурен ли си? Прилича повече на Тинтин[3].
— С хобот?
— Какво сочите? — долетя от тъмнината тъничко гласче.
Семейство Гамаш се взряха с присвити очи и тогава се появи Бийн с книгата си.
— Здравей, Бийн! — Рен-Мари се наведе и го прегърна. — Просто гледахме звездите и ги оприличавахме на разни неща.
— О… — Детето изглеждаше разочаровано.
— Ти какво си помисли, че виждаме? — приклекна до тях и Гамаш.
— Нищо.
Замълчаха, после Рен-Мари посочи към книгата.
— Какво четеш?
— Нищо.
— Аз едно време четях за пирати — каза Гамаш. — Слагах си превръзка на окото и мече на рамото — Бийн се усмихна — и си намирах пръчка за меч. Играех с часове.
Едрият мъж размаха ръка пред себе си, все едно се биеше с врага.
— Аз пък бях Велвет[4] и участвах с коня си в състезанието „Гранд Нешънъл“ — сподели с усмивка Рен-Мари. Сграбчи въображаеми юзди, сведе глава, приведе се напред и пришпори жребеца си към най-високото препятствие.
Гамаш се усмихна в тъмнината и кимна. Видял бе подобно изпълнение съвсем наскоро.
— Може ли да видя книгата ти?
Не протегна ръка, просто попита. След моментно колебание детето му я подаде. Беше топла там, където Бийн я бе стискал, и Гамаш усети малки вдлъбнатини, оставени сякаш от детските пръсти по твърдата корица.
— „Митове, които всяко дете трябва да знае“ — прочете заглавието, после отгърна първата страница. — Била е на майка ти.
Бийн кимна.
Гамаш разтвори книгата и остави листовете сами да се отворят на най-четеното място.
— Историята на Пегас — изрече. — Да ти покажа ли Пегас в нощното небе?
Бийн ококори очи.
— Той там горе ли е?
— Да. — Гамаш коленичи и посочи. — Виждаш ли четирите ярки звезди?
Приближи глава до меката топла буза на детето и насочи ръката му нагоре, към съзвездието. Отначало Бийн се съпротивляваше леко, но се отпусна и посочи заедно с Гамаш. Сетне кимна.
— Това е тялото му — обясни Арман. — А по-долу са краката.
— Не лети — изрече разочаровано Бийн.
— Не, сега е на паша, почива си — отвърна Гамаш. — Дори и най-великолепното създание има нужда от почивка. Пегас знае как да лети, как да преследва и да се рее в небето. Но знае и как да почива.
Няколко минути и тримата гледаха звездите, след което тръгнаха из тихата градина и заговориха как са прекарали деня. Накрая Бийн реши да се прибере, за да си поиска топъл шоколад преди лягане.
Семейство Гамаш се хванаха за ръце и продължиха още малко разходката си, после се насочиха обратно към старата хижа.
— Разбра ли кой уби Джулия? — попита Рен-Мари, докато се приближаваха.
— Не още — отговори спокойно Арман. — Но стесняваме кръга на заподозрените. Знаем кой е написал бележките и имаме доста улики.
— Жан Ги навярно е много щастлив.
— Идея си нямаш колко.
Представи си големия лист с колонките. И единствената от тях, в която нямаше нито улики, нито факти. Нямаше дори хипотези или догадки.
„Как?“
Минаха покрай белия мраморен блок и инстинктивно погледнаха към него. В този миг една фигура се отдели от ъгъла на хижата. Все едно обелен ствол се изправи, за да се върне обратно в гората. На лунната светлина видяха как фигурата тръгва през моравата, но вместо да се отправи към гората, се насочи към пристана.
Стъпките на Бърт Фини проехтяха по дървения кей и после настана тишина. Арман разказа на Рен-Мари за Фини и баща си.
— И той е казал на другите? — попита тя.
Гамаш кимна. Рен-Мари вдигна поглед към звездите.
— Говори ли пак с Даниел?
— Ще му се обадя утре. Исках да му дам време да се успокои.
— Той? Време?
— Нужно е и на двама ни. Но ще му звънна.
Преди да потеглят обратно към Трите бора, се отбиха в библиотеката, за да пожелаят лека нощ на екипа.
— И не позволявайте на главния инспектор да тръгне утре към селото без бурканче от меда на шеф Вероник — инструктира тя Бовоар.
— Нейният мед ли?
— Тя е и пчелар. Изумителна жена.
Жан Ги беше напълно съгласен.
Докато караха към селцето, Рен-Мари си спомни къде е виждала шеф Вероник. Беше невероятно и неочаквано място. Усмихна се и отвори уста, за да каже на Арман, но в този момент той я попита за празненствата по случай Деня на Канада и тя започна да описва програмата.
След като мъжът й си замина, Рен-Мари се сети, че е забравила да му каже, но реши да му съобщи утре.
* * *
Когато се върна в хижата, Гамаш завари агент Лакост да разговаря с децата си по телефона, а Жан Ги Бовоар с чаша еспресо седеше на дивана, заобиколен от книги. По пчеларство.
Главният инспектор пообиколи рафтовете и не след дълго той самият седеше с еспресо, коняк и собствен куп книги.
— Знаете ли, че във всеки кошер има само по една майка? — попита Бовоар.
Минути по-късно той отново прекъсна зачелия се Гамаш с друго изявление:
— Знаете ли, че осата, стършелът и пчелата майка жилят многократно, а пчелата работник може да ужили само веднъж? Само медоносните пчели имат отровни торбички. Не е ли изумително? При ужилване отровната торбичка се откъсва и остава в жертвата. Това убива пчелата. Тя отдава живота си за майката и кошера. Чудя се дали пчелите знаят, че ще умрат.
— И аз се чудя — отвърна Гамаш, макар че изобщо не се интересуваше от темата, и продължи да чете, както и Бовоар.
— Знаете ли, че медоносните пчели са опрашителите на света?
Все едно имаше шестгодишно дете до себе си.
Бовоар отпусна книгата и погледна към шефа си, който седеше на отсрещния диван и четеше поезия.
— Без пчелите щяхме да гладуваме. Не е ли невероятно?
За момент Жан Ги се замисли дали да не се премести в „Белшас“, за да помогне на Вероник да разшири пчелната си империя. Щяха да спасят света заедно. Да получат ордена на Почетния легион. Песни щяха да се пишат за тях.
Гамаш отпусна книгата си и се загледа през прозореца. Виждаше единствено собственото си отражение и това на Бовоар. Двама призрачни мъже, които четат в лятната нощ.
— Пчелите се събират в кълбовиден рояк и защитават майката, ако кошерът бъде нападнат. Не е ли красиво?
— Да — кимна Арман Гамаш и се върна към книгата си.
От време на време Бовоар дочуваше тихото мърморене на шефа си.
О, аз разкъсах земните юзди!
В небето със сияещи криле
към слънчевия диск чертах бразди
през облаци с искрящи рамене.
Жан Ги вдигна глава и погледна към дивана. Очите на Гамаш бяха затворени, главата — леко отпусната назад, но главният инспектор движеше устни и повтаряше:
Нагоре все, през парещото синьо
аз върхове оседлавах като повей
и стигнах там, де птица не достига.
— Откъде е това? — попита Бовоар.
— От поема, наречена „Полет високо в небето“, написана през Втората световна война от млад канадски авиатор.
— Наистина ли? Явно е обичал летенето. Пчелите също го обичат. Покриват огромни разстояния в търсене на храна, ако се налага, но предпочитат да стоят близо до кошера.
— Умрял е — изрече Гамаш.
— Моля?
— Тук пише, че поетът е загинал. Самолетът му е паднал[5]. Поемата е рецитирана от президента Роналд Рейгън след нещастието с „Чалънджър“[6].
Но вече бе загубил вниманието на Бовоар, който отново се бе върнал към пчелите.
След малко Гамаш остави тънкото томче поезия с кожена подвързия и взе следващата книга. Ръководство за полево наблюдение на северноамерикански птици.
Седяха зачетени през следващия час и само бюлетините на Бовоар за пчелите нарушаваха тишината.
Накрая стана време за сън и след като Жан Ги му пожела лека нощ, Гамаш излезе за последна разходка в тихата градина, загледан в звездите.
Дордето във възбог зефира порех,
недостижим в света на висините,
ръка протегнах.
И докоснах Господ[7].