Луиз Пени
Камъкът на смъртта (25)

Глава двайсет и втора

— Радвам се, че те намерих. — Мариана се препъваше, за да го настигне. — Исках да поговорим. Не казах аз на майка какво си говорил пред онова ченге. Сандра беше.

Питър я изгледа. Винаги е била ревла, дрънкало.

— Проклетата Сандра — добави сестра му. Вече бе само на крачка от него. — Винаги слухти зад гърба на хората. И в какъв гадняр се е превърнал Томас само. Подлец. — Спря и прошепна: — Какво ще правим?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, някой е убил Джулия. Не съм аз и не мисля, че си ти. Остава да е един от тях. А ако са убили Джулия, ще убият и нас.

— Не ставай смешна.

— Хич не съм! — Прозвуча сприхаво. — Писна ми от глупости. Писна ми от семейни сбирки. Всяка е по-зле от предишната, а тази е най-скапаната.

— Да се надяваме.

— Няма да идвам повече — заяви, като рязко скъса цветче от храст. — Няма земна сила, която да ме накара да дойда пак. Всичкия този фалш: „Да, мамо, не, мамо, да ти донеса ли нещо, мамо?“ На кого изобщо му пука какво мисли дъртата кучка? Навярно ни е лишила от наследство много отдавна. Според Томас Фини я е накарал да го стори. Така че защо изобщо си правим труда да идваме?

— Защото ни е майка.

Мариана го изгледа, докато накъсваше цветчето.

— Мислех, че като имаш свое собствено дете, ще си по-състрадателна към майка си — каза Питър.

— Така е. Показа ми колко ужасен е бил животът ни у дома.

— Е, тя беше по-добра от татко.

— Така ли мислиш? — попита Мариана. — Той поне ни изслушваше.

— Да. И съсипваше всичко. Знаеше какво искаме и го пренебрегваше. Помниш ли онази година, когато всички искахме нови ски за Коледа? Той ни подари плетени ръкавици. Можеше да купи цялата планина заедно с пистите, а ни подари ръкавици. Защо?

Мариана кимна. Спомняше си.

— Но татко поне подушваше млякото, преди да ни го даде. Майка никога не го правеше.

Да, душеше млякото, пробваше температурата на водата във ваната, духаше горещата им храна. Всички мислеха, че това е отвратително. Но една странна нова мисъл започваше да се оформя в ума на Мариана, където не се бе появявала нова мисъл от десетилетия.

— Знаеш ли, когато напуснах дома, намерих бележка от него в куфара си — изрече, докато от паметта й изплуваше стар спомен.

Питър я изгледа изумен и уплашен. Уплашен, че ще загуби единственото късче хартия, което бе само негово. Шифъра, загадката. Специалния код от баща му.

Никога не използвай първата кабинка в обществена тоалетна.

— Бийн момче ли е, или момиче? — попита внезапно, за да отклони Мариана от темата.

Сестра му се поколеба, но захапа примамката.

— Че защо да ти казвам? А и ти ще кажеш на майка.

Майка й бе спряла да опява за това преди години. Сега мълчеше, сякаш изобщо не й пукаше дали има внук, или внучка. Но Мариана я познаваше и знаеше, че неведението я убива бавно. Само да ставаше по-бързо.

— Разбира се, че няма да кажа на майка. Хайде, кажи ми.

Но Мариана знаеше достатъчно, за да не разкрие тайната си на Спот.

Питър наблюдаваше как сестра му мисли. Честно казано, изобщо не му пукаше дали Бийн е животно, зеленчук или минерал. Просто искаше Мариана да млъкне, да не открадне единственото, което баща му бе дал само на него.

Но разбра, че е прекалено късно. Знаеше, че баща му навярно е написал същата бележка на всичките си деца, и за пореден път се почувства като глупак. Четиридесет години бе мъкнал това послание със себе си, защото мислеше, че е специален. Тайно избран от баща им, защото обичаше и вярваше на Питър най-много. Никога не използвай първата кабинка в обществена тоалетна. И сега цялата магия си бе отишла. Беше просто глупава бележка. Е, вече можеше да зареже тая глупост.

Обърна се и тръгна да търси Клара.

— Питър — извика след него сестра му.

Погледна към нея с неохота.

— Изцапал си се с конфитюр — каза тя, като потупа изразително задника си.

Той се отдалечи.

Мариана го гледаше и си мислеше за бележката, която баща й бе оставил за нея. Изречение, което запомни завинаги и което щеше да каже на Питър като предложение за мир. Но той бе отказал, както отказваше всяко предложение за помощ.

Не може да получиш мляко в железарски магазин.

Странни думи от баща за дъщеря. Изглеждаше толкова очевидно. А и с всички тези хипермаркети човек вече можеше да намери мляко на един рафт и чук на следващия. Но Мариана вече бе разгадала кода и знаеше какво е искал да каже баща й. И какво тя се бе опитала да каже на Питър току-що.

Не може да получиш мляко в железарски магазин.

Затова спри да искаш нещо, което не може да ти се даде. И се огледай за това, което се предлага. В спомените си видя вилица с храна и човек с тънки устни, който рядко им се усмихваше, да духа гореща хапка.

* * *

Агент Лакост вървеше по брега на езерото Масауипи. Беше горещо и ставаше още по-горещо заради отразяваните от водата слънчеви лъчи. Огледа се. Нямаше никого. Представи си как сваля леката си лятна рокля, изритва сандалите, пуска бележника и писалката на тревата и се гмурва. Представи си допира с освежаващата вода, когато цопне изпотена вътре.

Тази мисъл всъщност направи нещата по-лоши, затова се примири да махне само сандалите и да тръгне през плитчините. Газеше с крака през хладната вода и се наслаждаваше на усещането.

После видя Клара Мороу, седнала на скала, вдадена в езерото. Лакост спря и се загледа в нея. Косата на художничката бе сресана под практичната лятна шапка с увиснала периферия. Шортите и блузата й бяха чисти и спретнати, по лицето й нямаше размазани петна или сладкиши. Беше безупречна. Едва я позна.

Лакост излезе от водата, избърса краката си в тревата и отново нахлузи сандалите. Прокашля се лекичко, с което стресна Клара, и тя вдигна поглед от водата.

— Bonjour — махна с ръка художничката и се усмихна. — Елате при мен. — Потупа плоския камък до себе си.

Изабел тръгна по брега, качи се на скалата и усети топлия камък под дупето си.

— Съжалявам, че се натрапих.

— Няма защо. Тъкмо създавах следващата си картина.

Лакост се огледа за скицник. Нямаше такъв. Нито молив.

— Наистина ли? Защото ми се стори… — Спря се, но не съвсем навреме.

Клара се разсмя.

— Че не правя нищо? Не се притеснявайте, така мислят повечето хора. Жалко, че творчеството и леността си приличат толкова.

— Това ли ще рисувате? — Лакост посочи пейзажа наоколо.

— Едва ли. Мислех да нарисувам мисис Мороу… Фини. Все тая. — Клара се захили. — Може би ще се специализирам в огорчени жени. Първо Рут, а сега и майката на Питър.

Но винаги рисуваше платната си в групи по три. Коя ли щеше да е последната огорчена жена? Надяваше се да не е тя самата, но понякога усещаше как се хлъзга в тази посока. Затова ли беше толкова привлечена от тях? Навярно знаеше, че колкото и цивилизована и отзивчива да изглежда, в нея живее една съсухрена, прибързана в оценките си черногледа старица и чака.

— Е, имате и серията „Вагините воини“ — отбеляза Лакост. — За млади жени. Може би тази ще е нейно продължение.

— Бих могла да я нарека „Хистероктомии“^[1] — заяви Клара. Имаше и серия картини за светиците Вяра, Надежда и Любов. Как да нарече тази? „Гордост, Отчаяние и Алчност“?

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса? — запита агент Лакост.

— Давайте.

— Какво си помислихте, когато чухте, че Джулия Мартин е убита?

— Бях изумена като всички останали. Предположих, че е нещастен случай. И още мисля така до известна степен. Просто не мога да си представя как би могла да падне онази статуя.

— И ние — призна Лакост. — В нощта, когато е умряла, в библиотеката е станал скандал.

— И още как.

— Смятате ли, че може да има нещо общо със смъртта й?

— Не изглеждаше просто случайност — заяви Клара с неохота. — Наблюдавам семейство Мороу от двайсет и пет години. Колкото по-ядосани са, толкова по-спокойни изглеждат. Всъщност не са си говорили истински от десетилетия.

Лакост й повярва.

— Но Джулия е излязла от семейството. Беше различна. Не, не точно различна, а отчуждена. Дълго време не беше с тях. Винаги съм си мислила, че хората от това семейство са покрити с нещо като външен слой пластмаса. Били са потопени в него като деца подобно на Ахил. За защита. За да могат да удържат на голям стрес и падане на главата си. Веднъж в годината трябва да се съберат около мама, за да повтори операцията. Да бъдат излъскани, полирани и закалени отново. Но Джулия е била далеч толкова дълго, че покритието й е изтъняло. Минаха няколко дни, но накрая тя се пропука. Всъщност избухна. И каза неща, които не мислеше.

— Главният инспектор е останал с впечатление, че е вярвала във всяка дума.

Клара се изненада и се замисли.

— Може да е вярвала, но това не означава, че казаното от нея е вярно.

Лакост кимна и погледна в бележките си. Сега следваше деликатната част.

— Обвинила е съпруга ви, че е най-лош от всички. Че е — зачете от записките си — жесток, алчен и празен.

Клара отвори уста, но другата жена я спря с жест.

— Има и още. Казала е, че той ще унищожи всичко по пътя си, за да получи каквото иска. — Изабел Лакост вдигна поглед към нея. — Не прилича на този Питър Мороу, когото познаваме. Какво е искала да каже?

— Просто се опитваше да го засегне, това е всичко.

— Така ли?

— Питър не беше много близък с нея. Не мисля, че му пукаше особено за нейното мнение.

— Възможно ли е това? Ние, хората, често казваме, че не ни пука, но те са семейство. Не мислите ли, че все пак му е пукало донякъде?

— Достатъчно, та да убие, това ли намеквате?

Лакост замълча.

— Мороу са свикнали да се хапят един друг. Обикновено го правят по-изтънчено. Камък в снежната топка, жило в опашката. Не виждаш откъде ти идва. Мислиш, че си в безопасност.

— Джулия се е върнала у дома в труден момент, за да бъде със семейството си — изтъкна Лакост. — Явно си е мислела, че е в безопасност. Но един от тях я е убил.

Клара мълчеше.

— Според вас кой го е сторил?

— Не е Питър — отвърна художничката.

Лакост се вгледа в нея, после кимна и затвори бележника си.

— Джулия Мартин е казала и още нещо — добави, докато се изправяше, — че най-накрая е разбрала тайната на баща им. Какво е имала предвид?

Клара сви рамене.

— Зададох на Питър същия въпрос. Мисли, че в онзи момент тя просто е била бясна и се е опитвала да засегне всички. Хората го правят понякога, както знаете. Като мисис Мороу тази сутрин с ужасните лъжи за главния инспектор.

— Тя говореше за баща му, не за него.

— Но искаше да обиди него.

— Навярно, но главният инспектор не се засяга толкова лесно. Освен това грешите. Всичко, което тя каза за Оноре Гамаш, е истина. Бил е страхливец.

* * *

Гамаш и Бовоар се върнаха в хижа „Белшас“ точно навреме за телефонното обаждане от изправителния център „Нанаймо“ в Британска Колумбия.

— Говорете оттук — каза мадам Дюбоа и посочи мъничък кабинет. Бовоар й благодари и седна на бюрото, което явно рядко се използваше. Собственичката на хижата очевидно предпочиташе да е в центъра на действието.

— Мосю Дейвид Мартин?

— Oui.

— Обаждам се във връзка със смъртта на бившата ви съпруга.

— На съпругата ми. Все още не сме разведени. Само разделени.

Бовоар си помисли, че този мъж навярно си е паснал идеално със семейство Мороу. Нищо чудно, че се бе озовал в затвора.

— Съжалявам за загубата ви.

Каза го механично, но реакцията на мъжа го изненада.

— Благодаря ви. Все още не мога да повярвам, че си е отишла. С какво мога да ви помогна?

Звучеше искрено натъжен. Първият досега.

— Трябва да науча всичко за нея. Как сте се срещнали, кога сте се срещнали, колко добре познавате семейството й. Всичко.

— Не познавах семейство Мороу добре. Виждах ги, когато се връщах в Монреал, но дори и тези визити намаляха с времето. Знам, че Джулия бе много разстроена от станалото.

— Какво е станало?

— Ами, баща й я е изритал от тях.

— Ние чухме, че тя се е махнала.

Последва колебливо мълчание.

— Да, предполагам, че е вярно, но понякога хората превръщат живота ти в такъв ад, че просто нямаш избор.

— Чарлс Мороу е направил живота на дъщеря си ад? Как?

— Повярвал на някаква злобна клюка. Всъщност дори не съм сигурен, че е повярвал. — Дейвид Мартин изведнъж прозвуча отпаднал. — Някой написал гадни работи за Джулия, баща й ги видял и страшно се ядосал.

— Вярно ли е било написаното?

Знаеше историята, но искаше да чуе версията на мъжа.

— Пишело, че Джулия е добра с устата. — Отвращението личеше ясно в гласа му. — Ако познавахте съпругата ми, щяхте да знаете, че това е нелепо. Тя беше изискана и мила. Дама. Думата е старомодна, но я описва точно. Винаги се стараеше другите да се чувстват добре. И обожаваше баща си. Затова реакцията му беше толкова болезнена за нея.

— А майка й? Какви бяха отношенията им?

— Колкото по-далеч се местеше Джулия и колкото по-дълго я нямаше, толкова по-добре се разбираха. Пространство и време. Това е теорията на относителността за семейство Мороу — изсмя се Дейвид Мартин.

Но не звучеше развеселен.

— Нямате деца, нали?

— Не. Опитахме, но Джулия не гореше от желание. Правеше го заради мен, но щом разбрах, че всъщност не иска деца, спрях да настоявам. Беше много наранена, инспекторе. Мислех, че ще мога да оправя нещата, а вижте докъде ме докара това.

— Да не намеквате, че сте откраднали всички тези пари и сте съсипали толкова много хора заради жена си?

— Не, това беше от алчност — призна мъжът.

— Щом сте толкова алчен, защо жена ви не е застрахована?

Последва ново колебание.

— Защото не можех да си представя, че тя ще умре. Не и преди мен. По-стар съм от нея, трябваше да си ида пръв. Исках да си отида пръв. Никога не бих взел пари от смъртта й.

— Знаете ли какво пише в завещанието на жена ви?

— Може да е направила ново — Мартин прочисти гърло и гласът му долетя по-силен, — но в последното всичко беше за мен, с изключение на няколко дарения за благотворителни цели.

— Като?

— Детска болница, приют за животни, местната библиотека. Не много големи суми.

— И нищо за семейството?

— Нищо. Не мога да си представя, че са очаквали нещо, но човек никога не знае.

— Колко пари имаше?

— Е, можеше да има и повече. Когато почина, баща й остави голямата част от парите си на съпругата си. Децата получиха точно толкова, колкото да ги съсипе.

Сега презрението му пролича съвсем ясно.

— Какво имате предвид?

— Чарлс Мороу живееше в ужас, че децата му ще разпилеят семейното богатство.

— Внимавай за третото поколение, да, чух го — каза Бовоар.

— Неговият баща му го казал и той повярвал в това. Всяко от децата наследи по около милион, с изключение на Питър — продължи Мартин. — Той отказал наследството.

— Какво?

— Знам, глупаво е. Върнал дела си и той бил поделен между брат му, двете сестри и майка му.

Бовоар бе толкова изненадан, че блестящият му ум спря работа за миг. Как може някой да върне милион долара? Не му се мислеше какво би направил самият той за тези пари и не можеше да си представи какво би го отказало от тях.

— Защо? — успя да изрече само.

За щастие, това бе достатъчно.

От другия край на страната долетя приглушен смях.

— Никога не съм питал, но мога да предположа. За отмъщение. Навярно е искал да докаже на баща си, че е грешал. Че единствено той не се е интересувал от богатството му.

— Но баща му е бил мъртъв — заяви Бовоар, все така слисан от постъпката на художника.

— Семействата са сложна работа — отвърна Дейвид Мартин.

— Моето семейство е сложно, мосю. Това е направо шантаво.

Бовоар не обичаше шантавите неща.

— Как се запознахте с жена си? — попита.

— На танци. Беше най-красивата жена в залата и продължаваше да е най-красивата, където и да отидем. Влюбих се и се върнах в Монреал, за да помоля Чарлс Мороу за ръката й. Каза ми, че тя е на мое разположение. Не беше много изискано. След това не сме се срещали много. Всъщност опитах да ги сдобря, но след като се срещнах със семейството, загубих всякакъв ентусиазъм.

— Кой според вас уби жена ви? — Защо да не попита?

— Уви, не съм наясно, но пък ми се струва, че знам кой написа онези ужасни неща в мъжката тоалетна на „Риц“.

Бовоар смяташе, че най-вероятно е бил Томас Мороу, затова хич не му беше интересно какво ще чуе.

— Брат й Питър.

Инспекторът внезапно се заинтересува.

* * *

Питър влезе в стаята на брат си, без да почука. По-добре бе да покаже твърдост, самоувереност.

— Закъсня. Боже, виж се на какво приличаш! Тази твоя жена не се ли грижи за теб? Май е твърде заета с картините си. Как е със съпруга, която има много по-голям успех от теб?

Престрелката започна. Куршумите засвистяха. Питър се вцепени. Когато дойде на себе си, реши, че това е шансът му да защити Клара, да каже на това самодоволно, мазно, усмихнато божие наказание как тя спаси живота му, като му даде любов. Колко блестяща и добра бе. Да му каже…

— Така си и мислех — изрече Томас и му махна с ръка да влиза.

Останал без думи, Питър се подчини и докато влизаше, се огледа. Стаята бе много по-великолепна от неговата, леглото имаше балдахин, диванът гледаше към балкона и езерото. Огромният гардероб се губеше в сравнение с останалото. Но погледът на Питър бе привлечен от една съвсем дребна вещ. На нощното шкафче.

Копчета за ръкавели. Оставени там нарочно, за да бъдат видени, сигурен беше.

— Трябва да направим нещо, Спот.

— Какво имаш предвид? — Питър с притеснение забеляза трохи по ризата си и бързо ги изтръска.

— Някой уби Джулия и оня идиот, инспекторът, мисли, че убиецът е един от нас.

Сега бе моментът да защити Гамаш, да каже на Томас колко забележителен мъж е, колко проницателен, смел и добър е.

— Майка смята, че той се опитва да изплати дълга на баща си — продължи Томас. — Сигурно е трудно да имаш предател и страхливец за родител. Независимо какво можем да кажем за татко, той поне не беше страхливец. Вярно, беше тиранин, но не и страхливец.

— Тираните са страхливци — издума Питър.

— Е, това прави бащата на твоя приятел и тиранин, и страхливец. Не е хубаво да говориш такива неща, Питър. Чудно е, че изобщо имаш приятели. Но не те повиках тук да си бъбрим за теб. Събрахме се заради Джулия, затова, моля те, концентрирай се. Съвсем ясно е кой я е убил.

— Фини — заяви Питър, възвърнал гласа си отново.

— Браво на теб. — Томас му обърна гръб и се загледа през прозореца. — Всъщност той ни направи услуга.

— Моля?

— О, хайде, не ми разправяй, че не си направил сметката. Четири минус едно.

Тонът му бе подвеждащ, настояваше Питър да отговори на реторичен въпрос.

— Какво искаш да кажеш?

— Не може да си толкова тъп, нали?

— Възможно е майка да остави всичките си пари на Фини — каза Питър. — Смъртта на Джулия не гарантира, че ще получим по-голямо наследство. Освен това изобщо не ми пука. Помниш кой отказа своя дял от наследството на татко, нали? Парите са без значение за мен.

Знаеше, че Томас не може да го оспори. Това бе неоспорим факт, купен за един милион долара, който го правеше различен, отделяше го от останалите. Те знаеха, че е отказал наследството, но като истински Мороу Питър не бе казал нищо по въпроса. И то защото пазеше думите точно за такъв момент.

— О, хайде — заяви Томас. Звучеше непоклатим и уверен. — Ако наистина не ти пукаше, щеше да вземеш наследството.

— Грешиш — отвърна Питър, но твърдата почва под краката му се размърда.

Територията, която бе купил с цената на наследството си, за да осигури спокойствие на себе си и Клара, се оказа безполезна. Усети, че потъва.

— На Спот не му дреме, че смъртта на Джулия ни прави по-богати, така ли? — влезе Мариана, без да почука. — Само трима на клона — пропя.

— Закъсня, Магила — обърна се към нея Томас.

— Такъв кеф е да знаеш, че един ден ще си богат, нали? — измърмори Мариана.

Питър усети застоялата миризма на парфюма, пудрата и потта й. Миришеше на разложение.

— Не ми пука за тези неща и никога не ми е пукало.

— Хайде де, това може и да мине пред Гамаш. И дори пред Клара — заяви Томас. — Но ние те познаваме, Спот. Нашето семейство обича хубавите неща — огледа стаята — и се обзалагам, че твоята стая е спартанска в сравнение с тази.

Така си беше.

— Въпреки всичко ти си най-алчният от нас — довърши мисълта на брат си Мариана.

— Не е вярно — повиши глас Питър.

— Нима. — Томас размаха пръст към брат си, а после го сложи пред устните си.

— Разбира се, че е вярно — настоя Мариана. — Защо, мислиш, ти казваме Спот?

Питър я погледна учудено. Вдигна ръце, за да покаже петънцата от боя по кожата си.

— Заради рисуването.

Но по лицата им виждаше, че греши. Че е грешал цял живот. Или не. Може би е знаел истината през цялото време и просто я е отричал.

— Наричаме те Спот заради начина, по който някога се мъкнеше подир татко — изрече Томас спокойно и любезно този унищожителен факт. — Като кутре^[2].

— А какво искат кутретата? — обади се Мариана.

— Обич — заяви Томас — и галене. Искат да ги гушкат и да им казват колко са прекрасни. Но на теб това не ти беше достатъчно. Искаше всичко. Всеки грам обич, с която татко разполагаше. Ти ненавиждаше моментите, когато той обръщаше внимание на Джулия. Беше алчен тогава, алчен си и сега. Любов, внимание, похвали. И след като татко умря, ти се обърна към майка. „Обичай ме, обичай ме, обичай ме, моляяяя.“

— И плюеш на нас, защото искаме от майка само парите й. Ние поне искаме нещо, което тя може да даде — каза Мариана.

— Грешите! — избухна Питър. Яростта му избликна с такава сила, та помисли, че стаята ще се разтърси, ще се раздруса и ще се разбие на парченца. — Никога не съм искал нищо от тях. Нищо.

Изкрещя толкова силно, че последната дума едва се чу. Стори му се, че е скъсал гласните си струни. Огледа стаята за нещо, което да хвърли. Мариана се бе втренчила уплашено в него. Това му хареса. Но Томас? Той се усмихваше.

Питър тръгна към него. Най-сетне знаеше как да изтрие тази усмивка от лицето му.

— Искаш да ме убиеш, нали? — изрече другият мъж, който също пристъпи към него. — Знаех си. Винаги съм знаел, че ти си нестабилният. Всички си мислеха, че е Джулия или Мариана…

— Ей…

— Но винаги са тихите води. Нали това ще разправят съседите ти от онова скучно малко селце пред репортерите утре? „Винаги е бил толкова приятен, толкова нормален. Никога не е изрекъл остра дума, никога не се е оплаквал.“ През балкона ли ще ме хвърлиш, Питър? И после ще останете само двама за наследството. Това достатъчно ли ще ти е? Или Мариана също трябва да се тревожи? Всичката обич и всичките пари. Цялата златна мина.

Питър си представи как накланя глава назад, отваря уста и от нея изскачат пламъци, все едно повръща. Как яростта плъзва от пръстите на краката му, изстрелва се през цялото му тяло и изригва, за да унищожи всичко наоколо. Той е Хирошима и Нагасаки, той е атолът Бикини^[3] и Чернобил. Ще анихилира всичко.

Вместо това стисна устни и усети, че горчивината и жлъчката прогарят гърлото и гърдите му. С огромно усилие потисна яростта си и я натика дълбоко в себе си, задуши я там заедно с гнева и ревността, и страха, и омразата, омразата, омразата.

Но кутията на Пандора нямаше да се затвори. Никога повече. Демоните вече бяха на свобода и се виеха около хижата „Белшас“, хранеха се и растяха. И убиваха.

Питър се обърна към Мариана с изкривено, измъчено лице.

— Аз може да съм кутре, но ти си нещо много по-лошо, Магила.

Изплю последната дума в ужасеното й лице. Харесваше му да я гледа изплашена. После се обърна към Томас.

— Магила и Спот — изрече към самодоволното му лице. — А знаеш ли ние как те наричахме?

Томас чакаше.

— Никак. За нас ти беше нищо тогава. И все още си нищо. Нищо.

Питър излезе. Спокоен, както не се бе чувствал от дни. Но знаеше, че е така, защото се бе свил на задната седалка и нещо друго бе поело кормилото. Нещо гранясало, вонящо и ужасно. Крил го бе през целия си живот. И най-накрая то бе поело управлението.