Луиз Пени
Камъкът на смъртта (24)

Глава двайсет и първа

Клара напусна масата. Чу достатъчно. Опитала се бе да изпита съчувствие към майката на Питър, да бъде състрадателна и търпелива. „Ама наистина, да върви по дяволите! Всички да вървят по дяволите“ — помисли си, докато ядно крачеше по моравата.

Беше се разтреперила, а сърцето й препускаше както всеки път, когато е бясна. Ума й, разбира се, никакъв го нямаше. Нито куража. Изпарили се бяха като страхливци и я бяха оставили да дрънка глупости беззащитна. Та за пореден път да докаже на всички Мороу, че е невъзпитана идиотка. Защото да напуснеш масата по-рано, е невъзпитано, но да обиждаш други хора, явно не е.

Изглежда, семейство Мороу вярваха, че могат да говорят каквото си искат за хората в тяхно присъствие, без това да се смята за неучтиво.

„Не е ли това най-грозното бебе, което някога сте виждали?“

„Не трябва да носиш бяло, щом си дебела.“

„Щеше да е по-приятна, ако не се мръщеше през цялото време.“

Последното бе казано за Клара в деня на сватбата й, докато вървеше по пътеката усмихната и радостна, хванала под ръка баща си.

Един Мороу винаги избира подходящата вилица и неподходящата дума. А когато се противопоставиш на членовете на семейството, те изглеждат засегнати, обидени, озадачени.

Колко пъти се бе налагало Клара да им се извинява за това, че са я обидили?

А онова, което мисис Мороу бе казала преди малко за бащата на Гамаш, беше възможно най-обидното, което Клара бе чувала някога.

* * *

— Всичко е наред, Жан Ги — заяви Гамаш няколко минути по-късно, докато караха по изровения черен път към местното гробище, за да се срещнат с човека, който бе направил статуята на Чарлс Мороу. — Свикнал съм. Бърт Фини ми каза, че се е запознал с баща ми в края на войната. Навярно е споменал нещо на жена си.

— Не е трябвало.

— Баща ми не е тайна, знаеш го.

Главният инспектор се обърна към Бовоар, който се бе вторачил в пътя и не се осмеляваше да погледне шефа си.

— Съжалявам. Просто знам какво си мислят хората.

— Беше много отдавна и аз знам истината.

И все пак, докато се взираше упорито напред и слушаше мъжа до себе си, Бовоар чуваше и превзетия глас на мадам Фини. Особено думата, която се наби в ума му така, както и в умовете на всички останали. Която сякаш завинаги бе свързана с името Оноре Гамаш.

Страхливец.

* * *

— Клара, добре ли си?

Питър приближаваше бързо през моравата.

— Надявам се, че си поставил майка си на място — изрече Клара, взряна в него.

Косата му стърчеше във всички посоки, сякаш многократно бе прокарвал ръка през нея. Ризата му бе изскочила от колана, а по панталоните имаше трохи от кроасан. Мълчеше.

— За бога, Питър, кога ще се изправиш срещу нея?

— Защо? Не говореше за теб.

— Не, очерняше твой приятел. Гамаш чу всяка нейна дума. Каквото беше намерението й.

— Ти не каза нищо.

— Прав си. — Клара си спомни покривката на масата, която се захвана за колана й и понесе порцелановите чаши, когато тя рязко скочи на крака.

Всички насочиха поглед към нея. Сякаш й казваха: „Направи го. Изложи се отново.“

И, разбира се, наистина се беше изложила. Винаги се излагаше. Повтаряше си мантри като „Още един ден, само още един ден“ и „Не ми пука, не ми пука“. Медитираше и се заобикаляше с бяла защитна светлина. Но накрая всичко се проваляше при атаката на семейство Мороу и Клара се оказваше разтреперана като трепетлика пред тях. Вбесена, ужасена и онемяла.

И тази сутрин бе станало същото.

— Никога ли не сте чували историята? — попитала бе мисис Мороу.

— Каква история? — прояви жив интерес Томас.

Дори Питър изглеждаше нетърпелив да я чуе, за да не е самият той на прицел.

— Разкажи — подкани майка си и хвърли Гамаш на вълците, за да отърве собствената си кожа.

— Айрин — предупреди я Бърт Фини. — Станало е преди много години. Стара история е.

— Важно е, Бърт. Децата трябва да знаят. — Обърна се отново към тях. Събуди дори любопитството на Клара, колкото и гузна да бе художничката от този факт.

Айрин Фини огледа масата. Прекарала бе голяма част от нощта в молби, молитви и пазарлъци за сън. За забрава. За няколко часа далеч от загубата.

И на сутринта, когато се събуди, положила меката си раздразнена розова буза на възглавницата, отново загуби дъщеря си. Джулия. Вече я нямаше, но поне бе отнесла разочарованието със себе си. Нямаше да има повече забравени рождени дни, нито празни неделни следобеди в очакване на телефонно позвъняване, което никога не идва. Поне Джулия никога вече нямаше да я нарани. Джулия беше спасена. И сега Айрин можеше да я обича. Ето какво бе изплюла празнотата. Мъртва дъщеря. Но обичана. Най-накрая. Някой, когото бе безопасно да обича. Мъртва, вярно. Но човек не може да има всичко.

И после Бърт се бе завърнал от сутрешната си разходка с този чудесен подарък. Нещо друго, за което да мисли.

Оноре Гамаш. Празнотата някак си бе изплюла и него. И сина му.

— Беше точно преди войната. Всички знаехме, че Хитлер трябва да бъде спрян. Смятахме, че Канада ще се включи във военните действия заедно с Великобритания. Но тогава този Гамаш започна да изнася речи против войната. Разправяше, че Канада не трябва да се забърква. Че насилието не води до нищо хубаво. Беше много убедителен. Образован.

Прозвуча изненадано, сякаш кит бе завършил университета „Лавал“.

— Опасен. — Обърна се към съпруга си: — Греша ли?

— Той вярваше в думите си — заяви Бърт Фини.

— Това го правеше още по-опасен. Привлече много хора. Скоро по улиците имаше протести срещу влизането ни във войната.

— И какво стана? — попита Сандра и погледна нагоре.

Таванът бе чист. Почистен до блясък от персонала на хижата без коментари. Не бе останала и една бисквитка. На Сандра й стана криво за Бийн и целия му труд. Но на детето май не му пукаше. Всъщност вниманието му бе приковано от историята.

— Канада забави влизането си във войната.

— Само със седмица — вметна Фини.

— Достатъчно дълго. Беше унизително. Великобритания бе там, Германия разрушаваше Европа. Не беше редно.

— Не беше — съгласи се Фини тъжно.

— Беше по вина на онзи Гамаш. И дори когато обявихме война, той убеди мнозина квебекчани да откажат да служат. По съвест. — Вложи в думата цялото си презрение. — Нямаше никаква съвест, само страхливост.

Извиси глас и превърна изречението в оръжие, а последната дума — в щик. В другия край на стаята бе мишената, врагът.

— Той отиде в Европа — обади се Фини.

— С Червения кръст. Не на фронтовата линия. Никога не рискува собствения си живот.

— Имаше много герои в медицинските корпуси — поясни съпругът й. — Смели мъже.

— Но не и Оноре Гамаш — изсъска Айрин Фини.

Клара чакаше Фини да й се противопостави. Погледна към Питър: малко конфитюр на бузата, зле избръснат, свел поглед. С блесналите си очи Томас, Сандра и Мариана напомняха на хиени, нахвърлящи се върху плячка. А Бийн? Детето седеше на столче, стъпило здраво на земята, и стискаше книгата с митове.

Клара стана и повлече покривката със себе си. Питър я погледна притеснен. Да предизвикаш сцена, е много по-лошо, отколкото да причиниш болка на някого. Ръцете й трепереха, когато сграбчи покривката и я дръпна, за да се освободи. Очите й се напълниха със сълзи, с гняв. Но видя удовлетворението в очите на мисис Мороу.

Препъваше се между масите и мина покрай самия Гамаш, за да излезе през проскърцващата врата. Навън, сред природата, я последваха думите: „Оноре Гамаш беше страхливец.“

* * *

— Мосю Пелтие?

— Oui — долетя вик от гредите под покрива.

— Името ми е Арман Гамаш. От Surete du Quebec съм. Отдел „Убийства“.

Бовоар съжали, че не вижда лицето на скулптора. Това бе любимата му част от всяко разследване, като се изключат арестите. Обичаше да вижда лицата на хората, когато разберат, че пред тях стоят инспектори от отдел „Убийства“. От прословутата Surete.

Но сега това удоволствие му бе отказано. Пелтие бе невидим, глас от висините.

— Явно сте тук заради статуята — дойде отново безплътният глас.

Още едно разочарование. Бовоар обичаше да предава ужасяващите подробности и да вижда как хората пребледняват.

— Да. Бихте ли слезли долу?

— Много съм зает. Нова поръчка.

— Там, горе? — попита Гамаш, като се взираше нагоре към гредите.

— Разбира се, че не тук. Оправям въжетата, с които ще вържа камъка, за да не падне.

Гамаш и Бовоар се спогледаха. Значи статуите наистина падат. Може ли да е толкова просто?

Жан Ги се стресна, като видя кльощав мъж да се спуска като паяк по далечната стена на хамбара. Чак след като скулпторът се приземи леко, Бовоар осъзна, че там има въжена стълба. Обърна се към Гамаш, който също гледаше натам, зяпнал при мисълта, че някой може да се катери и спуска по нея.

Ив Пелтие беше почти скелет. Носеше широки бели шорти и мръсна фланелка, които едва прикриваха кокалестото му тяло. Ребрата му се брояха, но ръцете му бяха огромни. Приличаше на Попай моряка.

— Ив Пелтие — изрече мъжът със силен местен акцент и протегна ръка. Беше като здрависване с чук. Тънък, твърд и блестящ от пот, този човек сякаш бе направен от метал. В дъсчения хамбар бе задушно и горещо, въздухът не помръдваше. Наоколо се носеше гъст прах, осветен от слънчевите лъчи, които нахлуваха през процепите в стените.

Миришеше на стара слама, бетон и пот.

Бовоар се поизправи и се опита да изглежда по-мъжествен в елегантната си ленена риза и меки кожени обувки.

„Имам пистолет — каза си. — Имам пистолет, а той няма.“

Знаеше, че опасностите идват под различна форма. Погледна към главния инспектор, който изглеждаше напълно спокоен.

— Какво стана? — попита скулпторът, като посочи лицето на Жан Ги.

Ако Гамаш не бе там, Бовоар щеше да опише горяща сграда, пълна със сирачета, или беглец с кола, когото е спрял, миг преди да прегази бременна жена, или убиец, когото е обезоръжил с голи ръце.

Реши да замълчи и да остави човека сам да си представи героичния акт.

— Чини ми се, че те е блъснала врата, синко — заяви майсторът, след което се обърна и ги поведе навън, в двора. Той не беше гробище, както им бяха обяснили, но се намираше точно до голям гробищен парк.

— Клиенти — засмя се Пелтие и посочи към паметниците от другата страна на дървената ограда. Сви цигара, облиза я и я пъхна в пожълтялата си уста. — Не мога да си изкарвам хляба иначе. Ще ми се да можех, но човек на изкуството къща не храни.

Пое дълбоко цигарения дим, закашля се и се изплю.

„Трудно ще се намери някой, който прилича по-малко на човек на изкуството“ — помисли си Бовоар.

— Хората ми плащат за това. — Пелтие махна към паметниците и надгробните плочи.

Тук-там в двора се бяха приземили крилати ангели. Стари, с износени крила.

Гамаш спря и се загледа в парка.

Спокойна, мирна гледка. Макар че изглеждаше жива. От време на време мъж или жена се мяркаха иззад дърво. Само че не се движеха. Стояха на място, но някак жизнени. Бяха статуи.

Главният инспектор се обърна и погледна домакина. Дребният мъж махаше късче тютюн от езика си.

— Вие ли сте ги изработили?

— С изключение на ангелите. Не правя ангели. Опитах, но не ми се получават. Крилата им стават твърде големи. Хората все се оплакваха, че ги удрят по главите.

Това се стори смешно на Бовоар и той се засмя. Скулпторът също се захили, а Гамаш се усмихна.

Статуите бяха с различна големина и настроение. Някои излъчваха спокойствие и радост, други сякаш играеха, трети изглеждаха огорчени, дори враждебни. Не видимо, само намек, застинало внушение.

— От какво са? — попита Бовоар. Повечето бяха черни, гладки и блестящи.

— Мрамор. Наблизо има кариера.

— Но статуята на Чарлс Мороу не е от мрамор — заяви Гамаш.

— Не, той е изработен от друго. Щях да използвам мрамор, но след като изслушах какво ми разправиха за него, промених решението си.

— С кого сте говорили?

— С госпожата и децата му, но най-много си приказвах с оня, грозника. Само той дойде тук, на място. Ако му изработя скулптура, ще има доста оплаквания. — Ухили се. — Но знаете ли, може и да я направя за себе си.

— Бърт Фини ли? — попита главният инспектор, за да е сигурен.

Пелтие кимна и хвърли фаса на тревата. Бовоар го стъпка с крак.

— Подозирах, че ще дойдете, затова погледнах бележките си. Искате ли да ги видите?

— S’il vous plait — каза Бовоар, който обичаше записките.

Тръгнаха бавно и влязоха обратно в хамбара, който изглеждаше мрачен в сравнение с приятното гробище. Докато Жан Ги четеше, Гамаш и скулпторът седнаха на ниско дървено корито.

— Как подхождате, когато правите скулптура?

— Ами, трудно е, като не познаваш човека. Много от онези хора ги знаех. — Махна небрежно към гробището. — В малко градче хората се познават. Но тоя Мороу никога не съм го срещал. Затова, както казах, говорих със семейството му, гледах снимки. Онзи, грозният, донесе много неща. Интересни. После просто оставих всичко да отлежи, нали разбирате, докато уловя човека. Един ден се събудих и беше готов в главата ми. После започнах.

— Какво уловихте за Чарлс Мороу?

Пелтие замислено подръпваше мазолестите си пръсти.

— Видяхте ония статуи навънка, ония в гробището, нали?

Гамаш кимна.

— Не са с еднакъв размер. Някои хора купуват големи, други — малки. Понякога зависи от бюджета, но най-вече — от вината им.

Усмихна се. Чарлс Мороу беше огромен.

— Останах с впечатление, че човекът не им липсва. Че статуята е повече за тях, отколкото за него. Един вид заместител на скръбта.

Това беше. Толкова просто. Думите се понесоха във въздуха и се смесиха с праха, осветен от слънчевите лъчи.

Какво по-лошо от това? Да умреш и да не липсваш на никого.

Дали беше вярно и за Чарлс Мороу, зачуди се Гамаш.

— Членовете на семейството използваха думи като „изтъкнат“ и „уважаван“, изпратиха ми дори списък с управителните бордове, в които е участвал. Почти очаквах да ми изпратят и банковия му баланс. Но нямаше обич. Стана ми жал за човека. Знаете ли, опитах се да ги попитам какъв е бил? Като баща и съпруг.

— И какво ви отговориха?

— Изглеждаха обидени от въпроса, сякаш това не ми е работа. Както казах, много е трудно да изваеш човек, без да го познаваш. За малко да откажа поръчката, макар че парите бяха толкова добри, че направо щях да се самоубия. Но тогава се появи оня, грозният. Почти не говореше френски, а аз не съм добре с английския. Ама каквото — такова. Разбрахме се. Беше преди почти две години. Размислих и реших да го направя.

— Но кого всъщност изваяхте, мосю? Чарлс Мороу или Бърт Фини?

— Или може би себе си — засмя се Ив Пелтие.

— Предполагам, че във всичките ви работи има по нещо от вас — усмихна се Гамаш.

— Вярно, но в тоя има повече. Беше трудна работа, притеснителна. Чарлс Мороу беше непознат за семейството си. Знаеха външността му, но не и какво има отвътре. Грозникът го познаваше отвътре. Поне така мисля. Разказа ми за човек, който обичал музиката и искал да стане хокеист. Играел в училищния отбор, но се съгласил да поеме семейния бизнес. Изкушен от парите и ранга. Думи на грозника, не мои. Ама какво его само. Какъв тиранин. Мои думи, не негови. — Усмихна се. — За късмет, моята професия държи егото ми на земята.

— Като полицай ви разбирам отлично — заяви Гамаш.

— Някога правили ли са ви скулптура?

— Никога — засмя се главният инспектор.

— Ако един ден решите, че искате, елате при мен.

— Не съм сигурен, че в онази кариера ще има достатъчно мрамор — пошегува се Гамаш. — Но от какво е изваян Чарлс Мороу всъщност?

— Ето това вече е интересен въпрос. Имах нужда от нещо специално, а парите не бяха проблем, така че се разтърсих и миналата година най-сетне намерих нещо, за което бях чувал, но никога не бях виждал с очите си.

В другия край на хамбара инспектор Бовоар остави бележките и се заслуша.

— Дърво — поясни мършавият скулптор.

Гамаш не бе очаквал да чуе нещо подобно.

— Дърво ли?

Пелтие кимна. Главният инспектор си припомни как бе протегнал ръка, за да поглади статуята на Чарлс Мороу. Опитал се бе да избегне калта, тревата и кръвта. Отново почувства твърдата сива повърхност. Беше леко вълниста и напомняше за увиснала кожа. Но бе твърда като камък.

— Дърво — повтори и погледна към скулптора. — Фосилизирано дърво.

— Чак от Британска Колумбия. Вкаменено.

* * *

Агент Лакост затвори телефона след разговора със съдебния лекар, записа най-важната информация, а после отвори кутията с веществени доказателства. Не бяха много. Извади купчинката писма, вързани с панделка, и двете смачкани бележки, изписани върху хартия с логото на хижа „Белшас“. Докато ги приглаждаше, реши да започне с тях.

Първо намери мадам Дюбоа, която седеше зад огромното си бюро и звънеше на разни хора, за да анулира резервациите им. След минута-две затвори телефона.

— Опитвам се да им спестя истината — обясни.

— Какво им казвате? — попита Лакост.

— Че е имало пожар.

Кимна разбиращо, като видя изненадата на младата жена.

— Можеше да е нещо по-добро, ако имах време да помисля. Но, за щастие, е бил малък пожар, макар и доста неприятен.

— Какъв късмет. — Лакост погледна към ценоразписа на стаите върху бюрото и вдигна вежди. — Бих искала да дойдем с мъжа ми някой ден. Може би за златната ни сватба.

— Ще ви очаквам.

Изабел Лакост не се и съмняваше в това. Подаде двете смачкани бележки на старицата.

— Намерихме ги в камината в стаята на Джулия Мартин — обясни. — Кой може да ги е написал според вас?

Радвам се, че поговорихме. Благодаря. Разговорът ми помогна много.

Много си мила. Знам, че няма да кажеш на никого какво ти разказах. Може да ме вкара в големи неприятности!

— Навярно някой от семейството й.

— Може би — каза Лакост. Почти цяла сутрин бе мислила за онова, на което бе обърнал внимание шефът й. Удивителният знак. После се сети. — Думите наистина може да са написани от почти всеки — призна. — Но не и това.

Посочи удивителния знак.

Възрастната жена погледна към листчето, а после отново към нея. Учтиво, но не убедено.

— Можете ли да си представите някой от семейство Мороу да сложи удивителен знак?

Въпросът изненада мадам Дюбоа, тя се замисли, след което поклати глава. Оставаше само една възможност.

— Някой от персонала — изрече с нежелание собственичката на хижата.

— Възможно е. Но кой?

— Ще повикам камериерката на стаята й.

Мадам Дюбоа се обади по едно уоки-токи и получи в отговор уверение, че млада жена на име Бет е на път към нея.

— Млади са, нали разбирате, и повечето не са работили на такива места. Трябва им малко време да разберат кое е уместно и кое не е, особено ако самите гости не са напълно ясни. Казваме им да не фамилиарничат много с тях, дори гостите да ги предразполагат. Най-вече в такива случаи.

След доста време се появи русокосо момиче, енергично и уверено, макар в момента да бе леко притеснено.

— Desolee — изрече с лек акцент, — но мадам Мороу от Езерната стая ме спря, за да говори с мен. Мисля, че може да поиска да говори и с вас.

— Ново оплакване? — Мадам Дюбоа изглеждаше отегчена.

Бет кимна.

— Стаята на зълва й била почистена преди нейната и искаше да знае защо. Казах й, че зависи от кой край на коридора започваме. Оплака се и от горещината.

— Казала си й, че за това отговаря мосю Патнод, надявам се?

— Ще й го съобщя следващия път — усмихна се момичето.

— Bon. Бет, това е агент Лакост. Разследва смъртта на Джулия Мартин и има няколко въпроса към теб.

— Не съм направила нищо — притесни се камериерката.

„Вината не е моя — помисли си Изабел. — Викът на младите. И незрелите.“ И все пак изпита съчувствие към момичето. Едва ли бе на повече от двайсет, а я разпитват като заподозрян за убийство. Един ден щеше да е страхотна история за разправяне, но не и днес.

— Не мисля, че сте направили нещо нередно — заяви Лакост на добър английски. Момичето се отпусна малко, успокоено и от думите, и от езика. — Но бих искала да хвърлите око на тези бележки.

Бет ги погледна озадачено.

— Не разбирам какво искате от мен.

— Ти ли ги написа?

— Не. Защо да ги пиша? — Изглеждаше удивена.

— Погледна ли в камината в стаята на Джулия Мартин?

— Не отблизо. Някои гости палят огън дори през лятото. Романтично е. Затова свикнах да поглеждам, колкото да се уверя, че не е нужно да стъквам нов. Нейната не беше палена. Никоя от камините не беше.

— Би ли забелязала, ако там има нещо?

— Зависи. Ще забележа, ако е фолксваген или диван.

Лакост се усмихна на неочакваната шега. Момичето изведнъж й напомни за самата нея на двайсет. Когато се опитваше да намери своя път в живота. И се люшкаше между наглостта и сервилността.

— А тези смачкани хартийки? — Посочи към бележките на бюрото.

Бет се вгледа в тях и се замисли.

— Може и да ги забележа.

— И какво би направила в такъв случай?

— Бих ги взела.

Лакост й повярва. В хижата едва ли държаха мързеливи служители. Въпросът бе дали момичето би забелязало хартийките, или те са стояли в камината от дни, дори от седмици, оставени от отдавна заминал си гост.

Но не мислеше, че е така.

Защо Джулия бе изхвърлила повечето боклук в кошчето, а точно тези хартийки — в камината? Приличаше на немарливост, а Лакост подозираше, че Мороу се имат за хора над тези неща. Навярно можеха да извършат убийство, но не и да проявят немарливост. А Джулия бе благовъзпитана до крайност.

Ако не ги е сложила тя там, тогава е бил някой друг. Но кой?

И защо?

* * *

Гамаш, Бовоар и скулпторът Пелтие седяха на сянка под огромно дърво, благодарни за лекото разхлаждане в смазващата жега. Жан Ги плесна врата си и на дланта му остана размазана кръв и мъничко черно краче. Знаеше, че е покрит с мъртви насекоми. „Човек би си казал, че другите буболечки ще си вземат поука — мислеше си. — Но навярно има причина мухите да не управляват света. Тормозят го, да, но нищо повече.“

Плесна ръката си.

До надгробен камък имаше розов храст, който се нуждаеше от поливане. Листата му бяха увиснали и пожълтели. Пелтие проследи погледа на Гамаш.

— Мислех си, че ще стане в някакъв момент. Предупредих семейството, когато го засадиха.

— Тук не виреят ли рози? — попита Гамаш.

— Вече не. Сега нищо няма да вирее. Минаха двайсет и пет години.

Бовоар се зачуди дали десетилетията смъркане на циментов прах не са повредили мозъка на тоя човек.

— От какво? — попита главният инспектор.

— Това е черен орех. — Скулпторът прокара ръка по грапавата кора. — На двайсет и пет години.

— И какво? — намеси се Бовоар.

— Ами, нищо не вирее под черен орех, щом остарее толкова.

Гамаш протегна ръка и също докосна дървото.

— Защо?

— Не знам. Нещо отровно капе от листата или от кората, или нещо подобно. Но всичко е наред, докато не стане на двайсет и пет. Убива само след това.

Гамаш махна дланта си от сивкавия ствол и отново погледна към гробището. Под дървото убиец имаше шарена сянка.

— Гравирали сте птица на рамото на статуята.

— Да.

— Pourquoi?^[1]

— Не ви ли харесва?

— Симпатична е и много дискретна. Почти скрита.

— Защо бих направил подобно нещо, главен инспектор?

— Не мога да си представя, мосю Пелтие. Може би някой ви е помолил.

Двамата мъже се загледаха един в друг, а въздухът между тях внезапно припука като малка лятна буря.

— Никой не ме е молил — изрече накрая скулпторът. — Разгледах всички тия неща — посочи към записките в ръцете на Бовоар — и намерих рисунка на птичката. Много семпла, много красива. Гравирах я на рамото на Мороу дискретно, както вие казахте, като малък подарък от мен.

Погледна надолу към ръцете си — с едната подръпваше пръстите на другата.

— Привързах се към Чарлс Мороу. Исках да има нещо, което да му прави компания, та да е по-малко самотен. Нещо, което е пазил близо до себе си приживе.

— Безкраката птица?

— Рисунката е там, вътре. — Отново посочи кафявата папка.

Бовоар я подаде на Гамаш, но добави:

— Не видях нищо подобно.

Главният инспектор затвори папката. Вярваше му.

И тъй като в живота често желаем най-силно нещата, които не можем да имаме, Гамаш внезапно осъзна колко много иска тази рисунка.

Бовоар хвърли поглед към часовника си. Почти обяд. Трябваше да се връща в хижата за онзи разговор с Дейвид Мартин. И за обяда.

Докосна колебливо лицето си с надеждата, че тя му е простила ругатните. Изглеждаше толкова шокирана. Хората ругаеха и в кухните, нали? Поне жена му го правеше.

— Докато гледах скулптурата ви на Чарлс Мороу, нещо в нея ми напомни за Роден — заяви Гамаш. — Сещате ли се за коя от неговите творби?

— Със сигурност не за бюста на Виктор Юго. „Вратите на ада“, може би?

Скулпторът очевидно не говореше сериозно. После обаче се замисли и след миг каза:

— „Гражданите“?

Гамаш кимна.

— Merci, patron. — Дребният мъж направи лек поклон. — Но ако Мороу бе изваян от Роден, останалите от семейството щяха да са от Джакомети.

Гамаш познаваше швейцарския скулптор с неговите издължени и слаби фигури, сякаш изработени от тел, но не схвана думите на Пелтие.

— Джакомети винаги започвал с огромен къс камък — обясни скулпторът. — После работел ли, работел. Доизкусурявал, приглаждал и отстранявал всичко дразнещо, всичко, което не било съвършено. Понякога до такава степен, че не оставало нищо. Скулптурата изчезвала напълно. Оставала само прах.

Сега Гамаш се усмихна с разбиране.

Отвън Мороу бяха здрави, дори привлекателни. Но не може да омаловажаваш толкова много хора, без самият ти да се омаловажиш. Отвътре членовете на семейство Мороу бяха почти изчезнали. Празни.

И все пак Арман Гамаш не бе напълно убеден, че скулпторът е прав. Смяташе, че у всички тях има по нещичко от „Гражданите“. В съзнанието му семейство Мороу крачеха упорито, вързани един за друг, и влачеха бремето на големите очаквания, неодобрението и тайните. Щения. Алчност. И омраза. След години разследвания на убийства главният инспектор знаеше нещо за омразата. Тя те обвързва завинаги с човека, когото мразиш. Убийството не се извършва от омраза, а е ужасен акт на освобождение. За да се отървеш най-накрая от бремето.

Членовете на семейство Мороу бяха натоварени с тежко бреме.

И някой бе опитал да се освободи. Като убие.

Но как го беше сторил?

— Как би могла една статуя да падне от пиедестала си? — попита Гамаш.

— Чудех се кога ще ме попитате. Хайде, елате с мен — каза Пелтие.

Последваха го в гробището до скулптура на дете.

— Направих я преди десет години. Антоанет Ганьон. Убита от кола.

Загледаха се в блестящото, играещо дете. Завинаги малко, завинаги щастливо. Гамаш се замисли дали родителите й изобщо идват, дали сърцата им спират всеки път, когато завият зад ъгъла и я видят.

— Опитайте се да я съборите — обърна се Пелтие към Бовоар.

Инспекторът се поколеба. Мисълта да събори надгробен паметник го отвращаваше. Особено на дете.

— Хайде — подкани го скулпторът.

Бовоар се отдръпна.

— Аз ще опитам. — Гамаш се приближи и натисна с ръце малката статуя. Очакваше фигурата да се плъзне или да падне напред.

Тя не помръдна.

Напъна по-силно, после се завъртя и опита да я избута с гръб. Изпоти се от усилието. Пак нищо. Накрая спря, избърса чело с носната си кърпа и се обърна към Пелтие:

— Закрепена е някак, нали? С прът през центъра, който отива в постамента?

— Не. Просто е тежка. Много по-тежка, отколкото изглежда. Мраморът тежи. А вкамененото дърво е още по-тежко.

Гамаш се взря в статуята — около една четвърт от размера и тежестта на Чарлс Мороу.

— Човек не може да помести сам статуята на Чарлс Мороу, а неколцина души?

— Бих предположил, че за целта са нужда двайсетина ръгбисти.

Семейство Мороу не бяха такива.

— Има и още нещо — заяви Гамаш, докато вървяха към колата. — Мраморният постамент не беше надраскан.

Пелтие спря.

— Не разбирам.

— Нямаше резки по него — каза главният инспектор, като наблюдаваше внимателно лицето на скулптора. За първи път изглеждаше истински смутен. — Повърхността беше съвършена, дори полирана.

— Страните му, искате да кажете.

— Не, говоря за горната му повърхност. Където е стоял Чарлс Мороу.

— Но това е невъзможно. Дори самото поставяне на статуята върху него трябва да остави следи.

За миг Ив Пелтие допусна, че Гамаш не е огледал достатъчно отблизо постамента, но като погледна този властен и спокоен мъж, бързо отхвърли възможността.

Поклати глава.

— И така, как би могла статуята да падне? — попита Бовоар.

Пелтие вдигна ръце към синьото небе.

— Какво означава това? — изрече внезапно раздразнен Бовоар. — Че господ е убил Джулия Мартин?

— Той е сериен убиец — отвърна скулпторът без нотка хумор. След миг отново проговори: — Когато чух какво е станало, си зададох същия въпрос. Единственият начин, който аз знам за вдигане на статуя с такъв размер от пиедестала й, е с въжета и лебедка. Правили са го така дори по времето на Роден. Сигурни ли сте, че не е използвано нещо подобно за събарянето на Чарлс Мороу?

Погледна към главния инспектор, който поклати глава.

— Тогава ни оставя само господ — кимна Пелтие.

Докато влизаха в колата, Бовоар пошепна на Гамаш:

— Вие ще направите ареста.

Скулпторът тръгна обратно към хамбара и Жан Ги запали двигателя.

— Чакайте, чакайте.

Погледнаха в огледалото за задно виждане. Мъжът тичаше след тях и размахваше парче хартия.

— Намерих я! — Пъхна листа през прозореца, зад който надничаше Гамаш. — Беше забодена на дъската ми. Забравил бях, че съм я сложил там.

Гамаш и Бовоар се вгледаха в пожълтялото, омачкано парче хартия. Беше простичка рисунка с молив на птица без крака.

Подписана от Питър Мороу.