Луиз Пени
Камъкът на смъртта (26)

Глава двайсет и трета

Арман Гамаш стоеше под кленовото дърво, макар то да не хвърляше много сянка по пладне, и отново се взираше в мраморния блок. Жълтата полицейска лента потрепваше, а ужасната вдлъбнатина в моравата все още бе там.

Защо бе убита? Кой имаше полза от смъртта на Джулия Мартин?

Мъртва бе вече от два дни, а той все още не знаеше защо е убита, да не говорим как. Стисна ръце зад гърба си и застана съвсем неподвижно, знаеше, че все нещо ще изникне.

— О, bonjour.

Изникна не друго, а градинарката Колийн.

— Размишлявате. Мога да дойда по-късно.

Но май не искаше да си тръгва. Инспекторът се усмихна и отиде при нея. Загледаха се за миг в мястото, където Джулия Мартин бе умряла. Гамаш мълчеше, любопитен как ще продължи Колийн. След около минута тя махна с ръка към мраморния блок.

— Мравките изчезнаха. Радвам се. Докараха ми кошмари.

— С всеки следващ ден ще заспиваш по-лесно — каза Гамаш.

Колийн кимна, после погледна тъжно към цветята.

— Дойдох да видя как са. Трябваше да ги пресадя по-рано.

Инспекторът ги погледна. Повечето бяха увехнали. Не можеха да се спасят.

Внезапно му хрумна нещо. Нещо, което трябваше да забележи много по-рано.

— Защо бяхте тук онази сутрин? — Погледна я внимателно. — Валеше проливно. Никой друг не работеше навън. Защо вие излязохте?

Дали не отвори очи малко по-широко? Поруменя ли внезапно? Но той знаеше, че момичето лесно се изчервява. Достатъчно бе човек да й обърне малко повече внимание и тя пламваше. По-добре бе да не разчита на тези признаци. И все пак тя му се стори гузна.

— Занимавах се с цветята — повтори Колийн. — Най-добре е да се пресаждат, когато е влажно и хладно. Имат по-голям шанс да се хванат. А тези тук имат голяма нужда от помощ.

И двамата погледнаха отново към повехналите цветя.

— Повечето от другите работници бяха вътре и си почиваха — настоя Гамаш. — Трудно ми е да повярвам, че би предпочела да си навън в онзи дъжд.

— Е, бях.

— Защо, Колийн? Кажи ми.

Гамаш говореше толкова разумно, толкова търпеливо, че тя почти му каза. Едва в последния момент стисна устни. Но вместо да й се скара, да я притисне, едрият мъж просто чакаше.

Момичето се разтрепери — първо устните, после и брадичката. Присви очи. Погледна надолу, правата коса падна като завеса и скри лицето й. Разнесе се плач.

— Никой. Не. Ме. Харесва. Тук — изхлипа. Бореше се да изрече всяка дума.

Разтърси се от плач и вдигна ръце към лицето си, за да скрие сълзите, които вече се стичаха по бузите й. Гамаш осъзна, че Колийн изглежда точно както преди няколко дни. На същото това място. Накрая плачът секна и инспекторът й подаде спокойно кърпичката си.

— Merci — изрече тя между накъсаните хлипове.

— Хората те харесват, Колийн.

Момичето впери очи в неговите.

— Аз наблюдавам и слушам — продължи Гамаш. — Чета хората. С това си изкарвам хляба. Слушаш ли ме?

Тя кимна.

— Онези девойки те харесват. Ако излезе нещо добро от цялата тази болка, то е, че си намери истински приятели тук.

— Предполагам — изрече Колийн и пак сведе очи.

И тогава Гамаш разбра.

— На колко години си?

— Осемнайсет.

— Знаеш ли, имам дъщеря. Ани. На двайсет и шест. Сега е омъжена, но колкото и да обича мъжа си, той не беше първата й любов. Срещна онова момче едно лято, когато работеше на голф игрище. И двамата бяха кедита^[1].

Колийн бе вперила очи в земята и ровеше тревата с маратонка.

— Ани искаше да работи в двойка с Джонатан, но той не проявяваше интерес. Имаше си приятели и се мотаеше с тях. Всяка вечер Ани си идваше вкъщи разплакана. Дори я попитах дали да не говоря с него, да му покажа пистолета си…

Колийн се усмихна лекичко.

Усмивката на Гамаш обаче изчезна.

— Мисля, че това бе най-болезненият период в живота й. Допускам, че и тя ще каже същото. Ужасно е да обичаш някого толкова отдадено и да знаеш, че той не изпитва същото. Чувстваш се толкова самотен.

Колийн кимна, наведе отново глава и заплака тихичко в смачканата на топка носна кърпичка. Гамаш я изчака да се успокои.

— Той обича друга — призна момичето и понечи да върне мократа кърпа. Главният инспектор отказа да я приеме. — Все вървеше по петите й и искаше да знае всичко за нея. Откъде е, каква е къщата й. Разпитваше я за всички онези неща, които исках да пита мен.

— По-добре не се измъчвай с това — каза й мило, но твърдо.

Той самият беше късметлия, знаеше го. Оженил се бе за първата си любов. Но беше виждал до какво може да доведе несподелената любов.

Колийн въздъхна толкова тежко, че Гамаш очакваше листенцата на увехналите цветя да се разхвърчат.

След като младата градинарка си отиде, главният инспектор тръгна към терасата. Отправил се бе към библиотеката за обяд и среща с екипа си, но по пътя натам зърна Питър Мороу. Стоеше на пристана, загледан в езерото.

Гамаш имаше да го пита нещо. Въпрос, който искаше да му зададе на четири очи.

Смени посоката и се запъти към кея. В същото време видя как Питър замахва с ръка и хвърля нещо в езерото. Миг по-късно чу плясък и върху спокойната повърхност на водата се появиха две кръгчета. Питър се обърна рязко и се отдалечи от пристана, а крачките му ехтяха по дъските. Вървеше с наведена глава и дори не забелязваше Гамаш. Докато почти се блъсна в него.

— А, ти си бил — продума Питър. Беше изненадан и не особено доволен.

Гамаш забеляза брадясалото лице, омачканата и раздърпана риза, петната по панталоните. Маниерите и външността на Питър бяха еднакво занемарени.

— Добре ли си?

— Напълно. — Сарказмът в тона му бе очевиден.

— Изглеждаш измъчен.

— Току-що загубих сестра си, какво очакваш?

— Прав си — каза Гамаш. — Беше безсмислена забележка.

Питър като че ли се поотпусна.

— Не, извинявай. — Вдигна ръка и потърка брадясалото си лице. Изглеждаше изненадан, че не усеща обичайната гладкост. — Трудни времена са.

— Какво хвърли в езерото?

Искаше просто да разчупи напрежението, но ефектът беше обратен. Питър отново настръхна и го погледна гневно.

— Всичко ли трябва да знаеш? Не може ли някои неща да си останат лични? Или баща ти никога не те е учил на добри обноски?

Закрачи тежко към хижата, после внезапно смени посоката. Гамаш видя защо. Томас Мороу изскочи от „Белшас“, изтрополи по каменната тераса и се спусна тичешком по моравата.

— Какво направи с тях? Питър, ще те убия.

Художникът се впусна в бяг и преследването започна. Беше очевидно, че Мороу нямат навика да тичат, и гледката как двама мъже на средна възраст се гонят тромаво в стил австралийски футбол по изрядно окосена морава можеше да е смешна, ако единият не бе решен да убива, а другият не изглеждаше ужасен.

Гамаш, който от своя страна имаше навика да тича, улови Томас точно когато той щеше да докопа Питър. Мъжът се опита да се измъкне от ръцете на главния инспектор, но внезапно Бовоар също се озова там, сграбчи Томас и го повали на земята. Той обаче скочи на крака и отново се хвърли към Питър, който в този момент се криеше зад гърба на главния инспектор.

— Спрете — нареди Гамаш, като разтърси Томас за раменете. Изрече го с такъв авторитет, че спря мъжа по-ефективно и от удар в лицето.

— Дай ми ги, Питър — изръмжа Томас и се опита да улови погледа на Питър, който се бе свил зад Гамаш. — Или ще те убия, кълна се.

— Достатъчно. Отдръпнете се, мистър Мороу — каза твърдо и спокойно главният инспектор. Дълбокият му глас изискваше подчинение.

Томас Мороу се отдръпна.

— За какво е всичко това?

Гамаш погледна от единия към другия брат. С периферното си зрение видя, че пристига Лакост. Тя и Бовоар застанаха зад всеки от братята, готови да ги сграбчат, ако се наложи. Видя и Бърт Фини да се задава бавно по моравата зад съпругата си. Застанаха зад Питър, където той не можеше да ги види.

— Той взе моите копчета за ръкавели — посочи Томас към Питър с треперещ пръст, но бе насочил поглед зад брат си. Към майка им.

— Това е смешно. Защо бих ги взел?

— О, не искаш наистина да отговоря, нали, Спот? Ти ги открадна. Бяха в стаята ми, преди да дойдеш, а сега ги няма.

— Вярно ли е? — чу се настойчив глас зад гърба на Питър.

Изражението на художника се смени от ярост към неохота и той затвори бавно очи. После се обърна към майка си.

— Не са у мен.

Мисис Фини се втренчи в него, след което бавно поклати глава.

— Защо? Защо ни причиняваш това, Питър? Не знам колко още мога да издържа. Току-що загубих дъщеря си, а всичко, което ти успя да измислиш, е да се караш с Томас?

— Майко. — Питър понечи да направи крачка напред, после спря.

— Ще се моля за теб.

Айрин Фини пазеше тази обида за безнадеждни хора и Питър го знаеше.

— Остави, Томас. Щом за него тези копчета за ръкавели са по-важни от семейството, нека ги задържи. Ще ти купя нови.

— Не е там работата, майко — отвърна Томас и отиде при нея.

— Не, не и за теб.

Мисис Фини тръгна обратно към хижата, съпругът й вървеше от едната й страна, синът й — от другата. А Питър бе изоставен.

Направи опит да приглади дрехите си, после се отказа и застина абсолютно неподвижен. Сякаш изпадна в кататония.

— Трябва да поговорим — заяви Гамаш и го поведе за лакътя към прохладната и успокояваща сянка на група дървета. Сложи го да седне на пейка и се отпусна до него. — Хвърли ги в езерото.

Не беше въпрос и Питър почти изпита облекчение, че не се налага да лъже отново.

— Защо?

Художникът поклати глава и сви рамене. Думите му се струваха твърде тежки, твърде голям товар. Но Гамаш чакаше. Беше търпелив човек. Баща му го бе научил на това. На поезия, на търпение и на много други неща.

— Томас винаги ги носеше — изрече Питър. Говореше на ръцете си, стиснати леко между коленете му. — Клара веднъж каза, че са като гривните на Жената чудо, знаеш ли ги?

Гамаш ги знаеше. Едно от предимствата да имаш дъщеря. Вдигна ръце и кръстоса китки. Питър се усмихна леко.

— Теорията на Клара е, че те са символ на сила и защита. Казва, че всеки ги има, но при семейство Мороу са най-очевидни. Мариана носи шаловете си, Томас — копчетата си за ръкавели, Клара повтаря мантрите си, майка има своя грим, своята „маска“, както тя самата казва.

— А ти?

— Не ти ли се струва странно, че боята не се маха? — вдигна Питър ръцете си.

Гамаш не се бе замислял по въпроса, но сега осъзна, че е вярно. Боята можеше да се измие, ако човек се постарае достатъчно. Не би могла да оцвети кожата завинаги.

— Когато се зададе семейна сбирка, спирам да търкам с терпентин и започвам да използвам обикновен сапун. Маслените бои остават. След като сбирката приключи и се върна обратно в Трите бора, отмивам петната.

„Обратно в Трите бора — помисли си Гамаш и си представи спокойното селце. — В безопасност.“

— Сила и защита, така ли?

Питър кимна.

— Когато Томас или Мариана, или майка, или който и да е, се заяде с мен, просто поглеждам към ръцете си. — Направи го и сега. — Те ми напомнят, че има едно нещо, което правя добре. По-добре от всеки друг в семейството. — С изключение на Клара, прошепна нещо в главата му. Сега тя е по-добър художник от теб. — Струва ми се, че това вече не върши работа.

— И ти се прииска да се отървеш и от талисмана на Томас, така ли?

Питър не отвърна. Достатъчно близо до истината беше.

Арман Гамаш бръкна в горния джоб на сакото си и внимателно извади и разгъна стар лист хартия. Питър посегна към него, но Гамаш го дръпна назад, защото не искаше да повери нещо толкова ценно на този човек. Ръката на художника увисна във въздуха.

— Откъде го взе?

Питър не прозвуча ядосан, нито го обвиняваше. Изрече го с изумление. Като малко момче, на което са показали пиратска карта на съкровище, която е търсило и за която е мечтало в продължение на седмици, месеци или дори години, какъвто бе случаят с този възрастен човек.

— От скулптора, който направи статуята на баща ти.

Питър бе приковал поглед върху рисунката и едва ли го чуваше. На нея имаше грациозна, жизнена птичка с навирена под нахален ъгъл глава и блеснали очи. Заплашваше да излети от пожълтелия лист. Но въпреки цялата си жизненост тя бе недовършена. Нямаше крака.

— Ти си я нарисувал — изрече Гамаш тихо, защото не искаше да прекъсне твърде грубо унеса на Питър.

Художникът сякаш бе влязъл в рисунката и бе изчезнал напълно. Където и да го бе отвела тя, мястото явно бе хубаво. Усмихваше се и се отпусна за първи път от дни.

— Явно си бил малък, когато си я нарисувал — каза главният инспектор.

— Бях — проговори Питър най-сетне. — Може би на осем. Нарисувах я за рождения ден на тате.

— Бил си на осем, когато си направил това?

Сега вече Гамаш се втренчи в рисунката. Беше семпла, елегантна, доста подобна на известния гълъб на Пикасо. Завършена почти с един замах на ръката. Но бе уловил полета, живота и любопитството.

— О, аз разкъсах земните юзди! — пошепна Гамаш.

Свобода.

Питър знаеше, че някога бе летял. Преди светът да стане прекалено тежък. Сега, вместо да излитат, картините му правеха точно обратното.

Погледна отново птицата. Първата рисунка, която бе направил сам, без да гледа отнякъде. Даде я на баща си, а той го вдигна и прегърна. Носи го из целия ресторант, където вечеряха, и показа рисунката на абсолютно непознати хора. Майка му го накара да престане, но тогава Питър вече бе развил две зависимости: към изкуството и към похвалите. Особено към похвалите и одобрението на баща си.

— Когато татко почина, попитах майка дали може да я получа обратно — посочи Питър към рисунката. — Заяви, че той я е изхвърлил. — Питър погледна Гамаш в очите. — Къде каза, че си я намерил?

— Беше в скулптора. Онзи, който направи статуята. Баща ти я е пазил. Какво представлява?

— Просто птица. Нищо особено.

— Няма крака.

— Бях на осем, какво искаш?

— Истината. Мисля, че ме лъжеш.

Гамаш рядко си изпускаше нервите. Не го направи и сега, но в гласа му имаше острота и предупреждение, които не би могъл да игнорира дори един Мороу.

— Защо да лъжа за рисунка на птица отпреди четиридесет години?

— Не знам, но съм сигурен, че лъжеш. Какъв вид птица е?

— Лястовичка, врабче, не знам.

Питър звучеше раздразнен. Главният инспектор се изправи рязко, сгъна листа и внимателно го прибра в горния джоб на сакото си.

— Знаеш, че ще открия истината. Защо се опитваш да ми попречиш?

Художникът поклати глава и остана на пейката. Гамаш понечи да си тръгне, но се сети, че има въпрос към него.

— Каза, че всички си имате талисмани или мантри. За сила и защита, както Клара смята. Не ми каза какво е имала Джулия.

— Не знам. — Сви рамене.

— За бога, Питър.

— Наистина. — Питър стана и погледна Гамаш в очите. — Не я познавах добре. Тя дори не идваше на семейните сбирки. Идването й тази година беше необичайно.

Главният инспектор продължи да се взира в него известно време, после се обърна и излезе от прохладната сянка.

— Чакай — извика художникът след него.

Гамаш спря и го изчака.

— Виж, трябва да ти кажа. Откраднах онези копчета за ръкавели и ги хвърлих в езерото, защото баща ми ги даде на Томас. Предаваха се в семейството от първороден син на първороден син. Винаги съм си мислил обаче, че може да ги даде на мен. Знам, че е глупаво, но се надявах. Както и да е, не ми ги даде. Знаех колко много означават те за Томас.

Питър се поколеба, но продължи. Хвърли се с главата напред, сякаш скочи от скала.

— Те бяха най-важното нещо, което имаше. Исках да го засегна.

— Както искаше да засегнеш и мен преди малко, когато спомена баща ми?

— Съжалявам, че го направих.

Гамаш се взря в раздърпания мъж пред себе си.

— Внимавай, Питър. Имаш добра душа, но дори добрите души се препъват и падат. И понякога не се изправят.