Луиз Пени
Камъкът на смъртта (23)

Глава двайсета

Арман Гамаш си тръгна от пристана и остави Бърт Фини в удобния дървен стол. Щом стъпи на тревата, се озърна, за да потърси галопиращото дете. Но моравата бе празна и тиха.

Часовникът показваше седем и половина. Дали Бийн не се бе върнал вече в хижата?

Главният инспектор бе станал толкова рано, за да провери защо детето го прави. А бе загубил Бийн от поглед, защото предпочете разговора с Фини. Дали бе взел правилното решение?

* * *

Обърна гръб на хижата и пое по пътеката, която се виеше и ту навлизаше, ту излизаше от гората покрай брега на езерото Масауипи. Беше топло и дори без прогнозата на метрдотела Арман Гамаш знаеше, че ще е горещ ден. Не толкова задушен и влажен, колкото деня преди бурята, но все пак горещ. Слънцето се отразяваше сияйно във водите на езерото и заслепяваше инспектора, щом той погледнеше по-дълго към водата.

— Мечтай, мечтай — пропя с тъничко гласче някой в гората. Гамаш се обърна и погледна натам, като се опита да нагоди очите си към относителната тъмнина в гората.

— Мечтай, мечтай.

Пискливото пеене на моменти се превръщаше почти в пищене. Главният инспектор се отклони от пътеката и тръгна сред коренища и нестабилни камъни, като на няколко пъти почти си изкълчи глезена. Но продължи да си проправя път напред. Промушваше едрото си тяло покрай дървета и прескачаше паднали стволове, докато стигна до една полянка. Гледката бе удивителна.

Насред гората бе разчистен голям кръг, засаден с орлови нокти и детелина. Зачуди се как не го е открил досега, дори само с помощта на обонянието си. Ароматът бе толкова сладък, че идваше в повече. Друго сетиво, което би могъл да използва, за да открие мястото, беше слухът.

Полянката жужеше. Като се вгледа, забеляза, че нежните ярки цветчета потрепват. Мястото гъмжеше от пчели. Пълзяха по разцъфналите храсти и кръжаха около тях.

— Мечтай, мечтай — чу се гласчето от другата страна на потрепващите храсти.

Гамаш реши да заложи на благоразумието и заобиколи полянката. Докато вървеше отстрани, забеляза дузина дървени кутии в самия център на кръга.

Кошери. Значи бяха медоносни пчели, излезли за сутрешното си хранене. Хижата „Белшас“ разполагаше със свои собствени кошери.

Когато стигна от другата страна, Гамаш обърна гръб на хилядите пчели и отново се вгледа в гората. Зърна нещо цветно да прелита между стволовете. После движението спря.

Инспекторът си проправи енергично път през гората, докато стигна на няколко метра от Бийн. Детето стоеше с разкрачени крака като посадено. Присвило бе леко колене, изпънало бе глава назад, а в ръце сякаш стискаше нещо.

И се усмихваше. Не, направо сияеше.

— Мечтай, мечтай — пропя Бийн с напълно лишен от музикалност глас. Но изпълнен с нещо много по-великолепно от музиката. Блаженство.

Бийн бе първият член на семейство Мороу, когото Арман Гамаш виждаше в подобна светлина. На детското лице бяха изписани радост, удоволствие, възторг. Тези чувства бяха познати на инспектора, защото самият той ги изпитваше всеки ден. Но не бе очаквал да ги открие тук, насред гората, у един Мороу. Определено не и у това пренебрегвано, отхвърляно и подигравано дете. Кръстено на зеленчук, безполово, закотвено. Хлапе, наглед обречено на нещастие. Малко кутре до магистрала. Но макар да не можеше да скача, това дете бе способно на нещо много по-важно. Можеше да се пренася в други светове.

Гамаш стоя там дълго време, хипнотизиран, взрян в детето. Забеляза тънки бели нишки, които се спускаха от ушите на Бийн и изчезваха в джоб. Слушалки на айпод, може би? Музиката, която хлапето слушаше, все идваше отнякъде. Главният инспектор чу St James Infirmary Blues на Луис Армстронг, а после и Let It Be на „Бийтълс“, макар да му звучеше повече като letter B.^[1] Долови и мелодия без думи, която вдъхнови Бийн да се хвърли във вихрен галоп и тананикане. От време на време детето хвърляше яростни къчове и извиваше нагоре гръб.

Накрая Гамаш се измъкна незабелязано, доволен, че Бийн е добре. И то не само физически. Колкото и невероятно да му се струваше, детето бе наред и с ума. Здраво и читаво телом и духом.

* * *

Агент Изабел Лакост стоеше до жълтата полицейска лента и гледаше надолу към мястото, където Джулия Мартин за последно е била жива и където после е умряла. Стръкчетата трева, които бяха смачкани предния ден, се бяха надигнали отново. Колко жалко, че хората не можеха да правят същото — да се съживяват след малко дъжд и слънце. Да се връщат към живота. Но някои рани бяха твърде тежки.

Гледката на тялото не даваше мира на Лакост. Работеше в „Убийства“ от дълги години и бе виждала тела в далеч по-ужасен вид. Не я притесняваше нито втренченият поглед на жертвата, нито дори статуята върху гърдите й. А ръцете на Джулия Мартин. Разперени широко.

Познаваше тази поза. Виждаше я всеки път, когато майка й я посрещаше на стъпалата на скромната си къща в Източен Монреал. Грижливо облечена, винаги чиста и спретната. Когато Лакост и семейството й спираха колата отпред, майка й отваряше входната врата, защото бе стояла в очакване точно зад нея. Пристъпваше на верандата и гледаше как паркират. Щом Изабел излезеше от автомобила, лицето на майка й се разливаше в усмивка. И я посрещаше с широко разтворени ръце. Изглеждаше инстинктивен жест, сякаш майка й разтваря сърцето си за нея. И Изабел Лакост тръгваше по алеята, като постепенно забързваше крачка, докато накрая се озове в прегръдката й. В безопасност. У дома.

Лакост правеше същото, когато собствените й деца тичаха по алеята и се втурваха към нея.

Същия жест бе направила Джулия Мартин, преди да умре. Дали не бе посрещнала с радост случилото се? Защо бе разперила ръце, когато масивната статуя се е наклонила над нея?

Агент Лакост затвори очи и се опита да усети жената. Не ужаса от последния й момент, а духа, душата й. При всяко разследване Лакост отиваше тихо до мястото на убийството и стоеше там известно време сама. Имаше да каже нещо на мъртвите. И сега увери безмълвно Джулия Мартин, че ще открият кой е отнел живота й. Че Арман Гамаш и екипът му няма да се успокоят, докато тя не намери покой.

Успяваха да разрешат почти всеки случай, с който се заемат, така че дотук на Лакост се бе наложило да се извини само на няколко жертви. Дали и Джулия щеше да е сред тях? Ненавиждаше подобни негативни мисли, но случаят я безпокоеше. Семейство Мороу я безпокоеше. И най-вече я безпокоеше ходещата статуя.

Отвори очи и видя главния инспектор да върви през моравата. През шума от жужащи насекоми и чуруликащи птички долови баритоновия му глас. Тананикаше си нещо.

Letter B, letter B.

* * *

Жан Ги Бовоар спа неспокойно. След като проведе няколко разговора с Британска Колумбия и получи доста интересни отговори, стори нещо, което знаеше, че не бива да прави. Вместо да си легне или да иде в библиотеката, за да подреди бележките си (записани на хартия, за бога!), отиде в кухнята.

Някои от младите тъкмо сядаха да вечерят, останалите почистваха. Бовоар се появи точно когато Пиер Патнод нахлу в помещението. И вниманието на шеф Вероник, допреди миг насочено към Жан Ги, внезапно се премести върху метрдотела. Настроението на инспектора рязко се промени. Преди секунди бе весел, усещаше странното желание да се смее или поне да се усмихва в компанията на готвачката. Рядко изпитваше толкова искрена радост, но тя изчезна, когато вниманието на Вероник Ланглоа се отклони към метрдотела. И Бовоар с изненада откри гняв у себе си. Болка. Жената изглеждаше щастлива, че го вижда, но още по-щастлива бе да види метрдотела.

„И защо не? — запита се Жан Ги. — Съвсем естествено е.“

Но лошите чувства, които се надигнаха у него, докато гледаше как шеф Вероник се усмихва на Патнод, изблъскаха разумната мисъл.

„Що за човек прислужва на другите цял живот?“ — зачуди се. Слабият човек. Бовоар мразеше слабостта. Не й се доверяваше. Знаеше, че убийците са слаби. И видя метрдотела в нова светлина.

— Bonjour, инспекторе — поздрави метрдотелът, докато бършеше ръце в памучна кърпа. — Какво мога да направя за вас?

— Надявах се на чаша кафе и малко десерт, може би. — Обърна се и погледна шеф Вероник, докато говореше. Усети, че бузите му леко горят.

— Bon, parfait^[2] — каза тя. — Тъкмо режех от „Хубавата Елена“ за мосю Патнод. Искате ли и вие?

Сърцето на Бовоар заблъска и в същото време се сви, от което го заболя толкова силно, че се наложи да притисне гърди с юмрук.

— Мога ли да ви помогна?

— Никога не предлагайте помощ на готвач в собствената му кухня — засмя се Патнод. — Ето кафето ви.

Жан Ги го пое с нежелание. Не си бе представял така срещата. Шеф Вероник трябваше да е сама тук. Да мие съдове. Той щеше да вземе кърпа и да подсушава чиниите, докато тя му подава измитите, както бе виждал да прави главният инспектор хиляди пъти след вечеря у тях. В дома на Бовоар не беше така. С жена му се хранеха пред телевизора, после тя събираше чиниите и ги натикваше в миялната машина.

Щом избърше чиниите, шеф Вероник щеше да го покани да седне. Щеше да налее кафе за двамата, да похапнат шоколадов мус и да си говорят как са прекарали деня.

Определено не си бе представял, че ще седи с метрдотела и пет пъпчиви англофончета.

Шеф Вероник отряза за всеки по едно парче от „Хубавата Елена“. Бовоар я гледаше, докато тя слагаше едри, почти виолетови малини във всяка чиния и ги заливаше с гъст плодов сос. Едната бе по-пълна от другата. Имаше повече плодове, повече крем. Повече крушов пай с тъмен шоколад.

Беше сложила чиниите пред тях. По-щедрата — пред метрдотела.

Жан Ги Бовоар почувства, че изстива. В горещата кухня, в горещата лятна вечер, усети, че се вледенява.

В ярката и свежа топла утрин усети махмурлук, сякаш е препил с емоции. Пиян и болен. И все пак, докато слизаше по широките стълби, вратата на кухнята отново го привлече. Застана пред нея, макар да изгаряше от желание да й обърне гръб, да иде в трапезарията или в библиотеката, или в колата си и да отпраши към къщи, за да прави любов с жена си.

Вратата внезапно се отвори и удари Бовоар право в лицето.

Залитна назад, като преглътна с огромно усилие ругатните на върха на езика си, защото можеше да го е направила шеф Вероник. По неизвестна причина не можеше да си позволи да ругае в нейно присъствие. Стисна очи от болка, стрелна ръка нагоре, затисна носа си и усети, че нещо потича между пръстите му.

— О, господи, толкова съжалявам.

Беше метрдотелът.

Бовоар отвори едновременно очи и уста.

— По дяволите. — Втренчи се в ръката си, покрита с кръв. Внезапно почувства леко замайване.

— Дайте да ви помогна. — Патнод пое ръката на Бовоар, но той рязко я дръпна.

— По дяволите! Оставете ме на мира! — изкрещя носово и от него изригнаха ругатни и кръв.

— Той не е виновен.

Бовоар замря, щеше му се това да не се случва.

— Не би трябвало да стоите пред врата на кухня, докато се сервира храната. Мосю Патнод просто си вършеше работата.

Не можеше да сбърка гласа като йерихонска тръба, нито интонацията. Жена, която защитава човек, за когото й пука. По-загрижена за атаката срещу метрдотела, отколкото за кървящия инспектор. Това болеше повече, много повече, отколкото ударът на твърдата врата по мекия нос. Бовоар се обърна и видя шеф Вероник, която се извисяваше зад него със сноп хартия в ръка. Тонът й бе твърд, менторски, като на учителите в католическото училище, когато Жан Ги направеше нещо особено глупаво.

Спомни си за ругатните, които бе произнесъл, и вече наистина му прилоша.

— Desole — изрече, като подложи шепа под брадичката си, където се стичаше кръвта. — Съжалявам.

— Какво е станало?

Бовоар се обърна и видя Гамаш да влиза. Почувства облекчение както винаги, когато главният инспектор бе в стаята.

— Грешката бе моя — заяви Пиер. — Отворих вратата и го ударих.

— Какво става? — заклатушка се с безпокойство към тях мадам Дюбоа.

— Добре ли си? — Гамаш погледна Бовоар в очите.

Младият мъж кимна. Гамаш му подаде носната си кърпичка и помоли за още кърпи. След минута прегледа нараняванията. С големи, уверени пръсти опипа носа, челото и брадичката на Бовоар.

— Добре, нищо особено. Носът ти не е счупен, просто е насинен.

Бовоар хвърли на метрдотела поглед, изпълнен с ненавист. Сигурен бе, че го е направил нарочно. Някак си.

Качи се горе и се почисти. Надяваше се да види в огледалото героичен хокеист или боксьор, ранен на ринга. Но вместо това видя идиот. Шибан идиот. След като се преоблече, слезе при другите за закуска в трапезарията. Семейство Мороу се бяха отделили в един ъгъл, полицаите — в друг.

— По-добре ли си? — попита Гамаш.

— Няма ми нищо — отвърна Бовоар. Долови развеселения поглед на Лакост и се зачуди дали всички вече са чули. Кафето им с мляко пристигна и дадоха поръчките си.

— Какво откри? — обърна се главният инспектор първо към Лакост.

— Шефе, чудехте се защо Джулия Мартин е избухнала при споменаването на обществени тоалетни, нали? Снощи попитах Мариана Мороу. Имало огромен скандал между Джулия и баща й за това.

— За тоалетна?

— Аха. Заради същия този скандал се е преместила в Британска Колумбия. Изглежда, някой надраскал на стената на мъжката тоалетна в „Риц“, че Джулия Мартин е добра с устата. Дори написал телефонния й номер. Семейния.

Бовоар направи гримаса. Съвсем ясно си представяше как са реагирали мама и татко Мороу, когато непознати мъже започнали да звънят по всяко време, за да питат колко струва една свирка.

— Чарлс Мороу видял лично надписа. Който го е направил, е знаел точно къде да го напише. Знаете ли бар „Ойстър“?

Гамаш кимна. Сега беше затворен, но едно време бе любимо място за коктейли на поколения англоезични. Намираше се в сутерена на „Риц“.

— Е, „Джулия Мартин е добра с устата“ било написано в мъжката тоалетна в бар „Ойстър“. Според Мариана баща й го видял и после чул група негови приятели да се смеят по този повод. Побеснял.

— Кой го е написал? — попита главният инспектор.

— Не знам — отвърна Лакост. Не се беше сетила да попита Мариана.

Закуската им пристигна. Бъркани яйца със спанак и сирене бри за главния инспектор. Върху яйцата имаше няколко тънки резенчета бекон, опушен на кленови съчки. Чинията бе украсена с малко плодова салата. Лакост бе поръчала яйца по бенедиктински, а Бовоар получи най-голямото блюдо от менюто. Пред него стоеше плато, отрупано с палачинки, яйца, наденички и пушен бекон.

Сервитьорът остави на масата им кошничка с кроасани и поднос с мед и домашно приготвени конфитюри от диви ягоди и боровинки.

— Някой й е имал зъб — отбеляза Лакост, докато холандският сос капеше от вилицата й. — Момичета, които не се дават лесно, често са наричани „уличници“ от разочаровани момчета.

— Ужасно е да причиниш подобно нещо на момиче. — Гамаш се замисли за стройната Джулия. — На колко е била? Двайсет?

— Двайсет и две — уточни Лакост.

— Чудя се дали не го е написал Томас — подхвърли главният инспектор.

— Защо той? — попита Бовоар.

— Трябва да е бил някой, който знае телефонния номер, наясно е с навиците на Чарлс Мороу и познава Джулия. Някой жесток.

— Според Мариана те всички са жестоки — напомни Бовоар.

— Може и Томас да е бил — съгласи се Лакост. Взе си кроасан, все още топъл от фурната, разчупи го и го поля със златист мед. — Но е станало преди трийсет и пет години. Не може да съдим човека по това, което е направил като момче.

— Вярно е, но Томас излъга, като каза на Джулия, че говорим за мъжки тоалетни. Ние обсъждахме обществените тоалетни по принцип — обясни Гамаш. — Той искаше сестра му да избухне. Сега вече съм сигурен, че искаше да я засегне. И го направи. Все още е жесток.

— Може за него да е било шега. Семействата си имат много вътрешни шегички — намеси се Бовоар.

— Шегите са забавни — заяви главният инспектор. — А неговите думи имаха за цел да засегнат.

— Това е форма на насилие — додаде Лакост, а до нея Бовоар простена. Тя се обърна към него: — Мислиш, че единствено юмрук в лицето на жената е насилие?

— Виж, знам всичко за вербалното и емоционалното насилие. И ги разбирам — изрече искрено Жан Ги. — Но къде е границата? Човекът дразни сестра си за нещо отпреди години и ние трябва да го тълкуваме като насилие, така ли?

— Някои семейства имат слонска памет — изтъкна Гамаш, — особено за обиди.

Взе мед с лъжичка и го намаза върху топъл кроасан. Отхапа и се усмихна. Имаше вкус на ароматни летни цветя.

— Според Мариана баща им не бил толкова разтревожен, че Джулия е добра с устата, колкото от факта, че всеки го повярвал — заяви Лакост.

— И е заминала заради това? — усъмни се Гамаш. — Знам, че не е нещо дребно, но дали е било достатъчно, за да я запрати на другия край на страната?

— Бих предпочела по една синина всеки ден пред такава обида — призна Лакост. Бовоар усети болката в носа си и осъзна, че е права.

Главният инспектор кимна и се опита да си представи ситуацията. Младата Джулия, която навярно цял живот не била правила грешна стъпка, изведнъж била унизена пред цялото англоезично общество на Монреал. То може да не било голямо, нито чак толкова влиятелно, колкото претендирало, но в него живеело семейство Мороу. И внезапно Джулия Мороу се оказала с етикет „уличница“. Унизително.

Но най-лошото тепърва предстояло. Вместо да я защити, благочестивият и праведен Чарлс Мороу — толкова непоклатим тогава, колкото и сега — също я нападнал, или поне не я защитил. Тя го обичала, а той се отдръпнал и я оставил на хиените.

Джулия Мороу заминала. Възможно най-далеч от семейството си. В Британска Колумбия. Омъжила се за Дейвид Мартин — мъж, когото баща й не одобрил. Развела се. После се върнала отново у дома. И била убита.

— Говорих с Питър снощи… — Гамаш им разказа за разговора им.

— Значи смята, че Бърт Фини е убил Джулия? — попита Лакост. — Заради застраховката?

— Добре, да предположим, че го е направил — намеси се Бовоар, след като преглътна парче апетитна наденичка, от която капеше кленов сироп. — Я да видим, на колко е? Към сто и петдесет. Годините му са повече от килограмите. Как би могъл да изтика онази огромна статуя от пиедестала й? По тази логика може да заявиш, че детето го е направило.

Гамаш пое хапка бъркани яйца с бри и се загледа през прозореца. Бовоар бе прав. Но тогава вероятността да го е сторил Питър или Томас бе също толкова малка. Изправени бяха пред невъзможно убийство. Никой не би могъл да помръдне Чарлс Мороу, а какво остава да го избута трийсетина сантиметра или повече, за да се прекатури. А дори да можеше, това би отнело време и би вдигнало шум. Джулия едва ли би седяла там, за да чака статуята да се стовари върху нея. Но Чарлс Мороу като останалите от семейството мълчеше.

Освен това избутването на статуята от мрамора щеше не само да вдигне шум, но и да остави драскотини и бразди, а повърхността на пиедестала бе непокътната.

Невъзможно. Всичко това бе невъзможно. И все пак бе станало.

Но го осени друга мисъл и Гамаш погледна към семейство Мороу. Не можеше да е Бийн. Не можеше да е Фини. Нито мадам Фини или Мариана, или дори мъжете. Поотделно.

Ами заедно?

— Питър греши за застраховката „Живот“ на Джулия — обади се Бовоар. Изчакал бе цялата закуска, за да им съобщи откритието си. Обра кленовия сироп с последното парче палачинка. — Мадам Фини няма да получи парите от застраховката на дъщеря си.

— Кой тогава? — попита Лакост.

— Никой. Не е била застрахована.

„Ха сега да ви видя!“ — помисли си Жан Ги, докато гледаше с огромно удоволствие изражението, изписано на лицата им. Имал бе цяла нощ, за да осмисли тази неочаквана новина. Съпругата на най-богатия застраховател в Канада не е била застрахована.

— Трябва да говориш с Дейвид Мартин — изрече Гамаш след кратък размисъл.

— Оставих съобщение за адвоката му във Ванкувър. Надявам се да говоря с него до обяд.

— Оноре Гамаш?

Името прелетя през тихата стая и се приземи на тяхната маса. Бовоар и Лакост вдигнаха рязко глава и погледнаха към мястото, където седеше семейство Мороу. Мадам Фини гледаше към тях с усмивка на мекото си привлекателно лице.

— Значи Оноре Гамаш е баща му. Знаех си, че името ми звучи познато.

— Майко, по-тихо — наведе се към нея Питър.

— Защо? Не казвам нищо — отново прониза с глас трапезарията. — Освен това не аз трябва да се чувствам неудобно.

Бовоар погледна към шефа си.

На лицето на Арман Гамаш играеше странна усмивка. Изглеждаше почти облекчен.