Луиз Пени
Камъкът на смъртта (22)

Глава деветнайсета

След като пусна бомбата, Бърт Фини си тръгна. Отдалечи се бързо от двамата мъже, без да каже нищо повече.

— Какво имаше предвид? — попита Питър. — Познавал е баща ти?

— Щяха да са на една възраст — изрече Гамаш, докато мислите му препускаха. Овладя с усилие и тях, и изхвръкналото си сърце.

— Баща ти някога споменавал ли го е? Бърт Фини? — поясни, сякаш Арман не знаеше за кого говори.

— Баща ми умря, когато бях дете.

— Убит ли е?

Гамаш го погледна.

— Убит? Защо мислиш така?

Питър, който се бе приближил твърде много до Гамаш в желанието си да се скрие, направи крачка назад.

— Ами, ти си в отдел „Убийства“, та си помислих, че може би… — Гласът на художника затихна.

Последва тишина, нарушавана само от тихия плисък на водата.

— Трябва да е бил млад — каза накрая Питър.

— На трийсет и осем.

„И пет месеца и четиринайсет дни.“

Питър кимна и макар да копнееше да се махне оттук, остана с Гамаш, докато едрият мъж гледаше втренчено езерото.

„И седем часа. И двайсет и три минути.“

И когато угасна и последната дневна светлина, мъжете тръгнаха обратно към хижата, потънали в мълчание.

* * *

Будилникът на Гамаш иззвъня в пет и половина на следващата сутрин и след освежаващ душ инспекторът се облече, взе бележника си и излезе. Лятното слънце току-що се бе издигнало в небето и надничаше иззад дантелените пердета на прозорците. Нищо не помръдваше, с изключение на гмуреца, който се обаждаше от другия край на езерото.

Докато слизаше по широкото стълбище, чу шум откъм кухнята. Надзърна вътре и видя едно момиче и сервитьора Елиът, които бяха заети с работата си. Младежът подреждаше чинии, а тя слагаше хляб във фурната. Носеше се аромат на силно кафе.

— Bonjour, monsieur I’inspecteur^[1] — поздрави момичето на френски със силен английски акцент. — Станали сте рано.

„Сигурно е сравнително нова“ — помисли си Гамаш.

— Вие също. И вече работите здраво. Чудя се дали може да получа малко кафе — изрече бавно и отчетливо на френски.

— Avec plaisir.^[2] — Момичето му наля портокалов сок и той го взе.

— Merci — кимна инспекторът и се отдалечи.

— Мосю Гамаш — чу зад себе си, докато излизаше през летящата врата. — Мисля, че искахте това.

Главният инспектор спря и Елиът се приближи до него с поднос, на който имаше филтърна кафеварка с кафе, сметана, захар на бучки и две чаши. Сложил бе и няколко топли кроасана в кошничка, както и различни видове домашен конфитюр.

— Тя е от Саскачуан. Дойде съвсем наскоро. Много е приятна, но нали разбирате… — Елиът сви рамене като светски човек.

Изглежда, бе възстановил своето хладнокръвие — или поне чара си — и се бе примирил с оставането си на работа въпреки караницата с метрдотела. Гамаш обаче се чудеше каква част от поведението му е искрено и доколко младежът играе роля.

Покрай тях се стрелна колибри и кацна върху цвят от напръстник.

— Merci — усмихна се главният инспектор и посегна за подноса.

— S’il vous plait — заяви Елиът, — аз ще го занеса. Къде бихте желали да седнете? — Огледа празната тераса.

— Ами, всъщност отивах на кея.

Тръгнаха през моравата и направиха пътечка през леката утринна роса. Светът се събуждаше и беше гладен. Под дърветата притичваха и кряскаха катерички, около тях подскачаха и чуруликаха птици, тихо жужаха насекоми. Елиът постави подноса на единия стол, наля кафе в чашата от крехък порцелан и се обърна да си тръгне.

— Искам да ви попитам нещо.

Дали младежът не се стегна под спретнатото бяло сако? Елиът замря за миг, после се обърна с питаща усмивка на хубавото си лице.

— Какво мислехте за мадам Мартин?

— Да мисля? Аз обслужвам масите и почиствам, това е всичко. Не мисля.

Все още се усмихваше, но Гамаш вече имаше отговор на въпроса си. Под чаровната външност на младия мъж кипеше гняв.

— Престани да се правиш на глупак, синко. — Тонът на инспектора бе равен, но изпълнен с предупреждение.

— Тя беше гост, аз съм служител. Беше учтива.

— Разговаряхте ли?

Този път сервитьорът наистина се поколеба и леко поруменя. Гамаш знаеше, че изчервяването ще изчезне с времето. Елиът щеше да стане уверен вместо нахакан. Щеше да преодолее притеснението. И вече нямаше да е толкова приятен.

— Беше учтива — повтори младежът. После, изглежда, осъзна колко неубедително звучи. — Искаше да знае дали харесвам работата тук, какво планирам да правя след лятото. Такива неща. Повечето гости не забелязват персонала, а и нас ни учат да сме незабележими. Но мадам Мартин забелязваше.

Гамаш се зачуди дали има свят на невидимите. Място, където се срещат хора с накърнено самочувствие и се отнасят с уважение един към друг. Защото поне в едно бе абсолютно сигурен по отношение на Джулия Мартин — тя е била невидима. Човек, когото другите прекъсват по време на разговор, пререждат на опашката и пренебрегват за работно място, макар да е вдигнал високо ръка и да я размахва.

Но ако Джулия Мартин е била такава, този млад мъж бе всичко друго, но не и невидим. Ако са имали нещо общо, не е било това. И тогава си спомни.

— С мадам Мартин ви свързва нещо — заяви.

Елиът стоеше на кея и мълчеше.

— И двамата сте от Британска Колумбия.

— Така ли? Не сме говорили по темата.

Лъжеше. И то добре — умение, което идва с практиката. Но вместо да избегне погледа на Гамаш, се втренчи в очите му прекалено дълго и прекалено твърдо.

— Благодаря за кафето — заяви инспекторът и прекъсна момента.

Елиът за миг се обърка, после се усмихна и си тръгна. Гамаш наблюдаваше отдалечаването на младежа и размишляваше над думите му. Мадам Мартин забелязваше. И си помисли, че навярно е прав.

Това ли я бе убило? Не нещо, заровено в миналото, а нещо ново и жизнено? Смъртоносно. Нещо, което е видяла или чула тук, в хижата?

Щом се настани удобно в стола на дървения пристан, Гамаш отпи от кафето и се загледа в езерото и гористите планински склонове наоколо. Обгърна фината чаша с едрите си ръце и остави ума си да се рее. Вместо да се насилва да се съсредоточи върху случая, опита да отвори ума си, да го изпразни. И да види какво ще се появи.

А то бе птица, безкрака птица. После Одисей и въртопът. И Сцила, чудовището. Както и белият постамент.

Видя детето Бийн, закотвено за земята и хванато в капан сред препарираните глави на тавана. Те спокойно можеха да са на четиримата наследници Мороу, планирани по-скоро като трофеи, отколкото като деца. Препарирани и втренчени.

Но най-ясно видя Чарлс Мороу, надвиснал над целия случай. Твърд, угрижен, овързан.

— Ще ви преча ли?

Гамаш се извъртя в стола. На брега, в подножието на пристана, стоеше Бърт Фини. Инспекторът стана, вдигна подноса и посочи мястото до себе си. Мосю Фини се запрепъва напред. Върлинестите му ръце и крака се мятаха насам-натам, сякаш задвижени от неопитен кукловод. И все пак стоеше изправен. Макар видимо да му костваше усилие.

— Моля — посочи стола Гамаш.

— Предпочитам да остана прав.

Възрастният мъж бе по-нисък от главния инспектор, но не с много, и Гамаш си помисли, че навярно е бил по-висок, преди старостта и гравитацията да си кажат думата. Бърт Фини се изпъна още повече и се изправи пред него. Очите му не бяха толкова своенравни тази сутрин, а и носът не бе толкова червен. „Може би свиквам с вида му — помисли си Гамаш, — както човек свиква с олющена боя или с чукнато място на колата.“ За първи път забеляза, че на костеливия врат на Фини подобно на котва виси бинокъл.

— Струва ми се, че снощи ви стреснах. Нямах такова намерение. — Фини гледаше Гамаш право в очите, или поне поспря за миг върху тях шарещия си поглед.

— Вярно, изненадахте ме.

— Съжалявам. — Изречено бе с такова достойнство, с такава простота, че Гамаш остана безмълвен за миг.

— От доста време не съм чувал някой да говори за баща ми. Познавахте ли го лично? — Инспекторът отново посочи стола и този път Фини седна.

— Кафе?

— Да, моля. Черно.

Гамаш наля чашка за мосю Фини и доля своята, после вдигна кошничката с кроасаните и предложи един на неочаквания си гост.

— Срещнах го в края на войната.

— Били сте затворник?

Фини изкриви уста, което инспекторът прие за усмивка. Старецът се загледа във водата за миг, после затвори очи. Гамаш чакаше.

— Не, главен инспекторе, никога не съм бил затворник. Не бих го позволил.

— Някои хора нямат избор, мосю.

— Така ли мислите?

— Как се срещнахте с баща ми?

— Тъкмо се бях върнал в Монреал, а той изнасяше публични речи. Изслушах една от тях. Много страстна. Говорих с него след това и завързахме познанство. Разстроих се, когато чух, че е загинал. Катастрофа с кола, нали?

— Заедно с майка ми.

Арман Гамаш се бе научил да говори за станалото с неутрален тон, сякаш поднася новина. Просто факти. Беше толкова отдавна. Преди повече от четиридесет години. Баща му вече бе мъртъв по-дълго, отколкото беше живял. Майка му също.

Но повдигна малко дясната си ръка от топлото дърво и я сви леко, сякаш се хвана за друга, по-голяма ръка.

— Ужасно — изрече Фини.

Седяха спокойно, всеки потънал в собствените си мисли. Леката мъгла над езерото бавно изчезваше и от време на време някоя гладна птица се плъзгаше по повърхността. Гамаш се изненада колко му е приятно да седи сам с този спокоен човек. Този човек, който бе познавал баща му и все още не бе изрекъл това, което повечето хора казват. Този човек, който навярно бе на същата възраст, на която щеше да е баща му, ако бе още жив.

— Сякаш светът е само наш, нали? — обади се Фини. — Обичам тази част на деня. Толкова е приятно да седя и да размишлявам.

— Или пък не — вметна Гамаш и двамата мъже се усмихнаха. — Бяхте тук и снощи. Явно имате доста за обмисляне.

— Така е. Идвам тук, за да посмятам. Мястото е много подходящо за целта.

Гамаш не бе на същото мнение. А и Фини не носеше бележник или счетоводна книга, за да води сметки. Какво бе казал Питър предната нощ? Че старият счетоводител се е оженил за майка му заради парите и е убил Джулия по същата причина. А сега възрастният мъж седеше на пристан до усамотено езеро и правеше сметки. Гамаш знаеше, че алчността не намалява с възрастта. Напротив, нарастваше, захранвана от страха, че ще останат недовършени неща. Че ще умреш в мизерия. Макар че старецът може би не броеше пари. А птици.

— Птици ли наблюдавате?

— Да — потвърди Фини и вдигна ръка, за да пипне бинокъла. — Списъкът е доста дълъг. Лястовици, кардинали, славеи, врабци. Чудесни са. Виждал съм повечето тукашни птици, но човек никога не знае на какво може да попадне.

Пиеха кафе и хапваха кроасаните си, а междувременно пъдеха с ръце гладните мухи. Водни кончета се носеха грациозно над водата край пристана и проблясваха, когато слънцето уловеше крилцата и лъскавите им телца.

— Да сте чували за птица без крака?

— Без крака ли? — Вместо да се изсмее, Фини обмисли въпроса внимателно. — Защо една птица би била без крака?

— Добър въпрос — заяви Гамаш, но предпочете да не задълбава. — Как мислите, кой уби заварената ви дъщеря?

— Освен Чарлс?

Гамаш мълчеше.

— Трудно семейство са, главен инспекторе. Объркано.

— Онзи ден ги нарекохте „седмина луди Мороу в плоскодънка“.

— Така ли?

— Какво имахте предвид? Или просто бяхте ядосан, че ви оставиха на брега?

Възрастният мъж, който до този момент бе съвсем отпуснат, се понадигна, щом чу въпросите. Точно както Гамаш се бе надявал. Фини се завъртя в стола и погледна инспектора. Но не с раздразнение. Изглеждаше развеселен.

— Казах на Клара, че не всеки успява да се качи в лодката — изрече. — Но така и не добавих, че не всеки иска да влезе в лодката.

— Това е семейство, мосю Фини, и вие бяхте изключен от него. Не ви ли заболя?

— Боли, когато дъщеря ви умре смазана. Боли, когато загубите баща си и майка си. Боли в най-различни ситуации. Но не и когато ви зарежат на брега, особено на бряг като този.

— Знаете, че не са важни външните обстоятелства. От значение е какво има отвътре. Телом човек може да е на най-прекрасното място в света, но ако духът му е смазан, това е без значение. Да си изключен, отхвърлен, не е дребна работа.

— Напълно съм съгласен.

Фини отново се отпусна в дълбокия стол. Две лястовици си подвикваха в другия край на езерото. Минаваше седем.

Будилниците на Бийн навярно вече се бяха включили.

— Знаете ли, че Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън^[3] са били приятели?

— Не, не знаех — отвърна Гамаш, загледан право напред, но наострил уши.

— Били са. Веднъж арестували Торо, защото протестирал срещу закон, който според него нарушавал свободата. Емерсън го посетил в затвора и попитал: „Хенри, как така се озова тук?“ Знаете ли какво отговорил Торо?

— Не — призна инспекторът.

— Отвърнал: „Ралф, как така ти си навън?“

След миг от възрастния мъж се разнесе приглушен звук. Гамаш се обърна да погледне Фини. Беше смях. Тих, едва доловим смях.

— Нарекохте ги „луди“. Защо?

— Ами, това е само мое усещане, но съм виждал как хора полудяват и съм мислил доста по въпроса. Какво наричаме „лудост“?

Гамаш вече започваше да се досеща, че Фини обича да си служи с реторични въпроси.

— Няма ли да отговорите? — подкани го старецът.

— Искате отговор? Лудост е, когато човек загуби връзка с действителността, като си създаде собствен свят и живее в него.

— Вярно, макар понякога това да е най-разумното. Единственият начин да оцелееш. Много малтретирани хора, особено деца, го правят.

Гамаш се зачуди откъде Фини знае това.

— Губят разсъдък — продължи възрастният мъж, — не че това е непременно лошо. Губят и сетивата си, връзката с околния свят.

Движение вляво от него привлече погледа на инспектора. Нещо се вееше. Погледна през рамо и видя Бийн да тича надолу по моравата. Бягаше ли от някого? Гамаш се учуди. Но само след миг разбра, че детето нито бяга от нещо, нито тича.

Бийн галопираше като кон, а зад него се вееше голяма хавлиена кърпа.

— Всички Мороу са луди — обясни Фини, който или не забелязваше детето, или просто бе свикнал с изпълнението му, — защото живеят в главите си и не обръщат внимание на външната информация, която ги залива.

— Питър Мороу е художник, при това талантлив — отбеляза Гамаш. — За да бъдеш такъв, трябва да си в досег със сетивата си и света.

— Надарен е — съгласи се Фини, — но колко по-добър щеше да е, ако спре да мисли и просто усети живота? Ако започне да слуша, да помирисва, да усеща?

Фини отпи от изстиналото си кафе. Гамаш знаеше, че е време да става, но се бавеше, защото компанията на този екстравагантно грозен мъж му бе приятна.

— Спомням си първия път, когато съзнателно убих.

Изявлението бе толкова неочаквано, че Гамаш погледна към приведения старец, за да види какво го е подсетило. Бърт Фини посочи с изкривен пръст към място на отсрещния бряг. Там бавно се полюшваше лодка с рибар, който замяташе въдицата си. Сам в спокойствието на утринта.

Чу се свистене. Цоп. И далечно цъкане като от часовниците на Бийн, докато кордата бавно се навиваше обратно на макарата.

— Бях на около десет и с брат ми отидохме да стреляме катерици. Той взе пушката на татко, а аз — неговата. Гледал го бях как стреля доста пъти, но на мен не ми разрешаваха. Измъкнахме се и се спуснахме към гората. Беше сутрин като тази, а в такива дни родителите спят до късно, докато децата стават, за да вършат бели. Прикривахме се зад дърветата и се хвърляхме на земята. Преструвахме се, че се бием с врага. Окопна война.

Гамаш наблюдаваше как възрастният мъж извива тяло и имитира движения отпреди повече от осемдесет години.

— После брат ми изшътка да мълча и посочи с ръка. Две катерици си играеха в подножието на дърво. Брат ми посочи към пушката. Аз я вдигнах, прицелих се и стрелях.

Свистене. Цоп. Тик, тик, тик.

— Уцелих я.

Бърт Фини се обърна към Гамаш, погледът му шареше диво — всяко око в различна посока. Беше невероятно, че изобщо е успял да уцели нещо.

— Брат ми изкрещя радостно и аз се затичах развълнувано. Много горд. Изгарях от нетърпение да кажа на татко. Само че животинчето не беше мъртво. Видях, че е тежко ранено. Пищеше, дереше въздуха с лапички, после спря и само скимтеше. Чух шум и вдигнах поглед. Другата катерица гледаше.

— Какво направихте?

— Стрелях отново. Убих я.

— Тогава за последно ли убихте нещо? — попита Гамаш.

— Дълго време не повторих. Баща ми беше разочарован, че не искам да ходя на лов с него. Никога не му казах защо. Може би трябваше.

Загледаха се в мъжа в лодката. Гамаш предположи, че той живее във вилата на отсрещния бряг.

— Но в крайна сметка убих отново — продължи Фини.

Бийн отново мина в галоп покрай тях, а после изчезна в гората.

— О, аз разкъсах земните юзди!^[4] — изрече Фини, като проследи с поглед последното изплющяване на плажната кърпа, преди детето да потъне в гората.

— Дали са толкова ограничаващи? — попита Гамаш.

— За някои хора — отвърна Фини, все още загледан в мястото, където изчезна Бийн.

Въдицата на рибаря внезапно се огъна като дъга. Лодката леко се разлюля, когато изненаданият мъж се дръпна назад и започна да навива кордата, която протестираше и свистеше.

Гамаш и Фини наблюдаваха, изпълнени с желание рибата да извърти правилно главата си. Да се отскубне от куката, разкъсваща устата й.

— Колко добре познавахте Чарлс Мороу?

— Беше най-добрият ми приятел — откъсна се с нежелание Фини от сцената в езерото. — Ходихме заедно на училище. Загубих връзка с доста хора, но не и с него. Беше добър приятел. Приятелството бе важно за него.

— Що за човек беше?

— Енергичен. Знаеше какво иска и обикновено го постигаше.

— Какво искаше?

— Пари, власт, престиж. Обичайното. — Фини отново се обърна към рибаря и огънатата въдица. — Работеше здраво и изгради силна компания. Всъщност, за да съм честен, той пое семейния бизнес. Малка, но уважавана инвестиционна фирма. Чарлс я превърна в нещо съвсем различно. Откри офиси из цяла Канада. Беше силно мотивиран човек.

— Какво е името й?

— „Мороу Сикюритис“. Помня как един ден дойде на работа и не можеше да спре да се смее, защото малкият Питър го попитал къде му е пистолетът. Мислел, че баща му е охранител. Бил много разочарован, когато разбрал, че не е.

— Работили сте за него?

— Цял живот. Накрая той продаде компанията.

— Защо не я предаде на децата си?

За първи път Фини като че ли се притесни.

Рибарят се бе навел през борда на лодката с кепче в ръка и загребваше във водата с него.

— Според мен искаше, но не смяташе, че някой от тях е подходящ. Казваше, че Питър има прекалено голямо въображение и тази работа ще го убие, макар да вярваше, че той би проявил готовност да опита. Харесваше лоялността и желанието му да помага. Винаги казваше, че е много добро момче. Джулия вече си беше отишла, замина за Британска Колумбия и се сгоди за Дейвид Мартин. Чарлс нямаше никакво намерение да се занимава със съпруга на горката си дъщеря, така че това не беше вариант. Мариана? Да, той мислеше, че един ден би могла да поеме компанията. Винаги казваше, че е най-разумната от всички. Не най-умната. Но най-разумната. Тя обаче беше твърде заета да се забавлява.

— Ами Томас?

— А, Томас. Чарлс смяташе, че той е интелигентен и хитър. И двете качества са много важни.

— Но?

— Но смяташе, че на момчето му липсва нещо.

— Какво?

— Състрадание.

Гамаш се замисли над думите.

— Едва ли е качество от първостепенна важност, когато става въпрос за ръководител на компания.

— Но е изключително важно синът ти да го притежава. Чарлс не искаше Томас да е твърде близо до него.

Гамаш кимна. Най-сетне бе накарал Фини да се разприказва, но дали самият старец не го бе провокирал да пита, да настоява? Дали това не бе причината възрастният счетоводител да седи тук? Да насочи разследването към заварения си син?

— Кога умря Чарлс Фини?

— Преди осемнайсет години. Бях до него. По времето, когато стигнахме в болницата, вече бе мъртъв. Сърдечен удар.

— И вие се оженихте за жена му?

Гамаш искаше въпросът да прозвучи неутрално. Не като обвинение. И наистина си беше обикновено питане. Но знаеше също, че гузният ум е суров филтър и чува неща, които не съществуват.

— Да. Обичам я, откакто се помня.

Погледнаха към езерото. Нещо се мяташе в кепчето на рибаря. Едро и блестящо. Докато наблюдаваха, той внимателно извади куката от устата на създанието и го повдигна във въздуха за опашката.

Гамаш се усмихна. Човекът, който живееше във вилата на отсрещния бряг на езерото, щеше да пусне рибата на свобода. Със сребрист проблясък тя се спусна надолу и се удари в борда на лодката.

Рибарят я беше убил.