Метаданни
Данни
- Серия
- Разследванията на инспектор Гамаш (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Rule Against Murder, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Тодорова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми(2018 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cherrycrush(2023 г.)
Издание:
Автор: Луиз Пени
Заглавие: Камъкът на смъртта
Преводач: Росица Тодорова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: канадска (не е указано)
Печатница: ФолиАрт ООД
Редактор: Боряна Стоянова
Художник: Радослав Донев
Коректор: Правда Василева
ISBN: 978-619-151-341-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5831
История
- —Добавяне
Глава осемнайсета
Питър Мороу стоеше сам пред жълтата полицейска лента. В земята имаше вдлъбнатина с размерите на Джулия.
Приживе разединяваше семейството и сега, в смъртта, пак го правеше. Егоистична, алчна и да, жестока. Точно това бе искал да каже.
Майка му плака за нея. Каза само добри думи за Джулия. Станала бе перфектната Джулия, красивата Джулия, милата и нежна Джулия. А кой остана близо до дома, за да се грижи за мама? Кой я посещаваше и я водеше да вечерят навън? Кой й се обаждаше по телефона и й пращаше картички и подаръци?
Втренчи се в трапа и се опита да почувства нещо. Опита се да си припомни Джулия като момиче. По-голямата му сестра. Родена между момчетата, сякаш между две войни. Тъпкана и мачкана, докато той и Томас се опитваха да се докопат един друг. Бяха я стъпкали и смачкали по средата. Напълно.
А сега и татко бе сторил същото.
През целия си живот бяха четирима. Томас, Джулия, Питър, Мариана. Четири колела, четири стени, четири сезона, четири стихии, четири ъгъла.
А сега бяха трима. Колкото и странен да бе светът им, поне го разбираха. Какво става, когато едната посока на света изчезне?
Апокалипсис. И снощи чуха първата тръба. Плача на майка му.
— Питър?
Стоеше неподвижен, нямаше кураж да се обърне, да покаже лицето си пред когото и да е.
— Нередно ли е да стоя тук? — попита.
— Не, ако не се приближаваш повече, но ти го знаеш — отвърна Гамаш.
Двамата мъже се взираха в местопрестъплението, макар в действителност да гледаха мраморния пиедестал. Арман Гамаш бе излязъл в градината за глътка свеж въздух, да се поразходи след вечерята и да се опита да подреди в главата си купищата веществени доказателства, които бяха събрали. Но най-вече защото искаше да дойде тук отново и да погледне белия блок. Камъкът, който отначало бе сбъркал с надгробна плоча, а после наистина се бе превърнал в такава.
Тревожеше го липсата на следи по мраморната повърхност. Нямаше никакви признаци, че статуята изобщо е стояла върху пиедестала, нито белег, че го е надрала при падането си. Повърхността му бе съвършено гладка. Без драскотини и резки. А това бе невъзможно.
— Едно време, когато бяхме деца, майка ни четеше истории — продума Питър. — Татко свиреше на пианото и всички се натиквахме на дивана, а мама започваше да ни чете. Любима ни беше една книга с митове. Все още помня повечето. Зевс, Одисей. Томас обичаше историята на Одисей. Все нея искаше да слуша. Постоянно ни четяха за лотофагите, за сирените.
— За Сцила и Харибда — обади се Гамаш. — И аз я харесвах. Одисей се изправя пред ужасен избор: да насочи кораба си към въртопа или към шестглавото чудовище.
— Избира чудовището и то убива шестима от хората му. Те умират, а той продължава плаването си — изрече Питър.
— Ти какво би избрал? — попита Арман.
Знаеше мита много добре. Връщането на Одисей от Троянската война, дългото, изпълнено с опасности пътуване. В желанието си да се завърне у дома той стига до ужасен проток. От едната страна въртоп засмуква всеки кораб с целия му екипаж, а от другата страна е Сцила. Шестглаво чудовище. От едната страна дебне сигурна смърт за всички на кораба, а от другата — сигурна смърт за шестима от хората му.
По кой път да поеме?
Тогава Питър усети сълзите. Плачеше за малката Джулия, смазана от братята си, от майка си, от съпруга си. А накрая, тъкмо когато се бе завърнала у дома, смазана и от единствения човек, на когото вярваше. Нейният Одисей. Баща й.
Но най-вече плачеше за себе си. Днес бе загубил сестра, но дори по-зле, много по-зле, чувстваше, че е загубил и майка си. Майка, която бе решила, че мъртвата сестра е съвършена, а той е чудовище.
— Да се поразходим — предложи Гамаш и двамата обърнаха гръб на хлътналата земя и на безчувствения бял блок до нея.
Арман Гамаш сключи ръце зад гърба си и мълчаливо поеха през моравата към езерото. Слънцето залязваше и изпълваше вечерното небе с изумителни пламтящи цветове. Виолетови, розови и златни — меняха се всеки миг.
Мъжете спряха и се загледаха.
— Хубава семейна картина описа. Семейството, събрано около майка ти, докато тя чете.
— Грешиш — възрази Питър. — Не бяхме събрани около нея. Ние четиримата седяхме на дивана. Тя беше в другия край на стаята, в креслото си.
Изведнъж картината, която бе толкова естествена, дори затрогваща, която най-сетне бе дала на Гамаш възможност да види всички Мороу като семейство, изчезна. Подобно на залеза, тя се промени в нещо съвсем различно. По-тъмно.
Четири самотни малки деца, втренчени през пролива към строгата си майка, която им чете за ужасни дилеми. И смърт.
— Каза, че любимата история на Томас била за Одисей. Коя беше твоята?
Питър си мислеше за квадратния бял мрамор, надвиснал над мястото, където Джулия умря. Четири ъгъла, четири стени.
— Кутията на Пандора.
Гамаш обърна гръб на залеза и се вгледа в художника.
— Тревожи ли те нещо?
— Искаш да кажеш друго, освен смъртта на сестра ми?
— Това имах предвид. Можеш да ми кажеш.
— Наистина ли? Ами добре, някой е предал на майка ми какво ти казах следобед. Изглеждаш изненадан, а можеш ли да си представиш как се почувствах аз? Искаше да ти кажа истината, направих го и сега на практика съм изритан от семейството заради това. Обзалагам се, че на теб винаги ти е било лесно. Толкова си уверен в себе си. Винаги се вписваш. Е, пробвай да си художник в семейство на интелектуалци. Пробвай да си музикален инвалид в семейство на музиканти. Пробвай какво е да ти се подиграват по целия път до класната стая. Не другите деца, а брат ти, който крещи: „Леке. Леке.“
Питър усети, че и последната му задръжка пада. Искаше да предупреди Гамаш, да му каже да бяга, да се спасява от него, да се скрие в гората, докато този гневен метеж отмине. Докато измъчените, вонящи, въоръжени до зъби бегълци изгорят и разрушат всичко пред погледа си и се насочат към друга цел. Но вече бе прекалено късно, а и той знаеше, че мъжът пред него никога няма да избяга.
Семейство Мороу бягаха и се криеха зад цинизма и мрачния си сарказъм.
Този мъж отстояваше позицията си.
— А баща ти? — попита Гамаш, сякаш Питър не бе обсипал лицето му със слюнки. — Какво каза той?
— Баща ми ли? Вече знаеш. Никога не използвай първата кабинка в обществена тоалетна. Кой, по дяволите, казва подобно нещо на десетгодишно дете? Знаеш ли другия урок, на който ни научиха? Пазете се от третото поколение.
— Какво означава това?
— Първото поколение прави парите, второто ги цени, защото е станало свидетел на саможертвите, а третото ги пропилява. Ние сме третото. Ние, четиримата. Татко ни мразеше, смяташе, че ще откраднем парите му и ще разсипем семейството. Толкова се страхуваше да не ни разглези, че никога не ни даде нищо, освен глупави съвети. Думи. Нищо повече.
Затова ли Гамаш видя мъка, изсечена в онова каменно лице? Нима Чарлс Мороу се е боял, че децата му ще го предадат? Дали не бе създал точно това, от което се страхуваше? Нещастни, неблагодарни деца, неспособни да обичат? Деца, които могат да откраднат от собствения си баща и да се избиват едно друго?
— Кой уби сестра ти според теб?
На Питър му бе необходима минутка, за да възвърне речта си отново и да смени посоката.
— Бърт Фини най-вероятно.
— Защо би убил Джулия?
Вече бе почти тъмно.
— За пари, винаги е за пари. Сигурен съм, че майка ще наследи парите от застраховката на Джулия. Фини се ожени за майка ми заради парите и сега ще получи повече, отколкото е мечтал.
Продължиха разходката си до пристана, където два леко наклонени дървени стола с облегалки за ръцете бяха оставени върху сивите, обезцветени от времето греди. Питър се чувстваше изцеден. Стъпките им отекваха по дървените дъски, а водата леко се плискаше в кея.
Докато приближаваха, един от столовете помръдна. Мъжете спряха.
Дървеният стол порасна пред очите им и се очерта на фона на последната дневна светлина.
— Мосю Гамаш? — изрече.
— Oui. — Инспекторът направи крачка напред, макар че Питър посегна да го дръпне назад.
— Арман Гамаш? Това е името ви, нали?
— Oui.
— Познавах баща ви — заяви Бърт Фини. — Името му беше Оноре. Оноре Гамаш.