Луиз Пени
Камъкът на смъртта (20)

Глава седемнайсета

В ъгъла на библиотеката, до прозорците, бе сложена маса и тримата полицаи седнаха там. Не бяха облечени за официална вечеря, макар че инспектор Гамаш винаги носеше костюм и вратовръзка по време на разследване и все още бе с него.

Докато персоналът им поднасяше различни блюда, те обсъждаха откритията си.

— Смятаме, че Джулия Мартин е убита снощи, точно преди бурята. Било е някъде между полунощ и един часа, нали така? — попита Гамаш, след като преглътна малко от студената супа с краставички и малини. В нея имаше малко копър, намек за лимон и нещо сладко.

Мед, досети се.

— Oui. Пиер Патнод ми показа метеорологичната си станция. Благодарение на неговите отчети и на един разговор с Метеорологичната служба на Канада вече знаем, че дъждът е започнал някъде по това време — потвърди агент Лакост, докато хапваше крем супа.

— Bon. А какво са правили хората по това време? — Премести дълбоките си очи от Лакост към Бовоар.

— Питър и Клара Мороу са се качили в стаята си малко след като вие сте напуснали библиотеката — докладва Бовоар, след като погледна в бележника си. — Мосю и мадам Фини вече са били горе. Камериерката ги е срещнала и им е пожелала лека нощ. Между другото, никой не е видял Питър и Клара. Томас и Сандра останали в библиотеката с Мариана и си говорили за церемонията по откриването на статуята около двайсетина минути, след което и те си легнали.

— Всички ли? — попита Гамаш.

— Томас и Сандра Мороу се качили веднага, а Мариана останала известно време. Пийнала още едно, послушала малко музика. Метрдотелът й сервирал и изчакал, докато тя си тръгне. Било десетина минути след полунощ.

— Добре — каза главният инспектор.

Вече имаха скелета на случая, очертанията, фактите, кой, кога, какво е правил. Или поне какво твърдеше, че е правил. Но беше нужно повече, много повече. Нуждаеха се от плътта и кръвта на случая.

— Трябва да се разровим около Джулия Мартин — заяви Гамаш. — Животът й във Ванкувър, как е срещнала Дейвид Мартин. Какви интереси е имала. Всичко.

— Мартин беше в застрахователния бизнес — отбеляза Бовоар. — Обзалагам се, че има огромна застраховка „Живот“.

Гамаш го погледна с интерес.

— Може би си прав. Лесно е да се разбере.

Жан Ги вдигна вежди и хвърли поглед зад рамото на шефа си. Големите удобни дивани и кожените кресла бяха преподредени и в центъра на библиотеката сега имаше две маси една до друга. Около тях бяха разположени практични дървени столове, а пред всеки — спретнато подредени бележник и химикалка.

Това бе решението на агент Лакост за проблема с компютрите. Без компютри. Без телефон дори. Вместо тях всеки получи химикалка и бележник.

— Още сега започвам да обучавам пощенски гълъби, за да пренесат съобщението. Не, почакайте, това е глупаво — каза Бовоар. — Може да има спирка на пони експреса наблизо.

— Когато бях на твоите години, момко…

— Само не започвайте пак историята с димните сигнали! — примоли се Жан Ги на Гамаш.

— Ще измислиш нещо — усмихна се главният инспектор. — Сега да се върнем към миналата нощ. Семейството се събра тук. — Стана от масата и отиде до камината. — Преди Джулия да влезе, говорехме.

Гамаш прехвърли сцената в главата си и си спомни ясно всичко. Видя как Томас преразказва шеговито разговора им на Джулия, която го бе пропуснала. Как Мариана пита нещо, а Томас й отговаря.

— Обясни на Джулия, че говорим за мъжки тоалетни — каза Гамаш.

— Наистина ли? — попита Лакост.

— Има ли значение? — намеси се Бовоар. — Мъжки, женски, все тая.

— За такова мислене арестуват — подхвърли тя.

— Изглежда, за тях имаше значение — заяви главният инспектор. — Никой не беше конкретизирал. Просто обществени тоалетни.

В стаята настана мълчание за миг.

— Мъжки тоалетни? — Лакост сви вежди в размишление. — И Джулия избухна? Изглежда ми доста безобидна тема.

Гамаш кимна:

— Съгласен съм, но не беше. Трябва да открием защо реагира така.

— Ще го направим — каза Лакост, когато седнаха отново.

— Може да си го издълбаеш на скрижал, та да не забравиш — подхвърли Бовоар. — Май видях един папирус да се подмята наоколо.

— Ти разпита персонала — обърна се Гамаш към Изабел. — Беше гореща нощ, може някой от тях да се е измъкнал да поплува в езерото…

— И да е видял нещо? Питах ги, но никой не потвърди.

Гамаш кимна. Най-много се тревожеше, че някой от младия персонал е видял нещо, но или е прекалено уплашен да го признае, или не иска да „издаде“ някого. А можеше и да направи нещо глупаво с информацията. Беше ги предупредил, но знаеше, че младите не са склонни да приемат съвети и предупреждения.

— Намерихте ли гнездото на оси край местопрестъплението? — попита.

— Не — отвърна Лакост, — но съм уведомила всички за него. До момента няма проблеми. Осите може да са се удавили в бурята. Но намерих нещо наистина интересно, докато претърсвах стаите на гостите. В тази на Джулия Мартин.

Стана и донесе купчинка писма, завързани с избеляла жълта кадифена панделка.

— Пръстовите отпечатъци са взети, не се притеснявайте — заяви, когато шефът й се поколеба да докосне вързопчето. — Бяха в шкафчето до леглото й. Намерих и това.

Извади от плик две смачкани парчета хартия с логото на хижа „Белшас“.

— Мръсни са — отбеляза Гамаш, докато ги вземаше. — И те ли бяха в шкафчето?

— Не, в камината. Смачкала ги е, преди да ги хвърли там.

— В гореща нощ, без запален огън? Защо просто не ги е пуснала в кошчето за боклук? Имаше ли кошче в стаята?

— О, да. Използвала го бе за найлоновата опаковка от химическо чистене.

Гамаш приглади двете парчета хартия и ги прочете, докато отпиваше от червеното си вино.

Радвам се, че поговорихме. Благодаря. Разговорът ми помогна много.

После другото.

Много си мила. Знам, че няма да кажеш на никого какво ти разказах. Може да ме вкара в големи неприятности!

Написани бяха с внимателно оформени печатни букви.

— Изпратих копие за анализ на почерка, но е с печатни букви, което затруднява нещата — каза Лакост.

Главният инспектор покри веществените доказателства с ленената си салфетка, когато внесоха основните им блюда. Омар за него, филе миньон за Жан Ги и хубаво филе от морски език^[1] за Изабел.

— Смятате ли, че двете бележки са написани от един и същ човек? — попита Гамаш.

Бовоар и Лакост ги погледнаха отново, но отговорът изглеждаше очевиден.

— Oui — отвърна Бовоар и лапна първата хапка от филето. Представи си как шеф Вероник обработва месото, как бърка сос беарнез. И знае, че е за него.

— Прекрасно беше — заяви Арман Гамаш на сервитьора, когато няколко минути по-късно чиниите бяха отнесени и се появи подносът със сирената. — Чудя се къде ли е учила шеф Вероник.

Бовоар наостри уши.

— Никъде, поне официално — отвърна Лакост и се усмихна на сервитьора, когото бе разпитвала за убийството едва преди няколко часа. — Говорих с нея следобед. На шейсет и една години е. Няма официална диплома, но е събирала рецепти от майка си и е пътувала доста.

— Не се ли е омъжвала? — поинтересува се Гамаш.

— Не. Дошла е в хижата, когато е била на около четиридесет. Прекарала е почти половината си живот тук. Но има и друго. Нещо ми се върти в главата.

— Казвай — подкани я Гамаш. Вярваше в усета на агент Лакост.

За разлика от Бовоар. Той не се доверяваше дори на собствения си усет.

— Нали знаете какви стават понякога нещата в затворени общества като училищни пансиони, манастири или в армията, където хората живеят и работят в ограничена среда?

Главният инспектор се облегна на стола и кимна.

— Младите може да остават в хижата едва за няколко седмици или месеци, но възрастните са тук от години, десетилетия. Сами. Само тримата. Година след година.

— Да не казваш, че са развили фобии заради изолацията? — попита Бовоар. Хич не му харесваше накъде бие Лакост. Гамаш го погледна, но си замълча.

— Казвам, че странни неща се случват с хора, които живеят заедно на брега на езеро години наред. Това си е хижа от дървени трупи. Без значение колко е голяма, без значение колко е хубава. Пак е изолирана.

— Странни неща се правят под среднощното слънце. От мъже, които се трепят за злато.^[2]

Погледнаха към Гамаш. Когато шефът рецитираше поезия, това рядко проясняваше ситуацията за Бовоар.

— Които се трепят? — повтори учудено Лакост, макар че обикновено обичаше да слуша стихове, декламирани от главния инспектор.

— Изразих съгласието си с теб — усмихна се Гамаш. — Както и Робърт У. Сървис. Странни неща се правят по бреговете на самотни езера. Странни неща са направени тук миналата нощ.

— От мъже, които се трепят за злато? — попита Бовоар.

— Почти винаги — отвърна Гамаш и кимна към Лакост да продължи.

— Мисля, че Вероник Ланглоа изпитва чувства към някого. Силни чувства.

Гамаш се наведе напред.

Това, което убива хората, не е куршум, острие, юмрук в лицето. А чувство. Оставено да вирее прекалено дълго. Понякога замръзнало в студа. Понякога погребано и зловонно. Понякога на брега на езеро, в самота. Оставено да расте и да се изроди.

— Наистина ли? — Бовоар също се наведе напред.

— Не се смейте. Има обаче голяма възрастова разлика.

Никой от мъжете не изглеждаше склонен да се засмее.

— Мисля, че е влюбена в метрдотела — изрече Лакост.

* * *

Клара смяташе, че хората от семейство Мороу са царе в отбягването на неприятни неща, въпреки че самите те бяха изключително неприятни. Но през ум не би й минало, че са способни да игнорират убийството на собствената си сестра и дъщеря.

И все пак вече бяха изяли супата си, без изобщо да споменат Джулия. Клара трябваше да признае, че самата тя не изгаряше от желание да го стори. „Още хляб? Жалко за Джулия.“ Как се казва такова нещо?

— Още вино? — Томас посегна с бутилката към другия край на масата.

Клара отказа, но Питър прие. Художничката вече не понасяше напрежението. На отсрещната страна на масата мисис Мороу коригира положението на вилицата си за риба. Беше взела участие в разговора, но без интерес, само колкото да поправи неправилно тълкувание, грешно произношение или явна грешка.

— Как се чувствате? — попита я Клара.

Въпросът й съвпадна със затишие в разговора и всички се обърнаха към нея, с изключение на Бърт и Бийн. И двамата гледаха навън, през прозореца.

— На мен ли говориш? — попита свекърва й.

Клара имаше чувството, че кожата й току-що е била нарязана на тънки парченца от погледа и тона на възрастната жена.

— Беше ужасен ден — изрече и се почуди откъде се взе това желание за самоубийство у нея. Може би всички тия Мороу бяха прави. Може би говоренето за станалото правеше нещата по-лоши. Изведнъж се почувства като садист, който удря с камшик тази дребна, възрастна, скърбяща жена. И я принуждава да се изправи пред ужасната смърт на дъщеря си. Принуждава я да говори за това. Докато яде крем супата си.

Кой бе неразумният сега?

Но беше твърде късно. Изрекла бе въпроса. Стоеше вторачена в майката на Питър, която я гледаше, сякаш вижда убиеца на дъщеря си. Клара сведе поглед.

— Мислех си за Джулия — заяви мисис Мороу. — Колко красива беше. Колко добра и нежна. Благодаря ти, че попита, Клер. Ще ми се някое от моите деца да се беше сетило. Но те, изглежда, предпочитат да говорят за американската политика и за последната изложба в Националната галерия. Тези неща повече ли ви интересуват от сестра ви?

Клара, която преди миг се бе почувствала като нищожество, внезапно се почувства като герой, а после отново като нищожество. Погледна през масата към Питър. Косата му стърчеше отстрани, а ризата му бе покапана със супа.

— Но пък Джулия винаги е била най-чувствителната от вас. Чух, че според теб е била алчна и жестока. Така си казал на главния инспектор.

Спря бледосините си очи върху Питър. Никой не помръдваше. Дори сервитьорите изглеждаха уплашени да се приближат.

— Не съм — заекна той и се изчерви. — Кой ти каза?

— Заявил си също, че моята собствена смърт може да е за добро.

Сега вече се чу ахване и Клара осъзна, че всички са си поели дъх от изненада, дори тя. Най-сетне бе в лодката. Но се оказа в нея в ужасен момент.

Мисис Мороу въртеше в ръцете си столчето на чашата за вино.

— Каза ли го, Питър?

— Не, майко, не съм. Никога не бих казал такова нещо.

— Защото аз знам кога лъжеш. Винаги познавам.

Според Клара това не бе никак трудно, защото те винаги лъжеха в нейно присъствие. Учили се бяха от самата нея. Майка им познаваше всичките им номерца, тъй като бяха минали през нейната школа.

Сега Питър лъжеше. Клара го знаеше. Майка му го знаеше. Метрдотелът го знаеше. Навярно дори катерицата, която Бърт Фини зяпаше, го знаеше.

— Никога не бих го казал — заяви отново Питър.

Майка му го погледна гневно.

— Знаеш ли, ти никога не си ме разочаровал. Винаги съм знаела, че от теб няма да излезе нищо. Дори Клер има повече успех от теб. Самостоятелна изложба с Дени Фортен. Ти имал ли си някога такава?

— Мисис Мороу — не издържа Клара. Писна й. — Това не е честно. Синът ви е прекрасен мъж, талантлив художник, любящ съпруг. Има много приятели и красив дом. Както и съпруга, която го обича. И името ми е Клара. — Втренчи се във възрастната жена през масата. — Не Клер.

— А моето име е мисис Фини. Наричаш ме „мисис Мороу“ вече петнайсет години, достатъчно дълго след женитбата ми. Знаеш ли колко обидно е това?

Клара онемя. Права беше. Никога не й беше идвало наум, че майката на Питър сега е мисис Фини. Просто за нея винаги си е била мисис Мороу.

Как се стигна дотук? Да крещи на свекърва си, след като бе искала да я утеши.

— Съжалявам — продума. — Права сте.

И тогава съзря нещо почти толкова ужасяващо, колкото онова, което бе видяла младата градинарка. Вместо смазана жена на средна възраст обаче, пред Клара бе смазана старица. Пред нея, пред всички присъстващи, майката на Питър отпусна глава в ръцете си и заплака.

Мариана изпищя и скочи точно когато таванът започна да пада. Или поне нещо отгоре падна върху нея и отскочи.

Бисквитка.

Небето беше направено от маршмелоу и падаше.

* * *

По време на кафето главен инспектор Гамаш сложи очилата си и прочете връзката писма, като предаваше всяко на Бовоар, щом го свърши. Накрая свали очилата и се загледа през прозореца.

Започваше да опознава Джулия Мартин. Да научава фактите от живота й, историята й. Усети дебелата, плътна хартия в ръцете си.

Беше почти девет вечерта, а все още бе светло. Лятното слънцестоене — най-дългият ден в годината, бе отминало съвсем наскоро. Мъглата почти изчезна, макар остатъци от нея все още да се носеха тук-там над спокойното езеро. Облаците се бяха разкъсали и небето се бе обагрило в нежни червени и лилави оттенъци. Задаваше се великолепен залез.

— Какво мислиш? — Гамаш потупа с очилата си купчето писма.

— Най-странната колекция от любовни писма, която съм виждал някога — заяви Бовоар. — Защо ги е запазила?

Лакост прибра писмата и кадифената лентичка.

— Били са важни за нея по някаква причина. Дори жизненоважни. Толкова, че ги е носела със себе си. Но…

Спря, сякаш не можеше да намери думите, и Гамаш знаеше защо. Посланията бяха просто колекция от благодарствени бележки за партита, танци или подаръци, събирани над трийсет години. Различни хора казваха на Джулия, че е много мила.

Нито едно не беше истинско любовно писмо. Баща й бе писал, за да благодари за вратовръзка. Имаше стара бележка от съпруга й, преди да се оженят, с която я канеше да излязат на вечеря. Беше приятна, ласкателна. Всичките бяха такива. С добри чувства, с благодарности, учтиви. Но нищо повече.

— Защо ги е пазила? — промърмори по-скоро на себе си Гамаш. После вдигна последните бележки. Онези смачканите от камината. — И защо е изхвърлила тези?

Докато ги четеше за пореден път, нещо привлече вниманието му.

— Забелязвате ли нещо необичайно в тази бележка? — посочи.

Много си мила. Знам, че няма да кажеш на никого какво ти разказах. Може да ме вкара в големи неприятности!

Бовоар и Лакост я разгледаха внимателно, но не откриха нищо.

— Не в думите, а в пунктуацията — подсказа Гамаш. — Удивителният знак.

Погледнаха го неразбиращо и той се усмихна. Но усещаше, че в бележката има нещо. Нещо важно. Както обикновено истинското съобщение не се съдържаше в думите, а в начина, по който бяха поднесени.

— Открих още нещо при претърсването — заяви агент Лакост и стана от масата. — Искам да ви го покажа, преди семейство Мороу да са приключили с вечерята.

Изкачиха стълбите към стаите за гости и тя ги поведе към Градинската стая. Почука, изчака малко и отвори вратата.

Гамаш и Бовоар направиха крачка напред, после спряха.

— Виждали ли сте някога такова нещо? — попита Лакост.

Гамаш поклати глава. В трийсетгодишния си опит като следовател със сигурност бе съзирал по-объркващи, страшни и гротескни неща. Но никога не бе виждал нещо подобно.

— Защо са му на едно дете толкова много часовници? — зачуди се Бовоар, докато оглеждаше стаята на Мариана и Бийн. Часовниците бяха навсякъде.

— Откъде знаеш, че са на Бийн? — обади се Гамаш.

— Защото детето е чалнато. Вие не бихте ли се чалнали, ако името ви е Бийн и никой не знае дали сте момче, или момиче?

Втренчиха се в него. Жан Ги още не им бе казал за това.

— Какво искаш да кажеш? — запита Лакост.

— Мариана Мороу пази в тайна пола на Бийн.

— Дори от майка си?

— Най-вече от нея. От всички. Откачена работа, а?

Гамаш вдигна един часовник с Мики Маус и кимна. „Какво може да стори родител на детето си“ — помисли си, докато разглеждаше стаята и слушаше тиктакането, „тик-так, тик-так“. Огледа Мики, после вдигна няколко от другите часовници.

Защо всички бяха настроени да звънят в седем сутринта?