Луиз Пени
Камъкът на смъртта (12)

Глава девета

Няколко часа по-късно Гамаш се събуди от раздиращ, оглушителен звук, сякаш нещо огромно се цепеше в близост до тях. И после внезапен трясък.

Гръмотевица. Не върху хижата, но съвсем близко.

Беше облян в пот, мокрите чаршафи се бяха усукали около краката му. Стана и тихо наплиска със студена вода врата и лицето си. Вкуси солта и усети наболата брада под пръстите си и на мига почувства облекчение от потискащата жега.

— И ти ли не можеш да спиш?

— Не, събудих се. — Върна се в леглото, обърна влажната възглавница и отпусна глава върху хладната калъфка. Но няколко минути по-късно и тя бе гореща и мокра от потта. Имаше чувството, че всеки момент въздухът ще се втечни.

— Ха — промълви жена му.

— Какво?

— Часовникът спря. — Рен-Мари протегна ръка, Арман чу щракване, но нищо не последва. — И лампата не работи. Бурята е прекъснала тока.

Гамаш се опита отново да заспи, но един образ го преследваше неотменно: Чарлс Мороу сам в градината, осветяван от проблясъците на светкавиците. А после отново потънал в тъмнина.

Очаквал бе статуята да е величествена, властна. Но когато платното се плъзна надолу по нея, разкри изненадваща гледка.

Паметникът бе от тъмносив мрамор на жилки и вместо главата да е вдигната високо и гордо, тя бе леко сведена. Фигурата сякаш залиташе, сякаш всеки миг щеше да направи крачка напред. Този Чарлс Мороу не беше целеустремен и изпълнен с планове. Прегърбеният сив мъж се колебаеше върху пиедестала си.

Цареше пълно мълчание, докато платното се свлече на земята и всички наследници на семейство Мороу видяха отново баща си.

Мисис Фини се приближи до статуята. Едно по едно децата й я последваха и обиколиха паметника, после тя се обърна към тях:

— Мисля, че е време за едно питие.

И това бе всичко.

Щом членовете на семейство Мороу влязоха в хижата, Гамаш и Рен-Мари се приближиха и разгледаха красивото лице. Прав благороден нос. Високо чело. Плътни, леко присвити устни. Не осъдително, нито в горчив размисъл, помисли си Гамаш, а сякаш мъжът се кани да изрече нещо. Но най-поразяващи бяха очите. Мъжът се взираше напред и като че ли видяното го бе вкаменило.

Какво бе видял Чарлс Мороу? И защо скулпторът го бе изобразил така? Как всъщност се чувстваха семейство Мороу? Гамаш подозираше, че последният въпрос е най-трудният.

В спалнята им за миг проблесна светлина. Той инстинктивно започна да брои. „Едно, две…“

Отново тътен и отново трясък.

— Ангелите играят боулинг — продума Рен-Мари. — Майка ми го казваше.

— По-добро е от моя отговор. Аз си мисля, че може да е буря.

— Глупчо. Каква буря, широколистна или иглолистна?

— Това не са ли видове дървета?

— Смятам, че се бъркаш с кълбовидното дърво.

— Имам идея — заяви Арман и стана от влажното легло.

Минути по-късно, облечени в леките си летни халати, семейство Гамаш се промъкнаха долу, минаха през всекидневната и излязоха на закритата с мрежа веранда. Седнаха в ракитените люлеещи се столове и загледаха как бурята се приближава към тях над езерото. Рен-Мари похапваше едри тъмночервени череши от купа с плодове, а Гамаш ядеше сочна праскова. Нещо идваше и те бяха готови за него. Или поне така си мислеха.

Внезапно свиреп вятър разкъса тишината. Зави пронизително между дърветата и понесе листата из въздуха в престорен аплауз към това, което приближаваше. Гамаш чуваше и езерото. С приближаването на стихията вълните все по-яростно разбиваха пенливите си гребени в пристана и брега. Арман и Рен-Мари видяха мълния да се спуска стремглаво към залива.

Беше огромна. Вятърът удари верандата и изду мрежата навътре, сякаш искаше да ги сграбчи.

Езерото и планините проблеснаха, видими за миг. Гамаш усети как до него Рен-Мари се стяга, когато нова разклонена светкавица удари гората от другата страна на езерото.

— Едно, две…

Броенето им потъна в оглушителната експлозия на гърма. Бурята бе на около три километра и се насочваше право към тях. Арман се замисли дали хижата има гръмоотвод. „Би трябвало — каза си, — в противен случай щеше да е изгоряла преди много години.“ Друга мълния прониза гората оттатък залива и семейство Гамаш чуха страховития трясък от разцепване на вековно дърво.

— Може би трябва да се приберем вътре — предложи Рен-Мари.

Тъкмо ставаха, когато мощен порив на вятъра удари верандата, а заедно с него нахлу и дъжд. Запрепъваха се навътре, целите във вода и леко изнервени.

— Божичко, изплашихте ме! — изрече изтънял, разтреперан глас.

— Мадам Дюбоа, desolee — каза Рен-Мари.

Последвалият разговор бе заглушен от друга светкавица и гръм. Но в проблясъка семейство Гамаш видяха фигури, които се носеха из Голямата стая като призраци, сякаш стихията бе захвърлила хижата в отвъдното.

След малко в помещението се появиха дребни светлинки. Проливният дъжд биеше в прозорците; чуваше се яростно блъскане на врати, затръшвани от вятъра.

Светлинните започнаха да се събират около тях и скоро стана ясно, че Пиер, Елиът, градинарката Колийн и няколко други са намерили фенерчета. Всички се пръснаха да затварят капаците на прозорците и да залостват вратите. Вече нямаше време за броене между светкавицата и гърма. Бурята бе приклещена между планинските върхове и нямаше накъде да избяга. Нахвърляше се върху хижата отново и отново. Арман и Рен-Мари помогнаха на персонала и скоро всички бяха добре защитени в дървената хижа.

— Имате ли гръмоотвод? — обърна се Гамаш към мадам Дюбоа.

— Имаме — отвърна тя, но на трептящата светлина изглеждаше малко несигурна.

Скоро се появиха Питър и Клара, а след тях — Томас и Сандра. Останалите гости и хора от персонала или спяха дълбоко, или бяха прекалено уплашени, за да помръднат.

Близо час или малко повече масивните трупи се тресяха, прозорците дрънчаха, медният покрив бучеше. Но издържа.

Бурята продължи по пътя си, за да тероризира други създания по-дълбоко в леса. Семейство Гамаш се върнаха в леглата си, но отвориха широко прозорците за прохладния ветрец, който бурята бе оставила като извинение.

На сутринта токът дойде, но не и слънцето. Беше облачно и ръмеше. Арман и Рен-Мари станаха късно, подмамени от изкусителния аромат на канадски бекон, кафе и кал — миризмата на квебекска зима след проливен дъжд. Слязоха при другите в трапезарията и кимнаха за поздрав.

След като си поръчаха cafe au lait, гофрети с диви боровинки и кленов сироп и посетиха шведската маса, се приготвиха за мързелив дъждовен ден. Но щом гофретите им пристигнаха, чуха далечен звук — нещо толкова неочаквано, че мина известно време, преди Гамаш да го разпознае.

Писък.

Стана бързо и прекоси трапезарията, докато другите все още се споглеждаха учудено. Пиер го настигна и Рен-Мари ги последва, вперила поглед в съпруга си.

Арман спря в коридора.

Писъкът се разнесе отново.

— Горе — каза Пиер.

Гамаш кимна и се затича нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. На площадката отново се ослушаха.

— Какво има над нас?

— Таванът. Зад шкаф с книги е скрита стълба. Тук.

Стигнаха до малко разширение в коридора, където бяха вградени библиотечни шкафове. Единият бе отворен. Гамаш надникна вътре. Видя старо стълбище, тъмно и прашно.

— Стойте тук.

— Арман? — започна Рен-Мари, но спря, когато той вдигна ръка.

Гамаш изтича нагоре по стълбището и изчезна от поглед.

Гола крушка се полюшваше напред-назад. В мъждивата светлина, която хвърляше, се носеха прашинки, от гредите висяха паяжини. Миришеше на паяци. Гамаш се насили да спре и се ослуша. Не чуваше нищо, освен блъскането на сърцето си. Пристъпи напред и една дъска проскърца. Зад него се разнесе нов писък. Обърна се и се втурна в затъмнена стая. Приведе се ниско, готов да скочи във всяка посока. Огледа се и сякаш невидима ръка стегна гърлото му.

Стотици очи се бяха вперили в него. После видя глава. И още една. Очите се взираха в него от отрязани глави. И в мига, в който осъзна това, нещо го връхлетя от един ъгъл и почти го събори.

Бийн изхлипа и се вкопчи в него, забил малките си пръсти в бедрото му. Гамаш се освободи и го прегърна здраво.

— Какво стана? Има ли някой друг тук? Бийн, трябва да ми кажеш.

— Ч-ч-чудовища — прошепна детето с изхвръкнали от страх очи. — Трябва да се махнем. Моооля ви.

Гамаш го вдигна, но хлапето изкрещя, сякаш нещо го бе опарило, и започна да се бори в ръцете му. Арман го пусна на земята, хвана дребната му ръка и заедно затичаха обратно надолу по стълбите. В подножието им се бе събрала тълпа.

— Пак вие. Какво направихте на Бийн този път? — разкрещя се Мариана и посегна към детето си.

— Бийн видя ли главите? — попита мадам Дюбоа.

Гамаш кимна. Старата жена коленичи и постави сбръчканата си ръка върху тресящото се детско гръбче.

— Съжалявам, Бийн. Грешката е моя. Но това е само украса. Глави на животни. Някой ги е застрелял преди много години и ги е препарирал. Разбирам, че са страшни, но те не могат да ти направят нищо.

— Разбира се, че не могат. — Айрин Фини спусна съсухрена ръка върху гърба на Бийн и детето се напрегна. — Хайде, без повече сълзи. Мадам Дюбоа обясни всичко. Какво трябва да кажеш?

— Merci, Madame Dubois — чу се приглушено гласче.

— Не, Бийн. Трябва да се извиниш за нарушението. Със сигурност ти е било известно, че не трябва да ходиш там. Вече не си малко дете.

— Non, ce n’est pas necessaire^[1] — възпротиви се мадам Дюбоа, но бе ясно, че никой няма да мръдне оттам, докато детето не се извини за това, че се е уплашило до смърт. И накрая Бийн го стори.

Всичко се върна към нормалния си ход и след минути семейство Гамаш седяха в своите ракитени люлеещи се столове на закритата веранда. Имаше нещо изключително спокойно в дъждовния летен ден. Лек дъжд се сипеше монотонно и освежаваше след ужасната жега и влажност. Езерото бе сиво и силни пориви на вятъра набраздяваха повърхността му. Рен-Мари решаваше кръстословици, а Арман се бе загледал навън и слушаше как дъждът равномерно трополи по покрива и капе от дърветата върху тревата. Чу далечен зов на овесарка и на врана. А дали не беше гарван? Гамаш не бе много добър в разпознаването на птичи звуци, като изключим гмурците. Но подобен звук не бе чувал никога в живота си.

Наклони глава на една страна и се вслуша по-внимателно. После стана.

Не бе птица. Беше вик, писък.

— Май пак е Бийн — каза Сандра, която тъкмо излизаше на верандата.

— Просто търси внимание — отбеляза Томас от Голямата стая.

Без да им обръща внимание, Гамаш излезе в коридора и се сблъска с детето.

— Не беше ли ти? — попита, макар да знаеше отговора.

Бийн само го гледаше.

Нов писък, този път дори по-истеричен, стигна до тях.

— Господи, какво е това? — появи се Пиер на вратата. Погледна Бийн, а после и Гамаш.

— Идва отвън — заяви Рен-Мари.

Арман Гамаш и метрдотелът се втурнаха в дъжда, без да се покрият.

— Аз отивам в тази посока — извика Пиер и посочи към бунгалата на персонала.

— Не, чакайте.

Гамаш вдигна ръка и другият мъж се закова на място. „Този човек е свикнал да дава заповеди и да му се подчиняват“ — осъзна метрдотелът. Стояха така сякаш цяла вечност, дъждът се стичаше по лицата им, а леките дрехи полепнаха по телата.

Нямаше повече писъци. Но след миг Гамаш чу друго.

— Натам.

С дългите си крака Арман Гамаш се носеше бързо по каменната алея, която водеше зад потънал в локви ъгъл на старата хижа, а Пиер шляпаше във водата и се подхлъзваше след него.

Градинарката Колийн стоеше на подгизналата морава, притиснала с ръце мокрото си лице. Скимтеше и Гамаш си помисли, че я е ужилила оса, но като приближи, видя очите й. Изцъклени и ужасени.

Проследи погледа й и го видя — нещо, което трябваше да забележи още щом зави зад ъгъла на хижата.

Статуята на Чарлс Мороу бе направила онази колеблива крачка. Огромният каменен мъж бе успял някак си да напусне пиедестала и се бе прекатурил. Сега лежеше, затънал в меката, подгизнала от дъжд земя, но не толкова дълбоко, колкото би могло да се очаква, защото нещо бе спряло падането му. Под него едва забележима лежеше дъщеря му Джулия.