Луиз Пени
Камъкът на смъртта (11)

Глава осма

Церемонията по откриването на паметника бе кратка и тържествена. Семейство Мороу стояха в полукръг с лице към обвитата в платно статуя. Беше късен следобед и дърветата хвърляха дълги сенки. Сандра отблъсна с ръка пчела и я запрати към Джулия, която я прехвърли към Мариана.

Гамаш и Рен-Мари седяха под големия дъб до хижата и наблюдаваха от почтително разстояние. Всички Мороу попиваха с кърпички сухи очи и влажни чела.

Клементин Дюбоа, застанала до статуята, подаде на Айрин Фини въже и направи жест, все едно го дърпа.

Рен-Мари и Арман се приведоха напред, докато семейство Мороу почти незабележимо се отдръпнаха назад. Последва пауза. Гамаш се зачуди дали мисис Фини се колебае да дръпне платното от статуята. Да разкрие и освободи първия си съпруг.

Старата жена дръпна въжето. После още веднъж. Но Чарлс Мороу сякаш стискаше платното. Сякаш нямаше желание да бъде разкрит.

Накрая с рязко дръпване платното падна.

И там стоеше Чарлс Мороу.

* * *

В кухнята обсъждаха статуята цяла вечер. Шеф Вероник се опита да успокои превъзбудения персонал и да ги накара да се съсредоточат върху поръчките, но не беше лесно. Накрая, в един по-спокоен момент, докато сгъстяваше соса за агнешкото, а до нея Пиер подреждаше десертите, готвачката се обърна към него:

— Каква е? — прошепна с дълбокия си добродушен глас.

— Различна от очакваното. Не я ли видя вече?

— Нямах време. Мисля да я погледна по-късно довечера. Много ли е ужасна? Хлапетата изглеждат стреснати.

Погледна към младите сервитьори и кухненския персонал, скупчени на малки групички. Някои говореха разпалено, други стояха притихнали с ококорени очи, сякаш слушаха истории за призраци край лагерен огън. „Плашат се един друг по най-глупавия начин“ — помисли си Пиер.

— Bon, стига толкова! — Плесна с ръце. — Обратно на работа.

Но се постара да прозвучи успокоително, а не грубо.

— Кълна се, че помръдна — дойде познат глас от една от групичките. Пиер се обърна и видя Елиът, заобиколен от други служители. Разсмяха се. — Не бе, сериозно ви говоря.

— Елиът, достатъчно — заяви Пиер. — Статуите не се движат и ти го знаеш.

— Разбира се, че сте прав — отвърна Елиът. Но тонът му бе лукав и снизходителен, сякаш метрдотелът бе казал нещо глуповато.

— Пиер — пошепна зад гърба му шеф Вероник.

Той успя да се усмихне.

— Нали не пушиш отново салфетките, млади момко?

Другите се разсмяха и дори Елиът се усмихна. Скоро ескадронът от сервитьори на метрдотела бе вън от летящите врати и сръчно разнасяше храна и сосове, хляб и вино.

— Много добре — похвали го шеф Вероник.

— Проклетият Елиът. Съжалявам. — Пиер й хвърли извинителен поглед. — Но той нарочно плаши другите.

Готвачката бе изненадана да види, че ръцете му треперят, докато сипва нова захар в купичка от костен порцелан.

— Имаме ли достатъчно захар сега? — Кимна към празната опаковка в ръката му.

— Предостатъчно. Странно как свърши. Нали не мислиш, че…

— Какво? Елиът? Че защо би го направил?

— Можеш да си сигурна, че зад всяко странно нещо в хижата стои той — заяви метрдотелът.

Шеф Вероник не възрази. Видели бяха доста младежи да идват и да си отиват през годините. Обучили бяха стотици. Но имаше само един Елиът.

„Толкова е грижовен към младите — помисли си, като гледаше Пиер. — Все едно са негови собствени деца.“ И не за първи път се зачуди колко ли му липсва усещането да е баща. Би бил добър родител. Обучаваше и насочваше тези млади хора. Но им даваше и много повече — стабилна среда и добър дом. Намерили бяха това, от което се нуждаят, насред дивата природа. Добра храна, топло легло и твърда почва под краката. Пиер се бе отказал да има свои собствени наследници в замяна на дом в пущинака и грижата за други хора и за чужди деца. И двамата се бяха отказали. Но след почти трийсет години работа дали едно момче най-сетне бе извадило Пиер от равновесие? Шеф Вероник обичаше природата и намираше достатъчно време да я изучава, затова знаеше, че понякога нещо неестествено изпълзява навън от утробата, от лесовете. Помисли си за Елиът и се зачуди дали чаровният, хубав млад мъж е това, което изглежда на пръв поглед, или у него се крие още нещо.

* * *

— Какво мислиш за статуята? — попита отвън, на моравата, Рен-Мари, докато отпиваха от кафето и коняка си след вечерята. Само прелитащи тук-там светулки нарушаваха нощната тъмнина. Фамилията Мороу все още се хранеше вътре в почти пълно мълчание и семейство Гамаш имаха целия свят за себе си.

Арман се замисли за момент.

— Бях шашнат.

— И аз — изрече Рен-Мари, загледана към статуята. Но нощта бе тъмна и не можеше да види мрачното, изпито лице на Чарлс Мороу. Представителен мъж, превърнат в камък.

Вятърът непрекъснато се засилваше след церемонията по откриването. Но вместо да освежава, сякаш носеше още повече жега и влажност.

От отворените прозорци на Голямата стая се разнесе Бах.

Гамаш разхлаби вратовръзката си.

— Така е по-добре. Видя ли това? — посочи към езерото, макар да не беше нужно.

В такава тъмна нощ светлината на светкавицата едва ли можеше да се пропусне.

— Разклонена — отбеляза Рен-Мари. — Пиер е прав. Задава се буря.

Съпругът й мърдаше устни, шепнеше цифри, броеше времето между светлината и звука. В далечината се чу нисък тътен. Усили се, спря за миг и после отново загърмя.

— Все още е далече. Може дори да ни пропусне. Понякога бурите утихват в долините.

Но не мислеше, че бурята ще ги отмине. Съвсем скоро всичко, което сега тънеше в мир и покой, щеше да се разтърси.

— Изгубеният рай — промърмори.

— Умът е място в себе си, мосю — обади се Рен-Мари. — Може от рая да направи ад или от ада — рай.^[1] Това тук е раят. И винаги ще бъде.

— Това място? Хижа „Белшас“?

— Не. — Прегърна го. — Това място.

* * *

— Ако обичаш, занеси го в Голямата стая. — Пиер връчи сребърен поднос с кафе, драмбуйе и шоколадови бонбони на сервитьора. — За мадам Мартин е.

— Ей, дай да се сменим. Аз ще го занеса — посегна към подноса Елиът, застанал до вратата. — Видях я да излиза в градината за цигара. Ти вземи моя. Той е за мисис Мороу.

— Онази, рошавата? — попита колегата му с надежда.

— Не, спихнатата — призна Елиът, — Сандра Мороу. — Като видя изражението му, сниши глас: — Виж сега, знам къде отиде да пуши мисис Мартин. Ти само ще обикаляш да я търсиш.

— Откъде знаеш къде е отишла? — прошепна другият младеж.

— Просто знам.

— Няма да стане, мой човек. Ако занеса това на мисис Мороу, тя ще ме накара да се върна за още бонбони или за други бонбони, или за по-голямо кафе. Разкарай се.

Сервитьорът стисна подноса си, но Елиът също го хвана.

— Какво става? Вие двамата защо сте още тук?

Вдигнаха очи и видяха метрдотела, застанал до тях. Патнод спусна поглед към четирите ръце, сграбчили подноса за Джулия Мартин. Отзад шеф Вероник спря да подрежда поднос с миниатюрни петифури и се загледа в мъжете.

— Елиът, твоят поднос не е ли там? — Метрдотелът кимна към поднос върху стар чамов шкаф.

— Какво толкова? Просто се разменихме.

— Не, не сме — възрази другият сервитьор, дръпна подноса към себе си и разля малко от кафето.

— Край, достатъчно. Вземи нов поднос и кафе — нареди Пиер на сервитьора. — А ти ела с мен.

Отведе Елиът в по-отдалечен ъгъл на кухнята. Не можеха да избегнат стрелкащите се към тях погледи, но наострените уши — да.

— За какво е всичко това? Има ли нещо между теб и мисис Мартин?

— Не, сър.

— Тогава защо е тази суматоха?

— Просто не понасям мисис Мороу, това е всичко.

Пиер се поколеба. Разбираше го. И той не я харесваше кой знае колко.

— Все пак тя е наш гост. Не може да сервираме само на гостите, които харесваме — усмихна се на младия мъж.

— Да, сър. — Но Елиът не върна усмивката.

— Bon — заяви Пиер. — Аз ще занеса този.

Взе новия поднос за Джулия Мартин от изненадания сервитьор и излезе от кухнята.

— Какво искаше старчето? — запита една сервитьорка, когато Елиът вдигна своя поднос и се приготви да го занесе на Сандра Мороу, която със сигурност щеше да се оплаче, че е закъснял и кафето е изстинало.

— Не желае аз да сервирам на Джулия Мартин. Иска я за себе си. Не си ли видяла как я зяпа? Мисля, че си пада по нея — пропя с детински фалцет Елиът.

Двамата излязоха през летящата врата с подносите си. Но думите на Елиът имаха по-широка публика, отколкото той си мислеше. Шеф Вероник бършеше ръце в тънка памучна кърпа, загледана във вратата, която се полюшваше напред-назад, докато накрая спря.

* * *

— Утре сме си у дома — заяви Клара, докато влизаше от терасата в библиотеката заедно с Рен-Мари и Гамаш.

Можеше да си легне след малко, да спи осем часа, да закуси с роднините и после с Питър да тръгнат обратно към Трите бора. Какво пък, трябваше да прекара само още няколко часа с тия хора. Погледна към часовника си за незнайно кой път. „Само десет? Как е възможно? Божичко, да не би семейство Мороу да могат да спират и времето?“

— Вие кога си заминавате?

— След два дни. Празнуваме годишнина от сватбата.

— Вярно — смути се Клара, че е забравила. — Честито! Кога точно е?

— Ще направим трийсет и пет години заедно на първи юли. Денят на Канада.

— Лесно е за помнене — отбеляза Питър и се усмихна одобрително на Гамаш.

— Любов от пръв поглед ли беше? — седна Клара до Рен-Мари.

— За мен да.

— Но не и за теб? — обърна се Питър към Гамаш.

— О, да, и за мен. Тя има предвид семейството си.

— Не! Нима и ти си имал проблеми със семейството? С роднините й? — попита Клара, нетърпелива да чуе за нещастието на друг.

— Не точно. Те бяха чудесни — поясни Рен-Мари. — Арман беше проблемът.

Кимна към мъжа си, който се бе облегнал на полицата над камината и се опитваше да стане невидим.

— Ти? Какво стана? — запита Клара.

— Е, не забравяй, че тогава бях млад — предупреди я той — и влюбен. И нямах голям житейски опит.

— Това ще е интересно — каза Питър на Клара.

— Рен-Мари ме покани на обяд у тях след неделната служба, за да се запозная със семейството й. Имаше седемдесет и трима братя и сестри.

— Деветима — поправи го жена му.

— Исках да ги впечатля, разбира се, затова цяла седмица се опитвах да измисля какво да подаря на майка й. Да не е нещо твърде лъскаво. Не исках да се изхвърлям. Но да не е и твърде дребно, за да не изглеждам скръндза. Загубих съня си. Не можех да ям. Подаръкът се превърна в най-важното нещо в живота ми.

— И какво взе? — попита Клара.

— Постелка за баня.

— Майтапиш се! — прихна Питър.

Гамаш поклати глава, не можеше да проговори. Докато другите се тресяха от смях, той най-сетне успя да се овладее.

— Е — избърса сълзите си, — те никога не остаряват.

— Нито излизат от мода, но не им ли липсва известен… характер?

— Вече избира по-добри подаръци — призна Рен-Мари.

— Сапунерки? — попита Клара.

— Вакуумни уреди за отпушване на тоалетна? — предположи Питър.

— Шшшт — прошепна Гамаш. — Това е изненадата за златната ни годишнина.

— Страхотна изненада ще е — разсмя се Клара. — Но да не обсъждаме тоалетните.

— Моля ви, не — изрече Питър, докато се опитваше да се възстанови от смеха.

— Няма повече — потупа Гамаш ръката му. — Твой ред е, майсторе.

— Добре — кимна Питър и отпи от драмбуйето си. — Когато за първи път отидох на училище в „Абът“ и разопаковах малките си чорапки, обувки и панталонки в пансиона, открих, че на сакото ми е забодена бележка с почерка на татко. Пишеше „Никога не използвай първата кабинка в обществена тоалетна“.

Питър, пораснал и с посребрена коса, стоеше прав насред стаята, но Гамаш виждаше пред себе си сериозно малко момче с петънца по ръцете, което стиска бележка. И я запаметява така, сякаш е текст от Библията. Или поема.

Що за човек е бил Чарлс Мороу, за да напише такава бележка на сина си? Гамаш изгаряше от желание да попита Питър за статуята, но все още не бе намерил удобен случай.

— Добър съвет — продума Рен-Мари и всички я погледнаха. — Ако бързаш, какво правиш? Спускаш се към първата кабинка.

Нямаше нужда да казва повече.

Питър, който така и не бе успял да разгадае какво е имал предвид баща му, но от сърце вярваше, че посланието е изключително важно, се зачуди.

Толкова банално ли бе всъщност? Наистина ли беше само практичен съвет? Като дете, като младеж, а всъщност дори и като възрастен, си беше представял, че е таен код. Даден само на него. Поверен на него. От неговия баща. Код, който ще го заведе до съкровище.

„Никога не използвай първата кабинка в обществена тоалетна.“

И наистина не го правеше.

Гамаш тъкмо се канеше да попита какво е мнението на Питър за статуята, когато с нехайна походка в библиотеката влезе Томас.

— За обществени тоалетни ли си говорите?

— Тоалетни ли? — нахлу Мариана заедно със Сандра. — Бийн толкова ще съжалява, че вече е в леглото. Десетгодишните са особено добри в обсъждането на темата.

— Здравейте — влезе Джулия с малка чаша еспресо в ръка. — Навън гърми и има светкавици. Мисля, че се задава буря.

— Нима — каза саркастично Томас. — Питър говори за тоалетни.

— Всъщност, не — побърза да се намеси по-малкият им брат.

Джулия го изгледа.

— Мъжки или женски? — запита Мариана с преувеличен интерес.

— Вероятно мъжки — отвърна Томас.

— Хайде, стига вече! — Джулия захвърли чашата си на килима, където тя се разби. Действието й бе толкова неочаквано, толкова яростно, че всички в стаята подскочиха. — Престанете! — изригна. — Писна ми.

— Успокой се — каза Томас.

— Като теб ли? Мислиш, че не знам? — Опита се да се усмихне, но по-скоро се озъби. — Томас успешният, талантливият — изсъска.

После се обърна към Мариана:

— И ти. Горилата Магила. Чалнатата с чалнатото дете. Бийн. Бийн? Що за име е това? Що за дете? Мислиш се за много умна? Е, знам те. Знам всичко.

Почти се долепи до Питър.

— А ти? Ти си най-лошият. Дай, дай, дай! Ще стъпчеш всички и всичко по пътя си, за да получиш каквото искаш, нали?

— Джулия… — Питър едва дишаше.

— Не си се променил. Жесток и алчен. Празен. Страхливец и лицемер. Всички дойдохте тук, за да се подмажете на майка. Мразехте татко. И той го знаеше. Но аз знам нещо, което никой от вас не знае.

Сега се бе изправила срещу Питър, вдигнала лице към неговото. Той не помръдваше, впил поглед в картината над камината. Кригхоф. Линии и цветове, които разбираше. Истерията на сестра му беше неразгадаема, ужасяваща.

— Знам тайната на тате — изсъска Джулия. — Трябваше да прекарам живота си възможно най-далеч от вас, за да я разгадая, но накрая успях. Сега се върнах. И я знам.

Ухили се злобно и огледа стаята. Попадна на семейство Гамаш. За момент сякаш се обърка, изненадана да ги види.

— Съжалявам — запелтечи. Магията бе разбита, яростта — изчезнала. Погледна към бъркотията, която бе сътворила на пода. — Съжалявам.

Наведе се да събере парчетата от чашата.

— Недейте — пристъпи към нея Рен-Мари.

Джулия се изправи с парче порцелан в ръка, по пръста й течеше тънка струйка кръв.

— Съжалявам.

Очите й се напълниха със сълзи, брадичката й потрепери. Всичката й ярост бе изчезнала. Обърна се, изтича навън през градинската врата и остави зад себе си семейството. Главите им спокойно можеха да бъдат окачени като трофеи по стените от стари дървени трупи. Току-що ги бяха уловили, заклали и изложили на показ.

— Поряза пръста си — заяви Рен-Мари. — Ще й занеса лепенка.

— Не е толкова зле — изрече Сандра. — Ще се оправи. Оставете я.

— Ще дойда с теб — намеси се Гамаш и взе фенерчето от масата до вратата.

С Рен-Мари вървяха след яркия лъч, докато той шареше по грубите камъни на терасата, а после и по тревата. Следваха светлината и хлиповете и намериха Джулия седнала на моравата близо до гората. И до статуята.

— Всичко е наред — коленичи до нея Рен-Мари и я прегърна.

— Не. Е. Наред.

— Дайте да видя ръката ви.

Останала без сили за съпротива, Джулия вдигна длан. Рен-Мари я огледа.

— Другата, моля.

Откри малко порязване на един пръст и попи кръвта с хартиена кърпичка.

— Кръвта е спряла. Всичко е наред.

Джулия се разсмя и от носа и устата й се разхвърчаха пръски слюнка и сополи.

— Така ли смятате?

— Всички понякога се ядосваме, крещим и казваме неща, които не мислим.

Гамаш подаде на Джулия носната си кърпа и тя издуха носа си в нея.

— Аз ги мислех.

— Тогава нека ги наречем неща, които не трябва да се казват.

— Трябва. — Жената вече се съвземаше, кърпеше раните, отупваше праха, слагаше грима и стягаше редиците за битка. — Никога няма да ми простят.

Стана, приглади роклята си и изтри сълзите и сополите от лицето си.

— Мороу имат дълга памет за подобни неща. Сгреших, като се върнах. Много глупаво, наистина — изсмя се лекичко. — Мисля, че ще е най-добре да си замина преди закуската утре.

— Недейте — посъветва я Рен-Мари. — Поговорете с тях. Ако си тръгнете, без да ги видите, ще стане по-лошо.

— Нима мислите, че един разговор ще помогне? Не ги познавате. Вече казах твърде много.

Гамаш мълчеше, наблюдаваше и слушаше. И държеше фенерчето. В светлината му виждаше лицето й — неестествено бледо, с остри линии и сенки.

Не всичко трябва да се изкарва на светло, знаеше го. Не всяка истина трябва да бъде изречена на глас. И съзнаваше, че Джулия е права. Видял бе лицата на роднините й, когато тя побягна навън. Казала бе твърде много. Не бе разбрал всичко, не бе забелязал всичко, но усещаше, че нещо противно е изпълзяло на светло. Изпълзяло за нов живот.