Луиз Пени
Камъкът на смъртта (10)

Глава седма

— Всъщност не исках да ида с тях — изрече Клара, без да поглежда към Рен-Мари. — Но си казах, че трябва, защото изглеждаше важно за Питър. Така може би стана по-добре.

— Ще дойдете ли с нас, сър? — Гамаш направи крачка към Бърт Фини, който също се беше загледал в езерото.

Възрастният мъж обърна глава и се втренчи в него. Беше смущаващо не само заради отблъскващото лице и странните му очи, а защото хората рядко се взират така открито и продължително. Гамаш издържа на погледа и накрая Фини разтегна устни в нещо като усмивка, при което демонстрира безпорядък от пожълтели зъби.

— Не, merci. Мисля да остана тук. — Тръгна към края на пристана. — Седмина луди Мороу в плоскодънка. Какво ли би могло да се обърка?

Гамаш свали лятната си шапка и усети пълната сила на слънцето. Не си спомняше по-горещ ден. Сега вече бе станало задушно. Нямаше полъх, нищо не потрепваше, а слънчевите лъчи, които се отразяваха и удвояваха в езерото, прежуряха безмилостно.

Ризата бе залепнала за тялото му от потта. Предложи шапката си на възрастния мъж.

Бърт Фини се обърна към него много бавно, сякаш се страхуваше да не се катурне. После протегна старешка ръка, подобна на обелена клонка, и хвана веселата шарена шапка.

— Лятното ви боне. Имате нужда от него.

— Предпочитам да го наричам шлем — отвърна Гамаш и пусна шапката. — А и вие имате по-голяма нужда от защита.

Фини се подсмихна и задържа шапката, като я поглаждаше леко с пръсти.

— Слънчев шлем. Чудя се кой ли е врагът?

— Слънцето, може би?

— Така ще да е, предполагам.

Не изглеждаше убеден, но кимна на Гамаш, сложи шапката на главата си, чиято форма напомняше за сателитен спътник, и се обърна отново към езерото.

Час по-късно, когато Питър се присъедини към тях в градината, Клара забеляза със задоволство, че лицето му е изгоряло от слънцето. Решила бе да се държи хладнокръвно. Да не показва чувствата си.

Гамаш му подаде студена бира, по чиято бутилка се стичаха ледени струйки. Питър я притисна към зачервеното си лице, а после я претърколи по гърдите си.

— Забавлява ли се със семейството? — попита Клара. — Увлече ли се?

— Не беше много зле — отвърна съпругът й и отпи от бирата. — Не потънахме.

— Така ли мислиш? — подхвърли Клара и се отдалечи.

Питър се вгледа в Гамаш, после се затича след нея, но когато наближи хижата, забеляза голяма тента, която сякаш висеше във въздуха.

Статуята бе пристигнала. Баща му бе пристигнал. Забави крачка, спря и се загледа натам.

— За бога, не си способен да оставиш семейството си дори за миг, за да ме догониш — изкрещя Клара от другия ъгъл на хижата. Вече не й пукаше, че с думите си потвърждава всички подозрения на семейство Мороу. Да, беше нестабилна, емоционална, истерична. Луда. Но и те бяха такива.

Седмина луди Мороу.

— Господи, Клара, съжалявам. Какво друго да кажа? — изрече Питър, когато я настигна. Клара мълчеше. — Днес наистина се държах ужасно. Как да оправя нещата?

— Шегуваш ли се? Да не съм ти майка! На петдесет си, а искаш аз да ти кажа как да оправиш нещата? Ти скапа всичко, сега се оправяй сам.

— Съжалявам. Семейството ми е откачено. Може би трябваше да ти кажа по-рано.

Усмихна й се толкова момчешки, че щеше да стопи сърцето й, ако то не се бе превърнало в камък. Последва мълчание.

— И това е всичко, така ли? — попита Клара. — Това е твоето извинение?

— Не знам какво да направя. Ще ми се да знаех.

Стоеше объркан. Както винаги, когато тя бе ядосана.

— Съжалявам — повтори. — Нямаше място в лодката.

— А кога ще има?

— Не те разбирам.

— Можеше да слезеш. Да дойдеш при мен.

Вторачи се в нея, сякаш бе заявила, че може да му поникнат крила и да се понесе. Клара го виждаше изписано на лицето му. За него това бе невъзможна идея. Но тя вярваше, че Питър Мороу е способен да полети.