Луиз Пени
Жестокият месец (35)

Глава трийсет и четвърта

Изабел Лакост се навърташе около лабораторията. Беше сигурна, че докладът за пръстовите отпечатъци е готов. Просто не можеха да го намерят.

Вече бе разпитала Франсоа Фавро, бившия съпруг на Мадлен. Беше красавец. Като бивш манекен. Висок, красив и умен. Достатъчно интелигентен, за да отговаря ясно на въпросите й.

— Чух за смъртта й, разбира се. Но от доста време не поддържаме връзка и не исках да притеснявам Хейзъл.

— Дори за да й изкажете съболезнования?

Франсоа премести чашата си с кафе един сантиметър вляво. Лакост забеляза, че кожичките на пръстите му са нагризани. Тревогите винаги намират начин да се проявят.

— Просто мразя тези неща. Никога не знам какво да кажа. Ето, вижте това.

Взе някакви листове от бюрото си и й ги подаде. На тях бе надраскано: „Страшно съжалявам за загубата ти, сигурно е оставила голям… Хейзъл, искам… Мадлен беше толкова прекрасен човек, сигурно е…“

И така три страници. Недовършени изречения, недоизмислени съболезнования.

— Защо просто не й кажете какво чувствате?

Мъжът я погледна по начин, който й бе много познат. Така я гледаше понякога съпругът й. С раздразнение. Сякаш за нея бе толкова лесно да чувства и изразява тези неща. А за него — невъзможно.

— Какво ви мина през ума, когато чухте, че е убита?

От опита си Лакост знаеше, че хората, които не умеят да изразяват чувствата си, успешно изразяват мислите си и често двете се преплитат. Или се сблъскват.

— Запитах се кой би могъл да го извърши. Кой би могъл да я мрази толкова много.

— Какво изпитвате към нея сега? — попита го тихо, спокойно. Подканващо.

— Не знам.

— Сериозно?

Настъпи неловко мълчание. Франсоа очевидно се бореше с емоциите, опитваше се да не им се поддаде, да се задържи за солидната скала на разума. Но в крайна сметка скалата поддаде и той падна с нея.

— Обичам я. Винаги съм я обичал. — Бавно наведе глава и я подпря с ръце. Зарови дълги тънки пръсти в тъмната си коса.

— Защо се разведохте?

Мъжът потърка лицето си и я погледна. Изведнъж й се видя плачлив.

— Беше по нейна инициатива, но мисля, че аз я подтикнах. Бях прекалено голям страхливец, за да го направя сам.

— Защо искахте да се разведете?

— Не издържах повече. В началото беше прекрасно. Мад беше толкова красива, добра и любяща. Освен това преуспяла. Всичко, което правеше, й се удаваше. Буквално блестеше. Живеех твърде близко до слънцето.

— А то заслепява и изгаря.

— Да. — Фавро изглеждаше облекчен, че Лакост му подсказва точните думи. — Беше болезнено да си толкова близо до Мадлен.

— Наистина ли се чудите кой може да я е убил?

— Да, но…

Лакост мълчеше и чакаше. Гамаш я бе научил на търпение.

— Но не бих казал, че се изненадах. Мад не нараняваше хората умишлено, но го правеше. А когато се почувстваш достатъчно наранен…

Нямаше нужда да довършва изречението.

* * *

Робер Лемио се бе отбил през „Тим Хортънс“^[1] в Ковънсвил на път за Трите бора и сега по средата на масата имаше няколко двойни кафета и шарени кутии с понички.

— Браво, момче! — възкликна Бовоар, когато ги видя, и потупа младежа по гърба.

Лемио натрупа още червени точки, тъй като бе запалил старата чугунена печка в средата на помещението.

Вътре миришеше на картон и кафе, на понички и сладникав дим от горяща дървесина.

Бовоар обяви началото на сутрешната оперативка точно когато влезе Ивет Никол — закъсняла и рошава както винаги. Всички докладваха какво са свършили, а Гамаш завърши с доклада от аутопсията.

— Значи Мадлен Фавро е имала болно сърце — обобщи Лемио. — Убиецът би трябвало да го е знаел.

— Вероятно. Според съдебния лекар е трябвало да се комбинират три неща. — Бовоар застана до статив с няколко големи листа бяла хартия. Размаха маркера си като магическа пръчка и започна да изброява: — Първо, конска доза ефедрин. Второ, уплаха по време на сеанса. И трето, болно сърце.

— Защо тогава не я е убил по време на сеанса в петък? — попита Никол. — И трите елемента са били налице. Или поне два от тях.

— Точно това се опитвам да си обясня — заяви Гамаш, който слушаше разговора и пиеше кафе. Пръстите му лепнеха от шоколадовата глазура на поничките. Избърса ги в малка салфетка и се наведе напред. — Дали сеансът на Разпети петък е бил генерална репетиция? Или прелюдия? Дали Мадлен е казала, или е направила нещо, което е довело до убийството й два дни по-късно? Има ли връзка между двата сеанса?

— Съвпадението би било твърде голямо, ако не са — отбеляза Лемио.

— Ох, стига. Не му се подмазвай — измънка Никол, като махна с ръка към Гамаш.

Лемио замълча. Получил бе нареждане да се подмазва. Беше специалист по подмазване и си мислеше, че го прави много фино. Но тази кучка разваляше всичко. Фасадата му на умен и многострадален младеж се пропукваше под насмешките на Никол. Мразеше я и ако нямаше по-важна задача, щеше да се занимае с нея.

— Помислете само — продължи Никол, без да го удостои с повече внимание. — Ясно е като бял ден. Въпросът е не къде е връзката, а къде липсва връзка. По какво се различават двата сеанса?

Облегна се назад и изгледа всички победоносно.

Странно, но никой не скочи да я поздравява. Мълчанието се проточи. Гамаш бавно се изправи и отиде при Бовоар.

— Може ли?

Взе маркера от ръката му и започна да пише на нов лист: „По какво се различават двата сеанса?“

Никол се усмихна самодоволно и Лемио кимна, но под масата бе стиснал ръцете си в юмруци.

* * *

След срещата с Франсоа Фавро Изабел Лакост отиде направо в гимназията на Мадлен. Беше голяма червена тухлена сграда с надпис, който гласеше, че е построена през 1867 година. Не приличаше на нейното училище нито по външен вид, нито по атмосфера. Това на Лакост бе модерно, голямо, френско. Но щом влезе в старата сграда, моментално се пренесе в оживените училищни коридори от детството си. Как се опитваше да си спомни комбинацията за шкафчето си, как се стараеше да приглади косата си или да я среше назад — в зависимост от модата на деня. Все се стараеше. Като каякар, който се спуска по бърза река и има чувството, че все изостава с едно загребване.

Звуците бяха познати — ек на гласове в широко помещение, тътрене на крака по мозайката, но окончателно я върнаха назад във времето миризмите. На книги и почистващ препарат, на домашни сандвичи, които престояваха и гниеха в шкафчетата. И на страх. Училищата миришеха най-много на това, повече дори от миризмите на потни крака, евтини парфюмчета и развалени банани.

— Събрах каквато информация намерих — заяви госпожа Плант, училищната секретарка. — Още не съм била тук, когато Мадлен Ганьон е била ученичка. Всъщност не е останал никой от учителите и другите служители от онова време. Било е преди трийсет години. Но всички архиви са в компютъра. Разпечатах списък с оценките й през годините и намерих някои други неща, които може да ви заинтересуват. Включително това. — Плант постави ръка върху купчина годишници.

— Много сте любезна, но мисля, че списъкът с оценките е достатъчен.

— Ама вчера изгубих половин ден да ги търся в хранилището.

— Благодаря ви. Сигурна съм, че са много интересни.

Лакост взе купчината с разпечатките и двете излязоха от кабинета.

— Имаме нейни снимки на стената — похвали се Плант и тръгна напред. Коридорите започваха да се пълнят, да кънтят с неразбираемите крясъци на хлапета, които се поздравяваха и ругаеха.

— Ето тук. Всякакви снимки. Сега трябва да се връщам на работа. Ще се справите ли?

— Много ни помогнахте. Ще се справя.

Лакост тръгна бавно по дългия коридор и заразглежда поставените в рамки снимки на училищни отбори и треньорите им след победи. Там беше и младата Мадлен Фавро, по баща Ганьон. Усмихната и в отлично здраве, тя навярно бе очаквала да има дълъг и вълнуващ живот. Докато децата, изпълнили коридора, я блъскаха, полицайката се запита как Мадлен е възприемала училището. И тя ли е надушвала страха? Не изглеждаше уплашена, но повечето хора, които се страхуват, не го показват.

* * *

Гамаш седна и взе чашата с кафе. Всички гледаха новия списък. Под въпроса „По какво се различават двата сеанса?“ инспекторът бе написал:

Хейзъл.

Софи.

Вечерно парти.

Имението „Хадли“.

Жана Шове — по-сериозна.

Разказа им за признанието на медиумката, че не е била подготвена за първия сеанс, замислен като шега от Габри, затова не го приела сериозно. Преценила, че компанията е просто група скучаещи провинциалисти, които си търсели развлечение. Дори им сервирала евтината холивудска версия. Глупава мелодрама. Но когато й казали за имението „Хадли“ и някой дал идеята да призоват мъртвите там, вече приела нещата сериозно.

— Защо? — попита Лемио.

— Толкова ли си глупав? — сряза го Никол. — Имението „Хадли“ има славата на къща, обитавана от духове. Жената си изкарва хляба, като говори с духове. Ку-ку!

Бовоар не коментира думите й. Стана и написа:

Свещи.

Сол.

— Нещо друго? — попита. Обичаше да пише разни неща на дъската. Винаги му беше харесвало. Обичаше миризмата на маркер. Обичаше скърцането му. И реда, който слагаше в хаотичните идеи.

— Заклинанията й — вметна Гамаш. — Те са важни.

— Да бе — измърмори Никол със скептична физиономия.

— За създаването на подходяща атмосфера — уточни главният инспектор. — А тя е била решаваща. Доколкото разбрах, сеансът в петък е бил страшничък, но този в неделя е бил наистина ужасяващ. Може би извършителят се е опитал да убие Мадлен в петък, но не е успял да я уплаши достатъчно.

— Кой е дал идеята за сеанс в имението „Хадли“? — попита Лемио и погледна Никол, сякаш я предизвикваше пак да му се присмее.

Младата полицайка само се озъби и поклати глава. Лемио усети как гневът напира в гърдите му, кипва и заплашва да изври през гърлото му. Достатъчно вбесяващо беше да му се присмива, да го обижда, да го обвинява, че се подмазва. Но пренебрежителното й отношение бе най-лошо.

— Не знам — каза Гамаш. — Питах, но никой не си спомня.

— Но ако мислите, че преместването в имението „Хадли“ е решителният елемент, това изключва Хейзъл и Софи — изтъкна Бовоар.

— Защо? — попита Лемио.

— Не са били там в петък, за да дадат идеята.

Настъпи мълчание.

— Единствено Софи е отишла само на втория сеанс — намеси се Никол. — Не мисля, че първият е имал нещо общо с убийството. По-скоро идеята е хрумнала на някого едва по-късно. И то защото този някой не е бил на първия сеанс.

— Ама Софи не е единствената! — възрази Лемио. — Майка й също е била само на втория сеанс.

— Да, но е можела да отиде на първия. Била е поканена. Ако е искала да убие Мадлен, е щяла да отиде.

— А може би затова е отишла на втория — изтъкна Гамаш. — На първия не е станало, затова е решила да се погрижи лично.

— И да вземе дъщеря си? Хайде стига! — Никол отвори бележника си и извади снимката, която бе взела от хладилника на Хейзъл Смит. — Погледнете.

Хвърли я на масата. Бовоар я подаде на Гамаш, който се вгледа внимателно във фотографията. На снимката имаше три жени. Мадлен бе в профил по средата и гледаше с голяма неприкрита любов Хейзъл, която носеше смешна шапка и се усмихваше. Изглеждаше щастлива и на лицето й също бе изписана голяма обич. В профил беше и гледаше настрани от обектива. В другия край на кадъра седеше дебеличка млада жена, която се канеше да отхапе от парче торта. На преден план беше самата торта със свещи за рожден ден.

— Откъде я взе?

— От къщата на семейство Смит. От хладилника.

— Защо я взе? Какво интересно видя на снимката? — попита Гамаш, като се намръщи и внимателно се вгледа в Никол.

— Заради лицето. То казва всичко.

Младата полицайка изчака да види дали другите ще разберат. Щяха ли да забележат, че Мадлен Фавро, толкова красива и усмихната, е фалшива? Никой не можеше да е толкова щастлив. Със сигурност се преструваше.

— Права си. — Гамаш се обърна към Бовоар. — Виждаш ли? Нея? — Посочи на снимката.

Бовоар се наведе и се вгледа в снимката. Изведнъж разшири очи от изненада.

— Това е Софи! Момичето, което се кани да отхапе от тортата. Софи.

— По-дебела — кимна Гамаш.

Обърна снимката. Отзад пишеше кога е направена. Преди две години.

Само за две години Софи Смит бе свалила десет-петнайсет килограма.

Телефонът на Гамаш иззвъня точно когато оперативката свършваше.

— Началник, аз съм — каза Лакост. — Най-сетне получих доклада за отпечатъците. Знаем кой е проникнал в стаята на убийството в имението „Хадли“.

* * *

Хейзъл Смит изглеждаше, сякаш трудно функционира. Като играчка на батерии, която даваше на късо. Ту се втурваше да върши нещо с мълниеносна скорост, ту спираше внезапно, а после отново се забързваше.

— Имаме няколко въпроса, мадам Смит — заяви Бовоар. — И ще трябва да претърсим щателно къщата ви. Няколко колеги от Ковънсвил ще дойдат скоро. Имаме заповед.

Бръкна в джоба си да извади документа, но Хейзъл го спря:

— Няма нужда, инспекторе. Софи! Сооофиии.

— Какво има? — капризно извика момичето.

— Пак са от полицията — почти напевно съобщи майка й.

Софи се показа и закуцука с патериците по стълбите. Глезенът й бе превързан по-стегнато. Ако се съдеше по болезнената й физиономия, травмата явно се влошаваше. А може би изобщо нямаше изкълчване, помисли си Бовоар.

Извади снимката и я показа на двете жени.

— Тази беше на хладилника — каза Хейзъл и посочи електроуреда. Енергията сякаш отново я бе напуснала и тя едва говореше. Държеше главата си наведена, сякаш й тежеше, а при всяко вдишване леко я повдигаше и отново я оставяше да увисне.

— Кога е правена? — попита Бовоар.

— О, преди цяла вечност — отговори Софи и посегна, но инспекторът дръпна снимката. — Преди пет-шест години поне.

— Не е възможно, миличка — изрече Хейзъл, сякаш всяка дума й костваше усилия. — Косата на Мадлен е дълга. Вече е пораснала. Преди две години трябва да е било.

— Това вие ли сте? — осведоми се Бовоар, като посочи пълничкото момиче.

— Не мисля — отговори Софи.

— Дайте да видя — намеси се Хейзъл.

— Не, мамо, няма нужда. Глезенът много ме боли. Май го ударих по стълбите, докато слизах.

— Горкичката.

Хейзъл отново получи прилив на енергия. Завтече се към един кухненски шкаф. Вътре Бовоар видя различни шишенца с лекарства. Отиде при нея и надникна, докато тя ровеше зад първата редица хапчета. След секунда спря ръката й.

— Може ли?

— Ама Софи трябва да изпие един аспирин.

Бовоар взе шишенцето от полицата. Аспирин в ниска доза. Хейзъл го гледаше тревожно. „Тя знае — помисли си инспекторът. — Знае, че дъщеря й симулира изкълчване, затова е взела по-слаби хапчета.“ Подаде таблетка на Хейзъл, после си сложи тънки, фини ръкавици. Нещо му подсказваше, че в тази сбирщина от хапчета има и друго, освен аспирин. Беше решил, че щом е роден с було на лицето, трябва да започне да се доверява на интуицията си.

Десет минути по-късно бе заобиколен от шишенца. Хапчета за главоболие, за лумбаго, за менструални болки, за инфекция. Витамини. Дори шишенце с желирани бонбони.

— Ползвам го, когато дойде някое детенце — обясни Хейзъл.

В шкафа имаше всевъзможни хапчета, но не и ефедрин.

Екипът от местния участък бе пристигнал и вече претърсваше къщата. За съжаление, трябваха десет пъти повече хора, за да се справят с цялото това бунище. Оказа се по-зле, отколкото Бовоар бе очаквал, а той бе специалист по лоши очаквания.

Минаха два часа и единственото по-значително нещо, което стана в това време, бе, че изгубиха двама от хората си. Намериха ги в мазето. Бовоар си взе почивка и седна на диван в дневната, набутан до един шкаф, сбутан до друг диван. Отпусна се на него и той моментално го изхвърли. Отблъсна го. Инспекторът се опита да седне по-леко. Този път усети твърдите пружини и му се стори, че се дръпват надолу и се канят да го изстрелят отново. Почувства се като цирков акробат.

Един от хората му го извика от горния етаж и когато Бовоар се качи, видя шишенце с лекарство.

— Къде го намерихте?

— В кутия с гримове. — Полицаят посочи стаята на Софи.

От стълбите се чу бързо потропване на патерици. След секунди то спря и Бовоар чу забързани стъпки, сякаш някой вземаше по две стъпала наведнъж.

— Какво е това? — чу се гласът на Хейзъл.

Бовоар показа шишенцето на двете жени.

— Ефедрин — прочете Хейзъл на етикета. — Софи, нали обеща!

— Млъкни, мамо. Не е мой.

— Намерихме го във вашата кутия с гримове — изтъкна Бовоар.

— Не знам как е попаднал там. Не е мой.

Беше уплашена, личеше си. Но дали казваше истината?

* * *

Когато Гамаш влезе, в къщата миришеше на препечени филийки и кафе. Беше много тихо и уютно. Широките дъски на пода бяха в наситен кехлибарен цвят. В камината нямаше огън, но Гамаш видя пепел и недогоряла цепеница. Стаята бе приветлива и светла дори в този мрачен ден, с големи прозорци и плъзгаща се врата, която водеше към задния двор. Мебелите бяха стари и удобни, а на стените бяха закачени пейзажи от района и няколко портрета. Където нямаше картини, имаше етажерки с книги.

При други обстоятелства на Гамаш би му било приятно да прекара повече време в тази стая.

— Някой е влизал без позволение в стаята, където преди две нощи е била убита Мадлен — заяви главният инспектор. — Знаем, че сте били вие.

— Прав сте. Аз бях.

— Защо?

— Исках къщата да вземе и мен — отговори мосю Беливо.

Разказа всичко ясно, като търкаше ръце, сякаш имаше нужда от човешки контакт.

— Беше в деня, след като почина Мадлен. Не знам дали сте губили обичан човек, инспекторе, но тогава целият свят изведнъж се преобразява. Храната има друг вкус, домът ви вече не е дом, дори приятелите ви се променят. Колкото и да искат, не могат да ви последват по този път. Всичко изглежда далечно, заглушено. Дори не разбирах какво говорят хората. — Мъжът неочаквано се усмихна. — Горките Питър и Клара. Поканиха ме на вечеря. Мисля, че се тревожеха за мен, а аз с нищо не успокоих притесненията им. Искаха да ми покажат, че не съм сам, но аз бях.

Спря да търка ръце и стисна едната с другата.

— Още по време на вечерята осъзнах, че трябва да умра. Болката беше твърде силна. Докато Питър и Клара говореха за градината, за готвене, за случките от деня, аз обмислях начини да се самоубия. Тогава ми дойде идеята. Реших да се върна в онази стая, да седна и да чакам.

Нищо не помръдваше. Дори часовникът над камината бе замлъкнал, сякаш времето беше спряло.

— Знаех, че ако чакам достатъчно дълго в тъмното, онова, което обитава къщата, ще ме намери. И то наистина дойде.

— Какво се случи?

— Нещото, което уби Мадлен, дойде.

Беливо изрече думите без чувство за вина, без смущение. Просто като факт. Някакво създание бе дошло от отвъдното, за да го отнесе.

— Дойде по коридора. Чух го как дращи и стърже. Беше непрогледна тъмнина и аз седях с гръб към вратата, но знаех, че е там. Внезапно запищя като онази нощ. Запищя точно до ухото ми. Вдигнах ръце, за да го отблъсна.

Мосю Беливо размаха хилави ръце около главата си, сякаш си се представяше отново в онази стая.

— После хукнах да бягам. Избягах с крясъци от стаята.

— Избрали сте да живеете.

— Не. Бях твърде уплашен, за да умра. Във всеки случай, не исках да е по този начин. — Беливо се наведе и се вгледа напрегнато в Гамаш. — В онази къща има нещо. Нещо, което ме нападна.

— Вече не, мосю. Вие сте го убили.

— Така ли? — Беливо се облегна, сякаш тази идея го блъсна назад физически.

— Била е мъничка червеношийка. Вероятно уплашена колкото вас.

На мъжа му трябваха няколко секунди, за да осмисли чутото.

— Значи съм бил прав все пак. Нещото, което носи смърт, е било в стаята — изрече бавно. — Това съм бил аз.